събота, 6 февруари 2010 г.

Баскервилското куче - 1902 ( глави: 6 - 10 )

Глава VI
Баскервил Хол

В определения ден сър Хенри Баскервил и доктор Мортимър бяха готови и както беше уговорено, тръгнахме за Девъншир. Шерлок Холмс ме изпрати до гарата и преди раздялата ми даде последните си съвети и нареждания.
— Не искам да повлиявам на разсъжденията ти, като ти внуша своите теории и подозрения — каза той. — Желая само да ми съобщаваш всички факти по възможност най-изчерпателно, а теоретизирането можеш да оставиш на мен.
— Какви факти точно искаш? — попитах аз.
— Всичко, което изглежда, че има връзка със случая, колкото и далечна да е тя, и по-специално отношенията между младия Баскервил и съседите му, а също и всички пресни подробности, които засягат смъртта на сър Чарлз. Самият аз направих някои справки през последните няколко дни, но се страхувам, че резултатът е отрицателен. Само едно нещо е сигурно: мистър Джеймс Дезмънд, който е другият наследник, е възрастен джентълмен с много благ характер, така че тези безпокойства не може да идват от него. Всъщност мисля, че можем да го изключим напълно от сметките си. Остават хората от тресавището, които окръжават Баскервил Хол.
— Няма ли да бъде по-добре, ако най-напред се освободим от тази двойка Баримор?
— По никакъв начин. По-голяма грешка не би могъл да направиш. Ако те са невинни, това ще бъде жестока несправедливост, а ако са виновни, ще трябва да се простим с всяка възможност да се доберем до тях. Не, не. Ще ги оставим само в листа на заподозрените. След това, ако се не лъжа, в Баскервил Хол имаше един коняр. Имаме и двама фермери от тресавището. После идва нашият приятел доктор Мортимър, който, вярвам, е напълно почтен, и неговата жена, за която не знаем нищо. Имаме и естественика Степлтън със сестра си, за която казват, че е млада и привлекателна леди. Имаме и мистър Франклънд от Лефтър Хол — също непозната за нас личност, и още един-двама съседи. Това са хората, които трябва да бъдат обект на специално проучване от твоя страна.
— Ще направя всичко възможно.
— Оръжие имаш, нали?
— Да. Реших, че е добре да го взема.
— Безусловно. Дръж денонощно револвера близко до себе си и бъди винаги Нащрек.
Нашите приятели бяха осигурили вече едно първокласно купе и ни чакаха на перона.
— Не, нямаме никакви новини — каза доктор Мортимър в отговор на въпросите на моя приятел, — но мога да се закълна в едно нещо: през последните два дена не са ни следили. Ние никога не излизахме, без да си отваряме очите на четири, така че никой не би могъл да убегне от нашия поглед.
— Надявам се, че сте били винаги заедно.
— С изключение на вчерашния Следобед. Когато дойда в града, отделям обикновено един ден, за да се развлека, така че вчера прекарах в музея на хирургическия колеж.
— А аз отидох в парка да погледам хората — каза Баскервил. — Но не сме имали каквато и да било неприятност.
— Все пак това е било неблагоразумно — каза Холмс, като поклати мрачно глава. — Сър Хенри, моля ви да не ходите там. Иначе ще ви се случи някое голямо нещастие. Намерихте ли другата обувка?
— Не, сър, потъна вдън земя.
— Наистина ли? Това е доста интересно. Хайде довиждане — добави той, когато влакът се плъзна покрай перона. — Сър Хенри, помнете фразата от чудноватата старинна легенда, която доктор Мортимър ни чете: „Предпазвайте се от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властвуват!“
Когато перонът остана далеч зад нас, аз се обърнах и видях високата строга фигура на Холмс, който бе застанал неподвижно и гледаше втренчено след нас.
Пътувахме бързо и приятно. През цялото време аз си играех със спаниела на доктор Мортимър и се стараех да стана по-интимен с двамата мои спътници. След няколко часа черната почва премина в червеникавокафява, тухлите отстъпиха място на гранита, в оградените с жив плет пасбища пасяха червеникави крави, а буйната трева и разкошна растителност говореха за по-благодатен и по-влажен климат.
Младият Баскервил се взираше нетърпеливо през прозореца и когато различи познатите очертания на девънширския пейзаж, възкликна радостно.
— Доста свят обиколих, откак заминах оттук, доктор Уотсън — каза той, — но никъде не видях местност, която да може да се сравни с тази.
— Никога не съм срещал девънширец, който да не се възхищава от своето графство — забелязах аз.
— Това зависи не само от графството, но и от хората, които го населяват — каза доктор Мортимър. — Само един поглед върху кръглия череп на нашия приятел е достатъчен, за да откриете в него келта*1, който носи в себе си ентусиазма и склонността към силни чувства, така присъщи на келтите. Нещастният сър Чарлз имаше много рядък череп, характерен с полугалско*2 — полуиберийско*3 устройство. Но вие сте били много млад, когато за последен път сте видели Баскервил Хол, нали?
[*1 Келти — народ, който в древно време е населявал Англия. Б. пр.]
[*2 Гали — жители на древната страна Галия (днешна Франция). Б. пр.]
[*3 Иберийци — най-старият народ, отбелязан в историята на Западна Европа. Населявали Испания още в XV в. пр.н.е. Б. пр.]
— По времето, когато баща ми умря, аз бях вече юноша, но никога не бях виждал Баскервил Хол, защото живеехме в един малък котидж* на южното крайбрежие. След това заминах при един наш приятел в Америка. Да ви кажа, всичко е така ново за мен, както и за доктор Уотсън, и аз горя от нетърпение да видя тресавището.
[* Котидж (англ.) — малка къща сред полето, вила — Б. пр.]
— Така ли? Тогава желанието ви е лесно изпълнимо. Ето ви един изглед от тресавището — каза доктор Мортимър, като посочи навън през прозореца на вагона.
Отвъд зелените квадрати на пасбищата и вълнообразните очертания на гората, в далечината изпъкна сив, печален хълм със странно назъбено било — смътен и замъглен в далнината като фантастичен пейзаж от някакво съновидение. Дълго време Баскервил не свали поглед от хълма и по израза на лицето му аз разбрах колко много значи това за него — този първи изглед от това странно място, където хората от неговата кръв бяха управлявали толкова дълго и бяха оставили такива дълбоки следи. Ето, този човек с американски акцент и спортен костюм седеше в ъгъла на обикновеното железопътно купе, но като гледах мургавото му изразително лице, почувствувах в него повече от всякога един истински потомък на дългата редица пламенни, неукротими и властни мъже. Гъстите вежди, чувствителните ноздри и големите светлокафяви очи говореха за гордост, доблест и сила. Ако сред това отвратително тресавище се изправим пред трудно и опасно изпитание, това поне беше другар, за когото човек може да се изложи на какъвто и да е риск с увереността, че сър Хенри ще сподели храбро всички опасности.
Влакът навлезе в малка крайпътна гара и ние тримата слязохме. Навън, зад ниската бяла ограда, ни чакаше кабриолет с чифт дребни набити коне. Нашето пристигане, изглежда, беше голямо събитие, защото преносвачите, а и самият началник на гарата се струпаха около нас, за да ни пренесат багажа.
Това беше тихичко и мило провинциално кътче, но аз с учудване забелязах, че при изхода, облегнати на късите си карабини, стояха двама войници с тъмни униформи. Като минахме край тях, те ни погледнаха изпитателно. Коларят, едно дребно недодялано човече с грубо лице, поздрави сър Хенри Баскервил и след няколко минути ние вече се носехме бързо по широкия бял път. От двете ни страни се извишаваха хълмисти пасбища, иззад гъстия шумак надничаха стари островърхи къщурки, а отвъд този тих слънчев край, на фона на вечерното небе, се издигаха дългите мрачни вълнообразни очертания на тресавището, начупени от зъбатите зловещи хълмове.
Кабриолетът свърна в един страничен път и ние залъкатушихме нагоре по дълбокия коловоз, издълбан от колелата с течение на векове. Високите рътлини отстрани бяха гъсто обрасли със сочен волски език* и мъх, от който се стичаше вода. Бронзовата папрат и прошарените трънки блестяха на светлината на захождащото слънце. Продължавайки да се изкачваме, ние минахме по тесен гранитен мост и тръгнахме край шумен поток, който се струеше бързо надолу, като се пенеше и бучеше между едри сиви валчести камъни. И пътят, и потокът се виеха през долина, гъсто обрасла с дъбови храсти и ела. На всеки завой Баскервил възклицаваше възторжено, като се оглеждаше жадно наоколо и задаваше безброй въпроси. За него всичко изглеждаше хубаво, но на мен ми се струваше, че сянката на меланхолията се е надвесила над тази местност, която носеше отпечатъка на тъжната есен. Жълти листа застилаха пътеките и като минавахме, се сипеха върху нас, трептейки във въздуха. Тракането на колелата заглъхна, когато подкарахме върху слой гниеща растителност — печален удар, както ми се стори на мен, който природата хвърляше пред колата на завръщащия се наследник на Баскервилите.
[* Волски език — вид папрат. Б. пр.]
— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това? Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак на близостта на тресавището. На върха на това възвишение, като статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник, с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който вървяхме.
— Какво значи това, Паркинс? — попита доктор Мортимър.
Нашият колар се полуобърна на капрата.
— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На фермерите наоколо не им харесва тази работа, факт.
— Ами аз разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат по пет фунта.
— Да, сър, но вероятността да получи човек пет фунта е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Виждате ли, той не е обикновен затворник. Това е човек, който не би се спрял пред нищо.
— Кой е той?
— Селдън, нотингхилският убиец.
Аз добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията, които се появиха относно неговата нормалност — толкова свирепи бяха постъпките му.
Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър полъхваше оттам и ни караше да потръпваме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отблъснало от себе си. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на тази гола пустош с пронизващ вятър и тъмнеещо небе. Дори Баскервил стана мълчалив и се загърна по-хубаво в палтото си.
Плодородната област остана долу зад нас. Ние се обърнахме. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, току-що обърната от плуговете земя и по разпръснатите в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някой ограден с каменни стени котидж без никакви пълзящи растения около него, които да разнообразят грубите му контури. Внезапно пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати из нея недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени с течение на годините от свирепите бури. Над дърветата се издигаха две високи тънки кули. Коларят посочи с камшика си.
— Баскервил Хол — каза той.
Собственикът беше станал и гледаше със зачервени страни и искрящи очи. Няколко минути по-късно ние бяхме пред вратата на имението — чудновата плетеница от ковано желязо, с проядени от времето и покрити с лишеи стълбове от двете страни, а на тях глигански глави — гербът на Баскервилите. Къщурката от черен гранит до вратата беше вече развалина с оголени покривни греди, но срещу нея имаше нова недовършена постройка — първият плод от южноафриканското злато на сър Чарлз. През вратата навлязохме в една широка алея и колелата отново заглъхнаха в шумата, а старите дървета, протегнали клони, образуваха мрачен свод над главите ни. Баскервил потрепера, като погледна дългата тъмна алея, на другия край на която се мержелееше като видение къщата.
— Тук ли се случи това?
— Не, не. В алеята с тисовете, която е от другата страна. Младият наследник се огледа наоколо с мрачно лице.
— Не е чудно, че чичо ми е очаквал да го сполети някаква беда, щом е живял в такова място. Тук всеки човек може да се уплаши. След шест месеца тука ще има цял ред електрически лампи, а с хилядосвещните лампиони на Суан* и Едисон пред входа на къщата вие няма да познаете това място.
[* Суан — един от изобретателите на електрическата крушка. Б. пр.]
Алеята излезе на широко пространство, обрасло с трева, и пред нас се изпречи къщата. При гаснещата светлина на деня аз можах да видя, че централната част на сградата е масивен блок, с издадена напред веранда. Цялата фасада бе обвита с бръшлян, с обрязани тук-таме места, от които иззад тъмното було надничаше по някой прозорец или герб. От тази централна част се издигаха нагоре две еднакви старинни кули, надупчени от множество амбразури. Отляво и отдясно на кулите имаше по едно ново крило от червен гранит. От прозорците с гъсто разположени вътрешни рамки се излъчваше мътна светлина, а един от високите комини, които стърчеха над стръмния висок покрив, изпущаше нагоре черен дим.
— Добре дошли, сър Хенри! Добре дошли в Баскервил Хол!
Един висок човек излезе от сянката на верандата, за да отвори вратичката на кабриолета. В жълтата светлина, която идваше от хола, се очерта силуетът на една жена. Тя се приближи и помогна на мъжа си да свали куфарите ни.
— Нали не ще имате нищо против, сър Хенри, ако отида право у дома си — каза доктор Мортимър. — Жена ми ме очаква.
— Няма ли да останете поне да вечеряме?
— Не, трябва да си вървя. Може би ме чака и някаква работа. Бих останал, за да ви разведа из къщата, но Баримор ще бъде по-добър водач от мен. Довиждане и ако мога да ви бъда полезен с нещо, не се колебайте да ме повикате, било то денем или нощем.
Шумът на колелата постепенно замря по алеята, а ние със сър Хенри влязохме в хола и вратата се хлопна тежко след нас. Това бе прекрасно помещение, широко и високо, тежко обковано с масивни дъбови греди, потъмнели от времето. В голямата старомодна камина, зад желязната решетка пращеше и пукаше един пън. Сър Хенри и аз протегнахме ръце към огъня, защото от дългото пътуване се бяхме вкочанили. После заразглеждахме високия островръх прозорец със старинни цветни стъкла, дъбовата облицовка, еленовите глави и гербовете по стените, потъмнели и неясни на бледата светлина на лампата в сградата.
— Всичко е точно така, както си го представях — каза сър Хенри. — Не е ли това истински образец на стар родов дом? Като си помисля само, че в продължение на петстотин години в същия този дом са живели моите деди, аз се настройвам тържествено.
Както се озърташе наоколо, аз видях, че тъмното му лице гори от момчешки възторг. Той стоеше така, че светлината падаше върху него, а по стените пълзяха дълги сенки и се събираха над мястото, където бе застанал, като черен балдахин. След като занесе багажа в стаите ни, Баримор се върна. Той стоеше пред нас почтително, като добре обучен лакей. Той имаше забележителна външност: висок, красив, с равно подрязана черна брада и бледо лице с характерни черти.
— Желаете ли вечерята да бъде сервирана веднага, сър?
— Готова ли е?
— След няколко минути, сър. В стаите си ще намерите топла вода. Сър Хенри, жена ми и аз ще бъдем щастливи да останем при вас, докато направите вашите преобразования, вие ще видите, че при новите условия за къщата ще е нужен значителен персонал.
— При какви нови условия?
— Исках само да кажа, сър, че сър Чарлз водеше твърде уединен живот и ние двамата смогвахме да се грижим за неговите потребности. Вие, естествено, ще искате да имате повече приятели, така че ще бъдат необходими промени в домакинството.
— Искате да кажете, че жена ви и вие желаете да напуснете?
— Ще напуснем само тогава, когато това ще бъде удобно за вас, сър.
— Но няколко поколения от вашия род са служили при нас, нали? Аз бих съжалявал много, ако започна живота си тук, като скъсам стари семейни връзки.
Стори ми се, че забелязах следи от вълнение по бледото лице на лакея.
— Това не би било приятно и на мен, сър, а също и на жена ми. Но да ви кажа право, сър, ние и двамата бяхме така силно привързани към сър Чарлз, че неговата смърт ни потресе, и сега околната обстановка ни действува мъчително. Страхувам се, че никога вече няма да сме спокойни в Баскервил Хол.
— Но какво възнамерявате да правите?
— Не се съмнявам, че ще успеем да се заловим за някаква работа. Щедростта на сър Чарлз ни даде възможност да направим това. А сега, сър, може би ще е най-добре да ви покажа стаите.
Горната част на старинния хол бе заобиколена от галерия с перила, до която водеше двупосочна стълба. От този център наляво и надясно, по цялата дължина на сградата се простираха два дълги коридора, по които се отиваше към всички спални. Моята и тази на Баскервил бяха в едно и също крило и почти непосредствено една до друга. Тези стаи се оказаха много по-модерни, отколкото централната част на къщата, а светлите книжни тапети и многобройните свещи донякъде премахнаха мрачното впечатление, създало се у мен при пристигането.
Столовата обаче, в която се влизаше откъм хола, беше стая на мрака и меланхолията. Тя беше дълга, с подиум, където са сядали стопаните, отделен с едно стъпало от по-ниската част, определена за техните подчинени. В единия край имаше акапела* за менестрелите**. Над главите ни се кръстосваха черни греди, а зад тях се виждаше потъмнелият от пушек таван. Може би многото пламтящи факли и пъстроцветни буйни веселби на едновремешните пирове биха смекчили мрачността на тази стая, но сега, когато само двама облечени в черно джентълмени стояха под малкия кръг светлина, която хвърляше лампата с абажур, гласът на човек ставаше тих, а настроението се понижаваше. Мъглява поредица от прадеди в най-разнообразни костюми — от рицарите на Елизабет до контетата от времето на регентството — се бяха вторачили в нас и ни обезсърчаваха с мълчанието си. Ние говорихме малко и що се отнася до мен, аз се зарадвах, когато яденето свърши и можехме да се оттеглим и да изпушим по една цигара в билярдната — стая съвсем модерна.
[* Акапела — място за хора в черква или средновековен замък. Б. пр.]
[** Менестрели — поети-музиканти от средните векове. Б. пр.]
— Не е много весело мястото, честна дума — каза сър Хенри. — Предполагам, че човек може да привикне, но сега засега не се чувствувам в естествена среда. Не се учудвам, че чичо ми е станал малко нервен, щом е живял съвсем сам в къща като тази. Но ако искате, тази вечер можем да си легнем рано, а утре може би всичко ще изглежда по-весело.
Преди да си легна, дръпнах настрани завесите и погледнах през прозореца. Той гледаше към тревистата поляна, която се разстилаше пред входа на къщата. Отвъд поляната дърветата се люлееха и стенеха под напора на усилващия се вятър. Между бягащите облаци се подаваше полумесецът. При студената му светлина видях зад дърветата начупените очертания на скалите и дългата ниска крива на мрачното тресавище. Спуснах завесите, чувствувайки, че последното ми впечатление е в хармония с всички останали.
При все това то не беше съвсем последно. Въпреки че бях уморен, аз не можех да заспя, обръщах се неспокойно ту на едната, ту на другата страна и търсех съня, който не идваше. Някъде далеч стенен часовник биеше на всеки четвърт час, но иначе в къщата цареше мъртва тишина. И внезапно в тишината на нощта до ушите ми достигна ясен и отекващ звук, в който не бих се излъгал. Това беше ридание на жена — сдържано, сподавено хлипане на някоя, която се разкъсва от неутешима скръб. Седнах в кревата си и се вслушах напрегнато. Звукът не можеше да бъде далечен и сигурно идваше някъде от къщата. В продължение на половин час аз чаках с напрегнати нерви, но вече не чух друг звук, освен биенето на часовника и шумоленето на бръшляна по стената отвън.


Глава VII
Степлтънови от Мерипит хаус

Свежата прелест на утрото позаличи от паметта ни мрачното и подтискащо впечатление, което остави у двама ни първият допир с Баскервил Хол. Когато сър Хенри и аз седнахме да закусваме, слънчевата светлина нахлу през високите прозорци, хвърляйки бледи пъстри петна през стъклата с цветни гербове. Тъмната облицовка блестеше като бронз на златните лъчи и трудно можехме да си представим, че това наистина е същата стая, която навя снощи такова униние в душите ни.
— Мисля, че трябва да виним себе си, а не къщата — каза баронетът. — Бяхме уморени от пътуването и премръзнали в кабриолета, та всичко ни се представи в мрачна светлина. Сега сме освежени и бодри, така че всичко е пак весело.
— Но това не е напълно само въпрос на въображение — отвърнах аз. — Нощес например чухте ли случайно някой (мисля, че беше жена) да ридае.
— Интересно, както бях полузаспал, и на мене ми се стори, че чух нещо подобно. Чаках доста време, но вече нямаше нищо и заключих, че всичко е било насън.
— Но аз го чух и съм сигурен, че това наистина беше плач на жена.
— Трябва да разпитаме веднага за това.
Той удари звънеца и попита появилия се Баримор дали може да ни обясни случилото се. Стори ми се, че докато лакеят изслушваше въпроса на господаря си, бледото му лице стана още по-бледо.
— В къщата има само две жени, сър Хенри — отговори той. — Едната е тази, която мие съдовете. Тя спи в другото крило. Другата е жена ми и мога да ви уверя, че този звук не е идвал от нея.
И все пак той излъга, като каза това, защото след закуска срещнах случайно мисиз Баримор в дългия коридор. Лицето й беше ярко осветено от слънцето. Тя бе едра, спокойна жена, с малко груби черти и строго присвити устни. Обаче зачервените й очи, които ме гледаха изпод подпухналите клепачи, я издадоха. Значи, тя беше плакала през нощта, а щом е така, мъжът й трябва да знае това. И все пак той заяви, че това не е вярно, явно рискувайки да бъде уличен в лъжа. Защо направи той това? И защо бе плакала тя така горчиво. Около този бледолик, красив чернобрад мъж имаше нещо тайнствено и мрачно. Той именно бе открил пръв тялото на сър Чарлз и ние знаехме всички обстоятелства около смъртта на стария човек единствено от думите на Баримор. Възможно ли е в края на краищата в каретата на „Риджънт стрийт“ да сме видели тъкмо него? Брадата беше съвсем същата. Кочияшът описа човека, като малко по-нисък, но впечатлението му би могло да бъде и погрешно. Как мога да разреша въпроса веднъж завинаги? Очевидно първото нещо, което трябва да направя, е да се видя с началника на станцията в Гримпен и да разбера дали наистина телеграмата е била връчена лично на Баримор. Какъвто и да е отговорът, ще имам поне налице нещо, което да съобщя на Шерлок Холмс.
След закуска сър Хенри трябваше да прегледа безброй книжа, така че моментът бе благоприятен за моята екскурзия. Един хубав, дълъг четири мили път, който вървеше по края на тресавището, ме отведе до малко невзрачно селце, в което две постройки стърчаха високо над останалите. Оказа се, че това са странноприемницата и къщата на доктор Мортимър. Началникът, който беше и бакалин на селото, си спомни добре и за нашата телеграма.
— Разбира се, сър — каза той. — Аз предадох телеграмата точно както беше указано.
— А кой я връчи?
— Моето момче. Джеймс, миналата седмица ти предаде телеграмата на мистър Баримор, нали?
— Да, татко, предадох я.
— Лично на него ли?
— В момента той беше горе на тавана, така че не можах да му я връча лично, но я дадох на мисиз Баримор, която обеща да му я предаде веднага.
— Ти видя ли мистър Баримор?
— Не, сър, казах ви, че беше на тавана.
— А щом не си го видял, откъде знаеш, че е бил там?
— Е, жена му сигурно е знаела къде е — каза троснато началникът. — Нали е получил телеграмата! Ако има някаква грешка, самият Баримор да се оплаче!
Изглеждаше безсмислено да продължавам повече с моите въпроси, но беше ясно, че въпреки хитрата уловка на Холмс ние нямахме доказателство, че през цялото това време Баримор не е бил в Лондон. Но да предположим, че е бил. Да предположим, че същият този човек последен е видял сър Чарлз жив и пръв е проследил неговия наследник, когато той се завръща в Англия. Какво следва от това? Дали той изпълнява нечии поръчения, или има някакви собствени коварни планове? Какъв интерес може да има той да преследва Баскервилите? Спомних си странното предупреждение, изрязано от уводната статия на „Таймс“. Дали това беше негово дело, или може би на някой друг, който се е заел да противодействува на неговите замисли? Единственият приемлив мотив на тези действия беше този, изказан от сър Хенри: ако Баскервилите бъдат сплашени и прогонени, Бариморови ще си осигурят завинаги едно удобно жилище. Но положително такова тълкуване би било съвсем неубедително, за да обясни коварния и тънко скроен заговор, който, изглежда, плетеше невидима мрежа около младия баронет. Самият Холмс каза, че въпреки дългата серия от най-сензационни следствия, които е имал, той още не се е натъквал на такъв заплетен случай. Като се връщах по сивия и пуст път, аз се молех моят приятел да може по-скоро да се освободи и да дойде тук, за да свали от плещите ми тежкото бреме на отговорността, която бях поел.
Шум от бързи стъпки зад мен и един глас, който ме извика по име, внезапно прекъснаха мислите ми. Обърнах се, очаквайки да видя доктор Мортимър, но за мое учудване подир мен тичаше един непознат. Той беше нисък, слабичък, гладко обръснат русокос човек, с малко постна физиономия и мършава долна челюст, на възраст между тридесет и четиридесет години. Носеше сив костюм и сламена шапка, през рамото му висеше тенекиена ботаническа кутия, а в едната си ръка държеше зелен сак за пеперуди.
— Сигурен съм, че ще извините нахалството ми, доктор Уотсън — каза той, като се приближи запъхтян към мен. — Ние тук от тресавището сме непринудени хора и не чакаме официално запознаване. Може би сте чували името ми от нашия общ приятел доктор Мортимър. Аз съм Степлтън от Мерипит хаус.
— Вашата мрежа и кутия ми подсказаха това — казах аз, защото знаех, че мистър Степлтън е естественик. — Но вие как ме познахте?
— Бях се отбил при Мортимър и като минавахте, той ви посочи през прозореца на кабинета си. Тъй като пътят ни е в една посока, реших да ви настигна и да ви се представя. Надявам се, че сър Хенри не се чувствува зле от пътуването.
— Той е много добре, благодаря.
— Ние всички се страхувахме, че след печалната смърт на сър Чарлз новият баронет може би няма да се съгласи да живее тук. Да искаш от един заможен човек да дойде и да се погребе в място като това, е много нещо, но мисля, че не е необходимо да ви казвам какво голямо значение има това за цялата област. Предполагам, че сър Хенри не изпитва суеверен страх.
— Не, не вярвам.
— Вие, разбира се, знаете легендата за чудовищното куче, което преследва рода?
— Чувал съм я.
— Чудно, колко лековерни са селяните тук наоколо. Всички те са готови да се закълнат, че са виждали това същество из тресавището.
Той говореше с усмивка, но сякаш прочетох в очите му, че гледа по-сериозно на въпроса.
— Тази история беше завладяла напълно въображението на сър Чарлз и не се съмнявам, че тя го доведе до този трагичен край.
— Как именно?
— Нервите му бяха така опънати, че появяването на каквото и да е куче можеше да бъде фатално за болното му сърце. Предполагам, че през тази последна за него нощ той наистина е видял нещо такова на алеята с тисовете. Много обичах стария човек и се страхувах, че може да се случи някакво нещастие, защото знаех, че има слабо сърце.
— Откъде знаехте това?
— Моят приятел Мортимър ми беше казал.
— Значи мислите, че някакво куче е гонило сър Чарлз и вследствие на това той е умрял от страх?
— А вие намерихте ли някакво по-добро обяснение?
— Не съм дошъл още до никакво заключение.
— А мистър Шерлок Холмс?
Тези думи накараха дъха ми да спре за секунда, но един поглед върху безразличното лице и спокойните очи на моя събеседник ме убеди, че не е възнамерявал да ме изненада.
— Доктор Уотсън, няма смисъл да се правим, че не ви знаем — каза той. — Славата на този детектив достигна и до нас, а не може да го прославяте, без самият вие да станете известен. Когато доктор Мортимър ми каза името ви, той не можа да отрече, че вие сте същият този Уотсън — приятелят на Холмс. Щом вие сте тук, от това следва, че и самият Шерлок Холмс се интересува от този въпрос и, естествено, аз съм любопитен да зная какво е неговото мнение.
— Страхувам се, че не мога да отговоря на този въпрос.
. — А мога ли да ви попитам дали той възнамерява да ни удостои с някое посещение?
— Той не може да напусне града сега. Вниманието му е заангажирано с друга работа.
— Колко жалко! Той би могъл да хвърли известна светлина върху това, което е така тъмно за нас. А що се отнася до вашите лични разследвания, то ако мога да ви бъда с нещо полезен, можете да разчитате на мен, уверявам ви. Ако имам някакви указания относно естеството на вашите подозрения или начина, по който бихте предложили да се разследва случаят, може би бих могъл още сега да ви дам някаква помощ или съвет.
— Уверявам ви, че аз просто съм дошъл на гости на приятеля ми сър Хенри, така че не се нуждая от каквато и да е помощ.
— Прекрасно! — каза Степлтън. — Имате пълно право да бъдете внимателен и предпазлив. Справедливо е да бъда укорен за това, което, както и сам чувствувам, беше непозволено вмешателство от моя страна, и ви обещавам, че вече няма да спомена нищо по този въпрос.
Бяхме стигнали до място, където от пътя се отделяше тясна тревиста пътека, която се виеше надалеч из тресавището. Отдясно имаше стръмен, осеян с валчести камъни хълм, който в миналото е бил разработен като гранитна кариера. Обърнатата към нас страна представляваше тъмна канара, по пукнатините на която растяха папрати и трънки. Зад едно далечно възвишение плуваше перест облак дим.
— По тази пътека ще стигнем много скоро до Мерипит хаус — каза Степлтън. — Може би ще пожертвувате един час, за да ми доставите удоволствието да ви представя на сестра ми.
Първата ми мисъл беше, че трябва да бъда при сър Хенри, но после си спомних купа книжа и сметки, разхвърляни върху бюрото му. Положително не можех да му помогна в тази работа. А Холмс изрично каза, че трябва да опозная съседите из тресавището. Приех поканата на Степлтън и свърнахме по пътеката.
— Прекрасно място е това тресавище — каза той, като огледа вълнообразните голи възвишения и нагънатите зелени хълмове, върху които като разпенени гребени на чудновати морски вълни стърчеше назъбеният гранит. — Никога не може да ви омръзне. Не можете да си представите какви чудни тайни крие тресавището. То е така необятно, така пустинно и така загадъчно…
— Вие сигурно го познавате добре?
— Аз съм тук само две години. Местните жители биха ме нарекли новодошъл. Ние дойдохме наскоро след като сър Чарлз се беше установил тук. Но моите наклонности ме накараха да изследвам всяко кътче от тази местност и мисля, че хората, които я познават по-добре от мен, са малко.
— Толкова ли е трудно тя да се опознае?
— Много трудно. Виждате ли например тази голяма равнина там на север с чудноватите хълмове, изникнали над нея? Забелязвате ли нещо особено там?
— Това би било прекрасно място за галоп.
— Естествено е да помислите така, но тази грешка е коствала досега живота на много хора. Виждате ли тези яркозелени, гъсто разположени петна?
— Да. Изглежда, че там почвата е по-плодородна.
Степлтън се засмя.
— Това е голямото Гримпенско мочурище — каза той. — Една грешна стъпка там означава смърт и за хората, и за животните. И вчера видях едно пони, което блуждаеше нататък. То не се върна вече. Дълго гледах главата му, протегната над тинята, докато най-после тя го погълна. Това място е опасно да се прекоси дори и в сушаво време, а пък след тези есенни дъждове то е още по-опасно. Въпреки това аз мога да се добера до самото му сърце и да се върна. За бога! Ето друго нещастно пони!
Нещо кафяво се търкаляше и мяташе в зеления папур. После един дълъг, мъчително гърчещ се врат се мярна отгоре и над тресавището отекна страхотен вик. Аз замръзнах от ужас, но изглежда, че нервите на моя спътник бяха по-здрави от моите.
— Свърши се с него — каза той. — Тинята го нагълта. Две за два дена, а може би и много повече. Те свикват да ходят там, когато времето е сухо, и не могат да доловят разликата, докато тинята не ги сграбчи в лапите си. Лошо място е това Гримпенско мочурище.
— И вие казвате, че можете да проникнете там?
— Да. Има една-две пътечки, по които може да мине само много ловък човек. Аз съм ги открил.
— Но защо ви е дотрябвало да ходите из такова ужасно място?
— Виждате ли тези хълмове отвъд? Това са истински острови, заобиколени от всички страни от непроходимото мочурище, което с течение на времето е стягало малко по малко обръча около тях. Там именно ще намерите редки растения и пеперуди, стига да сте достатъчно умен, за да стигнете до тях.
— Ще си опитам щастието някой ден.
Степлтън ме погледна учудено.
— За бога! Избийте тази мисъл от главата си — каза той. — Вашата гибел ще тежи на съвестта ми. Уверявам ви, че няма и най-малка вероятност да се завърнете жив. Аз мога да ходя там, защото съм запомнил цяла сложна система от ориентири.
— Чакайте! — извиках аз. — Какво е това?
Продължителен, нисък и неописуемо жаловит стон се разнесе над тресавището. Той изпълни простора, но въпреки това беше невъзможно да се каже откъде Идва. От глухо стенание той премина в силен рев и после отново заглъхна в печално, трептящо стенание. Степлтън ме погледна с особен израз на лицето.
— Странно място е това тресавище — каза той.
— Но какво е това?
— Селяните казват, че така вие Баскервилското куче, когато иска жертва. Аз и преди съм го чувал един-два пъти, но не така ясно.
Със сърце замръзнало от страх огледах широкото хълмисто поле, изпъстрено тук-таме със зелени тръстики. Нищо не трепваше над необятното пространство. Само два гарвана грачеха силно на една канара зад нас.
— Вие сте образован човек. Не вярвате на такива глупости, нали? — казах аз. — Как мислите, какъв е този странен звук?
— Блатата издават понякога особени звуци. Или тинята се сляга, или водата се покачва, или нещо друго.
— Не, не. Това беше глас на живо същество.
— Възможно е. Чували ли сте някога какъв звук издава блатната птица?
— Не. Никога.
— Това е много рядка птица, фактически вече изчезнала в Англия, но в тресавището всичко е възможно. Да, няма да бъда изненадан, ако открия, че това, което чухме, е гласът на някой последен представител на този род.
— Това е най-непонятният и странен звук, който съм чувал през живота си.
— Да, общо взето, това е малко тайнствено място. Погледнете ей този хълм. Какво е това според вас?
Целият стръмен склон беше покрит с двадесетина сиви каменни пръстени.
— Какво е това? Кошари ли?
— Не, това са жилищата на нашите почетни прадеди. Предисторическите хора са населявали гъсто тресавището и тъй като оттогава всъщност никой не е живял там, можете да намерите цялата домашна наредба точно такава, каквато са я и оставили. Ако сте любопитен да надзърнете вътре, ще видите дори и огнището и леглото на предисторическия човек. Липсват само покривите.
— Но това е цяло градче. Кога е било населявано?
— В ерата на неолита. Точният период не се знае.
— С какво се е занимавал тогавашният човек?
— Пасял е добитъка си по тези склонове, а когато бронзовият меч започнал да измества каменната брадва, той се е научил да добива калай. Вижте големия ров на противоположния хълм. Това е пак следа от неговата работа. Да, доктор Уотсън, около тресавището ще намерите много интересни неща. О, извинете за момент! Това е сигурно cyclopides.
Една малка мушица или молец прехвръкна над пътеката и Степлтън мигом се втурна да я гони с изключителна енергия и бързина. За мой ужас насекомото летеше право към мочурището, но моят познат не се спря нито за момент и подскачаше след него от бабуна на бабуна, като размахваше във въздуха зеления си сак. Сивите му дрехи и зигзагообразното му отривисто движение напред правеха и самия него приличен на някакъв огромен молец. Аз стоях и наблюдавах тази гонитба със смесица от възхищение от неговата изключителна пъргавина и страх да не би да изгуби почвата под краката си в това вероломно мочурище, когато внезапно чух шум от стъпки и като се обърнах, видях на пътеката близо до мен една жена. Тя беше дошла откъм тази посока, в която се виждаше облакът дим, подсказващ местонахождението на Мерипит хаус, но наклонът на местността я беше скривал, докато не бе дошла съвсем близо.
Че това е мис Степлтън, за която ми бяха говорили, аз не се съмнявах, защото около тресавището сигурно имаше малко дами, а пък и помнех, че някой ми я беше описал като красавица. Жената, която приближи към мене, беше наистина красавица, и то от най-необикновен тип. Едва ли би могло да има по-голям контраст между брат и сестра: Степлтън имаше светла коса и сиви очи, докато тя бе по-тъмна от всички брюнетки, които съм виждал в Англия. Стройна, висока и елегантна, тя имаше гордо и изящно оформено лице, с толкова правилни черти, че би приличало на статуя, ако не бяха потрепващите устни и прекрасните тъмни жадни очи. Със съвършената си фигура и елегантното облекло, застанала на самотната пътека сред тресавището, тя наистина представляваше странно видение. Когато се обърнах, тя беше устремила поглед към брат си и след това забърза към мен. Бях свалил шапка и тъкмо се канех да обясня присъствието си тук, когато нейните думи отправиха мислите ми в съвсем друга посока.
— Вървете си! — каза тя. — Вървете си веднага в Лондон!
Аз я гледах втренчено с учудено и глупаво изражение. Очите й пламтяха и тя нервно потрепваше с крак.
— Защо да си отивам? — попитах аз.
— Не мога да ви обясня. Но, за бога, направете, каквото ви казвам! Вървете си и кракът ви да не стъпи вече насам. — Тя говореше тихо и припряно, с особено фъфлене при произношението на „с“ и „з“.
— Но аз току-що пристигнах.
— Човече — извика тя, — не можете ли да разберете, че ви предупреждавам за ваше добро? Вървете си в Лондон, Тръгнете още довечера! Махнете се от това място на всяка цена! Шшшт, брат ми идва! Нито дума за това, което ви казах! … Ще бъдете ли така любезен да ми откъснете онази орхидея? Тресавището е много богато с орхидеи, но вие сте малко закъснели, за да видите красотите на това място.
Степлтън беше изоставил преследването и се върна при нас, дишайки тежко и зачервен от напрежение.
— Здравей, Берил! — каза той, но на мен ми се стори, че тонът на поздрава му не беше много сърдечен.
— О, Джек, много си се разгорещил.
— Да, преследвах един cyclopides. Те са много редки и трудно се срещат в късна есен. Колко жалко, че го изпуснах.
Той говореше равнодушно, но малките му светли очи подскачаха непрекъснато от госпожицата към мене.
— Виждам, че сте се запознали вече.
— Да. Казах на сър Хенри, че е малко късно, за да може да види истинските хубости на тресавището.
— Какво? Кой мислиш, че е този?
— Смятам, че това е сър Хенри Баскервил.
— Не, не. Аз съм скромен гражданин, без титла, но съм приятел на сър Хенри — казах аз. — Казвам се доктор Уотсън.
Сянка на досада премина по изразителното й лице.
— Значи сме говорили, като съм ви взела за друг.
— Защо, вие не сте имали много време за разговор — забеляза брат й, като я гледаше със същия изпитателен поглед.
— Говорех с доктор Уотсън като с човек, който ще живее тук, а не като с гост — каза тя. — За него няма голямо значение дали е рано или късно за орхидеите. Но вие ще дойдете да видите Мерипит хаус, нали?
Една пряка пътека ни изведе до неприветлива на вид къща, която през някогашните цветущи години е била ферма на някой скотовъдец, но сега беше ремонтирана и превърната в модерно жилище. Къщата бе заобиколена от овощна градина, обаче дърветата (нещо обикновено за тресавището) бяха недорасли и попарени, така че цялото място създаваше лошо и потискащо впечатление. Отвори ни чудноват, съсухрен стар слуга с извехтяла ливрея, който напълно подхождаше за тоя дом. Вътре обаче стаите бяха просторни, мебелирани с изисканост, в която, струва ми се, познах вкуса на дамата. Като гледах през прозореца безбрежното, осеяно с гранит тресавище, което се разстилаше еднообразно до далечния хоризонт, не можех да не се запитам какво беше накарало този високо образован човек и тази красива жена да дойдат да живеят в такава местност.
— Необикновено място сме избрали, нали? — каза той като че в отговор на моята мисъл. — И все пак успяхме да си наредим живота тук много щастливо, нали, Берил?
— Много щастливо — отвърна тя, но думите й не прозвучаха убедително.
— Имах училище в Северна Англия — каза Степлтън. — За човек с моя темперамент работата беше механична и безинтересна, но ме блазнеше перспективата да живея сред младежта, да спомагам за оформянето на тези млади умове и да им дам нещо от моя характер, от моите идеали. Съдбата обаче беше против мен. В училището избухна силна епидемия и три от момчетата умряха. Не можах да се съвзема след този удар, а и голяма част от капитала ми беше безвъзвратно загубена. И все пак, ако не ми липсваше очарователната компания на момчетата, щях да се радвам на собственото си нещастие, защото за човек с моята страст към ботаниката и зоологията тук има неограничено поле за работа, а пък и сестра ми обича не по-малко от мен природата. Казвам ви всичко това, доктор Уотсън, защото недоумението се четеше по лицето ви, докато гледахте през прозореца.
— На мен, разбира се, ми мина през ума, че тук е малко скучно, може би не толкова за вас, колкото за сестра ви.
— Не, не, аз никога не скучая — каза тя бързо. — Ние имаме книги, научни занимания, имаме и интересни съседи. Доктор Мортимър е много начетен човек в своята област. Нещастният сър Чарлз също беше прекрасен събеседник. Познавахме го добре и не намирам думи, за да изразя колко остро чувствуваме липсата му. Мислите ли, че ще ви обезпокоя, ако ви посетя следобед, за да се запозная със сър Хенри?
— Сигурен съм, че ще бъде много доволен.
— Тогава вие навярно ще го уведомите за моето посещение. Може би според скромните си възможности ще можем да направим нещо, за да го улесним, докато свикне с новата среда. Ще се качите ли горе, доктор Уотсън, да прегледате моята колекция от lepidoptera*? Мисля, че тя е най-пълната в Югозападна Англия. Докато я прегледате, закуската ще бъде готова.
[* Латинско название общо за всички видове пеперуди. Б. пр.]
Аз обаче горях от нетърпение да се върна на поста си. Меланхолията на тресавището, смъртта на нещастното пони, тайнственият вой, свързан със зловещата легенда за Баскервилите — всичко това ме настрои мрачно. И като връх на тези повече или по-малко смътни впечатления дойде ясното и категорично предупреждение на мис Степлтън, произнесено с такава силна убедителност, щото не се съмнявах, че зад него се крие някаква сериозна и основателна причина. На всички настоявания да остана за закуска аз отказах и се отправих веднага към къщи, като хванах обраслата с трева пътека, по която бяхме дошли.
Но изглежда, че имаше някаква по-къса пътека, която не знаех, защото, преди да изляза на широкия път, с изненада видях мис Степлтън, която седеше на една скала край пътечката. Лицето й беше красиво, поруменяло от умората. Тя бе сложила ръка на слабините си.
— Тичах през целия път, за да мога да ви пресрещна, доктор Уотсън — каза тя. — Нямах време дори да сложа шапката си. Не трябва да се бавя, защото брат ми ще забележи отсъствието ми. Исках да ви кажа, че много съжалявам за глупавата грешка, която направих, като ви взех за сър Хенри. Забравете, моля ви, думите ми, които нямат никакво значение за вас.
— Не мога да ги забравя, мис Степлтън — казах аз. — Приятел съм на сър Хенри и неговото благополучие ме интересува живо. Кажете ми, защо настоявахте толкова сър Хенри да се върне в Лондон?
— Женски каприз, доктор Уотсън. Когато ме опознаете по-добре, ще видите, че не винаги думите и постъпките ми са мотивирани.
— Не, не. Помня трепета в гласа ви. Помня и погледа в очите ви. Моля ви, моля ви, мис Степлтън, бъдете откровена с мене, защото, откакто съм тук, се чувствувам заобиколен от призраци. Животът ми заприлича на голямото Гримпенско мочурище: навсякъде малки зелени петна, в които човек може да потъне, и никъде знак, който да посочва пътя. Обяснете ми какво искахте да кажете и аз обещавам да предам на сър Хенри вашето предупреждение.
За момент върху лицето й се появи израз на колебание, но когато отговори, погледът й отново стана твърд.
— Вие го направихте голям въпрос, доктор Уотсън — каза тя. — Брат ми и аз бяхме твърде много потресени от смъртта на сър Чарлз. Познавахме се много отблизо с него, защото често наминаваше към нас. Проклятието, което тежи над неговия род, не излизаше от ума му и когато трагедията се разигра, аз, естествено, си помислих, че страхът, който той проявяваше, е бил може би не без основание. Затова, когато друг един член на рода дойде да живее тук, аз се обезпокоих и сметнах за нужно да го предупредя за опасността, на която се излага. Това е всичко, което възнамерявах да му предам.
— Но каква е тази опасност?
— Знаете ли историята за кучето?
— Не вярвам в такива глупости.
— А аз вярвам. Ако имате някакво влияние над сър Хенри, отведете го от това място, което винаги е било фатално за неговия род. Светът е широк. Защо иска да живее в място, пълно с опасности?
— Именно защото е място, пълно с опасности. Такава е природата на сър Хенри. Страхувам се, че ако не ми кажете нещо по-определено от това, ще бъде невъзможно да го накарам да се махне.
— Не мога да ви кажа нищо определено, защото не зная нищо.
— Бих ви задал още един въпрос, мис Степлтън: щом не сте имали предвид нищо повече от това, което ми казахте при първия ни разговор, тогава защо не искахте вашият брат да чуе това? Тук няма нищо, което не би се понравило на него или на кой да е друг.
— Моят брат гори от нетърпение собственикът на имението да се засели в Баскервил Хол, защото смята, че от това зависи добруването на бедното население около тресавището. Той ще се разгневи много, ако разбере, че съм казала нещо, което би принудило сър Хенри да се махне. Но сега аз изпълних дълга си и няма да говоря повече. Трябва да се връщам, иначе ще забележи отсъствието ми и ще се досети, че съм ви пресрещнала. Довиждане.
Тя се обърна и след няколко минути изчезна между разпръснатите камънаци, а аз продължих пътя си към Баскервил Хол със сърце, изпълнено със смътни страхове.

Глава VIII
Първи отчет на д-р Уотсън

Оттук нататък ще следвам хода на събитията, като ви предам своите писма до мистър Шерлок Холмс, които лежат на масата пред мен. Един лист липсва, но иначе те са напълно запазени и ще ви разкрият мислите и подозренията ми по-точно, отколкото ако бях ги предал, осланяйки се на паметта си, въпреки че споменът за трагичните събития е още пресен у мен.
Баскервил Хол, 13 октомври
Драги Холмс,
С предишните си писма и телеграми те държах досега в течение на всичко, което се случваше в този напълно забравен от бога кът на света. Колкото повече човек стои тук, толкова повече прониква в душата му меланхолията на това тресавище — на тази безкрайна шир, която все пак има някаква мрачна прелест. Щом се озовеш в недрата му, чувствуваш как съвременна Англия остава някъде назад, а вместо нея пред себе си виждаш навсякъде жилищата и работата на предисторическия човек. Излезеш, а наоколо ти къщите на тези забравени хора, техните гробове, огромните каменни блокове, които показват мястото, където са били храмовете им. Като гледаш тези сиви каменни колиби по скалистите хълмове, забравяш века, в който живееш, и ако видиш изпод ниската врата на някоя колиба да пълзи наметнато със зверска кожа космато същество, което поставя на тетивата на лъка си стрела с връх от кремък, ще почувствуваш, че неговото присъствие тук е по-естествено от твоето. Интересно, че това място с толкова неплодородна почва е било населено така гъсто от тези хора. Не съм познавач на древността, но смятам, че това е било някакво невойнствено угнетено племе, принудено да се задоволи с местност, която другите не са искали да населят.
Всичко това обаче няма нищо общо с мисията, с която ти ме изпрати, и е сигурно съвсем безинтересно за човек със строго практичен ум като твоя. Още си спомням пълното ти безразличие към въпроса, дали слънцето се движи около земята, или земята около слънцето. Ето защо позволи ми да се върна към работите, засягащи сър Хенри Баскервил.
Ако през последните няколко дни не си получил никакви сведения, то е, защото до днес нямаше нищо важно за съобщаване. Случи се обаче едно странно събитие, за което ще ти разкажа по-нататък, защото преди всичко трябва да те запозная с някои други обстоятелства.
Едно от тях, което съм засегнал много малко досега, е криещият се из тресавището каторжник. Сега има пълно основание да се вярва, че той се е махнал, което е значително облекчение за обитателите на самотните ферми. Изминаха две седмици от деня на неговото бягство, а през това време никой не го е виждал, нито е чул нещо за него. Съвсем немислимо е той да може да издържи сред тресавището толкова дълго време. Разбира се, що се касае до укриването му, това съвсем не е трудно. Всяка от тези каменни колиби би могла да му служи за скривалище. Той обаче няма какво да яде, освен ако не е уловил и заколил някоя овца. Ето защо ние смятаме, че той не е вече тук, а като резултат от това отдалечените един от друг фермери спят по-спокойно.
Ние тук сме четирима здрави и силни мъже, така че ако се случи нещо, бихме могли да се опазим, но, да си призная, имаше моменти, когато се безпокоях, като си помислех за Степлтънови. Те са отдалечени с мили от всякакви хора Имат една прислужница, един стар лакей и сестрата и брата, като последният не е много силен мъж. Те биха били безпомощни в ръцете на такъв свиреп човек като нотингхилския убиец, ако той би се промъкнал в къщата. Тяхното положение безпокоеше много и сър Хенри, та им предложихме конярят Паркинс да ходи да спи там, но Степлтън не искаше и да чуе за това.
Нашият приятел баронетът започна да проявява значителен интерес към хубавата ни съседка,. Това не е за учудване, защото за един енергичен човек като него времето тече убийствено бавно в това самотно място, а пък и тя е много очарователна и красива жена. В нея има някакъв екзотичен плам, който странно контрастира с хладината и спокойствието на брат й. Въпреки това и в него се чувствува скрит огън. Той положително има силно влияние върху сестра си, защото съм забелязал, че когато тя говори, му хвърля непрекъснато погледи, като че търси одобрение на думите си. Надявам се, че се държи добре с нея. Той има сух блясък в очите и тънки, здраво стиснати устни — неща, които са присъщи на един положителен и може би суров характер. Ти би го намерил интересен за изучаване.
Степлтън дойде да посети сър Хенри още първия ден, а на следващата сутрин ни заведе да ни покаже мястото, което е свързано с легендата за порочния Хуго. Вървяхме няколко мили през тресавището и се озовахме в местност така мрачна, че наистина би могла да даде начало на една такава легенда. Тясна долчинка между скалистите зъбери извежда на открито място, изпъстрено с бяла пушица*. В средата се издигат два очукани, заострени отгоре каменни стълба, които приличат на огромни прогнили бранни зъби на някакъв чудовищен звяр. Мястото съответствува във всяко отношение на сцената от легендата, където се е разиграла някогашната трагедия. Сър Хенри беше много заинтересуван и неведнъж пита Степлтън дали наистина вярва във възможността от вмешателство на свръхестествени сили в работите на хората. Той говореше безгрижно, но беше явно, че е доста обезпокоен. Отговорите на Степлтън бяха предпазливи, но лесно можеше да се разбере, че казва по-малко, отколкото би могъл да каже, и че не изрази напълно мнението си, защото щадеше нервите на баронета. Той ни разказа подобни случаи, когато цели родове са страдали от влиянието на някакви зли сили, и остави у нас впечатлението, че по този въпрос и той споделя преобладаващото тук сред народа мнение.
[* Вид многогодишна блатна трева. Б. пр.]
На връщане останахме за закуска в Мерипит хаус и тогава сър Хенри се запозна с мис Степлтън. Още в момента, в който я видя, той се увлече по нея и както ми се струва, чувствата са взаимни. По пътя за в къщи баронетът говори с нея непрекъснато и оттогава едва ли е минало ден да не се видим с брата и сестрата. Те ще обядват днес у нас, а вече говорим за визита у тях през следващата седмица. Човек би помислил, че тази дружба е много приятна на Степлтън, и все пак неведнъж съм забелязвал, че лицето на брата изразява решително неодобрение, когато сър Хенри окаже някакво внимание на младата леди. Той е много привързан към сестра си и несъмнено ще бъде твърде самотен без нея, но ако й попречи да сключи такъв блестящ брак, това би било връх на егоизма. При все това сигурен съм, че Степлтън не желае тяхната дружба да прерасне в любов, защото няколко пъти забелязвам, че прави всичко възможно, за да не ги оставя насаме. Между впрочем, ако към другите трудности се прибави и един любовен роман, то твоето нареждане да не оставям никога сър Хенри да излиза сам ще бъде много трудно осъществимо. Ако изпълнявам заповедите ти буквално, моята репутация скоро ще пострада.
Онзи ден, или нека бъда по-точен, в четвъртък, доктор Мортимър закусва у нас. Той прави разкопки на една могила в Лонг Даун и намери там череп на предисторически човек, което го изпълни с голяма радост. Едва ли може да се намери друг ентусиаст като него така предан на своите занимания. Степлтънови дойдоха малко по-късно и по молба на сър Хенри добрият доктор ни заведе до алеята с тисовете, за да ни покаже как точно се е случило всичко през онази фатална нощ. Това е дълга мрачна алея между две високи стени от подкастрен жив плет, с тесни ивици трева от всяка страна. На другия й край има една стара полуразрушена беседка. Някъде по средата е вратата към тресавището, където старият джентълмен е изтърсвал пепелта от пурата си. Това е бяла дървена врата с резе. Отвъд нея се разстила обширното тресавище. Спомних си твоята теория за това произшествие и се опитах да си представя всичко, което се е случило. Както е стоял до вратата, старецът е видял нещо, което се е приближавало откъм тресавището — нещо, което го е изплашило така, че е загубил ума си, и е бягал, бягал, докато е умрял от ужас и изтощение. Ето, по този дълъг мрачен тунел е бягал той. От какво? От някое от овчарските кучета из тресавището? Или от някое призрачно куче — черно, безмълвно и чудовищно? Дали някой човек няма пръст в тази работа? Дали бледият предпазлив Баримор знае повече от това, което казва? Всичко е мъгляво и неясно, Но зад всичко това стои тъмната сянка на престъплението.
След като ти писах последния път, аз се запознах с още един от съседите. Това е мистър Франклънд от Лефтър Хол, който живее на около четири мили южно от нас. Той е възрастен човек с червендалесто лице, бяла коса и злъчен характер. Неговата злоба е насочена против британското законодателство и е похарчил цяло състояние за всевъзможни дела. Франклънд се бори със закона просто заради удоволствието от борбата и е готов да взима коя и да е страна по даден въпрос, ето защо не е чудно, че това развлечение му струва скъпо. Веднъж ще забрани минаването по някой път покрай имението си, за да предизвика общината да го съди, та да отвори пътя; друг път със собствените си ръце ще развали нечия порта, а после ще заяви, че тук от незапомнени времена е имало път, за да предизвика собственикът да заведе дело за нарушаване границите на чужд имот. Той познава основно старото общинно и поземлено право и използува познанията си понякога в интерес на селяните от Фърнуърд, понякога против тях и според поведението му те или го носят триумфално по улиците на селото, или го изгарят символично на клада. Разправят, че понастоящем той държал под ръка седем молби за нови дела, които вероятно ще погълнат остатъка от състоянието му, и така, лишен от жилото си, ще бъде безвреден за в бъдеще. Иначе Франклънд изглежда мил, добродушен човек и аз споменавам за него само защото ти настояваше да изпращам описания на хората, които ни заобикалят. Сега си е намерил интересно занимание. Той е любител-астроном и има прекрасен телескоп на покрива на къщата си. По цял ден лежи там и оглежда тресавището с надеждата, че ще зърне избягалия каторжник. Ако ограничи дейността си само с това, всичко би било добре, но се носят слухове, че възнамерявал да заведе дело против доктор Мортимър, защото е отворил един гроб без съгласието на най-близките роднини на умрелия. Става дума за черепа на неолитния човек, изкопан от могилата в Лонг Даун. Старецът прави живота ни тук по-малко монотонен и внася малко весело разнообразие, което ни е особено нужно.
А сега, след като изчерпах всичко, което засяга избягалия каторжник, Степлтънови, доктор Мортимър и Франклънд от Лефтър Хол, нека завърша с най-важното и ти разкажа нещо повече за Бариморови и по-специално за странните събития през миналата нощ.
Ще започна с телеграмата, която ти изпрати от Лондон, за да се уверим дали наистина Баримор е бил тук. Вече ти обясних, че разпитът на началника на станцията показа, че нашата уловка е била безрезултатна и че нямаме никакви доказателства „за“ или „против“. Аз казах на сър Хенри как стои работата и със свойствената нему прямота той веднага извика Баримор и го Попита дали е получил телеграмата. Баримор каза, че я е получил.
— Момчето предаде ли ви я лично? — попита сър Хенри.
Баримор погледна учудено и помисли известно време.
— Не — каза той, — бях на тавана и жена ми ми я донесе.
— А вие ли написахте отговора?
— Не. Казах на жена ми какво да отговори и тя слезе долу, за да го напише.
Вечерта Баримор по собствено усмотрение се върна отново на тази тема.
— Сър Хенри, тази сутрин не можах да разбера напълно целта на вашите въпроси — каза той. — Надявам се, че това не значи, че съм направил нещо, с което съм загубил вашето доверие?
Сър Хенри трябваше да го уверява, че това не е така и да го успокои, като му подари значителна част от стария си гардероб, тъй като всички покупки, направени в Лондон, бяха вече доставени.
Мисиз Баримор също ме интересува. Тя е пълна, тромава жена, много ограничена, крайно почтена и с пуритански наклонности. Едва ли можеш да си представиш по-невъзмутимо същество. Но вече ти казах, че още първата нощ тук аз я чух да ридае горчиво и оттогава неведнъж съм забелязвал следи от плач по лицето й. Някаква тежка скръб терзае непрекъснато сърцето й. Понякога се чудя дали не я мъчи нечиста съвест, а друг път пък подозирам, че Баримор е тиранин в семейния си живот. Винаги ми се е струвало, че има нещо особено и съмнително в неговата личност, но снощното приключение затвърди окончателно моите подозрения.
Впрочем само по себе си това може би не изглежда така значително. Известно ти е, че не спя много дълбоко, а откакто съм в тази къща, където трябва да бдя непрекъснато, сънят ми е станал по-лек от всякога. Нощес към два часа след полунощ бях събуден от прокрадващи се край стаята ми стъпки. Станах, отворих вратата и надникнах навън. По коридора пълзеше дълга черна сянка. Тя падаше от един човек, който със свещ в ръка пристъпваше леко по коридора. Той бе по риза, с панталони и боси крака. Видях само силуета му, но ръстът ми подсказа, че това е Баримор. Той вървеше много бавно и предпазливо и в целия му вид имаше нещо прекалено виновно и потайно.
Вече ти писах, че коридорът се прекъсва от галерията, която заобикаля хола, и после продължава от другата страна. Почаках, докато се скри от погледа ми, и тогава го последвах. Когато избиколих по галерията, той вече беше стигнал до края на другия коридор и по светлината, която мъждукаше през една отворена врата, разбрах, че беше влязъл в една от стаите. Всички тези стаи са немебелирани и необитавани, така че разходката му ставаше съвсем загадъчна. Той като че ли стоеше неподвижен, защото светлината не се колебаеше. Промъкнах се по коридора, колкото можех по-тихо, и надзърнах през отворената врата.
Баримор се беше спотаил до прозореца, като държеше свещта пред самото стъкло. Той бе с полуобърнат към мен профил и като се взираше в непрогледната тъма на тресавището, лицето му сякаш беше застинало в очакване. Няколко минути Баримор стоя, като наблюдаваше все така напрегнато. После въздъхна дълбоко и загаси свещта. Аз се добрах незабавно до стаята си и след малко се чуха същите предпазливи стъпки, връщащи се по обратния път. Доста време след това, когато бях вече леко заспал, чух някъде обръщане на ключ в ключалка, но не бих могъл да кажа откъде идваше този звук.
Не разбирам какво означава всичко това, но в тази мрачна къща се вършат някакви тайни работи, които рано или късно ще разкрием до дъно. Няма да ти дотягам с моите теории, защото ти искаше от мене само факти. Тази сутрин имах дълъг разговор със сър Хенри и въз основа на моите наблюдения през последната нощ изготвихме план за действие. Сега няма да говоря за този план, но той ще направи интересен следващия ми отчет.


Глава IX
Втори отчет на д-р Уотсън

Баскервил Хол, 15 октомври
Драги Холмс,
Ако през първите дни на моето пребиваване тук бях принуден да те оставям почти без новини, трябва да признаеш, че сега наваксвам загубеното, защото събитията се трупат бързо едно след друго. Последния си отчет завърших с описанието на Баримор пред прозореца, а сега имам цял куп новини, които, ако не се лъжа, ще те учудят доста много. Работите взеха обрат, какъвто не очаквах. В известно отношение през последните четиридесет и осем часа те се доста по-изясниха, но, от друга страна, станаха по-сложни. Обаче аз ще ти разкажа всичко, а ти ще прецениш сам.
На следващото утро след моето приключение, още преди закуска, отидох да разгледам стаята, в която беше Баримор през нощта. Забелязах, че западният прозорец, през който той така съсредоточено гледаше, има едно преимущество пред всички други прозорци на къщата: от него се открива най-добър изглед към тресавището. Между две дървета има пролука, която дава възможност на човек, застанал на това място, да наблюдава цялото тресавище, докато от всички останали прозорци могат да се видят само отделни части от него.
От това следва, че Баримор е искал да види нещо или някого из тресавището, тъй като само този прозорец би могъл да му послужи за тази цел. Нощта беше много тъмна, така че не можех да си представя как е могъл да се надява, че ще забележи някого. После ми хрумна, че тук може да има някаква любовна интрижка. Това би обяснило както прикритите му действия, така и тревогите на жена му. Той е човек със забележителна външност и притежава всички необходими качества, за да плени сърцето на някоя провинциална девойка, така че тази история не беше съвсем неоснователна. Това отключване на врата, което чух, след като се върнах в стаята си, може би означаваше, че той отива на някаква тайна среща. Така разсъждавах сутринта и ти пиша за моите подозрения независимо от това, че крайният резултат би могъл да покаже тяхната несъстоятелност.
Но каквото и да бе истинското обяснение на Бариморовите действия, чувствувах, че отговорността, която бих поел, ако ги запазех в тайна, докато намеря това обяснение, не ще бъде по силите ми. След закуска имах разговор с баронета в неговия кабинет и му разказах всичко, което бях видял. Противно на моите очаквания той не се изненада много.
— Зная, че Баримор се разхожда нощем и съм си наумил да му говоря за това — каза той. — Два-три пъти чувам вече стъпките му нагоре-надолу по коридора точно в същия час, който споменахте.
— Значи той сигурно ходи всяка вечер точно при този прозорец? — предположих аз.
— Може би. Ако е така, ще можем да го проследим и да разберем какво го тегли натам. Питам се какво ли би направил вашият приятел Холмс, ако беше тук?
— Уверен съм, че точно това, което току-що предложихте — отвърнах аз. — Той би проследил Баримор, за да види какво прави.
— Тогава нека направим това заедно.
— Но той положително ще ни чуе.
— Баримор малко недочува, пък и, така или иначе, трябва да рискуваме. Довечера няма да си лягаме и ще го чакаме в моята стая — каза сър Хенри.
Той потри ръце от удоволствие и беше явно, че посреща с радост това приключение, което щеше да внесе разнообразие в неговия донякъде монотонен живот тук.
Баронетът е във връзка с архитекта, който е изготвил плановете за сър Чарлз, и с един предприемач от Лондон, така че в скоро време очакваме да станат по-големи промени. От Плимут дойдоха декоратори и мебелисти. По всичко личи, че нашият приятел има грандиозни планове и няма да щади ни труд, ни пари, за да възстанови величието на своя род. Когато къщата бъде ремонтирана и мебелировката подновена, за да бъде картината напълно завършена, ще му трябва само една съпруга. Между нас казано, ако дамата се съгласи, има всички основания да се предполага, че съпруга няма да липсва, защото рядко съм виждал мъж така силно увлечен по жена, както е увлечен той по нашата красива съседка мис Степлтън. И все пак тази искрена любов не протича гладко, както би могло да се очаква при тези обстоятелства. Днес например повърхността й бе набраздена съвсем неочаквано от малки вълни, които доста смутиха и обезпокоиха нашия приятел.
След разговора за Баримор, който вече ти цитирах, сър Хенри сложи шапката си и се приготви да излиза. Разбира се, и аз направих същото.
— Какво, и вие ли идвате, Уотсън? — попита той, като ме гледаше по особен начин.
— Зависи от това, дали ще ходите из тресавището — отговорих аз.
— Да, ще ходя.
— Е, знаете какви нареждания са ми дадени. Съжалявам, ако ви преча, но вие чухте колко енергично настояваше Холмс да не ви оставям сам, особено когато ходите из тресавището.
С любезна усмивка сър Хенри сложи ръка на рамото ми.
— Драги приятелю — каза той, — колкото и да е умен, Холмс не можеше да предвиди някои неща, които се случиха, откакто съм тук. Разбирате ме, нали? Сигурен съм, че вие най-малко бихте желали да ми развалите удоволствието. Трябва да изляза сам.
Това ме постави в много неудобно положение. Аз се забърках, не знаех какво да кажа и какво да направя, и преди още да бях решил нещо, той взе бастуна си и излезе.
Когато обмислих въпроса отново, започнах горчиво да се укорявам, задето го изпуснах от погледа си под какъвто и да е претекст. Представих си какво бих изпитал, ако трябва да се върна при теб и да призная, че се е случило някакво нещастие, защото не съм изпълнил наставленията ти. Уверявам те, че само при мисълта за това страните ми пламнаха. Но и сега не беше късно да го настигна и аз се отправих веднага по посока на Мерипит хаус.
Затичах се по пътя с всички сили, но от сър Хенри нямаше и следа. Стигнах до мястото, където се отделя пътеката за през тресавището. Тук, страхувайки се, че може би не съм на прав път, аз се изкачих на един хълм, от който се открива широка гледка. (Същият хълм, който е бил някога кариера.) Оттам веднага съзрях баронета. Той вървеше по пътеката на около четвърт миля от мен с една дама, която можеше да бъде само мис Степлтън. Ясно беше, че те са се разбрали предварително и са си назначили среща. Те вървяха бавно, увлечени в разговор, и аз забелязах, че тя прави бързи резки движения с ръце, като че ли за да бъде по-убедителна в това, което казва, а той я слушаше внимателно и един-два пъти завъртя глава в знак на несъгласие. Аз стоях сред скалите, наблюдавайки двойката, и се чудех и маех какво да правя по-нататък. Да ги застигна и да прекъсна интимния им разговор щеше да бъде престъпление, а, от друга страна, мой дълг беше никога нито за миг да не изпускам сър Хенри от очи. А да шпионираш приятеля си е много неприятна задача! И все пак не виждах по-добър изход и реших да го наблюдавам от хълма, а после да очистя съвестта си, като му призная какво съм направил. Наистина, ако го застрашеше някаква внезапна опасност, бях твърде далеч, за да мога да му бъда полезен, но сигурно ще се съгласиш с мен, че положението беше много деликатно и не можех да направя нищо друго.
Нашият приятел сър Хенри и дамата се бяха спрели на пътеката и стояха там дълбоко погълнати в своя разговор, когато изведнъж ми стана ясно, че не съм единственият свидетел на тази среща. Нещо зелено, което се носеше из въздуха, привлече вниманието ми и като се вгледах, видях, че то е прикрепено на пръчка, носена от човек, който се движи из неравна местност. Това беше Степлтън със своята мрежа за пеперуди. Той бе много по-близо до двойката, отколкото аз, и се оказа, че върви право към тях. В този момент сър Хенри привлече мис Степлтън към себе си, Той я обгърна с ръка, но ми се стори, че тя извърна глава, стараейки се да се откъсне от него. Той наведе главата си към нейната, а тя вдигна ръка, като че да се запази. В следващия момент видях как и двамата отскочиха настрани и бързо се обърнаха. Причината за това беше Степлтън. Той тичаше бясно към тях, а глупавата му мрежа се развяваше зад него. Естественикът жестикулираше и почти подскачаше във възбуждението си пред двамата влюбени. Не можех да си представя какво означава тази сцена, но, изглежда, че Степлтън ругаеше сър Хенри, който се опитваше да му даде някакви обяснения, и се разгневи страшно, защото естественикът отказа да ги приеме. Дамата стоеше край тях и пазеше високомерно мълчание. Накрая Степлтън се завъртя на петите си и махна повелително с ръка на сестра си, а тя, след като хвърли нерешителен поглед към сър Хенри, тръгна след брат си. Нервните жестове на естественика ми показаха, че той изля гнева си и върху нея. Баронетът постоя за минута, гледайки след тях, и после закрачи бавно назад по пътя, по който бе дошъл, с клюмнала глава — същинско олицетворение на унинието.
Нямах понятие какво значи всичко това, но се срамувах страшно, че станах свидетел на такава интимна сцена без знанието на своя приятел. Затичах надолу по хълма и в подножието му пресрещнах баронета. Лицето му беше пламнало от гняв, а веждите — сбърчени като на човек, който е в безизходно положение и не знае какво да прави.
— Здравейте, Уотсън! Откъде изникнахте? — попита той. — Или искате да кажете, че все пак сте тръгнали след мен?
Обясних му всичко: как бях сметнал за невъзможно да остана, как го бях последвал и как бях станал свидетел на това, което се случи. За момент очите му блеснаха, но моята откровеност го обезоръжи и накрая той се разсмя, макар и малко пресилено.
— Би помислил човек, че в сърцето на тази степ ще може да намери място, където да се уедини на спокойствие — каза той. — Дявол да го вземе! Изглежда, че цялото население е излязло да види как ухажвам тази леди, а при това ухажването излезе много нескопосно. Къде си бяхте ангажирали място?
— На този хълм.
— Значи в галерията, а? Брат й пък беше в първите редове. Видяхте ли го как налетя върху нас?
— Да, видях.
— Правил ли ви е някога впечатление на луд този неин брат?
— Не мога да кажа такова нещо.
— Аз смело мога да кажа „не“! До днес винаги съм го смятал напълно нормален, но запомнете от мене това: на него, или пък на мен, трябва да се надене усмирителна риза. Впрочем какво лошо има в мене, Уотсън? Ние живеем заедно вече няколко седмици. Кажете ми сега откровено: има ли нещо, което да ми пречи да стана добър съпруг на жената, която обичам?
— Няма такова нещо.
— Против общественото ми положение той няма какво да възрази, така че трябва да има нещо в самия мен, та се нахвърли така. Какво има против мене? Никога през живота си не съм причинил зло на когото и да било. И въпреки това той нямало да позволи дори да я докосна с пръст.
— Така ли каза?
— Да … и още някои работи. Казвам ви, Уотсън, познавам я само от няколко седмици, но още в началото просто почувствувах, че тази жена е създадена за мене, а и тя също… Приятно й беше да бъдем заедно, мога да се закълна в това! Има едно пламъче в очите на жената, което говори по-добре от думите. Но той никога не ни даваше възможност да се срещнем и едва днес за първи път ми се представи случай да разменя с нея няколко думи насаме. Тя се радваше, че ще се срещнем, но когато това стана, не говори нищо за любов и ако можеше, би заставила и мен да не говоря за това. Тя си знае едно: това място било опасно и нямало да бъде щастлива, ако не го напусна. Казах й, че след като съм я срещнал, не бързам да го напусна и че ако действително иска да си отида, единственият начин, за да ме накара да сторя това, е да дойде и тя с мен. С една дума, това беше предложение за женитба, но преди да успее да ми отговори, пристигна този хубостник — брат й, и налетя върху нас като луд. Беше съвсем пребледнял от гняв, а светлите му очи хвърляха яростни мълнии. Какво съм правел с дамата? Как смея да проявявам внимание към нея, когато това й е противно? Да не мисля, че като съм баронет, мога да правя, каквото си искам? Ако не й беше брат, добре знаех как да му отговоря. Затова му казах само, че моите чувства към сестра му са такива, щото не се срамувам от тях и се надявам, че тя може би ще ми окаже честта да ми стане жена. Обаче, изглежда, това не помогна и тогава аз също изгубих самообладание и го ужилих доста силно — нещо, което може би не трябваше да правя в нейно присъствие. Така че, както сами видяхте, всичко свърши — той си тръгна с нея, а аз останах в пълно недоумение. Уотсън, кажете ми само какво значи всичко това и аз ще ви бъда така задължен, че никога няма да мога да ви се отплатя.
Потърсих някакво обяснение, но, разбира се, и самият аз бях съвсем озадачен. Титлата на нашия приятел, състоянието и младостта му, характерът и външността му говореха в негова полза и аз не знаех нищо лошо за него освен може би тази черна орис, която преследва рода му. Беше много чудно, че предложението му бе отхвърлено така рязко, без да се вземе предвид желанието на госпожицата и че тя беше приела това положение, без да протестира. Впрочем загадката биде разрешена още същия следобед от самия Степлтън. Той дойде да се извини за грубото си държане сутринта и дългата беседа насаме в кабинета на сър Хенри завърши с това, че развалените отношения се подобриха и по този случай за следващия петък бяхме поканени на обед в Мерипит хаус.
— Аз и сега не бих казал, че този човек е нормален — каза сър Хенри. — Не мога да забравя погледа на очите му, когато се нахвърли върху мене тази сутрин, но трябва да призная, че никой не би могъл да се извини така добре, както той направи това.
— Даде ли ви някакви обяснения за държането си?
— Каза, че сестра му е всичко в неговия живот. Това е напълно естествено и аз се радвам, че разбира нейната цена. Те винаги досега били заедно и според неговите обяснения той бил много самотен, а тя — единствената му другарка, и мисълта, че може да я загуби, била наистина ужасяваща за него. Не разбрал, казва той, че съм се привързал към нея, но когато видял със собствените си очи това и съзнал, че тя може да му бъде отнета, бил толкова потресен, щото в момента не можел да отговаря за думите и постъпките си. Съжаляваше много за всичко станало и призна колко глупаво и егоистично било от негова страна да си мисли, че би могъл за цял живот да държи при себе си такава хубава жена като сестра си. Ако тя трябвало да го остави, тогава нека по-добре да отидела при съсед като мен, отколкото при някой друг. Но, така или иначе, това било удар за него и му трябвало известно време, за да може да се съвземе. Нямало да ни пречи, ако обещая за три месеца да оставя тази работа настрана и през това време да поддържам само приятелски връзки с госпожицата, без да я ухажвам. Аз обещах това и работата се уреди.
И така, Холмс, една от нашите малки мистерии се разбули. Да стъпиш някъде на твърдо из тинята, в която сме затънали, все пак е нещо. Сега вече знаем защо Степлтън гледаше с неодобрение кандидата на сестра си, при все че този кандидат е напълно подходящ.
А сега минавам на другата нишка, която успях да изтегля от омотаното кълбо — загадката около нощните ридания, разплаканото лице на мисиз Баримор и тайнствените пътешествия на лакея към западния прозорец. Поздрави ме, драги Холмс, и кажи, че не си разочарован от твоя помощник, че не съжаляваш за доверието, което му засвидетелствува, като го изпрати тук. Всичките гореспоменати неща се изясниха напълно само за една нощ.
Казах „за една нощ“, но всъщност това бяха две нощи, защото през първата ударихме на камък. Тогава седяхме в стаята на сър Хенри близо до три часа сутринта, но не чухме никакъв звук освен биенето на часовника на стълбата. То беше потискащо бдение, което завърши с това, че и двамата заспахме на столовете. За щастие ние не се отчаяхме и решихме да опитаме още веднъж. Следващата нощ намалихме лампата и зачакахме, пушейки цигари, без да издадем ни най-малък звук. Часовете минаваха невероятно бавно, но ни помогна същото онова търпение, с което ловецът наблюдава капана, очаквайки дивеча да попадне в него. Удари един, после два и ние бяхме почти готови да се предадем за втори път, но в този момент и двамата подскочихме на столовете си и уморените ни сетива бяха отново нащрек. Причината за това беше едно изскърцване в коридора.
Чухме предпазливи стъпки, които минаха покрай нас и замряха в далечината. Тогава баронетът отвори тихо вратата и ние се впуснахме по следите на нашия човек. Той беше вече избиколил по галерията и коридорът тънеше в мрак. Запромъквахме се безшумно, докато дойдохме до другото крило. Стигнахме точно навреме, за да зърнем фигурата на високия чернобрад човек, който, малко приведен, пристъпваше на пръсти по коридора. Той влезе в същата стая и остави вратата открехната. Тя се очерта на светлината на свещта и един-единствен жълт лъч се протегна по мрачния коридор. Ние се промъквахме предпазливо нататък, опипвайки всяка дъска, преди да стъпим на нея с цялата си тежест. Като предпазна мярка бяхме оставили обувките си, но при все това старите дъски скърцаха и пукаха под краката ни. Изглеждаше невъзможно да не ни чуе. За щастие Баримор действително не дочуваше, а и беше изцяло погълнат от работата си. Когато най-после стигнахме до вратата и надникнахме вътре, видяхме го притаен до прозореца, със свещ в ръка, притиснал бялото си напрегнато лице о стъклото, точно така, както го бях видял преди две нощи.
Не бяхме изработили точен план за действие, но баронетът е човек, за когото решителните постъпки изглеждат винаги най-естествените. Той влезе в стаята, при което Баримор отскочи от прозореца, поемайки си шумно дъх, и застана пред нас мъртво бледен и треперещ. Тъмните очи, които святкаха върху бялата маска на лицето му, бяха пълни с ужас. Той изумено гледаше ту мен, ту сър Хенри.
— Какво правите тук, Баримор?
— Нищо, сър.
Той беше така развълнуван, че едва можеше да говори, а сенките ни подскачаха нагоре-надолу поради треперенето на свещта в ръката му.
— Прозореца, сър… Обикалям нощем, за да видя дали всички са добре затворени.
— Дори и тези на втория етаж?
— Да, сър, всички прозорци.
— Слушайте, Баримор! — каза сър Хенри строго. — Ние сме решили да научим от вас истината, така че ще си спестите доста неприятности, ако ни я кажете по-скоро. Хайде сега! Само без лъжи! Какво правехте при този прозорец?
Лакеят го гледаше безпомощно и кършеше ръце като човек, стигнал до крайния предел на несигурността и отчаянието.
— Нищо лошо не правех, сър. Държах една свещ до прозореца.
— А защо държахте тази свещ до прозореца?
— Не ме питайте, сър Хенри, не ме питайте. Честна дума, сър, това не е моя тайна и не мога да ви я кажа. Ако засягаше само мене, не бих се опитал да я крия от вас.
Внезапно ми хрумна една идея и взех свещта от перваза на прозореца, където лакеят я беше оставил.
— Може би е сигнализирал с нея — казах аз. — Нека видим дали ще има някакъв отговор.
Поднесох я към стъклото, както той правеше това, и се взрях в тъмнината на нощта. Луната беше зад облаците и можах неясно да различа само черните стволове на дърветата и по-светлата от тях повърхност на тресавището. И тогава възкликнах радостно, защото една малка като връх на топлийка жълта точка прониза внезапно тъмното було и заблестя неподвижно в средата на черния квадрат, очертан от рамката на прозореца.
— Вижте! — извиках аз.
— Не, не, сър, няма нищо… нищо — намеси се лакеят. — Уверявам ви, сър…
— Раздвижете свещта пред прозореца, Уотсън — викна баронетът. — Ето! Другата също се движи! Ах, ти, мошеник такъв! И сега ли ще отречеш, че това е сигнал? Хайде казвай! Кой е твоят съучастник оттатък и какъв е този заговор?
Изражението на Баримор стана явно предизвикателно.
— Това си е моя работа. Нищо няма да кажа!
— Тогава ще си вървиш веднага!
— Добре, сър. Щом трябва, ще си вървя.
— Ще те изгоня най-позорно. Засрами се от себе си, дявол да го вземе! Твоят род е живял с моя под този покрив повече от сто години, а ти замисляш някакъв тъмен заговор против мене.
— Не, не, сър, не против вас!
Това беше женски глас. По-бледа и по-ужасена от мъжа си, мисиз Баримор стоеше до вратата. Тази обемиста жена, наметната с шал и по фуста, би изглеждала смешна, ако не беше това изражение на лицето й.
— Ще трябва да си вървим, Елиза: Това е краят на всичко. Можеш да опаковаш нещата ни — каза лакеят.
— О, Джон, Джон! Докъде те доведох! Това е мое дело, сър Хенри, изцяло мое. Той правеше всичко само заради мен, защото аз го карах.
— Говорете тогава! Какво значи това?
— Моят нещастен брат умира от глад в тресавището. Не можем да го оставим да издъхне пред самата ни врата! Светлината е сигнал, че храната му е готова, а той оттатък със своята свещ показва мястото, където да я занесем.
— Тогава вашият брат е…
— … Избягалият каторжник, сър, престъпникът Селдън.
— Ето това е истината, сър — каза Баримор. — Нали ви казах, че това не е моя тайна и не мога да ви я поверя. Но сега чухте всичко и виждате, че ако е имало някакъв заговор, той не е бил насочен против вас.
Това значи беше обяснението на загадъчните нощни пътешествия и светлината до прозореца. И сър Хенри, и аз гледахме жената изумени. Как бе възможно тази тромава почтена жена и един от най-опасните престъпници в страната да са от една кръв?
— Да, сър, моето моминско име е Селдън, а той е по-малкият ми брат. Като дете го глезехме твърде много, угаждахме му във всичко и той започна да мисли, че светът е създаден само за негово удоволствие и че може да прави, каквото си иска. После, като порасна, се събра с лоши другари и сякаш дяволът влезе в него. Разби сърцето на майка ни и окаля името ни. От престъпление към престъпление той затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, докато стигна до бесилката, от която го избави само милостта божия. Но за мене, сър, той винаги е бил малко къдрокосо момченце, с което съм играла и което съм гледала като всяка по-голяма сестра. Той затова е избягал от затвора, сър. Знаеше, че съм тук и че няма да му откажа помощта си. Когато една нощ се довлече изтощен и гладен, а стражарите — по петите му, какво можехме да направим? Прибрахме го, нахранихме го, грижехме се за него. После пристигнахте вие, сър, и брат ми реши, че тресавището ще бъде по-безопасно за него, докато духовете се поуспокоят, и оттогава се крие там. През вечер проверяваме дали е още наоколо, като държим свещта пред прозореца, и ако отговори, мъжът ми му носи храна. Всеки ден се надяваме, че може би си е отишъл, но докато е там, не можем да го изгоним. Аз съм добра християнка, сър, и ви казвам самата истина. Разберете, че ако тук има някаква вина, тя е моя, а не на мъжа ми и че той правеше всичко това заради мен.
Думите на жената бяха много искрени и прозвучаха напълно убедително.
— Вярно ли е това, Баримор?
— Да, сър Хенри, до последната думица.
— Хм, не мога да ви обвиня за вашата преданост към жена ви. Забравете това, което казах. Идете си и двамата в стаята, а утре ще говорим по-подробно по този въпрос.
Когато излязоха, отново погледнахме през прозореца. Сър Хенри го беше отворил и студеният нощен вятър ни шибна в лицата. Далеч в тъмното пространство блещукаше все още жълтата точка.
— Чудя се на смелостта му — каза сър Хенри.
— Може би свещта е поставена на такова място, че да се вижда само оттук.
— Твърде е възможно. Колко далеч мислите, че е това?
— Струва ми се, някъде към Клефт Тор.
— На не повече от една-две мили оттук.
— Няма и толкова.
— Да, щом като Баримор носи храната там, значи не е много далеч. И този злодей чака сега край свещта. Каквото ще да става, Уотсън, ще отида да го хвана!
През ума ми беше минала същата мисъл. В края на краищата Бариморови не ни бяха доверили тайната си. Ние я изтръгнахме насила от тях. Този човек беше опасен за обществото, а за такъв безпощаден мерзавец няма нито съжаление, нито оправдание. Щяхме да изпълним един дълг, ако използувахме този случай, за да го върнем там, където ще бъде безвреден. Ако сега останехме със скръстени ръце, други щяха да платят за нашето нехайство. Степлтънови например можеха да бъдат нападнати някоя нощ и може би именно тази мисъл накара сър Хенри да се впусне в такова рисковано приключение.
— И аз ще дойда — казах аз.
— Тогава вземете револвера и се обуйте. Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре, защото този приятел може да угаси светлината и да изчезне.
След пет минути бяхме навън, готови за път. Забързахме по тъмната алея сред глухото стена ние на есенния вятър и шумоленето на капещите листа. Нощният въздух бе наситен с влага и миризма на гнило. От време на време луната надникваше за миг иззад бягащите по небето облаци и щом навлязохме в тресавището, зароси слаб дъжд. Свещта все още гореше с равен пламък пред нас.
— Взехте ли нещо със себе си? — попитах аз.
— Имам един ловджийски камшик.
— Трябва да го приближим внезапно, защото казват, че бил отчаян смелчага. Ще го изненадаме, за да бъде в ръцете ни, преди да може да се съпротивява.
— Мисля си, Уотсън, какво ли би казал Холмс за това. Помните ли: „… в късна доба, когато силите на злото властвуват“?
Като че в отговор на думите му из мрачния простор на тресавището внезапно се надигна онзи странен вой, който вече бях чул край Гримпенското мочурище. Вятърът го носеше в нощната тишина: продължителен нисък стон, извисяващ се вой и след това печално замиращо стенание. Той прозвуча веднъж, после още веднъж и още, пронизителен, див и страшен, а въздухът затрепера от него. Баронетът се вкопча в ръката ми; пребледнялото му лице се открояваше в мрака.
— Боже мой! Какво е това, Уотсън?
— Не зная. Казват, че този вой се носел понякога над тресавището. Аз го чух един път и преди.
Воят замря и наоколо настана отново пълна тишина: Ние стояхме, напрегнали слух, но повече нищо не се чу.
— Уотсън — каза баронетът, — това беше кучешки вой.
Кръвта замръзна в жилите ми, защото в гласа му имаше трепет, издаващ ужаса, който изведнъж го беше обзел.
— Какво разправят за този вой? — попита той.
— Кои?
— Тукашните хора.
— О, това са невежи. Защо трябва да обръщате внимание на приказките им?
Аз се поколебах, но не можах да отмина въпроса.
— Кажете ми, Уотсън, какво казват те за това?
— Казват, че това е воят на Баскервилското куче.
Баронетът въздъхна тежко и замълча известно време.
— Да, това беше куче — каза той най-после. — Но изглежда, че звукът идваше някъде отдалеко, струва ми се, от онази страна.
— Трудно е да се каже откъде идваше.
— Да, защото го носеше вятърът. В тази посока ли е голямото Гримпенско мочурище?
— Да.
— Оттам идваше. Кажете, Уотсън, мислите ли, че това не е кучешки вой? Аз не съм дете. Не трябва да се страхувате да кажете истината.
— Когато го чух преди, Степлтън беше с мене. Той каза, че това е може би някаква чудновата птица.
— Не, не, това е куче. Боже мой! Нима може да има нещо вярно във всичките тези истории. Възможно ли е да ме заплашва някаква свръхтайнствена опасност? Не вярвате в това, нали, Уотсън?
— Не, не!
— И все пак едно нещо е да се смееш на това в Лондон, а друго — да стоиш тук в мрака на тресавището, и да чуваш този вой. А чичо ми? Та нали около него е имало следи от куче. Всичко съвпада. Не мисля, че съм страхливец, Уотсън, но изглежда, че този звук смрази кръвта ми. Пипнете ми ръката.
Тя беше студена като лед.
— Утре ще се чувствувате отлично.
— Мисля, че няма да мога да залича този звук от съзнанието си. Какво смятате да правим сега?
— Да се върнем ли?
— Не, за бога! Излязохме, за да хванем онзи негодник, и ще го хванем. Преследваме каторжника, а нас може би ни преследва кучето-сатана. Тръгвайте! Ще изкараме тази работа докрай, ако ще всички изчадия на ада да беснеят из тресавището.
Препъвахме се на всяка крачка в тъмнината. Наоколо стърчаха черните назъбени хълмове, а жълтото петънце светлина все още гореше пред нас. Няма нищо по-измамно от светлината в тъмна като катран нощ: струваше ни се, че свещта е ту някъде далеч на хоризонта, ту само на няколко ярда от нас. Но най-после видяхме мястото, откъдето идваше, тази светлина, и се убедихме, че тя наистина е много близо. Лоената свещ бе прикрепена в една пукнатина между скалите, които я ограждаха от всички страни, и така я пазеха от вятъра и я правеха невидима отдругаде освен откъм Баскервил Хол. Един голям гранитен камък ни даде възможност да се доближим незабелязано и като се притаихме зад него, надзърнахме отгоре. Странна гледка представляваше тази самотна свещ, горяща сред тресавището, без никаква следа от живот наоколо — само равният жълт пламък и отраженията по скалите от двете му страни.
— Сега какво ще правим? — прошепна сър Хенри.
— Ще чакаме тук. Той трябва да е някъде наблизо. Да видим, може би ще се мерне наоколо.
Едва бях изрекъл тези думи и ние го забелязахме. Между скалите, иззад пукнатината, в която гореше свещта, се подаде едно зло жълто лице; едно страшно животинско лице, цялото изпорязано и обезобразено. Това бяха следи от низките страсти на този човек. Замърсено с кал, с настръхнала брада и увиснали разрошени коси, това лице би подхождало напълно на някой от онези древни диваци, които са живели в бърлогите си по склоновете на тези хълмове. Светлината под него се отразяваше в малките му лукави очи, които кръвожадно се взираха наляво и надясно в тъмнината като очи на хитър див звяр, който е дочул стъпките на ловците.
Очевидно нещо бе събудило подозренията му. Дали с Баримор имаха някакъв условен сигнал, който ние не бяхме подали, или пък имаше някаква друга причина, за да мисли, че не всичко е в ред, но по отвратителното му лице се четеше страх. Всеки момент той можеше да угаси свещта и да изчезне в тъмнината. Затова веднага се хвърлих напред, а сър Хенри след мен. В същия миг каторжникът изкряска някакво проклятие и хвърли един камък, който се пръсна в скалата, зад която се бяхме скрили преди малко. Когато скочи на крака и побягна, видях само, че е нисък и плещест. По някаква щастлива случайност в този момент луната се подаде зад облаците. Ние се втурнахме по билото на хълма, а Селдън вече тичаше бързо по другия склон, скачайки по камъните, които срещаше, с пъргавината на планинска коза. Един сполучлив изстрел на револвера ми би могъл да го осакати, но аз бях взел оръжието си само за да се защищавам, ако ме нападнат, а не за да стрелям в гърба на невъоръжен човек.
Ние и двамата сме добри бегачи и в отлична форма, но скоро разбрахме, че няма никаква вероятност да го настигнем. Той дълго се виждаше пред нас на светлината на луната, докато се превърна в малко петънце, което се движеше бързо между скалите по склона на един далечен хълм. Ние тичахме и тичахме, докато не остана душа в нас, но разстоянието помежду ни растеше все повече и повече. Накрая спряхме, седнахме запъхтени на два големи камъка и го наблюдавахме, докато се изгуби в далечината.
И точно в този момент се случи най-странното и неочаквано нещо. Тъкмо бяхме станали от камъните и решили да изоставим безполезната гонитба, тръгнахме да си вървим. Луната беше ниско, надясно от нас, и назъбеният връх на една гранитна канара се открояваше върху долната част на сребърния й диск. И върху тази канара аз видях човешка фигура, очертана на този блестящ фон като черна абаносова статуя. Не мисли, че това е било халюцинация, Холмс! Уверявам те, че никога през живота си не съм виждал нещо толкова ясно. Доколкото мога да определя, това беше фигура на висок, слаб човек. Той стоеше малко разкрачен, със скръстени на гърдите ръце и наведена глава, сякаш съзерцаваше тази необятна пустош от торф и гранит. Може би това беше самият дух на ужасното тресавище. Във всеки случай не беше каторжникът. Този човек беше далеч от мястото, където Селдън бе изчезнал. Освен това той беше много по-висок. С вик на изненада посочих нататък, но докато се обърна към баронета, за да сграбча ръката му, човекът изчезна. Само острият връх на гранитната канара все още се врязваше в диска на луната, но от мълчаливата и неподвижна фигура нямаше и следа.
Исках да тръгнем в тази посока и да огледаме канарата, но тя беше доста далече. Нервите на баронета още не се бяха успокоили от онзи вой, който му бе напомнил мрачното семейно предание, така че нямаше настроение за ново приключение. Пък и баронетът не бе видял този самотен човек върху канарата и не можеше да почувствува трепета, който ми бяха причинили странното му присъствие и властната му поза.
— Часови, без съмнение — каза той. — Откак онзи приятел е избягал, тресавището е пълно с такива.
Възможно е неговото обяснение да беше правилно, но на мене ми се искаше да имам повече доказателства за това. Днес смятаме да съобщим в Принстаун къде да търсят беглеца, но жалко, че не можахме да се върнем триумфално с него като наш пленник.
Такива са събитията от последната нощ и трябва да признаеш, драги Холмс, че ти представих изчерпателен отчет за всичко. Несъмнено голяма част от това, което ти разказах, не е във връзка с нашата работа, но въпреки това смятам, че е по-добре да ти представя всички факти, а после ти ще избереш тези, които най-добре биха ти послужили, за да теглиш своите заключения. Ние, разбира се, отбелязахме известен напредък — що се отнася до Бариморови, открихме мотивите на техните постъпки и това изясни доста положението. Обаче тайната на тресавището и неговите странни обитатели остава все още неразгадана. Може би в следващото писмо ще мога да хвърля известна светлина и върху нея. А най-хубаво би било, ако можеш да дойдеш при нас.


Глава X
Из дневника на д-р Уотсън

Дотук имах възможност да цитирам отчетите, които изпращах на Холмс в първите дни. Сега обаче стигам до такъв момент в разказа си, когато ще трябва да изоставя този метод и подпомогнат от дневника, който водех по това време, да се доверя отново на моята памет. Няколко откъса от този дневник ще ни доведат до онези събития, които са се запечатали неизличимо в ума ми с най-малките подробности. Започвам от утрото след несполучливото преследване на каторжника и другите ни странни преживелици из тресавището.
16 октомври
Мрачен мъглив ден. Къщата е обвита в мъгла, която от време на време се разнася, за да разкрие скръбните очертания на тресавището с тънките сребристи струйки по склоновете на хълмовете и далечните огромни камъни, които заблестяват, щом върху мократа им повърхност попадне светлина. Тъжно е и вън, и вътре. След снощните вълнения баронетът е в мрачно настроение. Самият аз чувствувам някаква тежест в гърдите си и предусещам надвисналата опасност — опасност, която непрекъснато ни грози и която е толкова по-страшна поради това, че съм неспособен да я определя.
А нима няма причини да се безпокоя? Само като си спомня дългата редица от странни случки, които показват, че около нас действува някаква злокобна сила: смъртта на предишния владетел на Баскервил Хол, която така точно съвпада с легендата; разказите на селяните за появяването на странното създание в тресавището… Аз два пъти вече чух със собствените си уши звука, който наподобяваше далечен кучешки лай. Невероятно, невъзможно е всичко това да е извън нормалните закони на природата. Трудно е да си представи човек призрачно куче, което оставя следи по земята и изпълва въздуха с воя си. Степлтън може да се е поддал на тези суеверия, а също и Мортимър, но ако аз имам някакво хубаво качество, това е здравият разум, така че нищо не може да ме накара да вярвам в такива неща. Ако направя това, значи да се снижа до умствения уровен на тукашните селяни, които не се задоволяват да говорят само за някакво зло куче, ами разправят и за огън, който излизал от устата и очите му. Холмс не би искал и да чуе подобни брътвежи, а нали аз съм негов помощник.
Но фактът си е факт — аз на два пъти чух този вой. Да предположим, че из тресавището наистина е пуснато някакво огромно куче; това ще обясни всичко. Но къде би могло да се крие това куче, къде си намира храна, откъде е дошло и как така никой досега не го е виждал през деня? Трябва да признаем, че като му даваме приемливо обяснение, ние се натъкваме на не по-малко трудности. Дори ако се абстрахираме от кучето, пак остава фактът, че тук има пръст някой човек: мъжът с каретата в Лондон и предупредителното писмо до сър Хенри. То поне беше нещо реално, въпреки че авторът му можеше да бъде както доброжелател, така и враг. Но къде е сега този приятел или враг? Дали е останал в Лондон, или ни е последвал тук? Дали пък… Дали пък това не е онзи странник, който видях върху канарата? Вярно, едва успях да хвърля поглед към него, но въпреки това забелязах някои неща, в които съм готов да се закълна. Той не беше от хората, които съм виждал тук, а аз вече познавам всички съседи. Фигурата му беше много по-висока от тази на Степлтън и много по-слаба от тази на Франклънд. Възможно би било това да е Баримор, но ние оставихме лакея в къщи и съм сигурен, че той не би могъл да ни проследи. Значи някакъв непознат все още ни следи, така както ни следеше и в Лондон. Ние и досега не можем да се отървем от него. Ако мога да пипна този човек, това може би ще сложи край на нашите мъки. Ще трябва да хвърля всичките си сили за постигането на тази цел.
Първата ми мисъл беше да споделя със сър Хенри всички мои планове, но после реших, че е по-умно да си върша работата сам и да говоря колкото е възможно по-малко. Баронетът е мълчалив и разсеян. Откак чу воя в тресавището, нервите му са много разстроени. Няма да казвам нищо, което би увеличило безпокойството му, а сам ще направя всичко възможно, за да постигна целта си.
Тази сутрин след закуска имахме малка сцена. Баримор поиска разрешение да говори със сър Хенри и те се затвориха в кабинета му за известно време. Като седях в стаята за билярд, на няколко пъти ги чух, че повишават глас, и се досетих веднага за какво могат да говорят. След малко баронетът отвори вратата и ме повика.
— Баримор счита, че сме го оскърбили — каза сър Хенри. — Мисли, че е било нечестно от наша страна да преследваме шурея му, чиято тайна той ни бил издал по собствена воля.
Лакеят стоеше пред нас съвсем бледен, но се владееше.
— Може би говорих твърде разпалено, сър — каза той. — Ако е така, надявам се, че ще ме извините. Но трябва да ви кажа, че много се учудих, когато ви чух сутринта да се връщате, и научих, че вие, двама джентълмени, сте преследвали Селдън. Нещастникът има достатъчно неприятели, за да пращам и аз такива по следите му.
— Ако ни бяхте разправили това по собствено желание, работата би била съвсем друга — каза баронетът. — Вие или по-скоро вашата жена ни каза всичко едва след като ви насилихме, така че друго не ви оставаше.
— Но аз не мислех, че ще се възползувате от това, сър Хенри, наистина не мислех.
— Селдън е опасен за обществото. Из тресавището има пръснати самотни къщи, а той е човек, който не се спира пред нищо. Достатъчно е само да зърнеш лицето му, за да разбереш това. Да вземем Мерипит хаус например: няма кой да защити къщата освен самия Степлтън. Никой не може да смята, че е в безопасност, докато Селдън не бъде турен под ключ.
— Той не ще нахълта в ничия къща, сър. Давам ви честна дума за това! И никога вече няма да обезпокои когото и да било в тази страна. Уверявам ви, сър Хенри, че само след няколко дни всички необходими приготовления ще бъдат направени и той ще замине за Южна Америка. За бога, сър! Моля ви! Недейте да съобщавате в полицията, че е все още из тресавището! Тя вече се отказа от преследването из тоя край и Селдън ще кротува до тръгването на парахода. Вие не можете да го издадете, без да причините неприятности на мене и на жена ми. Моля ви, сър, не казвайте на полицията!
— Какво ще кажете, Уотсън? Аз свих рамене:
— Ако той благополучно напусне страната, английските граждани ще въздъхнат свободно.
— Ами ако създаде някаква неприятност някому, докато замине?
— Той не би направил такава глупост, сър. Ние сме го снабдили с всичко, от което може да има нужда. Да извърши престъпление, значи да издаде къде се крие.
— Това е вярно — каза сър Хенри. — Добре, Баримор …
— Бог да ви благослови, сър! Благодаря ви от сърце. Ако го бяха прибрали отново, това щеше да убие жена ми.
— Струва ми се, Уотсън, че помагаме и съдействуваме на един углавен престъпник. Но след всичко, което чух, мисля, че не бих могъл да го издам. И тъй, край на тази работа. Всичко е наред, Баримор, можете да си вървите.
С треперещ глас лакеят каза няколко думи за благодарност и си тръгна, но се подвоуми и се върна.
— Вие бяхте така добри с нас, сър, че ми се иска да направя всичко възможно, за да ви се отплатя. Аз зная нещо, сър Хенри, и може би трябваше да го кажа по-рано, но го открих доста време след следствието. Не съм споменавал нито дума за това досега на никого. Отнася се за смъртта на клетия сър Чарлз.
Ние с баронета подскочихме.
— Знаете причината за смъртта му?
— Не, сър, това не знам.
— Тогава какво?
— Зная защо е стоял при вратата в този късен час. Той е имал среща с жена.
— Среща с жена! Той?
— Да, сър.
— А името на жената?
— Името не мога да ви кажа, сър, но зная инициалите. Нейните начални букви са Л. Л.
— Откъде знаете това, Баримор?
— Онази сутрин, сър Хенри, чичо ви имаше писмо. Той обикновено получаваше много писма, защото беше общественик и бе известен с доброто си сърце, та всеки, който имаше някаква болка, се обръщаше към него. Но тази сутрин се случи така, че той получи само едно писмо и затова аз го запомних добре. То беше от Кумб Трейси и адресът беше написан с женски почерк.
— После.
— После, сър, въобще забравих за това и никога нямаше да се сетя, ако не беше жена ми. Преди няколко седмици тя се зае да почисти кабинета на сър Чарлз за пръв път след смъртта му и намери в камината изгорено писмо. По-голямата част от него се беше превърнала в пепел, но една малка ивичка от края на една страница се крепеше нацяло и писаното все още можеше да се чете, въпреки че от огъня хартията бе почерняла, а буквите посивели. Изглежда, че това беше послепис в края на писмото и той гласеше: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата“. Отдолу стояха инициалите Л. Л.
— Взехте ли тази ивичка?
— Не, сър. Когато се опитахме да направим това, тя се
разпадна.
— Получавал ли е сър Чарлз някое друго писмо със същия почерк?
— Не съм обръщал специално внимание на писмата му, сър. И това писмо нямаше да ми направи впечатление, ако не беше единствено през този ден.
— И вие нямате представа коя е тази Л. Л.?
— Не, сър, не повече от вас. Но се надявам, че ако знаем коя е тази леди, ще разберем нещо повече за смъртта на сър Чарлз.
— Не мога да разбера, Баримор, как можахте да криете досега такова важно сведение.
— Ех, сър, малко след това и нас самите ни сполетя беда. Освен това, сър, и двамата много обичахме сър Чарлз, защото правилно оценявахме това, което бе направил за нас. Мислех си: ако разровя миналото, това няма да помогне на клетия ни господар, а добре е и да се внимава, щом има замесена жена. И най-почтените хора …
— Смятали сте, че може да се опетни името му?
— Да, сър, мислех, че нищо хубаво няма да излезе от това. Но вие бяхте така добри към нас, че аз чувствувах, че ще се отнеса несправедливо, ако не ви кажа всичко, което зная.
— Много добре, Баримор, можете да си вървите. Когато лакеят излезе, сър Хенри се обърна към мен:
— Е, Уотсън, какво мислите за този нов лъч?
— Изглежда, че от него мракът стана още по-непрогледен от преди.
— И аз мисля така. Но ако можем да открием тази Л. Л., цялата работа ще се изясни. Това беше добре дошло. Сега знаем, че има някоя, която ще ни снабди с факти, стига само да можем да я намерим. Какво смятате, че трябва да направим?
— Нека веднага уведомим Холмс за всичко. Това ще му даде ключа, който търсеше. Аз съм почти сигурен, че той ще пристигне Незабавно.
Отидох веднага в стаята си и описах на Холмс разговора с Баримор. Очевидно моят приятел беше много зает напоследък, защото писмата, които получих от „Бейкър стрийт“, бяха малко и къси, без коментарии върху сведенията, които му давах, и без никакъв намек за моята мисия тук. Без съмнение случаят с шантажа го е погълнал изцяло. Но последните събития сигурно ще привлекат вниманието му и ще събудят отново интереса му. Как ми се иска той да е тук!
17 октомври
Днес целия ден вали дъжд, който капе от стрехите и шумоли в бръшляна. Мисля си за каторжника, скитащ се из неприветливото и студено тресавище без никакъв подслон. Горкият! Каквито и да са престъпленията му, той беше страдал достатъчно, за да ги изкупи. После си спомних за другия — лицето в каретата и фигурата, очертана на луната. Дали и той — невидимият наблюдател, синът на тъмнината — също беше навън сред този потоп?
Надвечер облякох мушамата и тръгнах из подгизналото тресавище, рисувайки във въображението си страшни картини. Дъждът ме шибаше в лицето, а вятърът свиреше в ушите ми. Господ да му е на помощ на този, който се скита по това време из Гримпенското мочурище! Сега дори и твърдите възвишения се бяха превърнали в блато. Изкачих се на Черната канара, върху която бях видял самотния съзерцател, и от стръмния й връх огледах унилото тресавище. Водният вихър бушуваше над червеникавокафявата му повърхност, а тежките оловносиви облаци бяха надвиснали над този пейзаж, увивайки се като сиви гирлянди около склоновете на фантастичните хълмове. В далечната падина отляво, полускрити от мъглата, се извисяваха над дърветата двете тънки кули на Баскервил Хол. Те бяха единственият признак за човешки живот тук, ако не смятаме предисторическите колиби, накацали нагъсто по склоновете на хълмовете. Наоколо нямаше и следа от самотния човек, когото бях видял на същото това място преди две нощи.
Като се връщах, ме настигна доктор Мортимър, който караше двуколката си по един неравен път, идващ откъм отдалечената ферма на Фаулмайър. Докторът е много внимателен към нас и почти не минава ден, без да се отбие в Баскервил Хол, за да види как я караме. Той настоя да се кача в двуколката му, за да ме откара в къщи. Беше много угрижен поради изчезването на неговия малък спаниел. Той се залутал из тресавището и не се върнал вече. Аз го утеших, доколкото можах, но си спомних понито в Гримпенското мочурище и си помислих, че едва ли ще види вече кучето си.
— Между впрочем, Мортимър — казах аз, като се клатушкахме в кабриолета по неравния път, — предполагам, че познавате почти всички, които влизат в района на вашите обиколки.
— Мисля, че всички.
— Тогава можете ли да ми кажете името на някоя жена, чиито инициали са Л. Л.?
Той помисли малко и после каза:
— Не. Има няколко цигани и земеделски работници, за които не съм сигурен, но между фермерите и дребните земевладелци няма никой с такива инициали. Или … чакайте! — добави той след малка пауза. — Има една Лаура Лайънс. Ето ви Л. Л., но тя живее в Кумб Трейси.
— Коя е тя? — попитах аз.
— Дъщерята на Франклънд.
— Какво? На маниака Франклънд?
— Точно така. Тя се омъжи за един художник на име Лайънс, който беше дошъл тук за етюди. Той обаче излезе мерзавец и я напусна. Впрочем, доколкото разбрах, вината не е само в нейния съпруг. Баща й се отказа от нея, защото тя се омъжи без негово съгласие, а може би за това имаше и някои други причини. С една дума, и двамата грешници — старият и младият, й почерниха живота.
— А от какво живее сега?
— Струва ми се, че старият Франклънд й отпуска по нещичко, но то не може да бъде много, тъй като и самият той не е в цветущо състояние. Но каквото и да е заслужила, човек не би трябвало да я остави да пропадне безнадеждно. Нейната история стана известна наоколо и някои хора й помогнаха, за да й дадат възможност да изкарва почтено прехраната си. Единият от тях беше Степлтън, а другият — сър Чарлз. И аз дадох малко пари. Искахме да й помогнем да изучи машинопис.
Той пожела да разбере целта на моите въпроси, но аз успях да задоволя неговото любопитство, без да му казвам повече, отколкото трябва, защото нямаше смисъл да се доверявам на когото и да било. Утре сутринта ще се отправя към Кумб Трейси и ако успея да видя тази Лаура Лайънс със съмнителна репутация, ще направим голяма крачка напред, защото ще изясним едно звено от веригата загадъчни случки.
Малко по малко аз действително съм се превърнал в хитра змия; когато Мортимър ме хвана натясно с въпросите си, небрежно го попитах към кой тип се отнася Франклъндовият череп, така че през останалата част от пътя слушах лекция по краниология*. Ненапразно съм живял години наред с Шерлок Холмс.
[* Наука, която се занимава с изучаване черепите на хората и животните. Б. пр.]
Трябва да отбележа още една случка от този бурен и мрачен ден. Това е разговорът, който току-що имах с Баримор. Той ми даде в ръцете един силен коз и аз ще го изиграя, когато му дойде времето.
Мортимър остана за вечеря, а след това се заиграха с баронета на карти. Лакеят ми донесе кафето в библиотеката и аз използувах случая да му задам няколко въпроса.
— Е, Баримор — казах аз, — замина ли вашият мил родственик, или се спотайва все още наоколо?
— Не зная, сър. Дай боже да се е махнал оттук, защото ни донесе само неприятности. Нищо не съм чул за него, откак му оставих храна последния път, а това беше преди три дена.
— Вие видяхте ли го тогава?
— Не, сър, но когато същия ден по-късно минах оттам, храната я нямаше.
— Значи положително е бил там.
— Така би заключил всеки, сър, освен… ако другият човек не я е взел.
Както бях вдигнал чашата към устните си, така и останах, като гледах втренчено Баримор.
— Значи вие знаете, че там има още някой?
— Да, сър, има още един човек из тресавището.
— Вие виждали ли сте го?
— Не, сър.
— Тогава откъде знаете за него?
— Селдън ми каза, сър, преди седмица или повече. Той също се крие, но доколкото разбирам, не е каторжник. Не ми харесва това, доктор Уотсън. Казвам ви откровено, сър, не ми харесва! — извика той в неудържим порив.
— Чуйте ме, Баримор! Аз действувам изключително в интерес на вашия господар. Дойдох тук с единствената цел да му помогна. Кажете ми откровено какво именно не харесвате?
Баримор се подвоуми за момент, сякаш съжаляваше за избухването си или пък му беше трудно да изрази чувствата си с думи.
— Всички тези работи, които стават там, сър — извика той най-после, като махна с ръка към мокрия от дъжда прозорец, който гледаше към тресавището. — Има някаква мръсна игра тук, има някакви тъмни и подли кроежи! В това мога да се закълна! Ще бъда много радостен, сър, когато видя сър Хенри на път за Лондон.
— Но какво ви плаши толкова?
— Да вземем смъртта на сър Чарлз! Тя беше достатъчно злокобна въпреки всичко, което каза следователят. Послушайте нощем какви звуци се носят над тресавището! Никой не би минал там след залез слънце, та дори и пари да му давате. Ами този непознат, който се крие там и дебне, и чака! Какво чака той? Какво значи всичко това? Това значи нещастие за всеки, който носи името Баскервил, и аз ще бъда доволен, когато предам длъжността си на новите прислужници на сър Хенри и напусна Баскервил Хол.
— Но за този непознат… — казах аз. — Можете ли да ми кажете нещо за него? Какво казва Селдън? Разбрал ли е къде се крие и какво прави?
— Той го е видял един-два пъти, но онзи е хитър и предпазлив. Отначало Селдън го помислил за някой от полицията, но скоро разбрал, че този човек има някаква собствена цел. Доколкото Селдън е схванал, той е нещо като джентълмен, но какво прави там, не му било ясно.
— А къде живее?
— Според Селдън някъде из старите къщи по склона на хълма — каменните колиби, където са живели древните хора.
— Ами откъде взема храна?
— Селдън открил, че онзи си има едно момче, което се грижи за него и му носи всичко, от което се нуждае. Сигурно момчето ходи до Кумб Трейси за това, което му трябва.
— Добре, Баримор. Друг път може да поговорим още за това.
Когато лакеят си отиде, аз се приближих до тъмния прозорец и погледнах през замъгленото стъкло бягащите облаци и люлеещите се силуети на превитите от вятъра дървета. Нощта беше страшна дори в стаята, а как ли изглеждаше тя в каменната колиба сред тресавището? Каква ли страстна омраза трябва да гори в този човек, за да го накара да се спотайва в такова място и при такова време? И колко ли важна и сериозна цел преследва този мъж, за да се подхвърли на такова изпитание?
Изглежда, че там, в тази хижа сред тресавището, е скрит ключът на проблемата, която ме измъчва така болезнено. Кълна се, че ще направя всичко, което е по силите на един човек, и ще намеря този ключ, преди да мине и ден.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Артър Конан Дойл е автор на повече от сто произведения — романи, разкази, историческа проза, пиеси и дори история на спиритуализма. Световно известен обаче става с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче“ безспорно е най-прочутата му творба.



"Светът е пълен с очевидни неща, които никой, при никакви обстоятелства не забелязва."
- Артър Конан Дойл

"Цялата сага за Шерлок Холмс е красноречив пример за това как изкуството превъзхожда живота."
- Кристофър Морли


"Артър Конан Дойл заслужено се радва на огромен литературен успех, защото щедро внася истинско познание и оригиналност в криминалния жанр."
- Г. К. Честъртън



Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи