Знакът на четиримата - 1890 ( глави: 1 - 5 )

ГЛАВА 1
ДЕДУКТИВНАТА НАУКА

Шерлок Холмс взе оставения в края на полицата над камината флакон, взе и спринцовката за подкожни инжекции от красивата марокенена кутия. Дългите му бели и нервни пръсти нагласиха тънката игла, после навиха левия маншет на ризата. За миг погледът му замислено се спря върху мускулестата ръка, цялата изпъстрена с безброй незараснали ранички от убождания. Накрая той заби острия връх, натисна малкото бутало, отпусна се в тапицираното с кадифе кресло и се чу дълга въздишка на облекчение.
От много месеци наблюдавах това изпълнение три пъти на ден, но привичността му не ми помагаше да го приемам с примирение. Напротив, с всеки изминал ден аз все повече се дразнех от тази гледка, а нощем съвестта ми се бунтуваше при мисълта, че не ми достига смелост да му се противопоставя. Всеки път отново се заклевах да си излея душата по въпроса, но нещо в хладното, равнодушно отношение на моя другар го превръщаше в последния човек, към когото някой би си позволил да се отнася дори с намек за безцеремонност. Изключителните му способности, увереното държание и личното ми впечатление от множеството му необичайни качества като цяло ме притесняваха и ме възпираха да му противореча.
И все пак този следобед — дали защото по време на обяда бях пил бургундско вино, или защото търпението ми допълнително се изчерпа поради крайната целенасоченост в действията на Холмс, изведнъж почувствувах, че вече не мога да се стърпя.
— Какво вземате днес, морфин или кокаин? — попитах аз. Холмс апатично вдигна очи от стария том с готически шрифт, който бе отворил, и отвърна:
— Кокаин, седемпроцентов разтвор. Искате ли да опитате?
— Съвсем не — рязко се възпротивих аз. — Здравето ми още не се е оправило от афганския поход. Не мога да си позволя да го поста вям на допълнителни изпитания.
Като чу пламенните ми думи, Холмс се усмихна и каза:
— Сигурно сте прав, Уотсън. Предполагам, че влияе зле на организма. Според мене обаче въздействието му е ненадминато, що се отнася до стимулирането и проясняването на мозъка, така че страничният ефект е без особено значение.
— Но само си помислете каква е цената! — продължих да настоявам аз. — Може наистина да възбужда и съживява съзнанието ви, но това е патологичен, болестен процес, предизвикващ все по-големи тъканни изменения, които накрая ще доведат до постоянна слабост. Знаете също какво униние ви обзема впоследствие. Положително не си струва труда. Нима би трябвало заради едно нетрайно удоволствие да рискувате загубата на изключителните способности, с които сте надарен? Не забравяйте, че не ви говоря само като приятел на приятел, а като лекар, отговорен до известна степен за вашето здраве.
Холмс, изглежда, не ми се обиди. Напротив — допря пръсти и отпусна лакти върху страничните облегалки на креслото като човек, предразположен към разговор.
— Разумът ми въстава срещу бездействието — каза той. — Дайте ми проблеми и работа, дайте ми най-заплетената криптограма или най-сложния анализ и аз ще плувам в собствени води. Тогава мога да мина и без изкуствени стимулатори. Но скуката на монотонното съществуване ме ужасява. Жадувам за умствено извисяване. Затова и си избрах тъкмо тази професия, или по-скоро си я създадох, тъй като съм единствен по рода си в света.
— Единственият частен детектив ли? — учудено вдигнах вежди аз.
— Единственият частен криминален експерт — отвърна той. — Аз съм последната и най-висша инстанция в детективската работа. Когато Грегсън, Лестрейд или Атълни Джоунс не могат да се справят (а това, между другото, е нормалното им състояние), излагат въпроса пред мене. Разглеждам събраните данни в качеството си на консултант и давам мнението си на специалист. В тези случаи не предявявам претенции за своите заслуги. Името ми не се появява във вестниците. Най-голямата ми награда е самата работа, удоволствието да намеря поле за изява на необичайните си умения. Вие също получихте известна представа за методите ми на работа от случая Джеферсън Хоуп.
— Прав сте — искрено признах аз. — Откакто се помня, не съм се изумявал толкова. Дори събрах всичко в книжката със заинтригуващо заглавие „Етюд в червено“.
Холмс тъжно поклати глава и рече:
— Прегледах я набързо. Честно казано, не мога да ви поднеса поздравленията си. Разкриването на престъпления е или трябва да бъде точна наука и следва да бъде описвано не по-малко спокойно и безпристрастно. Вие правите опит да му придадете романтична окраска и в резултат постигате същия ефект, както ако смесите петата аксиома на Евклид със сърдечен роман или бягство на влюбени.
— Но любов имаше — възпротивих се аз. — Не можех да изкривявам факите.
— Някои факти грябва да бъда г омаловажавани или най-малко да се използува г при съблюдаването на справедливо чувство за мярка. Единствените страни, заслужаващи внимание, са изкусните аналитични разсъждения при определянето на причината а посредством следствието. с които аз разкрих случая.
Стана ми неприятно, че Холмс оспорва работата ми, специално замислена да му достави удоволствие. Признавам си също. че се подразних от егоизма му, защото сякаш държеше всеки ред от моето писание да е посветен на изключителните му подвизи. През годините, в които живеехме заедно на улица „Беикър“, не веднъж забелязвах дребнавата суета, прикрита от спокойния и дидактичен подход на моя другар. Сега обаче не казах нищо — седях и разтривах ранения си крак. Преди време бях улучен от джезаилски куршум и макар че вървях без усилия, при всяка промяна на времето усещах тъпа болка.
— Неотдавна дейността ми се прехвърли и в Европа — продължи след малко Холмс. като напълни старата си лула, издълбана от корен на изтравниче. — Миналата седмица до мен се допита Франсоа льо Вилар, който, както сигурно знаете, напоследък излезе на доста преден план във френската детективска служба. Той напълно притежава кел гската способност за бърза ориентация, но му липсва широкият обхват на точните познания, който е от съществено значение за по-високите постижения в детективското изкуство. Случаят се отнася до завещание и съдържа няколко интересни момента. Лесно насочих Вилар към два подобни случая — първият, станал в Рига през 1857 година и вторият, в Сент Луис през 1874 година, така че му подсказах вярната насока. Ето писмото, получено с сутрешната поща, с което човекът ми благодари за помощта.
Както говореше, Холмс ми подхвърли измачкан лист чуждестранна канцеларска хартия. Прегледах бегло написаното и забелязах изобилие от изрази на възхищение. Изпъстрено беше с думите, великолепен, добре свършена работа, и ловко усилие — всички свидетелствуваше за буйния възторг на французина.
— Говори като ученик за своя учител — казах аз.
— Е французинът оценява помощта ми прекалено високо — небрежно се съгласи Холмс. Иначе и самият той е доста способен, притежава две от трите качестгва, нужни на съвършения дедектив. Умее да наблюдава, владее и дедукцията. Липсват му само знания, но с времето и те ще се натрупат. Сега превежда на френски скромните ми трудове.
— Трудове ли?
— Нима не знаете — засмя се Холмс. Да тегне ми грехът, че съм автор на няколко монографии, все върху технически въпроси. Заглавието на едната например е „За разликата в пепелта на различните тютюни“. Описани са сто и четирийсет вида тютюн за пури. цигари и лули, заедно с цветни приложения, илюстриращи разликата в пепелта. Тази подробност непрекъснато се среща в криминалните дела и понякога е от върховно значение като главна улика. Ако например се знае със сигурност, че убийството е извършено от човек, пушещ силния индийски тютюн лаика, явно кръгът на заподозрените се стеснява. За опитния поглед между черната пепел от „Три-чинополи“ и белите прашинки от първокачествения тютюн „птиче око“ има разлика колкото между зелето и картофите.
— Проявявате изключителен талант към подробностите — подхвърлих аз.
— Оценявам тяхното значение. Ето монографията ми за следите, с някои бележки как се използува гипс. за да се правят отливки. А това е любопитна малка разработка за влиянието на упражнявания занаят върху състоянието на ръцете, с литографии, изобразяващи ръце на щавачи, моряци, секачи, словослагатели, тъкачи и майстори. шлифоващи диаманти. Този въпрос е от голям практически интерес за научно ориентирания детектив, особено в случаите на неиндефицирани трупове или при определянето на предишната професия на престъпниците. Но сигурно ви досаждам с моите увлечения.
— Ни най-малко — искрено го уверих аз. — Безкрайно ми е интересно, особено след като имах възможност да видя как го прилагате на практика. Току-що обаче споменахте наблюденията и дедукцията. Не смятате ли. че в известен смисъл едното е част от другото?
— Ни най-малко — отвърна той, облегнал се доволно назад в креслото и лулата му изпусна колелца гъст син дим. — Например според наблюденията ми тази сутрин вие сте посетили пощенската станция на улица „Уигмор“, докато по силата на дедукцията съдя, че оттам сте изпратили телеграма.
— Точно така! — казах аз. — Прав сте и за двете. Признавам си обаче, че не виждам как сте стигнали до това заключение. Направих го импулсивно и внезапно, пък и не съм го споделял с никого.
От просто по-просто — подхвърли Холмс и се засмя на учудването ми. — Според наблюденията ми между подметката и тока на обувката ви се е залепила червеникава бучица. Точно срещу пощата на улица „Уигмор“ настилката е махната и изкопаната пръст е разхвърляна така, че не е възможно човек да не мине по нея. когато влиза. Пръстта има особен червеникав оттенък и доколкото зная, не се среща никъде другаде в околността. Толкова за наблюденията ми. Останалото с дедукция.
— Как тогава чрез дедукцията разбрахте за гелеграмага.
Как ли? Естествено зная, че не сте писал писмо, понеже седях срещу вас цяла сутрин. В отвореното ви писалище видях, че има лист и марка и купчина пощенски картички. Защо гогава ще ходите до пощата, ако не за да изпратите телеграма? Елиминирайте всички други фактори и тогава онзи, който остане, е търсеният.
— В случая положениего е така — съгласих се аз, като помислих малко. — Работата обаче е от най-прост вид, както вече казах. Дали ще сметнете за нахално от моя страна, ако подложа теорията ви на по-сериозна проверка?
— Напротив — отвърна Холмс, — това ще ми попречи да си сложа втора доза кокаин. С радост бих се заловил с всяка тема, която бихте ми предложили.
— Чувал съм да казвате, че при всекидневната употреба на даден предмет човек непременно оставя върху него отпечатъка на своята индивидуалност по начин, който го разкрива пред опитния наблюдател. Пред вас е един часовник, с който се сдобих неотдавна. Ще бъдете ли така любезен да споделите мнението си за личността на покойния му собственик?
И аз връчих на Холмс часовника с леко злорадство в душата, защото мислех, че с това не може да се докаже нищо, и ми се искаше да му дам урок заради донякъде безпрекословния тон, с който често говореше. Холмс закрепи часовника върху дланта си, втренчи поглед в циферблата, отвори задното капаче и разгледа механизма — първо с невъоръжено око, а после със силно увеличително стъкло. Когато накрая щракна капачето и ми върна часовника, аз едва се удържах да не се разсмея, като видях унилото му изражение.
— Почти няма изходни данни — отбеляза той. — Часовникът е бил наскоро почистван, а това ми отнема най-значителните факти.
— Прав сте. Бяха го почистили, преди да ми го изпратят. Дълбоко в сърцето си обаче аз обвиних своя другар, че така нелепо и безпомощно се измъкна, без да признае поражението си. Какви ли данни може да очаква от един непочистен часовник?
— Макар и незадоволителен, огледът ми не е напълно безплоден — каза той, загледан в тавана със замечтаните си, загубили блясък очи. — Поправете ме, ако греша, но според мене часовникът е принадлежал на по-големия ви брат, който го е наследил от баща ви.
— Без съмнение на това са ви навели инициалите Х. У. върху задното капаче.
— Именно. С „У“ започва фамилията ви. Датата на производство е отпреди почти петдесет години, а инициалите са гравирани по същото време, следователно става дума за последното поколение. Семейните ценности обикновено се предават по наследство на най-големия син. който най-често носи името на бащата. Доколкото си спомням, баща ви отдавна е починал. Значи часовникът е бил собственост на по-големия ви брат.
— Дотук няма грешка — казах аз. — Нещо друго?
— Брат ви е бил немарлив човек, доста немарлив и небрежен. Имал е добри перспективи, но си е проиграл шансовете, известно време е живял в бедност, сегиз-тогиз с малки промеждутъци от благополучие, но накрая се е пропил и е починал. Само толкова успях да узная.
Скочих от креслото н нервно започнах да куцукам из стаята с чувство на доста голяма горчивина в сърцето.
— Това не ви прави чест, Холмс — казах аз. — Не е за вярване. че сте паднали толкова ниско. Проучили сте живота на клетия ми брат, а сега се преструвате, че правите тези заключения по някакъв чудодеен начин. Не очаквайте да повярвам, че сте узнали всичко това от стария часовник! Постъпката ви е непочтена и да си кажа направо, прилича на шарлатанство.
— Скъпи докторе — каза любезно Холмс, — моля ви да приемете извиненията ми. Занимах се със случая от абстрактна гледна точка, поради което съвсем забравих, че за вас въпросът е личен и може би го преживявате болезнено. Уверявам ви, не знаех за съществуването на брат ви, докато не ми подадохте часовника.
— Тогава кажете, в името на всичко най-скъпо, откъде са ви известни тези факти? Те са верни до най-малката подробност.
— О, просто имах късмет. Можах само да отсъдя как се уравновесяват вероятностите. Изобщо не очаквах да имам такива попадения.
— Значи това не бяха само предположения?
— Не, не. Никога не изказвам предположения. Такъв навик е много лош, пагубен за логическите способности. Видя ви се странно не за друго, а защото нямаше начин да проследите как тече мисълта ми или да знаете дребните факти, от които може да зависят по-съществените изводи. Например аз започнах с това, че брат ви е бил небрежен. При разглеждане на задното капаче си личат не само две вдлъбнатини в долната част, навсякъде има драскотини и белези, които се получават, ако се държат разни твърди предмети — монети и ключове — в същия джоб. Е. не е голям подвиг да се направи изводът, че човек, отнасящ се така некавалерски с един часовник, струващ петдесет гвинеи, е небрежен. Не е и много далече от ума заключението, че човек, наследил толкова ценна вещ, сигурно е с доста добро материално положение. — Кимнах, за да покажа, че следя разсъжденията му. — Обичайно за заложните къщи в Англия е, когато приемат такъв часовник, да гравират с остра игла отвътре на капака номера на квитанцията. Така им е по-удобно, понеже иначе би могло бележките с номерата да се изгубят или разместят. С лупата видях не по-малко от четири номера, изписани вътре. Заключението е, че брат ви често е имал материални затруднения. И второ заключение: често му се е случвало да се замогне, иначе не би могъл да откупва заложената вещ. Накрая, моля ви да погледнете вътрешната повърхност, където е дупката за ключето. Обърнете внимание на хилядите драскотини наоколо, следствие от плъзгането на ключето. Нима един трезвен човек би направил толкова много резки? Няма обаче часовник на пияница, където те да липсват, той навива часовника си нощем с несигурна ръка и оставя следи. В цялата работа няма нищо загадъчно.
— Ясно като бял ден — съгласих се аз. — Простете ми, че бях несправедлив. Би трябвало да имам повече вяра в чудесните ви способности. Мога ли да попитам дали в момента не ви е предложено някое официално разследване?
— Не е. Оттам и кокаинът. Не мога да живея, без да използувам мозъка си, съществуването ми става безцелно. Идете на онзи прозорец. Имало ли е някога по-досаден, по-мрачен и по-безполезен свят? Вижте как жълтата мъгла се кълби по улицата и преминава през сивите сгради. Има ли нещо, което да е по-безнадеждно със своята проза-ичност и материалност? Какъв е смисълът да притежаваме дарби, докторе, ако ни липсва поле за изява? Престъпленията са нещо обичайно, човешкото съществуване е нещо обичайно и няма качества извън обичайните, които да са от значение за живота.
Тъкмо отворих уста да отговоря на тирадата му, когато на вратата силно се почука и влезе хазяйката ни с месингов поднос, върху който имаше визитна картичка.
— Търси ви една млада дама, сър — каза тя на другаря ми.
— Госпожица Мери Морстън — прочете той. — Хм! Името не ми говори нищо. Поканете младата дама да влезе, госпожо Хъдсън. А вие, докторе, не си отивайте. Предпочитам да останете.

ГЛАВА 2
ИЗЛОЖЕНИЕ НА СЛУЧАЯ

Госпожица Морстън влезе в стаята с уверени стъпки. Външно изглеждаше спокойна. Беше русокоса млада жена, дребна и изящна, с елегантни ръкавици и облечена с най-съвършен вкус. Дрехите й обаче бяха твърде семпли, от което можеше да се съди, че не разполага с много средства. Тъмната й сиво-бежова рокля, не се отличаваше с моден силует или с украси, а на главата си имаше малък тюрбан в същите убити цветове, разнообразен само с някакво подобие на бяло перо от едната страна. Лицето й не беше с правилни черти, нито с хубава кожа, но изражението му бе мило и приветливо, а огромните сини очи излъчваха особена одухотвореност и отзивчивост. Наблюдавал бях жени от много нации на три различни континента, но за първи път виждах лице, което ясно изразява изисканост и чувствителност. Веднага забелязах, че когато седна на стола, донесен й от Холмс, устните й потрепваха, а ръцете й трепереха — налице бяха всички признаци на силно душевно вълнение.
— Дойдох при вас, господин Холмс — започна тя, — защото веднъж сте помогнали на госпожа Сесил Форестър, при която служа, да разреши една малка трудност от домашен характер. Вашата любезност и опитност са й направили силно впечатление.
— Госпожа Сесил Форестър… — замислено повтори Холмс. — Може да се каже, че й направих една дребна услуга. Доколкото си спомням обаче, случаят беше много елементарен.
— Тя е на друго мнение. Но пък моя случай не бихте определили така. Трудно ми е изобщо да си представя по-странно и по-необяснимо положение от това, в което се намирам.
Холмс потри ръце, а очите му заблестяха. Наведе се напред, както седеше. по релефните ястребови черти на лицето му се изписа израз на невероятно съсредоточаване.
— Изложете случая — подкани я той с оживен, делови глас. Усетих, че съм попаднал в неловко положение, и рекох, като се махнах от стола:
— Надявам се. че ще ме извините.
За мое учудване младата дама, все още с ръкавици, направи знак с ръка да ме задържи.
— Оставането на вашия приятел, ако той прояви тази добрина, може да ми бъде от неоценима полза — каза тя на Холмс Отпуснах се на стола.
— Накратко фактите са следните — продължи тя. — Баща ми служеше като полкови офицер в Индия и ме изпрати в Англия още като съвсем малко дете. Майка ми беше починала и роднини тук нямах. Настанена бях обаче при добри условия в един единбургски пансион. където останах до седемнайсетгодишна възраст. През 1878 година баща ми. който беше старши капитан на полка, получи дванайсет-месечен отпуск и пристигна в родината. Телеграфира ми от Лондон, че се е добрал здрав и читав, и ми заръча веднага да замина при него. като ми даде адреса си, хотел „Лангам“. Спомням си, че от телеграмата му лъхаше доброта и любов. Когато пристигнах в Лондон. взех файтон до „Лангам“ и там научих, че капитан Морстън е отседнал в хотела, но бил излязъл предната вечер и още не се е завърнал. Цял ден чаках някаква вест от него. Вечерта по съвет на съдържателя се обадих в полицията и на другата сутрин дадохме обява във различни вестници. Търсенията ни се оказаха безрезултатни и от този ден нататък не се чу нито дума повече за клетия ми баща. Беше приет в Англия със сърце, изпълнено с надежда, за да намери някакво спокойствие и утеха, а вместо това…
Младата дама сложи ръка на гърлото си, задушена от хлипане, което прекъсна думите й.
— Кога стана това? — попита Холмс с отворен бележник в ръка.
— Изчезна на трети декември 1878 година, почти десет години от тогава.
— А багажът му?
— Останал беше в хотела. В него нямаше нищо, което да послужи като следа, само дрехи, книги и множество интересни дреболии от Анламанскнте острови. Там е бил между офицерите, отговарящи за групата охраняваща каторжниците.
— Имаше ли приятели в Лондон?
— Само един знаехме, майор Шолто от неговия Трийсет и четвърти бомбайски пехотен полк. Майорът отскоро беше в оставка и живееше в Ъпър Норуд. Естествено свързахме се с него, но той дори не знаеше, че събратът му от армията е в Англия.
— Доста странен случай — отбеляза Холмс.
— Още не съм ви описала най-странната част. Преди около шест години, по-точно, на четвърти май 1882 година, във вестник „Таймс“ се появи съобщение, че се търси адресът на госпожица Мери Морсти, в чийто интерес ще е да се обади. Нямаше нито подпис, нито адрес. По онова време току-що бях започнала да работя за семейството на госпожа Сесил Форестър в качеството на гувернантка. По неин съвет изпратих адреса си за отпечатване в рекламната рубрика. Същия ден на мое име се получи пощенска пратка: картонена кутийка, в която се намираше огромна блестяща перла. Нямаше придружително писмо. Оттогава насам всяка година на същата дата пристига подобна кутия с подобна перла, без сведения кой я изпраща. По оценката на опитен бижутер перлите са от рядък вид и представляват доста голяма ценност. Сами ще се убедите колко са красиви.
И както говореше, дамата отвори една кутия, където съзрях шест от най-прекрасните перли, които съм виждал.
— Разказът ви е извънредно интересен — каза Шерлок Холмс. — Случи ли се още нещо?
— Да, и то тъкмо днес. Затова дойдох при вас. Тази сутрин получих писмо, което може би ще прочетете сам.
— Благодаря ви — каза Холмс. — Дайте ми и плика, моля. Клеймото е от югозападен Лондон, датата е седми юли. Хм! В ъгълчето има отпечатък от палец, сигурно е на раздавача. Хартията е с най-високо качество. От шестпенсовите пакети с пликове. Изпращачът държи на хубавите канцеларски принадлежности. Адрес няма. „Елате при третата колона вляво на театър «Лайсиъм» довечера в седем часа. Ако имате подозрения, доведете двама свои приятели. С вас са постъпили несправедливо и правдата трябва да възтържествува. Не идвайте с полиция. Сторите ли го, всичко ще пропадне. Ваш непознат приятел.“ Е, това наистина е чудесна малка загадка! Как възнамерявате да постъпите, госпожице Морстън?
— Точно това исках да ви попитам.
— Тогава несъмнено трябва да отидем: вие, аз и… Ами да, тъкмо доктор Уотсън е нужният човек. В писмото се казва „двама приятели“. Аз и друг път съм работил с доктор Уотсън.
— Но дали той ще дойде? — попита младата дама с глас и изражение, в които личеше молба.
— Ще бъде чест и щастие за мене, стига да мога да ви помогна — уверих я пламенно аз.
— И двамата сте много любезни — каза тя. — Живея в уединение и нямам приятели, към които да се обърна. Ако бъда тук в шест часа, Ще успеем, нали?
— Но не бива да закъснявате — напомни й Холмс. — Има обаче още един въпрос: един и същ ли е почеркът на това писмо и на пратките с перлите? — Нося и тях — отвърна тя, като извади шест листчета хартия.
— Вие сте клиентка, която може да служи за пример. Притежавате вярна интуиция. Да видим сега… — Холмс нареди листчетата върху масата и погледът му бързо започна да се стрелка от адрес на адрес. След малко каза: — Почеркът навсякъде е преправян, освен върху писмото, но няма съмнение кой е изпращачът. Обърнете внимание как не е могло да бъде прикрито изписаното с гръцки шрифт „е“, вижте завъртулката на буквата „з“ в края на думите. Ясно е, че става дума за едно и също лице. Не бих искал да ви давам напразни надежди, госпожице Морстън, но смятате ли, че има някаква прилика между този почерк и почерка на вашия баща?
— Различават се от небето до земята.
— Така и предполагах. Значи ще ви очакваме в шест часа. Моля ви, позволете да задържа тези листчета. Може да се занимая с въпроса преди срещата ни, часът е само три и половина. А дотогава, има много време.
Ето, заповядайте отвърна посетителката ни, погледна ведро и мило първо единия, после другия от нас, прибра кутийката с перлите в дрехата си и тутакси си тръгна.
Изправих се на прозореца и гледах как пъргаво се движи по улицата, докато сивкавият тюрбан с бялото перо не се превърна в петънце сред тъмната маса на тълпата.
— Колко привлекателна жена! — възкликнах аз и се обърнах към другаря си, който отново пушеше лула, облегнат назад с натежали клепачи.
— Така ли? — каза той без особен интерес. — Не забелязах.
— Вие наистина сте автомат, като сметачна машина сте! — извиках аз. — Понякога съвсем губите човешките си черти. Холмс леко се усмихна.
— Най-важното от всичко е да не позволявате преценката ви да бъде повлияна от личните качества на човека — извика той в отговор. — За мене клиентът е просто елемент от проблема, той е негов двигател. Емоционалната окраска е противопоказна на ясните разсъждения. Уверявам ви, че най-очарователната жена, която съм виждал, отиде на бесилото, понеже беше отровила три малки деца, за да вземе парите от застраховката им, а най-неприятният мъж, когото съм срещал, се оказа филантроп, похарчил близо четвърт милион за лондонските бедняци.
— В днешния случай обаче…
— Никога не допускам изключения. Изключението опровергава правилото. Занимавали ли сте се с определяне на характера по почерка? Какво ще кажете за драскулките на нашия човек?
— Почеркът е четлив, буквите са равни — отвърнах аз. — Човекът има делови навици и не му липсва сила на духа. Холмс поклати глава.
— Погледнете буквите с камшичета. Те почти не се отличават от общия фон. Това „й“ сигурно е „а“, а това „I“ — „е“. Колкото и нечетливо да пише един човек със силен дух. той винаги ясно отделя буквите с камшичета. Буквата „к“ е колеблива, а главните букви говорят за самолюбие. А сега излизам. Трябва да направя няколко справки. Препоръчвам ви тази книга „Мъченичеството на човека“ от Уинуд Рийд. Ще се върна до един час.
Застанах на прозореца с томчето в ръка, но мислите ми бяха далече от дръзките разсъждения на автора. Съзнанието ми не можеше да се освободи от последната ни посетителка — от усмивката й, от мелодичния й красив глас, от странната загадка, надвиснала над живота й. Ако е била на седемнадесет години по времето, когато е изчезнал баща й, сега трябваше да е на двадесет и седем — чудесна възраст. защото тогава младият човек изгубва от претенциозността си и натрупаният опит малко го отрезвява. Така стоях, потънал в размисъл, докато в ума ми не се появиха такива опасни идеи, че побързах да седна на работната маса и яростно се залових с последния си трактат по патология. Как се осмелявах аз, военен лекар с болен крак и нищожна банкова сметка, да си представям такива неща? Младата дама беше елемент, двигател и толкова. Щом не ме очакваше светло бъдеще. положително беше по-добре да приема всичко мъжествено, вместо да се опитвам да разсея мрака с измамливите надежди на въображението.

ГЛАВА 3
В ТЪРСЕНЕ НА РЕШЕНИЕ

Холмс се завърна едва в пет и половина. Беше оживен, изпълнен с енергия и с бодър дух — настроение, което при него се сменяше с периоди на най-дълбоко униние,
— Този случай не представлява голяма тайна — каза той, поемайки чашата чай, която му налях. — Фактите са такива, че навеждат на едно-единствено обяснение.
— Какво? Нима вече намерихте отговора?
— Е, би било прекалено да го твърдя. Открих един показателен факт, нищо повече. Но пък е много показателен. Остава да се добавят подробностите. Прегледах стари течения на вестник „Таймс“ и установих, че майор Шолто, живеещ в Ъпър Норуд и служил в Трийсе и четвърти бомбайски полк, е починал на двайсет и осми април 1882 година.
— Сигурно съм много недосетлив, Холмс, но изобщо не разбирам какво показателно има в това.
— Нима? Учудвате ме. Тогава го разгледайте от тази страна: ишан Морстън изчезва. Единственият човек, когото може да е посетил в Лондон, е майор Шолто. Майор Шолто отрича да е чул. че капитанът е в града. Четири години по-късно Шолто умира. В течение на седмица след неговата смърт дъщерята на капитан Морстън получава скъп подарък, какъвто й е изпращан и през всяка следваща година, докато накрая получава писмо, че с нея е било постъпено несправедливо. За каква несправедливост може да става дума, освен че се е лишила от баща? И щяха ли подаръците да се появят веднага след смъртта на Шолто. освен ако наследникът му не е запознат със загадката и не желае да обезщети дъщерята? Можете ли да изкажете друга хипотеза, която да отговаря на фактите?
— Но колко странно е обезщетението! И по какъв странен начин се прави! И защо и е писал сега, а не още преди шест години? При това в писмото се говори за възтържествуване на справедливостта. Каква справедливост би очаквала дъщерята? Прекалено е да се предполага, че баща й е още жив. А в случая не е известно да има друга несправедливост.
— Съществуват трудности, наистина съществуват — каза замислено Шерлок Холмс, — но нашият поход довечера ще ги реши до една. А, задава се файтон и в него е госпожица Морстън. Готов ли сте? Тогава по-добре да слезем долу, вече минава шест.
Взех шапката и най-тежкия си бастун, но забелязах, че Холмс изважда револвера от чекмеджето и го пъха в джоба си. Ясно беше, че според него вечерното ни занимание може да се окаже сериозно.
Госпожица Морстън беше загърната в тъмна пелерина. Изразителното й лице изглеждаше бледо, но спокойно. Не би било типично за една жена да не изпитва известна неловкост заради странно го начинание, с което се заемахме, и все пак тя се владееше до съвършенство, така че дори отговори с готовност на няколко допълнителни въпроса. които й зададе Холмс.
— Господин Шолто беше в твърде приятелски отношения с баща ми — каза тя. — В писмата си татко много често споменаваше майора. Двамата са командували войската на Андаманскиге острови, така че са прекарали доста време заедно. Между другото в писалището на баща ми беше намерен странен документ, който никой не можа да обясни. Според мене няма каквото и да е отношение по въпроса, но реших, че може би ще пожелаете да го видите, затова го взех. Ето го.
Холмс внимателно разгъна листа и го приглади на коляно. После го разгледа много методично с двойно увеличаващата лупа.
— Хартията е произведена в Индия — подхвърли той. — Известно време листът е бил закачен на табло. Нарисуваната схема, изглежда, е план на част от голяма сграда с множество зали, коридори и ходници. На едно място има кръстче, нанесено с червено мастило, а над него — полуизличена забележка с молив: „3.37 отляво.“ В левия ъгъл има интересен йероглиф, наподобяващ четири допрени едно до друго кръстчета. Редом е изписано с много неравни и недодялани букви:
— Знакът на четиримата: Джонатан Смол. Махомет Сипгх. Абдула
ХаниДост Акбар. Да, признавам, че не разбирам какво отношение може да има това към въпроса. И все пак явно документът е важен. Съхраняван е старателно в портфейл, понеже е еднакво чист и от двете страни.
— Намерихме го в портфейла на баща ми.
— Тогава го пазете добре, госпожице Морстън, понеже може да излезе, че ни трябва. Започвам да подозирам, че вероятно историята ще се окаже много по-дълбока и сериозна, отколкото предполагах отначало. Трябва да преосмисля преценките си.
И Холмс се облегна на седалката. По свъсените му вежди и празния поглед разбрах, че усилено разсъждава. Ние с госпожица Морстън разговаряхме полугласно за сегашното ни начинание и евентуалния му изход, но спътникът ни остана непроницаем и сдържан, докато не пристигнахме.
Беше като през септември: още нямаше седем часът, но денят бе мрачен и гъста влажна мъгла забулваше големия град. Над калните улици унило се спускаха ниски облаци с цвета на кал. Фенерите по „Странд“ представляваха мъждиви петна разсеяна светлина, чието сияние се събираше в бледи кръгове по хлъзгавата настилка. Жълтият светлик от витрините струеше навън сред кълбящата се пара и хвърляше върху оживения път неясни, променливи отблясъци. Струваше ми се, че има нещо зловещо и призрачно в безкрайната редица мяркащи се в тънките снопове зрак лица: тъжни и радостни, изпити и весели. И те като всички човешки същества се местеха от мрака в светлината, а после отново се връщаха обратно. Не се поддавам лесно на внушения, но сумрачната, навъсена вечер, съчетана с необичайната задача, с която се бяхме заели, ме изнервяше и потискаше. От държанието на госпожица Морстън съдех, че и тя изпитва същите чувства. Единствено Холмс бе в състояние да се издигне над несъществените обстоятелства. Държеше на коленете разтворен бележник и от време на време записваше цифри и данни, като светеше с джобното си фенерче.
При страничните входове на театър „Лайсиъм“ вече имаше гъсти тълпи. С тропот пристигаха кабриолети и файтони и изсипваха товара си от мъже с колосани нагръдници и жени, наметнати с шалове и обсипани с диаманти. Едва бяхме стигнали до третата колона — мястото на срещата ни, — когато към нас се приближи чевръст мургав човечец в ливрея на кочияш.
— Вие ли сте лицата, придружаващи госпожица Морстън? — попита той.
— Аз съм госпожица Морстън, а господата са мои приятели — отговори му дамата.
Мъжът ни изгледа с извънредно проницателен въпросителен поглед.
— Ще ме извините, госпожице — каза той малко настойчиво, — Но тъкмо се канех да ви помоля да ми дадете дума, че между спътниците ви няма служител на полицията.
— Имате думата ми — потвърди тя.
Тогава мъжът свирна пронизително, при което някакъв скитник докара файтона му на нашата страна и отвори вратата. Човекът се качи на капрата, а ние влязохме вътре. Кочияшът мигновено шибна с камшик коня и се понесохме със страхотна скорост по мъгливите улици.
Положението беше любопитно. Отивахме на непознато място с неизвестна цел. При все това поканата, която бяхме получили, или беше номер (една трудна за възприемане хипотеза), или пък имаше сериозни причини да смятаме, че нашето пътуване сигурно е свързано с важни въпроси. Както и досега госпожица Морстън се владееше и се държеше решително. Изпитах желание да я развеселя и разведря със спомени от афганските си приключения, но да си призная, самият аз бях толкова развълнуван от положението, в което попаднахме, и обзет от такова любопитство къде отивахме, че историите ми не бяха много уместни. И до ден-днешен тя твърди, че съм й разказал една вълнуваща случка: как посред нощ в палатката ми надникнал един мускет и как аз съм стрелял по него с двуцевното си тигърче… Огначало имах представа в каква посока се движим, но не след дълго, понеже бързахме много, имаше мъгла, пък и познавах Лондон само отчасти. загубих представа къде сме и само знаех, че сме доста далеко. Шерлок Холмс обаче нямаше грешка — редеше под нос имена та ни улиците. докато файтонът трополеше през площадите и влизате и излизаше от лъкатушещите пресечки.
— „Рочестър Ро“ — съобщи той. — Л се1 а плошад „Винсънт“. Стигнахме до Воксхолски мост. Явно се движим по посока на Съри. Да. точно така. Сега сме на моста, от време на време проблесва водата.
И наистина зърнахме за някакво мигновение част от река Темза — запалените фенери се отразяваха върху спокойната водна шир. — но файтонът ни бързо отмина и скоро потънахме в лабиринта от улици на отсрещния бряг.
— „Уърдзуърт Роуд“ — редеше другарят ми. — „Прайъри Роуд“. „Ларк Хол Лейн“. „Стокуел Плейс“. Улица „Робърт“. „Коулд Харбър Лейн“. Търсенето ни явно не ни води към много изискани места.
Съвсем вярно — бяхме стигнали до съмнителни и неприветливи квартали. Дългите редици мрачни тухлени жилища се прековаха само ог неприятно силната светлина и евтиния блясък на кръчмите по ъглите. Следваха двуетажни къщи от покрайнините, всяка с миниагюрна градинка отпред, и веднага подир това отново се яви безкрайният низ от нови. безвкусни тухлени сгради — — чудовищните пипала. които огромният град протяга към своите околности. Накрая файтонът спря пред третата къща в редицата новопостроени жилища. Никъде в съседство нямаше обитатели, а сградата, пред която спряхме. също беше тъмна, само през кухненския прозорец се виждаше, че вътре е запалена светлина. Щом почукахме обаче, вратата бе отворена от един индус с жълт тюрбан на главата, с бели широки одежди и т пояс. Имаше нещо нелепо в тази азиатска фигура, застанала като в рамка на прага на една най-обикновена третокласна къща от предградията.
— Сахиб* ви очаква — каза слугата.
[* Господар (инд.). Б. пр.]
В същия миг някъде във вътрешността се чу висок писклив глас:
— Доведи ги при мене, кхидматгар*. Веднага ги доведи при мене.
[* Слуга (инд.). Б. пр.]

ГЛАВА 4
ИСТОРИЯТА НА ПЛЕШИВИЯ

Последвахме индиеца по мръсния, свързващ всички помещения коридор, полумрачен и съвсем занемарен, докато стигнахме до една врата вдясно, която слугата отвори. Отвътре ни освети ярък сноп жълта светлина, а в средата на сиянието стоеше дребен човек с високо вдигната глава, с ореол от остра рижа коса по краищата и лъскаво плешиво теме, досущ като планински връх сред борове. Човекът кършеше ръце, а по лицето му непрекъснато пробягваха гримаси — ту се усмихваше, ту се мръщеше, но нито миг не оставаше спокоен. Природата го бе дарила с увиснала долна устна, така че се виждаха жълтите му неравни зъби, които той правеше слаб опит да прикрие, като непрестанно поглаждаше долната си челюст. Независимо от очебийната плешивина, имахме чувството, че мъжът е млад. Оказа се, че току-що е навършил тридесет години.
— На вашите услуги, госпожице Морстън — постоянно повтаряше той с тънък, висок глас. — На вашите услуги, господа. Моля, заповядайте в малката ми светая светих. Не е много просторно, госпожице, но съм създал обстановка по свой вкус. Оазис на изкуството в пълната с диви зверове пустош на южен Лондон.
Всички се изумихме от вида на помещението, в което бяхме поканени. В жалката сграда то изглеждаше не на място, като безценен диамант в пиринчена обковка. Пищни и лъскави завеси и гоблени красяха стените, тук-таме с прихванати дипли, за да се открои някоя картина в скъпа рамка или ориенталска ваза. Килимът беше в кехлибаре-ножълто и черно и толкова мек и дебел, че краката потъваха приятно като в обрасла с мъх поляна. Две грамадни тигрови кожи, проснати напреки, засилваха усещането за източен разкош, както и огромното наргиле, оставено на рогозка в ъгъла. В средата на стаята на почти невидима златна тел висеше светилник във формата на сребърен гълъб. Светилникът бе запален и пръскаше във въздуха тънък благовонен аромат.
— Името ми е Тадиъс Шолто — каза усмихнат дребният мъж, като продължаваше да прави резки движения. — Така се казвам. Вие, разбира се, сте госпожица Морстън. А тези господа…
— Да ви представя господин Шерлок Холмс и доктор Уотсън.
— Нима сте лекар? — възкликна много развълнувано човекът. — Носите ли си стетоскопа? Мога ли да ви помоля… ще бъдете ли така любезен… Бихте ли проявили добрината… Имам големи грижи с митралната си клапа. Аортната ми клапа е добре, но бих се радвал, ако изкажете мнението си за състоянието на митралната ми клапа.
Преслушах го, както настояваше, но не открих никакви изменения, като оставим настрани обзелия го силен страх, защото трепереше от глава до пети.
— Изглежда нормално — казах аз. — Нямате причини за безпокойство.
— Простете ми нетърпението, госпожице Морстън — извини се той весело. — Аз съм голям страдалец и отдавна имам подозрения за тази клапа. Радвам се да чуя, че са били неоснователни. Ако баща ви, госпожице, се въздържаше да товари сърцето си, сега щеше да е жив.
Идеше ми да зашлевя мъжа, така се раздразних от грубата му и неуместна забележка по един толкова деликатен въпрос. Госпожица Морстън седна и цялото й лице пребледня, дори и устните.
— Дълбоко в себе си знаех, че той е мъртъв — каза тя.
— Ще ви обясня всичко с подробности — каза мъжът. — Нещо повече, мога да поправя причиненото ви зло и ще го сторя, независимо какво смята брат ми Бартоломю. Много се радвам, че приятелите ви са тук, не само защото ви придружават, но и защото ще бъдат свидетели на думите и делата ми. Ние тримата можем да дадем сериозен отпор на брат ми Бартоломю. Но нека това не става в присъствието на външни лица, на полицаи или други служители. Сами можем да намерим удовлетворително решение, без чужда намеса. Брат ми Бартоломю най-много мрази, когато нещо стане обществено достояние.
Човекът седна на ниско канапе и се втренчи в нас, като примигваше с късогледите си, воднисти сини очи.
— Що се отнася до мене, ще запазя в тайна думите ви — увери го Холмс.
Кимнах, за да изразя съгласието си.
— Това е добре! Това е добре! — възкликна мъжът. — Мога ли да ви предложа чаша кианти, госпожице Морстън? Или предпочитате токайско? Само тези вина държа. Да отворя ли една бутилка? Не? Тогава поне се надявам, че нямате нищо против дима и благоуханния дъх на ориенталския тютюн. Чувствувам се малко нервен, а наргилето е незаменимо успокоително средство.
[# Червено итал. вино. Б. пр.]
Той запали огромната лула и пушекът весело забълбука в ароматизираната с розово масло вода. Ние тримата седяхме в полукръг, изпънали шии и подпрели брадички на ръцете си, а странният, мърдащ се човечец с лъсналата плешивина на високо вдигнатата глава пушеше нервно в средата.
— Още когато реших да се свържа с вас, можех да съобщя адреса си, но се боях да не пренебрегнете молбата ми и да не доведете неканени хора — започна той. — Затова си позволих да направя такава уговорка, че най-напред да се срещнете със слугата ми Уилямс. Напълно вярвам в неговата дискретност и му бях наредил, ако нещо не е наред. да приключи с въпроса. Трябва да ме извините за предпазните мерки, но съм човек с донякъде специален, да не кажа изискан вкус, а няма нищо по-неестетично от полицията. По природа не понасям грубия материализъм под каквато и да е форма; Рядко влизам в допир с простата тълпа. Както виждате, живея в известна атмосфера на изисканост. Мога да се нарека покровител на изкуствата. Те са моята слабост. Пейзажът е оригинал на Коро*1, а дори един познавач да се усъмни дали картината е на Салватор Роса*2, за този Бугро*3 не може да става никакъв въпрос. Допада ми съвременната френска школа.
[*1 Френски художник (1796–1875). Б. пр.]
[*2 Итал. художник, поет и музикант (1615–1673). Б. пр.]
[*3 Френски художник (1825–1905). Б. пр.]
— Извинете ме, господин Шолто — намеси се младата дама, — но аз дойдох тук по ваша молба, за да науча нещо, което желаете да ми съобщите. Времето много напредна и бих искала разговорът ни да приключи колкото може по-скоро.
— И при най-добро желание няма да стане много бързо — отговори той. — Ще се наложи да отидем в Норуд, за да посетим брат ми Бартоломю. Той много ми се разсърди, че предприех действия, които ми се виждат правилни. Снощи си разменихме доста тежки думи. Не можете да си представите колко ужасен става този човек, когато се ядоса.
— Щом ще ходим в Норуд, най-добре веднага да тръгваме — позволих си да се намеся и аз.
Човекът избухна в такъв смях, че чак ушите му почервеняха.
— Едва ли би било възможно — възрази той. — Кой знае как ще реагира брат ми Бартоломю, ако се появим изневиделица. Не, налага се да ви подготвя, като ви обясня какви са отношенията ни. На първо място ще трябва да ви кажа, че в историята има няколко момента, за които съм в пълно неведение. Мога само да ви изложа фактите, които са ми известни. Баща ми, както вече се досетихте, е майор Джон Шолто, който служеше в Индия. Оттегли се в оставка около единайсет години и се засели в Пондичери Лодж в Ъпър Норуд. Беше натрупал състояние в Индия и се завърна с доста значителна сума, с голяма колекция от скъпи антики и с тамошните си слуги. При това положение той си купи къща и заживя в пълен разкош. Бартоломю е моят брат близнак, по онова време ние бяхме още деца. Много добре си спомням шума, който се вдигна около изчезването на капитан Морстън. Прочетохме подробностите от вестниците и понеже знаех, че е бил приятел на баща ни, спокойно обсъждахме случая в негово присъствие. Той обикновено се включваше в догадките какво може да е станало. Нито за миг двамата с брат ми не подозирахме, че баща ни крие в сърцето си цялата истина, че само той знае каква е съдбата на Артър Морстън. Знаехме обаче, че около баща ни има някаква тайна, че несъмнено ни заплашва опасност. Боеше се да излиза сам и винаги наемаше по двама професионални боксьори за пазачи в Пондичери Лодж. Уилямс. който ви докара днес, е един от тях. Той е бивш шампион на Англия в лека категория. Баща ни никога не ни уведоми от какво се страхува, но подразбрахме, че изпитва почти не-скрита омраза към еднокраки мъже с протези. Веднъж дори стреля с пистолета си по един такъв инвалид, който се оказа безобиден търговец, обикалящ за поръчки. Платихме голяма сума, за да се потули работата. Двамата с брат ми мислехме, че това е просто прищявка на баща ни. но последвалите събития ни накараха да променим мнението си… В началото на 1882 година баща ми получи писмо от Индия, което го потресе много. Когато го разпечата на закуска, едва не припадна и от този ден нататък се поболя, докато накрая почина. Не научихме съдържанието на писмото, но докато той го държеше, видях, че е кратко и почеркът е разкривен. Баща ми от години страдаше от увеличен далак, но тогава започна бързо да се влошава. В края на април ни уведомиха, че положението е безнадеждно и че баща ни иска да разговаря с нас за последен път… Влязохме в стаята му и го заварихме подпрян на възглавници. Дишаше тежко. Помоли ни да заключим и да застанем от двете страни на леглото. После ни улови ръцете и направи забележително изявление с глас, който заглъхваше колкото от болка, толкова и от вълнение. Ще се опитам да ви предам всичко с неговите думи. Той каза: — В този върховен миг има само едно нещо, което гнети съзнанието ми: горкото сираче на Морстън, към което се отнесох зле. Проклетата алчност — грехът, обсебил моя живот, ме накара да задържа съкровището, от което поне половината не ми принадлежи. При това самият аз не го използувах, до такава слепота и глупост води ненаситността. Блазнеше ме самата мисъл, че го притежавам, затова ми беше непоносимо да го разделя с някого. Погледнете диадемата, обсипана с перли, до шишенцето с хинин. Дори с нея не можах да се разделя, макар че я извадих с намерението да я изпратя на Морстъновата дъщеря. Вие, деца мои, трябва да й дадете полагаемия дял от съкровището от Агра’. Но не й изпращайте нищо, дори диадемата, докато не си отида. В крайна сметка случвало се е хората да оздравяват и когато са били съвсем зле… Ще ви разкажа как умря Морстън — продължи той. — От години страдаше от слабо сърце, но криеше това. Само аз го знаех. Докато бяхме в Индия, по забележително стечение на ред обстоятелства двамата с него станахме притежатели на голямо съкровище. Аз го пренесох в Англия и когато Морстън пристигна, той още същата вечер се яви тук, за да поиска своя дял. Беше дошъл пешком от гарата. Отвори му верният ми Лал Чоудар, който вече не е между живите. Морстън и аз не постигнахме споразумение как да си поделим съкровището и си разменихме несдържани слова. В пристъп на гняв Морстън скочи от креслото си, но изведнъж притисна ръка отляво на гърдите, лицето му посивя и той падна назад, като си удари главата в ръба на ковчежето със съкровището. Наведох се над него и за свой ужас установих, че е умрял… Дълго време стоях в полуунес и се чудех какво да правя. Най-напред, разбира се, помислих да потърся помощ, но трябваше да си призная, че съществуваше голяма вероятност да ме обвинят в убийство. Смъртта настъпи докато се препирахме, а и дълбоката рана на главата не говореше в моя полза. При това едно официално разследване нямаше да мине, без да излезе наяве съществуването на съкровището, а аз особено много държах да го запазя в тайна. Морстън ми каза, че жива душа не знае къде е отишъл. Реших, че няма причина и занапред да бъде другояче… Все още размишлявах по въпроса, когато вдигнах поглед и видях на прага слугата ми Лал Чоудар. Той се вмъкна в стаята, пусна резето и рече:
— Не се бойте, сахиб, никой няма да узнае, че сте го убили. Сега ще скрием трупа. Тайна запазена.
— Не съм го убил — казах аз. Лал Чоудар поклати глава и се усмихна:
— Всичко чух, сахиб. Чух как се карате, чух и удара. Но устата ми е запечатана. Цялата къща спи, да го отнесем двамата.
Това стигаше, за да се реша. Щом собственият ми слуга не вярваше в моята невинност, каква надежда имаше да се представя в добра светлина пред дванайсетте глупави служители от ложата на съдебните заседатели? Същата нощ двамата с Лал Чоудар се отървахме от тялото, а след няколко дни всички лондонски вестници пишеха само за тайнственото изчезване на капитан Морстън… От разказа ми разбирате, че едва ли имам вина в случая. Сбърках само в това, че скрих не само тялото, а и съкровището, като задържах и дела на Морстън. А сега се доближете, искам да ви кажа нещо на ухо. Съкровището е скрито в…
Тъкмо тогава изражението на лицето му страшно се промени. Гледаше като обезумял със зяпнала уста и викна с глас. който никога няма да забравя: „Не го пускайте вътре! За бога, не го пускайте!“ Двамата с брат ми се обърнахме към прозореца отзад, в който баща ни се взираше. От тъмнината бе изникнало едно лице. Видяхме побелелия връх на носа, притиснат към стъклото. Лицето беше космато и брадато, в погледа се четеше безумие и жестокост, той излъчваше непресторена злост. Двамата с брат ми хукнахме към прозореца, но докато стигнем до там, човекът изчезна. Когато се върнахме при баща си, главата му бе отпусната, а сърцето вече не биеше… Същата вечер претърсихме градината, но не открихме следи от неканения гост. Само в лехата под прозореца имаше отпечатък от стъпка. Ако и това не бяхме намерили, щяхме да си помислим, че безумното свирепо лице е плод на въображението ни. Скоро обаче получихме едно още по-, изумително доказателство, че около нас действуват тайнствени сили. На сутринта завариха прозореца в стаята на баща ни отворен, шкафовете и сандъците бяха преровени, а върху гърдите на мъртвеца имаше забоден къс хартия, върху който бяха надраскани думите „Знакът на четиримата“. Изобщо не узнахме какво е това, нито кой е бил тайнст веният посетител. Доколкото можехме да съдим, нищо от имуществото на баща ни не беше откраднато въпреки претърсването. Естествено двамата с брат ми свързахме това странно произшествие със страховете, които обсебваха баща ни приживе, но все още цялата работа е пълна загадка за нас.
Дребният човек спря, за да запали отново чибука си, и известно време замислено пуши. Ние седяхме вглъбени и потълнати от необичайния разказ. Докато той накратко описваше смъртта на баща й, госпожица Морстън стана мъртвешки бледа и за миг се побоях, че ще припадне. Тя обаче се съвзе с чашата вода, която й сипах от гарафата, изработена от венецианско стъкло, оставена на близката масичка. Шерлок Холмс се облегна на креслото с унесен вид, прикрил с клепачи святкащите си очи. Когато го погледнах, веднага си спомних как същия този ден той оплакваше горчиво скуката на битието. Сега поне му бе предоставен проблем, до немай-къде подлагащ на изпитание неговата прозорливост. Господин Тадиъс Шолто местеше погледа си от единия на другия и явно се гордееше с впечатлението, което бе направил с разказа си, а после продължи да говори, като сегиз-тогиз дръпваше от наргилето:
— Както можете да си представите, двамата с брат ми много се развълнувахме от думите на баща ни за съкровището. Седмици и месеци наред копахме навсякъде из градината, но не намерихме нищо. Влудязаше ни мисълта, че мястото на укриването беше на езика на баща ни в мига, когато умря. Можехме да съдим за великолепието на изчезналото богатство по диадемата, извадена от него. Бартоломю и аз имахме известни спорове по въпроса. Перлите явно бяха с голяма стойност и той не желаеше да се разделя с тях — между нас казано, брат ми притежава част от бащините ми наклонности. Той си мислеше също, че ако се разделим с диадемата, може да плъзнат слухове и накрая да ни сполети беда. Успях единствено да го убедя, че трябва да открия адреса на госпожица Морстън, за да и изпращам извадените перли една по една през определени периоди, така че тя никога да не страда от лишения.
— Чудесно сте го намислили — каза искрено нашата спътничка. — Много ви благодаря.
Дребният човек се възпротиви, като размаха ръка и каза:
— Ние бяхме ваши попечители, поне така го схващах аз, макар че брат ми Блртоломю не го виждаше точно в тази светлина. Понеже бяхме доста заможни, лично на мене повече не ми трябваше. При това щеше да бъде свидетелство на много лош вкус да се отнесем към една млада дама по такъв подъл начин. Разликата в мненията ни с брат ми стигна дотам, че предпочетох да си потърся квартира, затова напуснах Пондичери Лодж, като взех двамата слуги — стария кхид-матгар и Уилямс. Вчера обаче узнах, че се е случило събитие от особена важност. Съкровището било намерено. Веднага изпратих писмо на госпожица Морстън, а сега ни остава само да отидем в Норуд и да поискаме нашия дял. Снощи изложих своите възгледи на брат си, така че гой ще ни очаква, колкото и да не сме добре дошли.
Господин Тадиъс Шолто спря да говори и започна да се върти на разкошната табуретка. Ние мълчахме, защото мислите ни бяха привлечени от новата насока, в която се развиваше тази загадъчна история. Холмс пръв скочи на крака.
— Справили сте се отлично, сър, от начало до край — каза той. — Може би ще успеем да ви се отблагодарим поне малко, като осветлим някои от все още неясните за вас неща. Но както току-що спомена госпожица Морстън, стана късно и ще е най-добре незабавно да се заемем с въпроса.
Новият ни познайник нави извънредно старателно тръбицата на наргилето и измъкна иззад една завеса много дълга, украсена с галони връхна дреха с астраганена яка и маншети. Закопча се добре, независимо че вечерта бе извънредно душна, и довърши тоалета си, като си сложи шапка от заешка кожа с наушници, така че от него се виждаше само живото му слабо лице.
— Здравето ми е доста крехко — подхвърли той, докато вървяхме по коридора. — Налага се да се пазя като рохко яйце.
Файтонът ни чакаше отвън — явно планът бе предварително уточнен, защото кочияшът веднага потегли с голяма скорост. Тадиъс Шолто говореше непрекъснато, с глас, извисяващ се над трополенето на колелата.
— Бартоломю е умен мъж — каза той. — Знаете ли как е открил местоположението на съкровището? Стигнал до извода, че то е някъде в къщата, затова изчислил кубатурата на всички помещения и направил измервания, за да не му убегне нито инч. Между другото установил, че височината на сградата е седемдесет и четири фуга. но като събрал височините на стаите по етажите и взел под внимание междинното пространство, което определил със свредел, общият сбор не надхвърлял седемдесет фута. Значи се губели четири фута. Можело да бъдат само при покрива. Тогава избрал най-високата стая. пробил голяма дупка в мазилката и летвите на тавана и тутакси попаднал на малко зазидано таванче, за чието съществуване никой не подозирал. В средата, положено върху две греди, било ковчежето със съкровището. Брат ми го свалил през дупката и го оставил в стаята. Смята, че скъпоценните камъни могат да се оценят на не по-малко от половин милион лири стерлинги.
Лошият вкус води до престъпление (фр.). Б. пр.
Като чухме тази астрономическа цифра, ние се спогледахме изумени. Успеехме ли да защитим правата на госпожица Морстън, от бедна гувернантка тя щеше да се превърне в най-богатата наследница в Англия. Положително един истински верен приятел би се зарадвал на такава вест, но за мой срам трябва да си призная, че самолюбието обсеби душата ми, а сърцето ми натежа като камък. Със заекване изрекох няколко нескопосни думи, за да я поздравя, а после останах угнетен, с наведена глава и глух за брътвежите на новия ни познайник. Явно той представляваше типичен случай на ипохондрик и аз бегло долавях, че изрежда безкраен низ от симптоми, като иска да разбере съставките и приложението на безброй целебни пенкилери, някои от които носеше в кожена кутийка в джоба си. Искрено се надявам, че той не е запомнил нито един от отговорите, които му дадох онази вечер. Холмс твърди, че е чул как го уверявам каква опасност се крие във вземането на повече от две капки рициново и как същевременно съм му препоръчал големи дози стрихнин като успокоително средство. Във всеки случай наистина изпитах облекчение, когато файтонът се разтърси, спря и кочияшът скочи да отвори вратата.
— Пред вас. госпожице Морстън, е Пондичери Лодж — каза Та-диъс Шолто, като й подаваше ръка да слезе.

ГЛАВА 5
ТРАГЕДИЯТА В ПОНДИЧЕРИ ЛОДЖ

Беше почти единадесет часа, когато стигнахме до последния етап от нощното ни приключение. Влажната мъгла на големия град остана далече зад нас и нощта беше сравнително приятна. Духаше топъл западен вятър и тежките облаци бавно плаваха по небето, а полумесецът току надничаше между тях. Виждаше се ясно доста надалеч, но Тадиъс Шолто взе един от закачените отстрани на файтона фенери, та да ни свети за всеки случай по пътя.
Пондичери Лодж беше голямо имение, заобиколено от много висока каменна стена със забити отгоре натрошени парчета стъкло. Можеше да се влезе само през единична и тясна, обкована с желязо порта. Нашият водач почука с особено барабанене, като пощенски раздавач.
— Кой е? — извика отвътре сърдит глас.
— Аз съм, господин Макмърдо. Сигурно вече познавате сигнала ми.
Чу се мърморене, дрънчене и тракане на ключове. Вратата тежко се отвори и на входа се подаде нисък широкоплещест мъж. Жълтият сноп от фенера освети подпухналото му лице и бляскащите, недоверчиви очи.
— Вие ли сте. господин Тадиъс? А другите кои са? Господарят не ми е дал нареждане за тях.
— Как така. господин Макмърдо? Учудвате ме! Казах снощи на брат си, че ще дойда с приятели.
— Днес гой не е излизал от стаята си. господин Тадиъс, и не ми е нареждал нищо. Много добре знаете, че не мога да правя изключения. Вас ще пусна да влезете, но приятелите ви ще трябва да останат там, където са.
Тази спънка беше неочаквана. Тадиъс Шолто се огледа объркано и безпомощно.
— Лошо правите, господин Макмърдо! — укори го той. — Аз гарантирам за тях и това би трябвало да е достатъчно. С нас е и една млада дама. Не може да чака на пътя в такъв късен час!
— Много съжалявам, господин Тадиъс. — Пазачът беше непреклонен. — Това може да са ваши приятели, но да не са приятели на господаря. Той ми плаща добре, за да си гледам работата, и аз си я гледам. При това не познавам приятелите ви.
— Грешите. Макмърдо! — извика сърдечно Шерлок Холмс. — Мисля, че не сте ме забравили. Не си ли спомняте оня любител, който се би четири рунда с вас в къщата на Алисън преди четири години на благотворителния ви боксов мач?
— Самият господин Шерлок Холмс?! — изрева боксовият шампион. — За бога. как можах да не ви забележа? Ако не стояхте кротко там, а бяхте дошли да ми ударите прав и ляв удар по челюстта, както ви е присъщо, веднага щях да ви позная. Ах, погубихте таланта си вие, погубихте го! Далече щяхте да стигнете, ако бяхте станали професионалист.
— Виждате ли. Уотсън? И да се проваля във всичко, пак мога да упражнявам едно от заниманията, за което се искат тези умения — разсмя се Холмс. — Сигурен съм, че сега нашият приятел няма да ни остави на студа.
— Влизайте, сър, влизайте! И вие, и приятелите ви — каза пазачът. — Извинявайте, господин Тадиъс, но нарежданията са много строги. Не можех да пусна хората, преди да разбера кои са.
Пред нас се виеше посипана с чакъл алея, която пресичаше запустялото имение и водеше до грамадна къща — квадратна и скучна, потънала цялата в сянка. Само един ъгъл бе осветен от лунен лъч. отразяващ се в прозорчето на мансардата. Огромните размери на сградата, мрачният и вид н мъртвешката тишина в нея вледеняваха сърцето. Дори Тадиъс Шолто беше неспокоен — фенерът подскачаше и дрънчеше в ръцете му.
— Нищо не разбирам — рече той. — Сигурно е станало някакво недоразумение. Изрично казах на Бартоломю, че ще дойдем, а в стаята му не свети. Не мога да си го обясня.
— Вашият брат винаги ли охранява така жилището си? — попита Холмс.
— Да — възприе татковите навици. Нали разбирате, той беше любимият син и понякога си мисля, че баща ни е споделял с него много повече, отколкото с мене. Това е прозорецът на Бартоломю, там горе, осветеният от луната. Изглежда светъл, но ми се струва, че вътре не е запалена лампа.
— Не е — потвърди Холмс. — Но виждам отблясъци от свещ в прозорчето до вратата.
— А, това е стаята на икономката. Там живее старата госпожа Бърнстоун. Тя ще ни обясни какво става. Може би обаче ще е по-добре да почакате минута-две тук, защото, ако влезем вкупом, а тя не е предупредена, сигурно ще се стресне. Нали нямате нищо против? Не, стойте! Какво беше това?
Той вдигна фенера и ръката му така се разтрепери, че светлите кръгове затанцуваха, клатушкайки се около нас. Госпожица Морстън се хвана за мене, всички стояхме с разтуптени сърца и напрягахме слуха си. В тишината на нощта от огромната черна къща се чу най-тъжният и най-жалният възможен звук — пронизителното, накъсано хлипане на уплашена жена.
— Госпожа Бърнстоун е — каза Шолто. — Тя е единствената жена в къщата. Почакайте ме тук, веднага ще се върна.
Той хукна към входната врата и почука както преди. Видяхме, че му отвори висока старица, която едва не припадна от радост, като го зърна.
— О, господин Тадиъс, толкова ми е драго, че дойдохте! Толкова ми е драго, че сте тук, господин Тадиъс!
Чувахме щастливите й възгласи, докато вратата се затвори и гласът й зазвуча глухо и еднообразно.
Нашият водач ни беше оставил фенера. Холмс бавно го завъртя и огледа внимателно къщата, както и големите купчини пръст, разхвърляни наоколо. Двамата с госпожица Морстън стояхме редом и аз държах ръката й. Чудно и тайнствено нещо е любовта: ето че ние, които до този ден дори не се бяхме виждали, в мига, когато почувствувахме беда, инстинктивно потърсихме ръцете си, без да си разменим нито дума, нито жест на обич. И досега се чудя как стана това, но тогава не виждах нищо по-естествено от това, да потърся близостта й, а и тя ми е казвала неведнъж, че също инстинктивно се е обърнала към мене за утеха и закрила… Стояхме, уловени за ръце като две деца, а в сърцата ни цареше покой, независимо от мрачните неща, които ни заобикаляха.
— Какво странно място! — каза тя, като се огледа.
— Сякаш всички къртици на Англия са се ровили из него. Видях нещо подобно на един склон край Баларат, където бяха копали злато-търсачи.
— Причината е една и съща — обади се Холмс. — Такива следи оставят иманярите. Не забравяйте, братята са се занимавали с това шест години. Нищо чудно, че имението е заприличало на каменна кариера.
В същия миг вратата на къщата с трясък се отвори и отвътре изскочи тичешком Тадиъс Шолто, протегнал напред ръце, с ужас в очите.
— Нещо е станало с Бартоломю! — извика той. — Страх ме е! Нервите ми няма да издържат!
Той наистина пелтечеше от страх, а върху изкривеното му от тикове изпито лице, подаващо се от астраганената яка, се четяха безпомощност и молба, като че той беше обзето от ужас дете.
— Да влезем вътре — каза Холмс с присъщата си решителност и твърдост.
— Да, наистина — настоя Тадиъс Шолто. — Не съм в състояние да ви обясня сам.
Последвахме го до стаята на икономката, намираща се отляво на коридора. Старицата се въртеше безцелно с уплашен вид и кършеше ръце, но щом зърна госпожица Морстън, сякаш се поуспокои.
— Бог да поживи милото ви кротко лице! — извика тя и захлипа истерично. — Като ви зърнах, веднага ми стана по-леко. О, какви мъки изтърпях днес!
Нашата спътничка потупа съсухрената, съсипана от работа ръка на икономката и каза няколко съчувствени, утешителни думи, както би сторила само една жена, така че обезкръвените страни на старицата си възвърнаха естествения цвят.
— Господарят се е заключил и не ми отговаря — обясни тя. — Цял ден чакам да се обади, защото често предпочита да бъде сам, но преди час се уплаших, че нещо не е наред, затова отидох и надникнах през ключалката. Трябва да се качите в стаята му, господин Тадиъс. Качете се и сам вижте. Десет години гледам господин Бартоломю Шолто и весел, и тъжен, но никога не се е случвало да има такова изражение на лицето.
Шерлок Холмс взе фенера и ни поведе нагоре, защото зъбите на Тадиъс Шолто тракаха от страх. Толкова беше разсипан, че се наложи да го уловя под мишница, докато се качвахме по стълбите, понеже и краката му трепереха. На два пъти, докато вървяхме, Шерлок Холмс извади лупата от джоба си и внимателно разгледа някакви следи, които ми се видяха безформени петна прах върху палмовата рогозка, с която бяха застлани стълбите. Той минаваше внимателно от стъпало на стъпало, смъквайки ниско фенера, и острият му поглед шареше вляво и вдясно. Госпожица Морстън остана долу при изплашената икономка. В края на стълбите за третия етаж имаше дългичък коридор с огромен индийски гоблен вдясно и три врати вляво. Холмс тръгна по коридора все така бавно и методично, ние му вървяхме по петите, а дългите ни черни сенки пълзяха зад нас. Вратата, която ни трябваше, беше третата поред. Холмс почука, не се чу никакъв отговор и тогава той се опита да натисне дръжката, за да отвори със сила. За съжаление беше залостено отвътре, и то с тежко и здраво резе, както се разбра, когато го осветихме с лампата. При завъртането на ключа обаче бе останала пролука. Холмс се наведе, погледна през нея и тутакси се изправи, като пое дълбоко въздух.
— Има нещо сатанинско тук, Уотсън — каза той по-развълнуван, отколкото го бях виждал дотогава. — Вие как смятате?
Наведох се към дупката и се отдръпнах ужасен. Лунната светлина струеше в стаята, изпълнила я с бледото си променливо сияние. Вперило очи право в мене и сякаш увиснал във въздуха, защото всичко под него беше в сянка, се виждаше лицето на нашия спътник, на Тадиас Шолто. Същата високо вдигната глава с лъскаво теме, същата остра, къса и рижа коса наоколо, същото бледо лице. Чертите обаче бяха застинали в ужасна усмивка, в неподвижна и неестествена гримаса и това, съчетано с безмълвието в осветената от луната стая, действаше по-зле на нервите отколкото едно обикновено кривене или мръщене. А приликата с нашия дребен приятел беше толкова голяма, че аз се озърнах, за да се уверя, че той наистина е с нас. Чак тогава си спомних неговите думи, че двамата братя са близнаци.
— Това е ужасно! — казах аз на Холмс. — Какво ще правим?
— Трябва да разбием вратата — отвърна той, скочи и наблегна с цяло тяло върху ключалката.
Чу се скърцане и пукане, но вратата не поддаде. Тогава се хвърлихме тримата, този път нещо силно изпращя и ние се озовахме в стаята на Бартоломю Шолто.
Явно тя беше превърната в химическа лаборатория. На стената срещу входа имаше два рафта шишета със стъклени запушалки, а по масата бяха отрупани бунзелови 1 епруветки н реторти. По ъглите в ракитени кошове имаше дамаджани с киселини. Една от тях беше или пукната, или счупена, защото от нея капеше и се стичаше тъмна на цвят течност, а въздухът беше натежал от особено задушлива воня, наподобяваща по мирис на катран. В единия край на стаята сред купища летви и мазилка беше изправена стълба, а над нея се виждаше дупка в тавана, голяма колкото да мине човек. Край стълбата имаше надве-натри навито дълго въже.
До масата на дървено кресло седеше отпуснат господарят на къщата, с глава, клюмнала към лявото рамо, с отвратителна, неразгадаема усмивка на лицето. Беше вкочанен и изстинал, явно споходен от смъртта преди много часове. Стори ми се, че не само чертите, но и крайниците му са изкривени по съвсем чудат начин. До ръката му, опряна на масата, имаше странен инструмент — кафява пръчка от плътно дърво с каменен накрайник, наподобяващ чук, грубо прикрепен с дебела връв. До него се виждаше късче хартия с няколко думи, драснати на него. Холмс му хвърли един поглед и ми го подаде.
— Ясно ви е, нали? — каза той и многозначително повдигна вежди.
На светлината от фенера прочетох с тръпка на ужас: „Знакът на четиримата.“
— За бога, какво означава всичко това? — попитах аз.
— Означава убийство — каза Холмс и се наведе над умрелия. — Аха! Така и предполагах! Погледнете тук!
И той посочи нещо като дълъг, тъмен на цвят трън. забит в кожата точно над ухото.
— Прилича ми на трън — казах аз.
— Трън е. Може да го извадите. Но внимавайте, защото е отровен.
Хванах го с палец и показалец. Измъкна се от кожата толкова бързо, че почти не остави следа. Само малка капчица кръв показваше къде е бил забит.
— Всичко ми се вижда неразрешима загадка — казах аз. — Вместо да се изяснява, става все по-объркано.
— Напротив — противопостави се Холмс. — Всеки миг става все по-ясно. Само трябва да открия няколко липсващи брънки, за да свържа в едно целия случай.
Откакто влязохме в стаята, напълно забравихме за присъствието на нашия спътник. Той все така стоеше на прага като олицетворение на ужаса, чупеше ръце и стенеше. Изведнъж нададе пронизителен, сърдит вик:
— Съкровището е изчезнало! Откраднали са му съкровището! Ето я дупката, през която го спуснахме, аз помагах на Бартоломю. Аз последен видях брат си жив. Оставих го тук и когато слязох долу, чух как заключва вратата.
— Кога беше това?
— В десет часа. А сега той е мъртъв, ще трябва да повикаме полицията и те ще заподозрат, че имам пръст в тази работа. О, да, сигурен съм в това. Но вие не мислите така, нали, господа? Не е възможно да мислите, че съм го извършил аз, нали? Щях ли в такъв случай да ви доведа тука? Божичко, божичко! Струва ми се, че ще полудея!
И той започна да размахва ръце и да тропа с крака като човек, изпаднал в умопомрачение.
— Нямате основание да се страхувате, господин Шолто — каза любезно Холмс и сложи ръка на рамото му. — Послушайте съвета ми, нека кочияшът ви закара до полицейския участък, за да съобщите за станалото. Предложете да им съдействувате с всичко, с което можете. Ще ви чакаме, докато се завърнете.
Полувцепенен, дребният човек го послуша и чухме как се препъва по тъмното стълбище.