вторник, 2 февруари 2010 г.

Приключенията на Шерлок Холмс (12) 1892

Тайната на заключената стая

— И тъй, драги ми Уотсън — забеляза Шерлок Холмс, хвърляйки настрана страниците с обявленията на Дейли Телеграф — времето на големите сензационни случаи отмина. Човекът, или поне престъпникът, е изгубил всичката си предприемчивост и оригиналност. Колкото до моята практика, изглежда, че ще трябва да се занимавам само с намирането на изгубени луксозни моливи и да давам съвети на млади девици от пансион. Сега обаче, струва ми се, че ще стигна дъното. Ето тая бележка, получих я сутринта и предполагам, че ще отбележи моето падение. Прочети я.

Той ми подхвърли едно смачкано писмо. Бе изпратено от Монтагю Плейс, носеше дата от предната вечер и имаше следното съдържание:

„Драги г-н Холмс, много искам да се посъветвам с вас дали да постъпя като гувернантка в едно семейство. Ще ви посетя утре в десет часа, ако ви е удобно.

С почитание: Виолет Хънтър“

— Познаваш ли младата дама? — попитах аз.

— Не.

— Сега е десет и половина.

— Да, и не се съмнявам, че тя звъни в момента. — Може да се окаже много по-интересно, отколкото предполагам. Спомняш ли си историята със синия рубин, която отначало изглеждаше да е само една прищявка, но доведе до сериозни разследвания? Същото може да е и с тоя случай.

— Е, нека се надяваме, че ще е тъй. Но съмненията ни скоро ще се разсеят. Ако не греша, ето и въпросното лице.

В този миг вратата се отвори и една млада дама влезе. Тя бе спретнато облечена, а лицето й беше открито и изпъстрено със ситни лунички. Притежаваше решителността на жена, която е трябвало сама да си извоюва път в живота.

— Навярно ще ме извините, задето ви безпокоя — каза тя, когато моят приятел стана, за да я поздрави — но ми се случиха някои много странни неща и понеже нямам нито родители, нито роднини, с които да се посъветвам, помислих, че може би ще бъдете така добри да ме напътите какво да правя.

— Моля седнете, госпожице Хънтър. Ще бъда щастлив, ако мога да ви услужа с нещо.

Забелязах, че Холмс бе благоприятно настроен поради маниера и говора на новата си клиентка. Той я изгледа с изпитателен поглед, след това седна удобно на стола си и със спуснати клепки и сключени ръце заслуша историята й.

— Бях пет години гувернантка — каза тя — в семейството на полковник Спенс Мънро, но преди два месеца полковникът получи назначение в Халиракс и взе децата си със себе си. И тъй аз останах без работа. Давах реклами, отзовавах се на търсения, но безуспешно. Най-сетне малкото пари, които бях спестила, започнаха да свършват и аз просто не знаех какво да правя. Има една доста известна агенция за гувернантки в Уест Енд, наречена „Уестауей“. Там ходех веднъж седмично, за да видя дали няма някое подходящо предложение за мене. Уестауей е името на основателя на фирмата, но в действителност тя се управлява от госпожица Стопър. Тя седи в своята малка канцелария, а дамите, които търсят работа, влизат една по една. Тя проверява в своя тефтер, за да види, дали няма нещо подходящо за тях.

Миналата седмица, както обикновено, влязох в малката канцелария, намерих, че госпожица Стопър не е сама. Един огромен пълен човек със засмяно лице и очила на носа седеше от едната й страна и разглеждаше много внимателно дамите, които влизаха. Когато влязох и аз той доста явно подскочи на стола и бързо се обърна към госпожица Стопър.

— Тази ще подхожда — каза той, — не бих могъл да намеря нищо по-добро. Чудесно! Чудесно! Изглеждаше доста ентусиазиран и с голямо задоволство потриваше ръце. Имаше приветлив вид и аз с удоволствие го наблюдавах.

— Нали търсите работа, госпожице? — запита той.

— Да, господине.

— Като гувернантка?

— Да, господине.

— И каква заплата ще искате?

— Напоследък получавах четири лири месечно при полковник Спенс Мънро.

— Как може човек да предлага толкова малка сума на дама с такива качества?

— Моите качества, господине, може да не са такива, каквито вие предполагате — казах аз. — Малко френски, малко немски, музика и рисуване.

— Достатъчно — каза той. — Не става дума за това. Въпросът е имате ли държанието на дама? Това е накратко всичко. Ако не, вие не сте годна да възпитавате дете, което може някой ден да играе роля в историята на страната. В противен случай как би могъл човек да ви приеме с една тъй малка заплата? Вашата първоначална заплата при мене ще бъде 100 лири годишно.

Можете да си представите, господин Холмс, че за мен такова едно предложение изглеждаше невероятно. Господинът обаче, навярно съзирайки недоверчивия ми поглед, отвори портфейла си и извади една банкнота.

— Имам обичай — каза той с най-приятна усмивка — да давам на моите млади госпожици в аванс половината от заплатата им, за да могат да посрещнат малките си разноски по пътуването и за дрехи.

Струва ми се, че никога не бях срещала толкова щедър и тъй умен човек. Понеже бях вече задлъжняла на съседите си търговци, авансът щеше много да ме улесни. Но все пак имаше нещо неестествено в тази сделка, което ме накара да пожелая да узная малко повече, преди да реша окончателно.

— Мога ли да попитам къде живеете, господине? — казах аз.

— В Хампшир. Чудесна околност. В замъка Копър Бийч. На пет мили от Уинчестър. Околността е великолепна, драга ми млада госпожице, а също и старият замък е чудесен.

— А длъжността ми, господине? Желая да зная каква ще бъде тя.

— Едно дете — един шестгодишен палавник. Само да можете да го видите как убива буболечки с пантофа си: Пляс! Пляс! Пляс! Три падат, преди да мигнете.

Смеейки се, той се облегна на стола.

— Аз бях малко изненадана поради странния характер на игрите на детето, но смехът на бащата ме накара да помисля, че навярно се шегува.

— Единствената ми длъжност тогава — казах аз — ще бъде да се грижа за това дете, нали?

— Не, не само това, млада госпожице — рече той. — Длъжността ви ще бъде, както вече се досещате, да изпълнявате някои малки заповеди на жена ми и се подразбира, че те ще бъдат от такъв характер, щото всяка почтена дама би ги изпълнила. Намирате ли, че ще е трудно, а?

— Ще бъда щастлива, ако мога да ви бъда полезна.

— Точно тъй. Сега за дрехите например. Ние сме честни хора, знаете — малко капризни, но добри. Ако ви дадем да носите определена дреха, бихте ли се противопоставили на тая наша малка прищявка?

— Не — казах аз, доста изненадана от думите му.

— Или да седнете тук, да седнете там. Не бихте имали нищо против, нали?

— О, не.

— Или да си отрежете косата, преди да дойдете при нас?

— Не можах да повярвам на ушите си. Както навярно сте забелязали, господин Холмс, косата ми е красива, а цветът й е кестеняв. Смятах, че е доста артистична. Не можех да си представя, че бих могла да се разделя с нея.

— Страхувам се, че това е съвсем невъзможно — отвърнах аз.

Той нетърпеливо ме наблюдаваше с малките си очи и когато заговори, забелязах, че по лицето му мина сянка.

— Но това е доста важно — каза той. — Това е един малък каприз на жена ми, а знаете, госпожице, че женските капризи трябва да се изпълняват. И тъй, вие не желаете да си отрежете косата?

— Не, господине, наистина не мога — отговорих аз твърдо.

— Е, много добре. Тогава това разрешава въпроса. Жалко, защото във всяко друго отношение вие така добре подхождате. В такъв случай, госпожице Стопър, бих желал да видя някоя друга от вашите дами.

През всичкото време директорката бе погълната от книжата си и не обели дума, но сега ме изгледа с такова недоволство, та аз разбрах, че с моя отказ тя бе изгубила хубава комисионна.

— Желаете ли името ви да остане в списъка? — попита тя.

— Ако обичате, госпожице Стопър.

— Наистина това ще бъде безполезно, щом така лекомислено се отказвате от такова добро място — каза тя гневно. — Едва ли бихме могли да ви намерим нещо по-добро. Сбогом, госпожице Хънтър.

Тя натисна един звънец на масата и прислужникът ме изведе.

— И тъй, господин Холмс, когато се върнах в квартирата си и в шкафа намерих твърде малко провизии и две-три разписки на масата, започнах да се питам дали не съм постъпила много глупаво. Въпреки всичко, ако тези хора имаха странни прищевки и очакваха да върша необикновени работи, поне заплащаха за тая своя ексцентричност. Много малко гувернантки в Англия получават 100 лири годишно. Освен това, за какво ми беше тая коса? Мнозина изглеждат по-добре с къси коси. Може би и аз щях да бъда сред тях. На следния, ден бях склонна да мисля, че съм направила грешка, а на последващия бях сигурна в това. Бях почти победила гордостта си, когато се завърнах в агенцията да питам дали мястото е още свободно, но там ме чакаше едно писмо от същия онзи господин. То е тук и аз ще ви го прочета:

„Замъка Копър Бийч, близо до Уинчестър Драга госпожице Хънтър,

Госпожица Стопър бе любезна да ми даде вашия адрес и аз ви пиша оттук, за да ви питам дали не сте променили решението си. Жена ми твърде много желае да дойдете, понеже е много доволна от описанието, което й дадох за вас. Съгласни сме да ви плащаме по 30 лири за тримесечие или 120 лири годишно, за да ви обезщетим за малкото неудобство, което ще ви причинят прищевките ни. Пък и последните не са твърде големи. Жена ми особено харесва електриков цвят и би желала само сутрин да носите подобна рокля вкъщи. Няма да е необходимо обаче да правите разноски, за да си купите такава, тъй като ние имаме една рокля, която принадлежи на дъщеря ми Алис (тя сега е във Филаделфия) и предполагам, че ще ви отива много добре.

Колкото за косата, много съжалявам, тъй като през кратката ни среща не можах да не забележа особената й прелест, но боя се, че по тази точка ще трябва да остана твърд. Надявам се, че увеличената заплата ще ви обезщети за загубата. Задълженията ви към детето са твърде леки. Постарайте се да дойдете. Аз ще ви посрещна в Уинчестър. Пишете с кой влак ще пътувате.

С почитание: Джефри Рукасел“

— Това е писмото, което току-що получих, и аз съм склонна да приема службата. Преди да направя последната стъпка, реших да ви съобщя за това и да искам вашия съвет.

— Щом като вече сте се съгласили да отидете, това решава въпроса — каза Холмс отсечено.

— Но не бихте ли ме посъветвали да се откажа?

— Признавам ви, че не бих желал да видя моя близка на тая служба.

— Какво означава всичко това, господин Холмс?

— О, нямам сведения, не мога да ви кажа. Може би вие сама сте си съставили вече мнение.

— Изглежда да има само едно възможно разрешение. Господин Рукасел ми се вижда много добър и благороден човек. Не е ли възможно жена му да е луда и от страх да не я вземат в лудницата, той да търпи всичките й прищевки?

— Възможно е в действителност, както изглежда, това е най-вероятното предположение. Но във всеки случай предлага ви се приятно домакинство за едно младо момиче.

— Но парите, г-н Холмс, парите?

— Е, да, разбира се, парите са добри — доста добри. Нещо, което ме безпокои. Защо дават заплата 120 лири годишно, когато биха могли да си намерят подходящо лице за по-малко? Трябва да има някоя особена причина за това. Проблемът ви обещава да е доста интересен. Има нещо съвсем ново в някои от данните. В случай че се усъмните в нещо или ви застраши опасност…

— Опасност? Каква опасност предвиждате?

Холмс поклати мрачно глава.

— Ако успеем да я открием, тя ще престане да бъде опасност — каза той. — Но по всяко време, денем или нощем, една ваша телеграма ще ме доведе на помощ.

— Това е достатъчно. — Когато стана от стола, всичката загриженост бе изчезнала от лицето й. — Сега ще отида съвсем спокойна в Хампшир. Веднага ще пиша на господин Рукасел. Ще пожертвам бедната си коса довечера и утре ще потегля за Уинчестър. — След няколко благодарствени думи към Холмс тя се сбогува с нас и излезе.

— Изглежда, че младата дама е напълно в състояние да се грижи за себе си.

— Ще има нужда от това — мрачно каза Холмс. — Ако не съм сгрешил, няма да изминат много дни и ние ще чуем за нея пак.

Не мина много време и предсказанието на приятеля ми се изпълни. Само след две седмици, късно една нощ, получихме телеграма. Холмс отвори жълтия плик и като хвърли поглед на съдържанието, ми я подаде.

— Виж после разписанието на влаковете за Уинчестър — каза той и се върна към химическите си изследвания.

Известието бе кратко, но настоятелно.

„Моля бъдете утре по обяд в хотела «Черният лебед» в Уинчестър. Елате непременно. Изгубила съм ума си.“

— Ще дойдеш ли с мене? — попита Холмс.

— Бих желал.

— Тогава виж разписанието на влаковете.

— Има влак в девет и половина — казах аз, справяйки се с разписанието. — В Уинчестър пристига в единадесет и половина.

— Този е удобен. Тогава по-добре ще бъде да отложа анализата на ацетоните, тъй като утре може би ще трябва да бъдем в добро състояние.

Към единадесет часа на другия ден ние наближавахме старата английска столица. През целия път Холмс се рови из сутрешните вестници, но след като минахме границата на Хампшир, той ги захвърли и започна да се любува на гледката. Беше хубав пролетен ден. Небето бе чисто. Само малки прозрачни бели облачета се движеха от запад към изток. Далеч към заоблените хълмове около Олдършот бяха започнали да се показват червените и сиви покриви на селските къщи сред буйна зеленина.

— Не е ли всичко тъй приятно и хубаво? — казах аз с ентусиазъм, но Холмс поклати мрачно глава.

— Знаеш ли, Уотсън — рече той, — едно от проклятията на ум като моя е да възприема всичко с оглед на специалността му. Ти гледаш тия пръснати къщи и си очарован от красотата им. Аз също ги гледам и единствената мисъл, която ми идва, е, че са самотни и че някой безнаказано може да извърши престъпление в тях.

— За Бога! — извиках аз. — Кой би помислил за престъпление в тия тихи и скромни домове?

— Тая мисъл винаги ме изпълва с известен ужас. Моето мнение, Уотсън, основано на опита ми, е, че и в най-долните и потайни пътища на Лондон престъплението не е взимало такива страшни размери, както в тая тиха околност.

— Ти ме ужасяваш.

— Но разсъжденията ми са твърде ясни. Силата на общественото мнение в града често може да допълни закона. Дори и в най-скритата уличка писъкът на едно измъчвано дете или шумът от произвола на пияницата ще възбудят съчувствие и негодуване у съседите, и при това пазителите на закона са винаги така близко, щото само една дума ще предизвика тяхната намеса. Но погледни тези самотни къщи, всяка разположена сред своите земи, по-голяма част от обитателите им са хора прости, които знаят твърде малко за закона. Помисли за проявите на жестокости и скрита нечестивост, която с години може да вирее в такива места. Ако тая дама, която ни моли за помощ, бе отишла да живее в Уинчестър, аз никога не бих се страхувал за нея. Разстоянието от пет мили ме кара да се страхувам. Но ето кулата на катедралата и скоро ще научим всичко, което госпожица Хънтър има да ни каже. „Черният лебед“ беше доста виден хотел на главната улица, не много далеч от гарата, и там намерихме младата дама да ни чака. Тя бе наела една приемна.

— Много се радвам, че дойдохте — каза тя енергично. — Това е толкова любезно от ваша страна. Аз наистина не зная какво да правя. Съветът ви ще бъде безценен за мене.

— Моля разкажете ни какво се е случило.

— Ще ви разкажа всичко накратко, защото обещах на господин Рукасел да се завърна преди три часа. Тая сутрин получих позволение. Когато пристигнах, господин Рукасел ме посрещна и ме закара с колата си до замъка. Последният е разположен сред красива местност, но самият той не е красив. Представлява грамадно квадратно здание, разкъртено и зацапано, от влагата и лошото, време. Заобиколено от три страни с гора, а от четвъртата има поле, през което криволичи шосе и минава на около трийсет метра от предната врата. Мястото отпред принадлежи на замъка, но околните гори са част от владенията на лорд Садъртън.

Господинът ме закара до замъка; както винаги, бе твърде любезен и още същата вечер ме представи на жена си и детето си. Това, което ние с вас, господин Холмс, предполагахме в Лондон, не е вярно. Госпожа Рукасел не е луда. Тя е мълчалива бледолика жена, много по-млада от съпруга си и предполагам, че няма повече от трийсет години, докато той не е по-млад от четиридесет и пет. От разговора им узнах, че са женени от около седем години, че той е бил вдовец и че единственото дете от първата му жена била дъщеря му, която заминала за Филаделфия. Рукасел ми каза насаме, че причината, да ги напусне била неоснователната й омраза към втората й майка. Тъй като дъщерята не била по-млада от двайсет години, може лесно да се допусне, че положението й при една млада мащеха не е било твърде благоприятно.

Още от самото начало госпожа Рукасел ми стана безразлична. Лесно можеше да се види, че тя е всецяло отдадена на съпруга си и малкия си син. Светлосивите й очи блуждаеха непрекъснато от единия към другия и тя отгатваше навреме и най-малките им желания и когато имаше възможност, ги изпълняваше. Той също бе внимателен към нея и изобщо изглеждаха щастливи. И все пак тая жена имаше някаква тайна скръб. Често я виждах потънала в мисли, с най-тъжно изражение на лицето, и нерядко я намирах в сълзи. Понякога мислех, че причината за това е извънредно лошият характер на детето. То е много буйно и, изглежда, намира голямо удоволствие в това да измъчва всяко създание, което е по-малко от него. Единственото неприятно нещо в къщата, което веднага ми направи впечатление, бе външният вид и държанието на слугите. Те са само двама — мъж и жена. Толър, съпругът, е груб и с непривлекателна външност, със сива коса и бакенбарди и постоянно мирише на алкохол. Откакто съм там, два пъти се е напивал и при все това изглежда, че господин Рукасел не обръща никакво внимание на това.

Първите два дни след пристигането ми в замъка минаха много спокойно; на третия, точно преди закуска, госпожа Рукасел слезе долу и прошепна нещо на съпруга си.

— О, да — каза той, като се обърна към мене, — много ви благодаря, госпожице Хънтър, задето изпълнихте прищявката ни и си отрязахте косата. Уверявам ви, че това ни най-малко не е загрозило външността ви. Сега искаме да видим как ще ви отива роклята с електриковия цвят. Ще я намерите поставена върху леглото във вашата стая.

Роклята, която бе приготвена за мене, имаше особен цвят. Беше направена от великолепна материя. Личеше много добре, че е носена и преди. Дори да ми бе правена по мярка, не би ми стояла така добре. Господин и госпожа Рукасел изказаха своето възхищение, като ме видяха. Двамата ме чакаха във всекидневната, която е много голяма, заема цялата предна част на къщата и има три прозореца, достигащи до пода. Един стол — беше поставен близо до централния прозорец, с гръб към него. Бях помолена да седна и господин Рукасел започна да се разхожда напред-назад, разказвайки много смешни истории. Не можете да си представите колко интересен бе той и аз се смях до сълзи. Госпожа Рукасел обаче очевидно няма чувство за хумор и дори не се усмихна, а седеше със скръстени ръце и печално изражение на лицето. След близо един час господин Рукасел внезапно забеляза, че е време за работа и че мога да сменя роклята.

Два дни по-късно същото представление се повтори. След като се смях от сърце на комичните истории на моя господар, той ми подаде един роман с жълти корици и като премести стола ми малко встрани, така че сянката ми да не пада върху страницата, помоли ме да му чета на глас. Четох близо десет минути, започвайки от средата на една глава, но внезапно, посред едно изречение, той ми заповяда да спра и да сменя дрехите си.

Можете да си представите, господин Холмс, колко ме озадачиха тия необикновени действия. Забелязах, че двамата винаги внимаваха да бъда с гръб към прозореца, така че аз бях изпълнена от желание да видя какво става зад гърба ми. Отначало изглеждаше невъзможно, но скоро открих начин. Ръчното ми огледало се бе счупило и ми хрумна да скрия едно парче в кърпичката си. На следния ден, както се смеех, сложих кърпичката пред очите си и с малки усилия успях да видя всичко, което ставаше зад мене. При първото поглеждане се разочаровах, понеже не видях нищо. Вторият път обаче забелязах един човек със син костюм да стои на шосето и да гледа към нас. Обикновено шосето е доста оживено. Този човек обаче се бе облегнал на оградата на замъка и ме гледаше вторачено. Смъкнах кърпичката си и когато погледнах, забелязах, че госпожа Рукасел ме гледа със странен изпитателен поглед. Не каза нищо, но съм сигурна, че се е досетила за огледалото. Тя стана веднага.

— Джефри — каза тя, — има един нахален човек на пътя, който гледа към госпожица Хънтър.

— Не е ли някой ваш приятел, госпожице Хънтър? — запита той.

— Не, не познавам никого от тоя край.

— Боже мой, какъв нахалник! Моля обърнете се и му направете знак да си отиде.

Аз сторих това и в същия момент госпожа Рукасел свали транспаранта на прозореца. Това стана преди една седмица и оттогава не са ме карали да седя пред прозореца, нито да обличам синята рокля, нито съм виждала младия човек на пътя.

— Моля продължете — каза Холмс. — Вашият разказ обещава да бъде много интересен.

— Страхувам се, че ще го намерите малко разпокъсан и едва ли ще откриете връзка между различните случки. Още първия ден, когато пристигнах в замъка, господин Рукасел ме заведе до една малка постройка близо до вратата на кухнята. Когато се приближихме, чух тракане на верига и шум от движението на голямо животно.

— Погледнете оттук — каза господин Рукасел, показвайки ми една цепнатина между дъските. — Не е ли красиво?

Аз погледнах и забелязах две блестящи очи и някаква грамадна маса, свита в тъмнината.

— Не се страхувайте — каза моят господар, смеейки се на страха ми. — Това е моето куче Карло — порода мастиф. Наричам го мое, но само прислужникът Толър може да се справи с него. Храним го веднъж на ден, но и тогава не му даваме достатъчно, за да бъде винаги лют като синап. Толър го отвързва всяка нощ и Господ да е на помощ на грешника, който би се изпречил на пътя му. За Бога, в никой случай не прекрачвайте прага нощем, защото това може да ви струва живота.

Предупреждението не бе напразно, понеже два дни по-късно, към два след полунощ, се случи да гледам през прозореца на спалнята ми. Беше красива лунна нощ, тревата пред къщата бе като посребрена и бе ясно като ден. Стоях завита, наслаждавайки се на красивата гледка, когато почувствувах, че нещо се движи в сянката на сградата. Когато излезе на лунната светлина, видях, че това бе едно гигантско куче, голямо като теле, кафяво, с увиснала челюст и черна муцуна. То премина по тревата и изчезна в сянката на съседните дървета. Тоя страшен мълчалив часовой накара кръвта ми да изстине, което, предполагам, никой крадец не би успял да стори.

Сега ще ви разправя една твърде необикновена случка. Отрязаната си коса бях поставила свита в дъното на куфара. Една вечер, след като детето си бе легнало, започнах да се забавлявам, като разглеждах покъщнината на стаята и поставях в ред нещата си. В стаята имаше един стар шкаф с чекмеджета, горните две на който бяха празни и отворени, а най-долното бе заключено. Първите две напълних с бельото си и понеже имах да изваждам още някои работи, почувствувах нужда да използувам третото. Дойде ми наум, че може да е заключено по погрешка. Взех връзката с ключовете и се опитах да го отворя. Още първият ключ стана и чекмеджето се отвори. Вътре имаше само едно нещо. Това бе моята коса.

Взех я и я разгледах. Имаше същият цвят и същата дебелина. Но как можеше косата ми да е затворена в чекмеджето? С разтреперани ръце отворих куфара си, разрових нещата и извадих от дъното моята собствена коса. Взех двете коси и ви уверявам, че бяха напълно еднакви. Не е ли странно? Колкото и да мислих, нищо не можах да си обясня. Върнах чуждата коса в чекмеджето и не казах нищо на господарите си, тъй като почувствувах, че съм извършила грешка с отваряне на чекмеджето, което те бяха заключили.

По природа съм наблюдателна и скоро успях да си съставя план на цялата къща. Имаше едно крило на замъка обаче, което, изглежда, бе необитаемо. Една врата, разположена срещу стаята на прислугата, водеше към това отделение, но тя винаги бе заключена. Един ден, слизайки по стълбите, срещнах господин Рукасел да излиза от тази врата с ключове в ръка и много странно изражение на лицето. Страните му бяха зачервени, веждите сбърчени, вените на челото изпъкнали от гняв. Той заключи вратата без да продума, нито да ме погледне.

Това възбуди любопитството ми и когато излязох да се разходя с детето, минах по една алея, откъдето можеха да се видят прозорците на тая част на замъка. Последните бяха четири, три от които бяха просто мръсни, а четвъртият — затулен с капаци. Явно бе, че никой не живееше там. По-късно господин Рукасел дойде при мене, любезен както винаги, и се извини за неотдавнашната си небрежност, която той отдаде на грижите за търговските си работи. Аз го уверих, че не съм се обидила.

— Впрочем — казах аз — изглежда, че имате доста свободни стаи в онова крило, а една от тях дори има на прозорците си капаци.

Той изглеждаше изненадан и малко учуден от забележката ми.

— Обичам да се занимавам с фотография — каза той. — Там е тъмната ми стаичка. Но, Боже мой, на каква наблюдателна госпожица сме попаднали! Кой би повярвал това?

Говореше с шеговит тон, но когато ме погледна, разбрах, че в очите му нямаше шега. Там прочетох: подозрение, скрит гняв, но не и шега.

И тъй, господин Холмс, от момента, когато разбрах, че в тия стаи има нещо, което не трябва да зная, обзе ме силно желание да разгледам всичко.

Едва вчера ми се удаде такъв случай. Мога да ви кажа, че освен господин Рукасел, Толър и жена му също намират някаква работа в тия усамотени стаи. Напоследък слугата се бе отдал на пиене и снощи бе намерен пиян. Минавайки покрай вратата на забраненото крило, забелязах ключа в ключалката. Нямаше съмнение, че той го бе забравил. Господарите ми бяха долу и тъй случаят бе чудесен. Обърнах внимателно ключа, отворих вратата и се промъкнах вътре.

Пред мене имаше къс коридор, който завиваше малко по-надолу. Зад тоя завой имаше три врати в една линия, първата и третата от които бяха отворени. Те водеха в прашни и празни стаи, едната с два прозореца, а другата с един. Бяха толкова прашни, щото вечерната светлина едва проникваше в тях. Средната врата бе заключена, до ключалката бе завинтена голяма халка, през която бе прокарано желязо, заключено от едната страна с катанец за една халка, от другата завързано със здрава тел. Заключената врата отговаряше на затуления с капак прозорец и при все това от светлината, която идваше под вратата, се виждаше, че в стаята не бе тъмно. Като стоях така в коридора, гледайки заключената врата и чудейки се каква тайна може да се крие зад нея, внезапно чух шум от стъпки в стаята и видях една сянка да прекосява тясната ивица светлина, която проникваше между вратата и стената. Ужасен страх ме обзе при тая гледка, господин Холмс. Силно обтегнатите ми нерви не издържаха и аз се впуснах да тичам — тичах, като че някоя призрачна ръка ме дърпаше отзад. Втурнах се през коридора, преминах вратата и попаднах право в ръцете на господин Рукасел, който чакаше отвън.

— Тъй — каза той усмихнат. — Значи вие сте били това. Така си и помислих, когато видях вратата отворена.

— О, аз съм тъй уплашена — казах, задъхвайки се.

— Моя мила госпожице! Моя мила госпожице! — Не можете да си представите колко мило ме успокояваше. — Какво ви е уплашило, моя мила госпожице?

Но гласът му бе малко пресилен. Разбрах това и застанах нащрек.

— Сглупих, че отидох в празното крило — отговорих аз. — Но там е тъй самотно и зловещо при тая слаба светлина, щото се изплаших и избягах.

— Само това ли? — попита той, като ме погледна строго.

— Защо! А вие какво си мислите? — запитах аз.

— Защо според вас съм заключил тая врата?

— Не зная.

— За да не могат да влизат хора, които нямат работа там. Виждате ли? — Той продължаваше най-любезно да се смее.

— Но ако бях знаела…

— Е, сега нали знаете? И ако още веднъж прекрачите тоя праг — тук за миг усмивката му стана гневна и той ме смрази с демонското си изражение, — ще ви хвърля на кучето.

Бях така изплашена, че не зная какво съм направила. Не помня как се намерих, цяла трепереща, на леглото. Тогава си спомних за вас, господин Холмс. Невъзможно ми бе да живея повече там без съвета на някой приятел. Страхувах се от къщата, от този мъж, от жената, от слугите, дори от детето. Всички ми се струваха ужасни. Разбира се, бях напълно свободна да избягам, но любопитството ми бе така силно, както и страхът. Скоро реших какво да правя. Трябваше да ви телеграфирам. Сложих си шапката и палтото, отидох до станцията, която е на около половин миля от къщата, изпратих ви телеграма и се върнах успокоена. Когато наближих вратата, страшна мисъл ми мина през ума: Ами ако кучето е отвързано? Но си спомних, че в онази вечер Толър се бе напил до безчувственост, а пък знаех, че той бе единственият човек, който имаше власт над кучето и който би се осмелил да го освободи.

Влязох необезпокоена в стаята си и прекарах цялата нощ будна. Тази сутрин лесно получих разрешение да дойда в Уинчестър, но трябва да се завърна преди три часа, тъй като господин и госпожа Рукасел ще правят посещение и ще се върнат късно през нощта, а през тяхното отсъствие ще трябва да се грижа за детето. Това е всичко, господин Холмс. Ще ви бъда крайно признателна, ако ми кажете какво означава всичко и най-вече — какво трябва да правя по-нататък.

Ние двамата изслушахме с учудване тая необикновена история. Сега приятелят ми стана и започна замислено да се разхожда напред-назад.

— Толър пиян ли е? — запита той.

— Чух жена му да казва на госпожа Рукасел, че не могла с нищо да му помогне.

— Това е добре. И Рукаселови излизат тая вечер?

— Да.

— Имате ли зимник с добра заключалка?

— Да, зимникът с виното.

— През цялото това време вие сте действували като храбро и събудено момиче, госпожице Хънтър. Мислите ли, че можете да извършите още един подвиг?

— Ще се опитам. Какъв?

— Приятелят ми и аз ще бъдем в замъка в седем часа. По това време Рукаселови ще са излезли и се надявам, че Толър няма да е в състояние да действува. Остава само госпожа Толър, която може да вдигне тревога. Ако можете да я изпратите в зимника по някаква работа, това много ще ни улесни.

— Ще го сторя.

— Отлично. Доколкото мога да схвана, има само едно възможно обяснение. Вие сте били заведена там, за да представлявате някого. А човекът е затворен в онази стая. Няма съмнение, че това е госпожица Алис Рукасел, за която доколкото си спомням, се предполага, че е заминала за Америка. Вие сте били избрана, тъй като по ръст, фигура и цвят на косата напълно приличате на нея. Косата на момичето е отрязана поради някаква болест, която, предполагам, е прекарало и, разбира се, затова и вашата е трябвало да бъде пожертвувана. По една случайност вие сте попаднали на нейната коса. Човекът на пътя несъмнено е бил някой неин приятел — вероятно годеникът й, и понеже сте носели нейната дреха, приличали сте на нея и от вашия смях, а по-късно от жеста ви той е трябвало да се убеди, че госпожица Рукасел е напълно щастлива и повече не се нуждае от вниманието му. Нощем кучето е било отвързвано, за да му попречи да се срещне с вас.

— Уверена съм, че сте напълно прав, господин Холмс. Хиляди неща, които си спомням сега, ме карат да мисля, че сте прав. О, нека не губим нито минута и да помогнем на това нещастно създание.

— Трябва да бъдем предпазливи, защото имаме работа с един крайно хитър човек. До седем часа нищо не можем да направим. Тогава ще дойдем при вас и ще се опитаме да разкрием тайната.

Точно в седем часа ние влязохме в замъка. Госпожица Хънтър ни посрещна усмихната.

— Успяхте ли? — попита Холмс.

Глух удар долетя някъде от долу.

— Това е госпожа Толър в зимника — каза тя. — Съпругът й спи в кухнята. Ето ключовете, които взех от слугите.

— Добре сте сторили — каза Холмс с ентусиазъм. — Сега ни водете.

Изкачихме стълбите, отключихме вратата, прекосихме коридора и се намерихме пред заключената врата. Холмс отряза въжето и махна желязото. Опита разни ключове, но без успех. Никакъв звук не идваше отвътре; лицето на Холмс се помрачи.

— Дано не сме закъснели — каза той. — Хайде, Уотсън, подложи рамо тук и да видим не може ли да влезем сами.

Вратата бе стара и под напора ни се откърти. Двамата се втурнахме в стаята, но тя бе празна. Нямаше никакви мебели освен едно твърдо легло, малка маса и кошница с бельо. На тавана имаше прозорец, който бе отворен.

— Някакво престъпление е извършено тук — каза Холмс. — Тоя приятел е предугадил намеренията на госпожица Хънтър и е отвлякъл жертвата си.

— Но как?

— През прозореца. Сега ще видим как е постъпил. — С моя помощ той се изкачи на покрива. — Ето края на една дълга стълба, опряна о стряхата.

— Но това е невъзможно — каза госпожица Хънтър. — Стълбата си беше там, когато Рукаселови излязоха.

— Той се е върнал и го е извършил. Хитър и опасен човек е той. Не ще се изненадам, ако стъпките, които чувам, се окажат негови. Струва ми се, Уотсън, че ще бъде по-добре да приготвим револверите си.

Думите едва излязоха от устата му и ето че един грамаден човек се появи на вратата с пръчка в ръка. При вида му госпожица Хънтър изписка и се дръпна до стената, Шерлок Холмс се изпречи пред него.

— Престъпнико, къде е дъщеря ти? — каза той.

Онзи обгърна с поглед стаята и спря на таванския прозорец.

— Аз трябва да ви питам това, разбойници такива. Шпиони и крадци! Хванах ви, нали? Сега сте в ръцете ми. Ще ви науча.

Той се обърна и с все сила се спусна по стълбите.

— Отиде за кучето — извика госпожица Хънтър.

— Револверът ми е тук — казах аз.

— По-добре да затворим предната врата — каза Холмс.

И всички се спуснахме към стълбите. Едва бяхме стигнали входа, когато чухме воя на кучето и агонизиращ писък, който, смрази кръвта ми. Един възрастен човек, олюлявайки се, се дотътри до една врата.

— Боже мой! — извика той. — Някой е пуснал кучето. От два дена не е хранено. Бързо! Бързо! Или ще е късно.

Холмс и аз се впуснахме навън, последвани от Толър. Когато излязохме пред къщата, видяхме грамадното животно, надвесено над господаря си, с муцуна, впита в гърлото му. Последният се гърчеше и пищеше на земята. Аз изтичах и изпразних револвера в главата на животното, то падна, но белите му зъби още стискаха гърлото. С голям труд ние ги разделихме и отнесохме човека жив, но страшно обезобразен, в къщата. Положихме го върху канапето в приемната и след като изпратих изтрезнелия вече Толър да съобщи новината на жена си, опитах се да облекча болката на пострадалия. Съветвахме се около него, когато вратата се отвори и една висока слаба жена влезе в стаята.

— Госпожа Толър — извика госпожица Хънтър.

— Да, госпожице. Господин Рукасел ме пусна, когато се върна и преди да дойде при вас. Е, госпожице, жалко, че не ми казахте за намеренията си, защото можех да ви предупредя, че всичко ще бъде напразно. Бих го сторила по-рано, ако не бях в зимника, но знайте, че винаги съм била вярна на госпожица Алис?

— Ха — извика Холмс, гледайки я строго. — Ясно е, че госпожица Толър знае за тая работа повече от всеки друг.

— Да, господине, зная и съм готова да ви разкажа всичко.

— Тогава, моля, седнете и ни разкажете, тъй като има някои работи, които още не са ми ясни.

— Откакто баща й се ожени повторно, тя не бе никак щастлива. Родителите й я пренебрегваха и положението й се влоши от момента, когато срещна господин Фаулър в дома на една своя приятелка. Доколкото зная, тя има право на майчиното си наследство, но понеже е била винаги тиха и покорна, не спомена нищо за това, а остави всичко в ръцете на господин Рукасел. Той знаеше, че няма защо да се страхува от нея, но когато схвана, че ако тя се ожени, съпругът й ще иска да вземе всичко, което законът им дава, той реши най-напред да осигури себе си. Ето защо поиска от нея да му подпише едно писмо, в смисъл че дори тя да се ожени, той да може да разполага с парите й. Когато му отказала, той продължи да я тормози, докато момичето се разболя от мозъчна треска и шест седмици бе с единия крак в гроба. Най-сетне оздравя, но приличаше на сянка. Поради болестта красивата й коса трябваше да бъде отрязана. Но това не разколеба младия човек и той продължаваше да я ухажва.

— Е — каза Холмс, — струва ми се, че казахте достатъчно. Аз мога да извлека останалото. Навярно тогава господин Рукасел я е затворил.

— Да, господине.

— И е взел госпожица Хънтър от Лондон, за да се отърве от неприятното присъствие на господин Фаулър.

— Точно тъй.

— Но господин Фаулър е много добър и щедър човек — каза госпожа Толър скромно.

— И по този начин е уредил нещата така, че вашият благоверен съпруг да не чувствува липса на вино и да намери стълба в момента, когато господарят ви излезе.

— Всичко се случи точно както казвате, господине.

— Ние ви дължим голяма благодарност, госпожо Толър, тъй като вие ни изяснихте почти всичко. Но ето местният лекар и госпожа Рукасел. Мисля, че ще бъде по-добре да съпроводим госпожица Хънтър до Уинчестър. Положението ни сега ще бъде доста подозрително.

Тъй бе разкрита тайната на мрачния замък.

Край

Приключенията на Шерлок Холмс (11) 1892

Короната с берилите[0]

— Холмс — казах аз една сутрин, застанал на прозореца, — ела да видиш! По улицата тича един луд! Как ли са го пуснали близките му самичък?

Приятелят ми стана лениво от мястото си, пъхна ръце в джобовете и застана зад гърба ми. Беше светло и мразовито февруарско утро. Наскоро падналият сняг беше почернял по улицата от превозните средства, а от тротоарите беше почистен, но въпреки това беше доста хлъзгаво. Сигурно поради тази причина пешеходците бяха твърде малко. Откъм станцията на метрото не се виждаше никой, с изключение на господина, който привлече вниманието ми със странния си вид и държание.

Това беше човек на около петдесет години, висок, набит, с внушителен вид и резки черти на лицето. Беше добре облечен. Носеше черно пардесю, блестящ цилиндър, кафяви гети и отлично ушит сив панталон. Поведението му обаче, контрастираше както с външния му вид, така и с лицето му. Той тичаше с все сила, подскачаше отвреме-навреме, като човек, несвикнал да върви пеш и размахваше ръцете си, в същото време клатеше глава и правеше някакви гримаси.

— Какво ли му има? — заливах аз, — Като че ли гледа номерата на къщите.

— Мисля, че идва у дома — рече Холмс, като потриваше ръце.

— У дома ли?

— Да. Идва, за да се посъветва с мен. Тези признаци са ми познати. Ето, видяхте ли?

Задъханият непознат спря пред входа и дръпна звънеца така енергично, че из цялата къща се разнесе силен звън.

След няколко минути той стоеше пред нас все още запъхтян, но в погледа му се четеше такава скръб и отчаяние, че ние престанахме да се усмихваме, а го разглеждахме със съжаление и съчувствие. Отначало господинът не можа да проговори нито дума, само се люшкаше насам-натам, хванал косите си, като човек, изгубил разсъдък; след това се хвърли отчаяно и започна да блъска главата си в стената с такава сила, че ние двамата едва успяхме да го заловим и издърпаме до средата на стаята. Шерлок Холмс го сложи да седне — на стола и започна да му говори със свойствения си ласкав, успокояващ тон.

— Вие навярно идвате, за да ми разкажете какво ви се е случило и да поискате съвет, нали? — каза му той. — Вие сте изморен от прекомерното бързане. Моля, успокойте се, а след това ще ми бъде приятно да ви изслушам.

Непознатият поседя няколко минути мълчаливо, като вероятно се мъчеше да се овладее. Гърдите му се повдигаха тежко. Най-сетне той избърса лицето си с кърпа, силно стисна устни и се обърна към нас.

— Вие разбира се ме мислите за луд? — запита непознатият.

— Виждам, че сте силно развълнуван. Сигурно ви е сполетяла голяма беда — отвърна Холмс.

— Да, да! Беда, страшна беда, неочаквана… от която човек може да полудее. Аз бих могъл да понеса позора, ако се отнасяше само до моето обществено положение, макар, че съм човек с неопетнено име. В личния живот на всеки могат да настъпят какви ли не неприятности и огорчения. Господи, колко е потресена душата ми! Но забележете господа! Аз няма да пострадам сам! Ще пострадат най-високопоставени личности в страната ни!

— Моля, успокойте се, господине — отново го подкани Холмс, — и ни разкажете кой сте вие и какво ви се е случило.

— Може би сте чували името ми — започна нашият посетител, — аз съм Аликзандър Хоулдър, един от собствениците на банкерската къща „Хоулдър & Стивънсън“ на улица Тренднидъл.

Името му наистина ни беше известно. На Хоулдър и Стивънсън принадлежеше втората по значение банкова къща в Сити. Какво ли беше се случило на един от най-известните граждани на Лондон, та да го доведе до такова скръбно отчаяние? След като направи ново усилие над себе си той започна:

I.
— Чувствувам, че не трябва да се губи нито минута и затова тичах дотук. Не съм свикнал твърде с ходенето пеш и поради това се запъхтях. По причина на падналия сняг и леда, файтоните в момента са бавно превозно средство, ето защо използувах метрото. Тъй като чувствувам, че съм по-добре, ще ви разкажа всичко доколкото успея кратко и ясно. Искам да знаете, че полицейският инспектор ме посъветва да се обърна именно към вас.

— Мисля, че ви е добре известно, че успешното водене на банковите операции зависи не само от изгодното пласиране на капиталите, но и от увеличаване числото на вносителите. Една от най-изгодните операции е отпускането на заеми срещу сигурен залог. През последните години тази част от нашата дейност неимоверно нарасна. Ние отпускаме заеми на много известни и знатни хора срещу залози под формата на скъпи картини, библиотеки, сребро, бижута и пр.

— Вчера сутринта в кабинета си бях посетен от — извинете, но даже и на вас не бих доверил името на посетителя си. Искам да знаете само, че това е личност известна на цял свят, представител на едно от най-знатните английски семейства. Бях поразен от оказаната ми чест и понеже исках да изразя това, станах, за да го посрещна, но той пристъпи бързо към целта на посещението си с вида на човек, който иска час по-скоро да се освободи от неприятно задължение.

— Господин Хоулдър — каза той. — Научих, че давате пари в заем.

— При добър залог — отговорих аз.

— Необходими са ми веднага петдесет хиляди фунта — рече той. — Разбира се, такава сума бих могъл да взема от който и да е мой приятел, но предпочитам сам да си уреждам тези въпроси така както желая. Не искам в дадения случай да се обвързвам с когото и да е.

— Позволете да ви запитам докога ще са ви необходими тези пари?

— Следващият понеделник ще получа голяма сума и тогава, разбира се, ще ви върна дълга заедно с лихвите, които ще определите. Но, парите са ми необходими още сега.

— Щях да бъда щастлив да ви услужа с тези петдесет хиляди фунта от своите собствени средства — казах му аз, — ако това не представляваше в момента затруднение за мен. Ако обаче сумата бъде отпусната от името на фирмата, то дори и по отношение на вас, съм длъжен да спазвам общите правила за такива случаи.

— Тогава заповядайте. Мисля, че така ще бъде по-добре — каза той, като вдигна от пода черната кожена чанта, която беше оставил при влизането си. — Навярно ви се е случвало да слушате за короната с берилите?

— Това е едно от най-скъпите съкровища на Англия — отговорих аз.

— Точно така.

Той отвори чантата. Върху меко, розово кадифе почиваше великолепна корона.

— Виждате, че това тук са тридесет и девет големи берили — продължи той. — Що се касае до златната рамка, то тя е безценна. По най-ниската тарифа, това, което ви нося, е двойно повече от сумата, която желая да получа от вас.

Аз взех в ръце чантата със скъпоценната корона и смутено Поглеждах ту към безценното украшение, ту към моя клиент.

— Съмнявате ли се в нейната цена? — запита той.

— Ни най-малко. По скоро се съмнявам…

— В това дали мога да ви я оставя? Бъдете спокоен. Не бих си и помислил да направя това, ако не бях убеден, че мога да си взема обратно короната след четири дни. За мен това е проста формалност. И така — залогът достатъчен ли ви е?

— Предостатъчен.

— Вие добре разбирате, господин Хоулдър, че ви давам сериозно доказателство за моето доверие към вас. Това е, защото много съм слушал за вашата банка и особено за вашата дискретност. Считам, че няма на никого да разказвате за това и ще мога да си взема тази вещ напълно запазена. Мисля, че е излишно да подчертавам, че в цял свят няма подобни берили и че и най-незначителната повреда на короната ще предизвика непредвидими неприятности. Оставям ви я напълно спокоен, а в понеделник сутринта ще дойда да си я получа лично.

Тъй като моят клиент явно бързаше, извиках касиера и му наредих да брои петдесет хиляди фунта на господина. Когато останах сам и погледнах лежащата пред мен скъпоценност, обхвана ме неволно чувство на смут при мисълта за поетата от мен отговорност. Кой каквото иска да мисли, но това за мен е национално съкровище и в случай на някакво злощастно събитие, ще стане страшен скандал. Съжалявах вече, че съм приел този залог. Но станалото не можеше да се поправи, затова заключих скъпоценната чанта в огнеупорната каса и продължих работата си.

Така ме завари вечерта. Помислих си, че ще бъде връх на неблагоразумието да оставям в кантората такава скъпа вещ. В много банки, вие знаете, стават ужасни взломни кражби. Какво би било моето положение, ако се случи нещо такова! Реших, че ще бъде по-безопасно да вземам със себе си чантата и да я нося у дома и в службата, така че да бъде постоянно пред погледа ми. Повиках файтон и въздъхнах с облекчение, когато заключих короната в бюрото си у дома.

— Сега ще ви разкажа за моите домашни, господин Холмс, за да бъдете изцяло наясно с обстановката. Прислужникът и лакеят спят извън дома, затова не считам, че е необходимо да ви говоря за тях. Имам три прислужнички, които живеят у нас от доста години — това са честни момичета извън всяко подозрение. Само най-младата от тях — Люси Пар, постъпи сравнително скоро. Тя е много красиво момиче и има много обожатели, Които обикалят около къщата. Но ние знаем, че Люси има почтено държание и имаме добро мнение за нея. Това е съставът на прислугата.

— Близките ми са още по-малко, така че няма да ви отегчавам още дълго. Аз съм вдовец. Имам син на име Артър. За съжаление огорчението ми от него е голямо. Казват, че сам съм виновен за всички неприятности, които ми поднася синът ми. Не зная. Може и така да е. Когато почина съпругата ми, която аз много обичах, прехвърлих цялата си любов върху Артър. Исках усмивката никога да не слиза от неговите устни. Вероятно съм го разглезил, тъй като изпълнявах много от желанията му. Може би и за двама ни щеше да бъде по-добре, ако бях малко по-строг към него, но аз правех всичко това, защото му желаех само доброто.

— Съвсем естествено е, че ми се искаше синът ми да наследи моята професия, но у него нямаше ни най-малкото желание да се занимава с това. Той е твърде упорит, необуздан и откровено да си призная — не бих му поверил голяма сума. Стана член на един от аристократическите клубове. Благодарение на отличните си обноски и очарователно държание, той много бързо се сприятели с доста богати младежи, които са свикнали да живеят нашироко. Започна да играе комар, да губи на конни залагания и често ме молеше за пари, които надхвърляха сумите, предвидени за текущия месец. Вярно е, че няколко пъти направи опити да зареже тези компании, но в последна сметка надделяваше влиянието, което имаше над него господин Джордж Бърнуел. Отначало не се учудвах на обаянието, което излъчваше този господин, тъй като понякога и аз му се поддавах. Артър често го канеше у дома. Той беше по-възрастен от сина ми, напълно светски човек, беше пътувал и видял много, чудесен събеседник и в допълнение на всичко — притежаваше физическа красота. Но когато оставах сам, аз имах възможност да мисля за него съвсем хладнокръвно, без да бъда под въздействието на неговия чар и тогава си припомнях неговите цинични изрази, както и отделни моменти от държанието му. Съмненията у мен прерастваха в увереност, че с този човек е необходимо да се внимава много, че не трябва да му се доверявам. По същия начин разсъждава и моята малка Мери, която с женския си инстинкт успява да определи характера на хората.

— Остава да ви кажа коя е Мери. Тя е дъщеря на доведения ми брат. Той почина преди пет години и аз я осинових. Тя е като слънчев лъч в моя дом. Мила, нежна, чудесна домакиня и спокойно момиче. Не зная какво бих правил без нея. Само по един въпрос тя върви срещу моите желания. Артър я обича, да, той я боготвори. На два пъти и направи предложение, но тя му отказа. Лично аз мисля, че ако беше приела, щеше да помогне на сина ми и щеше да го отклони от начина на живот който е възприел. Уви, сега е твърде късно. След като ви разказах за домашните си, ще продължа с моята тъжна история.

II.
Снощи, след като изпихме кафето си, аз разказах на Мери и Артър за моя високопоставен посетител и за неговата скъпоценна корона, която съм донесъл вкъщи. Разбира се, запазих в тайна името на клиента. Добре си спомням, че Люси Пар, след като сервира кафето, напусна стаята, но дали затвори след себе си вратата, не бих могъл да твърдя със сигурност. И Мери, и Артър бяха силно заинтригувани от тази история. Те настояваха да видят знаменитата корона, но аз бях решил да не я изваждам.

— Къде си я прибрал? — запита Артър.

— В бюрото.

— Иска ми се да вярвам, че тази нощ няма да бъдем посетени от крадци — рече Артър.

— Бюрото е заключено — отговорих му аз.

— О, всеки стар ключ може да отвори твоето бюро. Когато бях малък, аз го отварях с ключа от бюфета.

Тъй като често приказваше фантазии, не му обърнах особено внимание. След известно време, когато се бяхме оттеглили, той влезе в стаята ми и ме помоли да му услужа с двеста фунта. Аз му отказах доста рязко, като му напомних, че в последно време съм му отделял значителни суми.

— Вие бяхте много добър към мен, татко — каза Артър. — Но на мен наистина са ми необходими тези пари. В противен случай не бих могъл да се появя в клуба.

— Това би било чудесно — не без сарказъм му отвърнах аз.

— Да, но мисля, че не трябва да напускам клуба, покрит с позора на безчестието — каза синът ми. — Аз не бих могъл да понеса този срам. Това е сума, която дължа, следователно ще трябва да намеря тези пари и ще използувам всякакви средства, за да се сдобия с тях.

Бях доста разгневен, тъй като той ми искаше пари за трети път през този месец.

— От мен няма да видиш нито фартинг! — доста възбудено извиках аз.

Той се поклони и мълчаливо излезе от стаята.

След това аз отключих бюрото, уверих се, че черната чанта е на мястото си и отново заключих. После обиколих цялата къща, за да се уверя, че вратите са заключени и че всичко е в ред. Обикновено това върши Мери, но снощи реших, че аз трябва да направя тази проверка. Като слизах по стълбището, забелязах Мери до страничния прозорец в приемната. Бях вече близо до нея и видях, че тя затваря капаците и прозореца.

— Кажете, татко — леко смутена продума тя. — Днес разрешавал ли сте на Люси да излиза?

— Разбира се, не.

— Тя току-що се прибра Не се съмнявам, че е ходила само да поприказва с някого до вратата, но все пак това не ми харесва.

— Поговори за това е нея утре или ако искаш аз сам ще направя това. Навсякъде ли е заключено?

— Да, татко.

— Тогава лека нощ.

Аз я целунах, прибрах се в спалнята си и скоро заспах.

— Старая се да ви разказвам всичко, което се отнася до този злощастен случай. Моля ви, господин Холмс, ако имате някакви въпроси, задавайте ми ги!

— Напротив, разказът ви се отличава с пределна яснота — отвърна приятелят ми.

— Сега преминавам към тази част на моя разказ, където се изисква особена точност. Аз спя много леко, а в дадения случай сънят ми беше по-тревожен и неспокоен от всеки друг път. Към два часа ме разбуди някакъв шум. Той затихна съвсем бързо, преди да се опомня, но имах чувството, че някъде тихо се затвори прозорец. Наострих слух. Изведнъж с ужас констатирах в съседната стая нечии тихи стъпки. Станах от кревата и треперещ от страх, отворих вратата.

— Артър! — изкрясках извън себе си от яд. — Мерзавец! Крадец! Как смееш да пипаш короната!

При светлината на газовата лампа видях моя нещастен син. Беше по риза и държеше в ръце короната. Той се мъчеше да я свие или да я изправи с всички сили. Като чу моя вик, той пребледня до смърт и изтърва короната. Аз я вдигнах и веднага забелязах, че единият ъгъл е отчупен и липсва. Заедно с това бяха изчезнали и три берила.

— Негоднико! — извиках полудял от ярост. — Ти си я повредил! Опозори ме завинаги. Къде са берилите, които си откраднал?

— Аз! Откраднал! — повтори като ехо Артър.

— Да, откраднал! Крадец! — продължавах да викам, като го тресях за рамото.

— Мисля, че всички камъни са тук. Не ми се вярва да липсва някой — възрази синът ми.

— Липсват три От тях и ти много добре знаеш къде са! Крадец и при това лъжец! Нима не видях като чупеше короната?

— Стига ругатни — продума той. — Нямам намерение повече да търпя и няма да кажа нито дума повече. Утре ще напусна вашия дом и ще заживея отделно.

— Ще те предам на полицията! — продължих да викам, без да се помня от скръб и ярост. — Аз ще поискам всичко да се разследва!

— От мен няма да научите нищо — отговори ми той с такава страст и упорство, каквито не очаквах от него. — Ако повикате полиция, нека търсят!

Моите викове бяха Вдигнали на крак цялата къща. Първа влезе Мери. Като видя Артър и короната в ръцете ми, тя веднага се досети каква е работата, изпищя и припадна. Аз изпратих да повикат полиция. Когато влезе инспекторът заедно с полицаите, Артър, който стоеше с упорит вид и осанка, скръстил ръце на гърдите си, ме запита имам ли намерение да го обвиня в кражба. Отговорих му, че сега вече това не е частна работа, а обществена, защото повредената корона е национално богатство и е редно законът да влезе в пълните си права.

— Нима ще допуснете да ме арестуват? И за мен, и за вас ще бъде по-добре да изляза за пет минути оттук! — отвърна синът ми.

— За да избягаш или да скриеш откраднатото, нали? — му казах язвително.

Съзнанието за ужасното положение, в което се намирах, ме обхвана с нова сила. Аз го молех да разбере, че работата не се отнася само до мен, а до личност, стояща твърде високо в обществената йерархия. Подобен скандал би могъл да предизвика вълнения в обществото. Всичко това може да бъде избегнато, ако той признае къде са трите липсващи камъка.

— Нали теб заварих на местопрестъплението, а не някой друг — мъчех се да му внуша аз. — Признанието няма да влоши положението ти. Ако кажеш къде са берилите, всичко ще бъде простено и забравено.

— Прощавайте на тези, които имат нужна от прошка — насмешливо отвърна Артър, като се извърна от мен.

Разбрах, че не съм в състояние да му повлияя. Нямаше какво повече да правя. Извиках инспектора и полицая и им казах да задържат сина ми. Претърсиха го веднага, както и стаята и всички места, където биха могли да бъдат укрити берилите, но нямаше и следа от скъпоценните камъни, а нещастният ми син мълчеше в отговор на всички увещания и заплахи. На сутринта го отведоха в участъка, а аз, след като изпълних необходимите формалности, пристигнах при вас, за да ви помоля за съдействие и помощ. В полицията съвсем открито и откровено ми признаха, че нищо не могат да разберат от случилото се. Искам да ви уверя, че каквито и разходи да направите, то те са без значение за мен. Аз вече обявих, че давам хиляда фунта стерлинги. Господи, какво ще правя! За една нощ изгубих честта си, берилите и своя син. Какво да правя!

Той отново обхвана главата си и започна да се накланя ту вляво, ту вдясно, в невъзможност да изрази скръбта си с думи. Шерлок Холмс седеше, свъсил вежди и устремил поглед в огъня.

— Посещават ли ви много гости? — запита той.

— Никой, с изключение на съдружника ми и семейството му. Както ви казах, понякога идват приятели на Артър. В последно време по-често посещаваше дома ми господин Джордж Бърнуел, за когото вече ви говорих.

— А вие често ли ходите на гости?

— Само Артър излиза. Ние с Мери предпочитаме домашния уют. Не обичаме да излизаме.

— Що се отнася до младото момиче, това ме учудва.

— Тя е много тиха и скромна, при това не е съвсем млада. Тя е на двадесет и четири години.

— Доколкото разбирам от думите ви, последното събитие и се е отразило доста зле — каза Холмс.

— Ужасно! Мисля, че е по-разстроена дори от мен.

— А някой съмнява ли се във виновността на сина ви?

— Какво съмнение може да има, след като аз го видях с короната в ръце!

— Не считам, че това е много убедително доказателство. Кажете ми — короната силно ли е повредена?

— Да, смачкана е.

— Вие не допускате ли, че синът ви е искал да я поправи?

— Да ви благослови Бог! Виждам, че искате да направите всичко възможно да го оневините, а по този начин да възвърнете част от моето спокойствие! Но отговорете ми — защо короната беше в ръцете му? Защо, ако е невинен, той не се защити?

— Ето, виждате ли. Ако наистина е виновен, защо не измисли някакво оправдание? Мълчанието му може да се изтълкува не само в отрицателен смисъл. Изобщо в този случай има много чудновати неща. Какво мислят в полицията за шума, който ви е събудил?

— Те считат, че Артър е вдигнал шум при затварянето на вратата.

— Велики Боже! Нима човек, който тръгва, за да открадне нещо, ще блъсне вратата така, че да събуди цялата къща? А за изчезналите скъпоценни камъни какво ви казаха?

— Продължават да претърсват пода, стените и цялата покъщнина, за да ги намерят.

— А извън къщата претърсваха ли?

— Да, всичко се прави твърде енергично. Цялата градина внимателно е претърсена.

— Е, господине — рече Холмс. — Очевидно работата е много по-сериозна, отколкото я смятате вие, а и полицията. За вас тя изглежда проста, а за мен извънредно заплетена. Помислете, какво може да се заключи от вашата хипотеза: Вие предполагате, че синът ви е станал от леглото, рискувайки, влязъл е в кабинета ви, отворил бюрото ви, извадил короната, отчупил една малка част от нея, след това е отишъл някъде другаде, където е скрил три берила от общо тридесет и девет и то така изкусно, че никой не може да ги открие и след това се е върнал в кабинета, като е пренебрегнал опасността да бъде заловен. Кажете моля ви, издържа ли критика подобно предположение?

— А какво друго мога да мисля! — извика банкерът. — Защо тогава той не ми обясни всичко щом не е виновен?

— Тази задача ще оставите на нас — отговори Холмс. — И така, господин Хоулдър, ще тръгваме към дома ви, за да прекараме час или два в изучаване на някои подробности.

III.
Холмс настоя да ги придружа. Разбира се, с охота приех. Това, което бях чул, възбуди любопитството ми. Признавам си, че виновността на банкерския син за мен беше вън от съмнение. При все това аз много вярвах в логичните разсъждения на моя приятел и чувствувах, че все още има надежда за бедния Артър. Холмс не промълви нито дума, докато пътувахме из южната част на Лондон. Седеше с отпусната на гърдите глава и прихлупена шапка, очевидно отдаден на мислите си. Нашият клиент видимо се поободри и направи няколко опита да заговори Холмс. След непродължително пътуване с влака и по шосето, пристигнахме във Форбанк, скромното жилище на финансиста.

Къщата беше белокаменна, квадратна и стоеше малко встрани от улицата. Две широки алеи отпред водеха до двукрила желязна врата. Отдясно малка дървена вратичка водеше към тясна пътечка между два реда храсти, вероятно оттук идваха и си отиваха доставчиците на храна и други стоки за дома. Друга пътечка започваше от кухнята вляво към конюшнята, близо до шосето.

При входа Холмс ни изостави, внимателно обходи къщата, пътеките, градината и влезе в конюшнята. Всичко беше покрито със сняг. Ние с господин Хоулдър предпочетохме топлината на камината. Изведнъж вратата се отвори и в стаята безшумно влезе млада госпожица. Беше по-висока от среден ръст, стройна, с къдрава коса и тъмни очи, чийто цвят се подчертаваше още повече от прекалено бледото лице. Видът и беше повече от скръбен. Устните изглеждаха почти безцветни, а очите — възпалени от сълзи. Направи ми впечатление на жена, съсипана от мъка; вероятно страдаше повече от бащата на предполагаемия престъпник. Не ми обърна ни най-малко внимание. Приближи се до банкера и нежно го погали по главата.

— Нали се разпореди да освободят Артър, нали татко? — запита тя.

— Не, не, моето момиче. Нещата трябва да се доведат докрай.

— Но аз зная, че той е невинен. Аз съм уверена в това. Сигурна съм, че нищо не е направил. Вие знаете какво значи женски инстинкт. Зная също, че ще се разкайвате, задето постъпихте така жестоко с него.

— А защо мълчи, щом е невинен? — запита господин Хоулдър.

— Кой знае. Може би вашите обвинения са го обидили.

— А можех ли да не го заподозра, след като го видях с короната в ръце?

— Може би я е взел само, за да я разгледа. Повярвайте ми, повярвайте ми! Той е невинен! Не мога да си представя, че нещастният Артър лежи в затвора!

— Мери, ти знаеш, че не мога да оставя тази работа току така. Аз не желая да и давам гласност, но синът ми, ако е невинен, да страда. Точно заради това повиках от Лондон един господин, който зная, че ще доведе нещата докрай.

— Този господин ли? — запита тя, като се обърна към мен.

— Не, това е неговият приятел, който го придружава. Господинът сега е в конюшнята.

— В конюшнята ли? — тя учудено повдигна черните си вежди. — Надявам се, че вашият приятел ще успее да докаже невинността на братовчед ми Артър, в която аз съм дълбоко убедена.

— Напълно споделям вашата убеденост и се надявам, че ще постигна целта си — каза Холмс, като влизаше, изтупвайки снега от обущата си. — Навярно имам честта да говоря с госпожица Мери Хоулдър? Сигурно ще имате желание да ми отговорите на няколко въпроса?

— Заповядайте, господине, щом това е необходимо за разкриването на тази ужасна тайна!

— Вие нищо ли не чухте миналата нощ?

— Не. Аз се появих, след като чух силния глас на чичо.

— Разбрах, че снощи вие сте затваряла прозорците и капаците. Затворихте ли всички прозорци?

— Да.

— А сутринта всички ли бяха затворени?

— Да.

— Разбирам, че най-младата ви прислужница има любовник. Доколкото си спомням, сте казала на чичо си, че тя е излизала, за да се види с него.

— Да. Мисля, че тя може да е чула разказа на моя чичо, когато ни сервираше кафето.

— Разбирам ви — рече Холмс. — Вие мислите, че тя може да е предала съдържанието на чутото на приятеля си и заедно да са съставили план за кражбата?

— Но защо са всички тези хипотези — не издържа банкерът. — Нали видях короната в ръцете на Артър?

— Почакайте малко, господин Хоулдър. Ще се върнем на този въпрос. И така, госпожице Хоулдър, както предполагам, видяла сте прислужницата, когато се е прибирала в къщи през кухненската врата?

— Когато отидох да проверя дали вратата е затворена, аз я видях да се промъква през нея. В тъмното съзрях отвън и един мъж.

— Познавате ли го?

— О, да. Това е, човекът, който ни снабдява със зеленчуци.

— Единият му крак е дървен, нали?

Сянка от уплаха се мерна в изразителните очи на Мери.

— Вие сте истински вълшебник — отговори тя. — Как узнахте за това?

Тя се опита да се усмихне, но усмивката и не намери отговор в умното лице на Холмс.

— Бих искал да се кача горе — рече приятелят ми. — А след това ще трябва пак да пообиколя къщата. Но като начало мога да прегледам прозорците.

Той бързо преминаваше от един прозорец към друг. Задържа се само пред големия прозорец, от който се виждаше конюшнята. Холмс го отвори внимателно и разгледа с лупата си перваза му.

— Сега да се качим горе — като че ли на себе си продума той.

Кабинетът на банкера беше малка стая, постлана със сив килим, с голямо бюро и висок прозорец. Холмс направо се насочи към бюрото и внимателно разгледа ключалката.

— С какъв ключ е било отворено? — запита той.

— С този, за който говореше синът ми. С ключа от бюфета.

— Къде е сега ключът?

— Ето го тук, на масичката. Холмс взе ключа и отвори бюрото.

— Ключалката се отваря безшумно — рече приятелят ми. — Не е никак чудно, че не сте се събудил. Короната сигурно е в тази чанта. Ще трябва да я видя.

Той отвори чантата, извади от там короната и я сложи на масата. Беше рядко произведение на златарското изкуство, а такива чудни берили никога не бях виждал. Единият ъгъл с три камъка беше отчупен.

— Е, господин Хоулдър — каза Холмс. — Ето от другата страна вие виждате също такъв ъгъл, напълно еднакъв, както предполагам, с откраднатия. Бихте ли се опитал да го отчупите?

Банкерът залитна.

— За нищо на света! — извика той.

— В такъв случай ще опитам аз.

И Холмс пусна в действие цялата си сила, мъчейки се да отчупи набелязания ъгъл, но напразно.

— Усещам, че се огъва леко, но само толкова — рече той. — Притежавам забележителна сила на пръстите и въпреки това не мога да отчупя този ъгъл. Още по-малко би могъл да стори това човек с по-обикновени физически възможности. Как мислите, ако все пак някой успее да отчупи тази част, сигурно звукът, който ще произлезе, ще прилича на звук от изстрел. В такъв случай как е могло това да се случи на няколко метра от спалнята ви и вие да не чуете никакъв звук?

— Не зная какво да мисля, всичко вече ми е като в мъгла.

— Може би нещата ще се изяснят. Не мислите ли, госпожице Хоулдър? — запита Холмс.

— Признавам, че споделям недоумението на чичо си.

— Спомнете си, господин Хоулдър, когато заварихте сина си, беше ли обут с обуща или поне с пантофи?

— Не, той беше бос, само с панталон и риза.

— Благодаря ви. Ще продължа работата си навън.

Той излезе, като обясни, че предпочита да бъде сам, тъй като повече хора биха заличили следите в снега. Завърна се след около час с големи буци сняг по обущата. Лицето му имаше същият непроницаем израз.

— Струва ми се, че видях всичко, което ми беше необходимо. Господин Хоулдър, сега ние ще се отправим за вкъщи, където вярвам ще бъдем по-полезни за вашата работа.

— А берилите, господин Холмс? Къде са?

— Не мога да ви кажа.

Банкерът отчаяно закърши ръце.

— Сигурен съм, че няма да ги видя повече! — извика той. — А синът ми? Давате ли ми поне някаква надежда?

— Моето мнение остава непроменено.

— Тогава кажете ми, каква тайнствена случка се разигра снощи в дома ми?

— Ако наминете утре у нас между девет и десет часа, ще ми бъде приятно да ви съобщя това, доколкото е във възможностите ми. Нали ми давате карт бланш? Желаете да намеря камъните, каквото и да става и ми давате неограничен кредит?

— Готов съм да се разделя с цялото си състояние, само да ги получа обратно.

— Отлично. Заемам се със случая. Много е вероятно да намина у вас още довечера.

IV.
Разбрах, че приятелят ми има вече изградено мнение за случая, а аз нямах дори смътна представа до какви изводи е дошъл. По време на пътуването ни няколко пъти се опитах да го заговоря за това престъпление, но той коварно отклоняваше разговора в друга посока. Ето защо, отказах се от опитите си и млъкнах. Към три часа се прибрахме на Бейкър Стрийт. Холмс бързо се вмъкна в стаята си и скоро излезе оттам, предрешен като обикновен скитник. Беше облякъл окъсано палто с вдигната яка, червена връзка, разкривени обуща — беше събрал във фокус външния вид на този род хора.

— Струва ми се, че изглеждам добре — каза той, като се оглеждаше в огледалото. — Много бих искал да ме придружите, Уотсън, но мисля, че не мога да ви помъкна с мен. Може би съм попаднал на следа, а възможно е това да се окаже чиста глупост. Във всеки случай ще отсъствувам няколко часа.

Холмс си отряза парче месо, постави го между две филии хляб, сложи всичко това в джоба си и излезе.

Не бях още успял да изпия чая си, когато той се завърна видимо доволен, с някакви стари обуща в ръце. Захвърли ги в един ъгъл и си наля чаша горещ чай.

— Веднага излизам — промърмори той.

— Къде?

— В Уест Енд. Моля ви не ме чакайте. Ще се върна късно.

— Как върви работата?

— Добре. Не се оплаквам. Бях през цялото време в Стретам, но не влизах в къщата. Разплитането върви отлично и на никаква цена не бих се отказал от случая. Сега ще сваля тези отвратителни парцали и ще се облека прилично.

По всичко личеше, че нещата отиват в благоприятна посока. Очите му горяха, лека червенина беше плъзнала по бузите му. Той се преоблече за няколко минути и след това хлопна входната врата.

Чаках го до полунощ и като не се прибра, отидох да си легна. Бях свикнал с неговите отсъствия понякога и за повече от денонощие и затова не се притеснявах. Не чух кога се е прибрал, но когато на другата сутрин слязох в хола, той пиеше чая си с вестник в ръка. Изглеждаше свеж и спретнат.

— Извинете, че не ви дочаках, но нашият клиент ще дойде рано тази сутрин.

— Минава девет — отговорих аз. — Ето че се звъни. Сигурно е той.

Наистина беше нашият банкер. Ужасих се от промяната, която бе настъпила у него. Лицето му беше изпито и бледо, косите — побелели! Той влезе с уморен и апатичен вид, което ми направи по-тъжно впечатление, отколкото вчерашното му вълнение. Отпусна се тежко на стола, който му предложих.

— Не зная защо съдбата ме преследва така жестоко. Преди два дена бях сравнително щастлив и безгрижен човек — пробъбри той, — Сега ме очаква самотна, опозорена старост. Моята Мери ме напусна. Една беда не идва сама.

— Напусна ли ви?

— Да. Заранта леглото й не беше оправяно, стаята — празна, а на масата в хола имаше бележка. Снощи в порив на мъка, но не и на гняв и казах, че нищо от това нямаше да се случи, ако ме беше послушала и се беше омъжила за Артър. Може би не трябваше да казвам това. Тя намеква за това в бележката. Ето, четете:

„Скъпи чичо,

Чувствувам, че ви причиних мъка и ако бях постъпила иначе, нямаше да се случи това голямо нещастие. Не бих могла да бъда щастлива под вашия покрив с тази ужасна мисъл, затова реших да ви напусна завинаги. Не се тревожете за моята съдба и не ме търсете, защото ще бъде безполезно…

Вечно любящата ви

Мери“

— Какво значат тези думи, господин Холмс? Дали не се е решила на самоубийство? — запита клиентът ни.

— О, не, не! Може би това е най-доброто разрешение на въпроса. Мисля, че наближава краят на вашите изпитания, господин Хоулдър.

— Какво говорите, господин Холмс? Знаете ли вече нещо? Къде са берилите?

— Съгласен ли сте да заплатите по хиляда фунта за всеки камък? Не ви ли се струва много скъпо?

— Говорете! Съгласен съм да заплатя десет хиляди!

— Това е съвсем излишно. Три хиляди са доста пари. Е, и разбира се, наградата. Носите ли си чековата книжка? Ето ви перо. Подпишете, моля, чек за четири хиляди.

Зашеметеният банкер написа чека. Холмс приближи до бюрото, извади от чекмеджето един златен триъгълник, на който блестяха три берила и го хвърли на масата. Банкерът го сграби с радостно възклицание. Той изразяваше радостта си така бурно, както и мъката. Със страст притисна камъните до гърдите си.

— Вие имате още един дълг, господин Хоулдър — каза Холмс със строг глас.

— Дълг ли? — запита банкерът, като взе перото. — Кажете каква е сумата и ще ви я заплатя.

— Не, този дълг не е към мен и е от съвсем друго естество. Длъжен сте да се извините пред благородния младеж, вашия син. Бих се гордял с него, ако беше мое момче.

— Значи Артър не е откраднал камъните?

— Това ви казах вчера, повтарям го и днес.

— Уверен ли сте в това? По-бързо да отидем при него, за да му кажем, че мистерията е разкрита!

— Той вече знае. Когато разплетох кълбото, аз отидох при него. Разбрах че не желае да говори, затова аз започнах да разказвам и той трябваше да признае, че съм прав. Прибави и няколко подробности, които не ми бяха напълно ясни. Днешната новина може би ще развърже езика му.

— За Бога, каква е тази тайна?

V.
— Ще ви разкажа всичко поред, а също и това, как стигнах до истината. Най-напред искам да знаете, че ми е крайно неудобно аз да разказвам, а вие да слушате. Господин Джордж Бърнуел и вашата племенница са се били наговорили да избягат и изпълниха своето намерение.

— Моята Мери? Това е невъзможно!

— За съжаление това са фактите. Нито вие, нито вашият син сте познавали добре човека, когото сте въвели в семейството си. Това е един от най-опасните хора в Англия: разорен комарджия, отчаян негодник, човек без сърце и съвест. Вашата племенница няма понятие за подобен вид хора. Когато той е започнал да и нашепва любовни думи, както е правил и със стотици други жени, Мери си е въобразила, че тя единствена е накарала сърцето му да трепне. Дявол знае как я е омотал в мрежите си, но всяка вечер те са си правили срещи!

— Не вярвам и няма да повярвам! — извика господин Хоулдър и лицето му съвсем побледня.

— Тогава слушайте какво се е случило онази вечер у вас. Когато сте отишъл в стаята си (както си е мислела вашата племенница), тя е слязла долу и е започнала разговор със своя любовник през прозореца, който гледа към конюшнята. Навярно дълго е стоял там, защото следите му дълбоко са се отпечатали в снега. Тя му е разказала за короната. Алчността му се е събудила и той е подчинил Мери на своята воля. Не се и съмнявам, че ви обича, но мисля, че тя е от категорията на онези жени, у които страстта към любимия заглушава всички останали чувства. Тя едва е успяла да затвори прозореца, а след това е започнала да ви разказва за похожденията на прислужницата, което впрочем е вярно.

— Синът ви Артър, след разговора ви е отишъл в стаята си и е легнал да спи. Вероятно поради дълга, който трябва да погасява в клуба, сънят му е бил неспокоен. В полунощ дочул нечии леки стъпки около вратата си. Станал и с учудване забелязал братовчедка си, която се била отправила към вашия кабинет. Поразен от това, обул панталоните и зачакал да види как ще се развият нещата по-нататък. Най-после тя излязла от кабинета й при светлината на висящата лампа в коридора, той видял в ръцете и короната с берилите. Тя заслизала по стълбите. Той с ужас се запътил след нея, като се прикрил в една от дългите завеси, откъдето можел да наблюдава. Артър забелязал, че госпожица Мери предпазливо отворила прозореца, подала някому короната, затворила тихо прозореца и бързо преминала покрай него, на път за своята стая.

— Артър стоял като хипнотизиран. Той не можел и да си представи, че трябва да събуди баща си, защото в такъв случай ще навреди на любимата си братовчедка. Но щом тя влязла в стаята си, разсъдъкът му се върнал и тогава е осъзнал колко голямо нещастие ви заплашва, господин Хоулдър. Както бил бос, той слязъл долу, отворил прозореца, скочил в снега и се спуснал по пътеката да гони мъжката фигура, която се откроявала на белотата на снега. Джордж Бърнуел се опитал да избяга, но Артър се впил в него и помежду им започнала истинска борба. Вашият син се мъчел да изтръгне короната от ръцете на „приятеля“ си, а той отчаяно я дърпал, докато не се чул доста силен шум (който произлязъл, забележете, от счупването на короната) и като резултат украшението останало в ръцете на Артър. Тогава той се спуснал да бяга обратно към къщи, прекрачил прозореца, затворил го и се качил горе в кабинета ви, като през това време се чудел как да изправи смачканата при борбата корона. В този момент сте влязъл вие.

— Нима всичко това е възможно? — запита банкерът.

— И ето, когато той е чувствувал, че заслужава най-гореща благодарност, вие сте се нахвърлил върху него, окачествявайки го като най-долен крадец. Разбира се, неговото благородство не му е позволило да издаде тази, която той много уважава, а вие обичате — Мери.

— Ето защо тя извика и падна в безсъзнание, когато видя короната! — каза господин Хоулдър. — Помогни ми, Господи! Ето защо той е искал да излезе за пет минути! Той е желаел да отиде до мястото на борбата, за да види дали не е останал там счупеният ъгъл на украшението, Сега разбирам колко несправедлив и жесток съм бил към моя син!

— Когато пристигнахме у вас — продължи Холмс, — аз разгледах внимателно наоколо, за да разбера какви следи ще открия. От предния ден не беше валял нов сняг, а и времето беше студено; всичко това благоприятствуваше моето разследване. При входа на кухнята, въпреки изпотъпкания сняг открих, че сигурно е стояла жена, а овалната следа ми показа, че е разговаряла с мъж с дървен крак. По-нататък разсъдих, че сигурно тяхната среща е трябвало да приключи бързо, защото открих, че жената е тичала, за да се прибере вкъщи. Токчетата се бяха отбелязали здраво в снега, докато носовете на обувките и личаха съвсем слабо. Човекът с дървения крак се е повъртял малко и си е тръгнал, което ясно се вижда от следите в снега. Когато по-късно разпитах племенницата ви, оказа се, че предположенията ми са правилни, След като пребродих цялата градина и не видях никакви други следи освен тези на полицаите, попаднах на пътечката пред конюшнята, където следите ми разказаха цяла история. Единият вид следи бяха от обуща, а другият — за моя радост — от бос крак. Реших в себе си, че това са следите на вашия син. Първите отиваха към къщата и се връщаха, а вторите — явно говореха, че притежателят им е тичал. Тръгнах по дирите. Установих, че човекът с обуща е прекарал доста време до прозореца на коридора, изпотъпквайки снега в очакване. На сто ярда по-нататък открих мястото на борбата — там снегът беше разхвърлян и изпотъпкан. Няколко капки кръв ми доказваха, че не съм се излъгал. Следата с кръвта стигаше до самото шосе, а там вече никакви следи не можеха да се различат. Що се касае до босите дири, те се връщаха обратно към къщата и прозореца на коридора.

— Ако си спомняте, когато влязох у вас, аз разгледах с лупа перваза на прозореца, а после и следите под него. Стигнах до убеждението, че някой е влизал през прозореца; в подкрепа на това ми говореха следите от мокри нозе от прозореца навътре към къщата, И така аз предположих: пред прозореца е чакал човек, който е искал да вземе короната. Някой му е изнесъл тази скъпоценност. Вашият син, след като е констатирал всичко това, се е хвърлил след крадеца, с когото са се сборичкали. Те са дърпали короната всеки към себе си и така с общи усилия, без да щат, са успели да отчупят единия ъгъл. Синът ви се е върнал със скъпото украшение. Това добре. Оттук нататък трябваше да си отговоря на въпросите: кой е бил този негов противник и второ — кой е изнесъл короната.

— Открай време — продължи Холмс — аз поддържам само това правило: изключвам всичко невъзможно, а това, което остане, макар и неправдоподобно, ще се окаже истината. Ето защо, изключих вас като лицето, което може да е изнесло короната. Оставаха следователно прислужницата и племенницата ви. В случай, че прислужницата я беше изнесла, щеше ли вашият син да позволи да бъде обвинен вместо нея? Категорично не. Следователно, след като ми е известно, че Артър е обичал братовчедката си, напълно е обяснимо защо той не иска да открие нейната тайна, при това толкова позоряща. Припомних си вашия разказ, че сте я видял на прозореца, че припаднала, когато видяла короната в ръцете му и това ми беше достатъчно, за да се потвърдят предположенията ми.

— Но кой е нейният съучастник? — след кратка пауза рече Холмс. Очевидно — нейният любовник. Кого би могла да обича така силно Мери, че чувствата и да затъмнят обичта, която питае към вас? Аз знаех пак от вас, че излизате рядко и че кръгът на познатите и приятелите Ви е строго ограничен. От тези, които изброихте вчера, мен ме впечатли името на Джордж Бърнуел. Слушал съм за него и за неговата лоша слава по отношение на жените. И забележете: той е разчитал, че Артър ще мълчи, защото в противен случай би изложил братовчедката си.

— А сега, вие сам можете да предположите какво направих по-нататък. Преоблечен като скитник, се запътих към дома на Джордж Бърнуел. Успях да спечеля доверието на неговия лакей, от когото узнах, че господинът през нощта е получил, рана на главата. След това купих за шест шилинга обущата на господин Бърнуел, пристигнах в Стретам, сравних следите с обувките и моята хипотеза се потвърди.

— Снощи забелязах около къщата някакъв скитник — отбеляза господин Хоулдър.

— Това бях аз — продължи Холмс. — Прибрах се у дома, преоблякох се прилично и тъй като бях уверен, че съм намерил виновника, седнах, за да обмисля нещата. Предстоеше ми трудна работа, тъй като трябваше да се избегне какъвто и да е скандал, а знаех, че този опасен негодник добре разбира, че ни държи в ръцете си. Но ми оставаше друго, освен да го посетя, В началото той отричаше всичко. Но аз му разказах цялата история с такива подробности, че той започна да ме заплашва и понечи да свали револвера си от стената, където беше закачен. Преди да стигне до целта си, дулото на моя револвер вече беше опряно до главата му, в резултат на което той стана благоразумен. Обещах му, че ще заплатим по хиляда фунта стерлинги за всеки камък. За пръв път забелязах в погледа му самосъжаление. „А пък аз продадох и трите за шестстотин фунта на един златар. Дявол да го вземе!“ — проговори той. След това научих от него адреса на бижутера, представих му се и му обещах по хиляда фунта за всеки берил. Пазарихме се дълго, но постигнах целта си. Пропуснах да ви кажа, че обещах на господин Бърнуел да не го преследваме. След това отидох в участъка при сина ви, разказах му, че всичко е завършило благополучно и към два часа си легнах да поспя след твърде уморителен ден.

— Ден, който спаси Англия от обществен скандал! — рече банкерът, като ставаше от мястото си. — Не мога да намеря думи, господине, за да ви благодаря, но ще се убедите, че аз съм благороден човек! Вашето изкуство се оказа много по-голямо от това, което си представях! А сега сигурно ще ми трябват криле, за да полетя към скъпия ми син, за да го моля за прошка. Това, което ми разказахте за нещастната Мери, много ме огорчи. Смея ли да разчитам, че с помощта на вашето изкуство ще мога да науча къде е тя сега?

— Мисля — рече Холмс, — че тя сигурно е там, където е господин Джордж Бърнуел. Ще ми простите, господин Хоулдър, но аз мисля също така, че много скоро тя ще бъде наказана за своята заблуда.

Бележки
[0] берил (лат.) — скъпоценен камък със зеленикав и син цвят, по-рядко бял, жълт или розов; прозрачнозеленият се нарича смарагд (изумруд), а синьозеленият — аквамарин. ↑

Край

Приключенията на Шерлок Холмс (10) 1892

Благородният ерген

Женитбата на лорд Сен Симон и нейният странен завършек отдавна бяха престанали да интересуват висшите кръгове на обществото, в които се движеше нещастният годеник.

Нови скандали затъмниха тази случка, а техните подробности отвлякоха вниманието от драмата, която се бе разиграла преди четири години. Аз имам причини да предполагам, че не всички факти, свързани с този случай, са известни на обществото, и тъй като моят приятел Шерлок Холмс взе живо участие в тяхното изясняване, мисля, че спомените ми за него щяха да бъдат непълни, ако не отбележа този интересен епизод.

Това се случи няколко седмици преди сватбата ми, когато още живеех при Шерлок Холмс, в неговата квартира на Бейкър Стрийт. Веднъж, като се върна от разходка, той намери едно писмо на масата си.

Бях прекарал цял ден у дома, защото беше доста влажно и духаше силен вятър. Куршумът, който беше останал в крака ми, за да ми напомня за афганистанския поход, с глуха болка напомняше за своето присъствие. Аз се разположих на един стол, поставих краката си на друг и се вдълбочих във вестниците. Но четенето ми омръзна, захвърлих вестниците и продължавайки да лежа, разглеждах монограма на плика, мислейки си кой ли благородник може да е изпратил това писмо.

— Имате писмо от някакъв знатен господин — казах аз, когато Холмс влезе в стаята. — Ако не се лъжа, тази сутрин вие получихте покана от един търговец на риба и от един служител в митницата?

— Да, моята кореспонденция се отличава с голямо разнообразие — отвърна Холмс, като се усмихваше. — И колкото по-ниско е положението на кореспондента, толкова е по-интересно писмото. А, ето пак покана. Аз не обичам да излизам, досадно ми е, ще трябва пак да лъжа.

Той разпечата плика и прочете писмото.

— О, това е нещо по-интересно.

— Не е ли покана?

— Не, професионална работа.

— И клиентът е благородник?

— Член на едно от най-видните семейства в Англия.

— Поздравявам ви, скъпи приятелю.

— Казвам ви най-искрено, драги Уотсън, общественото положение на пациента не играе за мен по-голяма роля от неговата работа. А в днешния случай работата, струва ми се, ще излезе доста интересна. Четохте ли вестниците?

— Както виждате — казах аз меланхолично, — нямаше какво да правя.

— Чудесно: ще можете да ми помогнете. Аз чета само за углавните дела и скръбните вести. Това четене не е много поучително. Е, ако внимателно сте следили произшествията, навярно сте чели за лорд Сен Симон и за неговата сватба.

— О, да, четох с голям интерес.

— Отлично! Писмото, което държа в ръката си, е от лорд Сен Симон. Ще ви го прочета, а вие ще намерите във вестниците всичко, което се касае до този случай. Ето какво пише той:

„Драги мистър Шерлок Холмс

Лорд Бакуотър ми каза, че мога напълно да ви се доверя. Затова се решавам да намина към вас и да се посъветвам за скръбното събитие, свързано с моята сватба. Господин Лестрейд се е заел с тази работа, но ме уверява, че няма нищо против вашето сътрудничество и мисли дори, че вие ще можете да ни помогнете. Ще дойда у вас в четири часа. Ако сте назначили някоя друга среща, ще ви моля да я отложите, понеже моята работа е извънредно важна.

С почит:

Робърт Сен Симон“

— Написано е в Гронсвенър с паче перо. Благородният лорд е изцапал кутрето на дясната си ръка с мастило — забеляза Холмс сгъвайки писмото. — Той пише, че ще дойде в четири часа. Сега е три. Има още цял час до неговото пристигане. Ще използувам това време, за да се запозная с ваша помощ с тази работа. Потърсете съобщенията във вестниците и ги наредете поред, а аз ще видя кой е нашият клиент.

Той свали от полицата справочника с червената подвързия.

— Ето го — каза Холмс, седейки на стола. — Робърт Уолсингам де Уер Сен Симон, втори син на херцог Балморал. Хм! Герб: на синьо поле три шипа на черен щит. Роден в 1846 година. Значи сега е на четиридесет години. Зряла възраст за женитба. Бил е секретар в Министерството на колониите. Баща му, херцогът, е бил някога министър на външните работи. Те са преки потомци на Плантадженетите, от една страна, и роднини на Тюдорите — от друга. Хм… Нищо не може да се разбере от тия сведения. Може би вашите ще бъдат по-интересни, Уотсън.

— Лесно ще намеря исканите сведения, понеже това събитие стана наскоро и направи голямо впечатление. Не ви разказах за него нищо, понеже вие бяхте зает с друга работа.

— О, вие говорите за историята с мебелния магазин на Брейвънйорк Скуеър. Тя се изясни, защото беше ясна от самото начало. Б, какво намерихте във вестниците?

— Ето първата бележка в „Морнинг поуст“, написана, както виждате, преди няколко седмици:

„Научаваме се, че скоро ще се състои бракът на лорд Сен Симон, втория син на херцога Балморал, с госпожица Хети Дорън, единствената дъщеря на Алойшъс Дорън, ескуайър от Сан Франциско, Калифорния, Североамериканските съединени щати.“

— Кратко и ясно — забеляза Холмс, протягайки дългите си и сухи крака към огъня.

— По-подробна забележка се яви тази седмица. „Националното производство на брачния пазар започва силно да страда от възприемането принципа на свободната търговия. Необходимо е да се вземат предпазни мерки. Аристократичните домове на Англия един след друг преминават в ръцете на нашите отвъдатлантически родственици. Миналата седмица списъкът на завоеванията на очарователните посетители се е увеличил с ценна придобивка. Лорд Сен Симон, който вече двадесет години се противопоставя на стрелите на бог Амур, обяви за близкия си брак с госпожица Хети Дорън, прелестна дъщеря на милионер от Калифорния. Госпожица Дорън има грациозна и рядка хубост, с което обръща внимание по баловете, и при това е единствена дъщеря. Говори се, че нейната зестра надминава шестзначно число. Понеже ни е известно, че херцог Балморал трябваше да продава през последните години своите картини, а лорд Сен Симон няма свой имот освен малкия Бузумурски чифлик, ясно е, че щастието не е само на страната на калифорнийската хубавица, която така лесно преминава от гражданка на република в редиците на британските титулувани благородници.“

— Има ли още нещо? — попита Холмс, прозявайки се.

— О, да. Има много съобщения. — Ето например в „Морнинг Поуст“ се казва, че сватбата ще бъде много скромна и ще се състои в църквата „Сент Джордж“ на Хановърс Скуеър. Поканени са само няколко близки приятели. След вен-чавката всички ще се отправят за Ланкастър, където господин Алойшъс Дорън е наредил жилище за младоженците.

След два дни (миналата сряда) се появи съобщение, че сватбата се е състояла и младите съпрузи ще прекарат медения месец в имението на лорд Бакуотър, близо до Питърсфилд. Ето всичко, което писаха вестниците до изчезването на младоженката.

— До какво? — попита Холмс, надигайки се от стола.

— До изчезване на младоженката.

— А кога е изчезнала тя?

— По време на сватбения обед.

— Значи така. Работата излиза по-интересна, отколкото предполагах. Драматична случка.

— Да, и на мене ми се вижда необикновена.

— Годениците често изчезват преди сватбата; невестите бягат понякога през медения месец, но подобно нещо не помня. Моля, разкажете ми всичките подробности.

— Предупреждавам ви, че подробностите са малко.

— Може би ще успеем да обясним сами много неща.

— Ще ви прочета съобщение от един вчерашен сутрешен вестник. Ето заглавието:

„Чудновата случка с аристократическа сватба.

Семейството на лорд Робърт Сен Симон е поразено от странната случка, която стана след венчавката. Тя, както беше съобщено, се извърши вчера сутринта, но едва днес е възможно да се потвърдят странните слухове, които се носеха из града. Въпреки — старанията на приятелите да загладят работата, за нея се говори толкова много, че ние не намираме повод да мълчим.

Венчавката се състоя в църквата «Сейнт Джордж» на Хановърс Скуеър. Освен бащата на невестата, господин Алойшъс Дорън, присъствуваха само херцог Балморал, лорд Баутър, Юстас, лейди Клара Сен Симон и лейди Алисия Утингън. След венчавката всички се отправиха към къщата на господин Алойшъс Дорън, през Ланкастърските врати, където бе приготвен обед. Казват, че някаква непозната се е опитвала да влезе в къщата след младоженците. Предявила правата си над лорд Сен Симон. След дълга мъчителна сцена тя била изпъдена от вратаря и един лакей.

Невестата за щастие била влязла вътре преди тази нещастна случка и обядвала, но изведнъж й станало лошо и отишла в стаята си. Доста дълго време не се връщала, затова баща й тръгнал да види какво има; прислужницата му казала, че невестата влязла в стаята си, облякла наметалото си, сложила шапката си и изтичала в коридора. Един от лакеите казва, че видял някаква жена да излиза от къщи, но и не помислил, че това е неговата господарка. Като се убедиха, че дъщеря му е изчезнала, господин Алойшъс Дорън и младоженецът заявиха на полицията за случката. Взети са енергични мерки и навярно това странно събитие скоро ще се изясни. До снощи обаче нищо не е било известно за изчезналата лейди. Както се говори, полицията е арестувала жената, която е предизвикала скандала, като се предполага, че тя е замесена в изчезването на младоженката. Предполага се също, че престъплението е извършено от ревност или по някакъв друг повод.“

— Това ли е всичко?

— Има още една малка, доста важна бележка.

— Каква?

„Задържана е госпожица Флора Милър, същата, която е предизвикала скандала. Оказа се, че тя по-рано е била танцувачка в «Алегро» и вече от няколко години познава младоженеца.“

— Ето всичко, което е известно по този случай на вестниците.

— Забележителен случай. По никой начин не бих се съгласил да се откажа от разследването му. Звъни се, Уотсън. Скоро ще удари четири часът и затова не се съмнявам, че звъни нашият знатен клиент. Не си отивайте, Уотсън. Предпочитам да имам всички сведения, в случай че паметта ми измени.

— Лорд Сен Симон — съобщи момчето, като отвори вратата.

Влезе един господин с приятно, изтънчено лице, с орлов нос, бледен и с поглед на човек, който е научен да заповядва на другите. Той влезе бодро, но изглеждаше по-стар, понеже подгъваше колена и по малко се привеждаше напред. Косите му бяха започнали да побеляват, а темето му беше плешиво. Облеклото му беше кокетно: висока яка, черно палто, бяла жилетка, жълти ръкавици, лачени обуща и светли панталони. Влизайки в стаята, той се огледа, като си играеше с верижката на златните си очила.

— Здравейте, лорд Сен Симон — рече Холмс, като се поклони. — Моля, седнете. Това е моят приятел и колега, доктор Уотсън. Седнете по-близо до огъня и да поприказваме за вашата работа.

— Тя е много неприятна, мистър Холмс, както и вие сам разбирате. Аз чух, че сте се занимавали с такива деликатни работи, макар че вашите клиенти може би не са от класата, към която принадлежа аз.

— Да, но вече съм имал и клиенти като вас.

— Какво искате да кажете?

— Последният мой клиент беше крал.

— О, нима? Аз не знаех това. И неговата жена ли е изчезнала?

— Вие разбирате, че другите мои клиенти също могат да се доверяват на дискретността ми, както и вие — вежливо отговори Холмс.

— Разбира се, вие сте напълно прав. Колкото се отнася до моята работа, готов съм да ви дам всички сведения.

— Благодаря ви. Известно ми е само това, което е писано във вестниците. Например вярно ли е известието за изчезването на младоженката?

Лорд Сен Симон прегледа набързо забележката.

— Да, всичко е вярно.

— Преди да си съставя някакво мнение за тази случка, трябва да знам още много неща. Струва ми се, че най-добре ще бъде, ако започна да ви задавам въпроси.

— Заповядайте.

— Кога се запознахте с госпожица Хети Дорън?

— Преди една година в Сан Франциско.

— Вие пътувахте из Съединените щати?

— Да.

— И тогава ли се сгодихте за нея?

— Не.

— Но вие сте били в приятелски отношения с нея.

— Харесваше ми нейното присъствие и тя виждаше това.

— Баща й много ли е богат?

— Да. Той се смята за най-богатия човек по цялото тихоокеанско крайбрежие.

А как е забогатял?

— От рудниците. Преди няколко години не е имал нищо. После намерил злато и забогатял.

— А сега кажете мнението си за вашата жена. Какъв човек е тя?

Лордът понамести очилата си и като втренчи поглед в огъня, каза:

— Вижте, мистър Холмс, жена ми беше вече на двадесет години, когато баща й забогатя. Дотогава тя е тичала свободно сред рудничарите, тичала е из горите н планините, така че по-скоро природата я е възпитавала, отколкото училището. Тя е вироглава, със силна воля, свободна от всякакви предразсъдъци. Много е сприхава и избухлива и не се замисля, когато изпълнява своите решения. Но аз не бих й дал името, което имам честта да нося — тук той внушително се изкашля, — ако не намирах, че е благородна жена. Намирам, че е способна за геройска саможертва и мисля, че тя с отвращение се отнася към всичко нечестно.

— Имате ли портрета й?

— Да, донесох го.

Той отвори един медальон и ни показа портрета на една хубава жена. Това беше миниатюра на слонова кост и художникът чудесно бе изобразил блестящите черни коси, големите тъмни очи и чаровните устни на госпожица Дорън. Холмс само разгледа внимателно портрета, после затвори медальона и го върна на лорд Сен Симон.

— Госпожица Дорън дойде в Лондон и вие възобновихте познанството си, така ли?

— Да. Баща й я доведе. С нея се срещнахме през този сезон, после аз й направих предложение и се ожених за нея.

— Струва ми се, че тя ви е донесла добра зестра?

— Да, но не по-голяма от тази, която донасят обикновено жените of нашите среди.

— И тя остава за вас, щом веднъж бракът е сключен?

— Да ви кажа право, аз не съм се интересувал за това.

— Напълно естествено. Вие видяхте вашата съпруга в навечерието на сватбата, нали?

— Да.

— Беше ли тя добре разположена към вас?

— Много добре. През цялото време говореше за бъдещия ни живот.

— Значи така? Това е твърде интересно. А сутринта в деня на сватбата?

— Беше също така весела, както винаги.

— А после забелязахте ли у нея някаква промяна?

— Да си кажа право, за пръв път забелязах, че характерът й не е особено мек. Но случаят, който ме накара да помисля така, е толкова нищожен, че не намирам за нужно да го спомена. При това той няма никакво значение.

— Все пак разкажете ми за този случай.

— Наистина празна работа. Когато пристъпвахме към олтара, тя изпусна букета си на една от скамейките. Някакъв джентълмен, който седеше на тази скамейка, й подаде букета след минутно забавяне. Когато й споменах за този случай, тя рязко ми отвърна и докато пътувахме към дома, силно се вълнуваше от тази дреболия.

— Така. Казвате, че някакъв господин седял на скамейката. Значи в черквата е имало и чужди хора?

— О, да! Това не може да се избегне, когато черквата е отворена.

— Той не беше от приятелите на вашата жена, нали?

— Не, не. Аз го нарекох джентълмен само от вежливост, а всъщност беше прост човек. Не му обърнах внимание, но струва ми се, ние се отклоняваме от случая.

— И така, лейди Сен Симон се върна от черквата в невесело настроение. Какво направи, когато влезе в къщата на баща си?

— Аз я видях да разговаря с прислужницата си.

— А коя е нейната прислужница?

— Казва се Алис. Тя е американка и дойде от Калифорния с господарката си.

— Ползува ли се с нейното доверие?

— Дори много. Мисля, че госпожица Дорън й позволяваше твърде много. Но американците гледат на това иначе.

— Дълго ли разговаря тя с Алис?

— Само няколко минути.

— Не чухте ли какво говореха?

— Не, аз не разбрах нищо от думите й, понеже тя говореше на американско наречие, което често употребява.

— Американското наречие понякога е много изразително. А какво направи жена ви след това?

— Влезе в трапезарията.

— Под ръка с вас?

— Не, самичка. Тя не обръща внимание на такива дреболии. Десет минути по-късно тя изведнъж стана, избъбри нещо за извинение, излезе от стаята и не се върна вече.

— Но доколкото зная, прислужницата й Алис е казала, че лейди Сен Симон влязла в стаята си, облякла палтото си върху венчалната рокля и като сложила шапката си, излязла.

— Съвсем вярно. След това я видели в Хайд Парк с Флора Милър. Сега тя е задържана.

— Ах, да. Бих искал да имам някои сведения за тази госпожица и за вашите отношения с нея.

Лорд Сен Симон сви вежди и повдигна рамене.

— В продължение на няколко години ние бяхме с нея в близки отношения — много близки. Тя работеше в „Алегро“. Аз не съм я обиждал и тя няма повод да се оплаква от мене.

— Но нали знаете жените, господин Холмс? Флора е много мило създание, извънредно е сприхава И много ме обича. Тя ми писа ужасни писма, когато научи, че ще се оженя. Право да ви кажа, аз именно затова исках да се венчая скромно — боях се от скандал в черквата. Тя се завтече към входа на къщата и искаше да влезе в чакалнята, като обсипваше жена ми със страшни грубости и заплахи, но аз предвидих какво може да се случи и заповядах на слугите да я изкарат вън. Като видя, че вдигнатият от нея шум не даде никакви резултати, тя се успокои.

— А жена ви чу ли това?

— За щастие — не.

— А после я видели с тази жена?

— Да. Господин Лестрейд се отнася много сериозно към този факт. Предполага, че Флора е повикала жена ми, като й е устроила някаква ужасна клопка.

— Възможно е.

— Вие на същото мнение ли сте?

— Не твърдя това. А вие смятате ли, че е възможно?

— Флора не може да обиди и муха.

— Но ревността може да измени характера на човека. Моля, кажете какво мислите вие по този въпрос?

— Вижте, аз дойдох да чуя вашето мнение, понеже сам нищо не мога да разбера. Разказах ви всичко, а вие все пак искате да знаете моето мнение. Според мене възможно е възбудата, съзнанието за достигнатото високо положение да е подействувало силно върху нервната система на моята жена.

— С една дума — неочаквано умопомрачение?

— Вижте, когато се сетя, че тя се отказа не лично от мене, но от всичко, което безуспешно гонят други, неволно ми идва наум това предположение.

— Тази хипотеза също е възможни — каза усмихнато Холмс. — Е, лорд Сен Симон, мисля, че всички сведения са в ръцете ми. Кажете, моля, когато седяхте на масата и закусвахте, можехте ли да видите какво става на улицата?

— Да, от прозореца се вижда улицата и градината.

— Така, няма да ви задържам повече. Ще ви съобщя каквото науча.

— В случай че успеете да разрешите загадката — каза нашият клиент, ставайки от стола.

— Аз вече я разреших.

— Какво?

— Казвам, че аз вече разреших загадката.

— Тогава къде е жена ми?

— Това е подробност… и аз скоро ще узная.

Лорд Сен Симон поклати глава.

— Страхувам се, че това разрешение не е за нашите глави — каза той и като направи един старомоден поклон, излезе.

— Много е мило от страна на лорда, че ме удостои с честта да сравнява своята глава с моята — каза усмихнато Холмс. — Мисля, че след тоя разпит можем да изпием по чаша уиски със сода и да изпушим по една пура. Аз си направих изводите, преди още лордът да влезе в стаята.

— О, Холмс! — възкликнах аз.

— Записал съм си подобни случаи, макар че, както ви казах, при тях изчезването не става така скоро след венчавката. Разпитът само потвърди моите предположения. И незначителните на вид показания понякога играят много важна роля.

— Но нали и аз слушах това, което чухте и вие?

— Да, но вие не познавате останалите случаи, а тъкмо те ми помогнаха да разреша тази задача. Същото нещо се е случило преди няколко години в Абърдийн, нещо подобно е станало в Мюнхен една година след Френско-пруската война. Аха, ето го и Лестрейд! Здравей, Лестрейд, ето там има празна чаша, а в кутията има пури.

Детективът беше облечен с дреха в тъмножълтеникав цвят и яка, която му придаваше моряшки вид. В ръката си носеше черна платнена чанта.

Лестрейд се ръкува, седна и запуши предложената му пура.

— Какво се е случило? — попита, усмихвайки се, Холмс. — Вие нещо не сте доволен?

— Наистина не съм доволен. Тази проклета история на Сен Симон — нищо не разбирам.

— Наистина ли? Вие много ме учудвате.

— Каква забъркана история! Цял ден работих и нищо.

— Пък и добре сте се измокрили — каза Холмс, пипайки с ръка дрехата на Лестрейд.

— Да, изследвах дъното на „Сърпънтайн“[1].

— Господи, Боже мой!… За какво?

— Търсих тялото на лейди Сен Симон.

Холмс се изтегна назад в стола и високо се изсмя.

— А защо не опитахте да изследвате дъното на фонтана на Трафалгарския площад? — запита той.

— Защо? Какво искате да кажете с това.

— Колкото бихте я намерили там, толкова и на друго място.

Лестрейд погледна сърдито моя другар.

— На вас навярно всичко ви е известно? — продума той с насмешка.

— Аз току-що научих фактите, но вече си съставих определено мнение.

— Наистина ли? Значи вие мислите, че „Сърпънтайн“ не играе никаква роля в тази случка?

— Почти съм уверен в това.

— Тогава ще се потрудите ли да ми обясните какво значат тези намерени неща?

Той разтвори чантата и хвърли към нас копринена венчална рокля, бели венчални пантофки, венец и було — всичко добре измокрено.

— Ето още — каза той, като сложи върху купчината нов венчален пръстен. — Опитайте да счупите това орехче, драги Холмс.

— Значи така. И всичко това вече намерихте на дъното на „Сърпънтайн“? — попита моят другар, като изпусна кълбета син дим.

— Не, намерил ги е пазачът на градината, плавали във водата. Вещите са нейни и аз помислих, че тялото няма да е далече от тях.

— Според блестящото заключение, че тялото на човека трябва да бъде винаги близо до гардероба му? Кажете ми, моля, какво искате да откриете?

— Някакви доказателства за виновността на Флора Милър.

— Мисля, че трудно ще ги намерите.

— Наистина ли? — горчиво възкликна Лестрейд. — Аз пък мисля, Холмс, че вашите умозаключения никак не са годни за практиката. За две минути вие направихте две грешки. В това палто има улика против Флора Милър.

— Каква?

— В него има джоб. В джоба чантичка за визитни картички, и в нея — записка. Ето я. Слушайте. „Ще ме видите, когато всичко бъде готово. Вървете сега. Ф.Г.М.“ Предполагам, че Флора Милър е примамила лейди Сен Симон и с помощта на свои съучастници я е скрила някъде.

— Отлично, Лестрейд — със смях каза Холмс. — Вие хитро сте поели работата. Дайте да видя записката.

Той взе небрежно записката, но изведнъж внимателно я погледна и каза с доволен вид:

— Да, това наистина е много важно.

— А-ха, тъй ли?

— Поздравявам ви. Извънредно важно.

Лестрейд стана от мястото си и цял сияещ, се наведе над записката и погледна.

— Но какво е това? Вие гледате от другата страна!

— Именно това ми трябва.

— Вие сте полудели. Там са написани няколко думи с молив.

— Това парче е сметка от хотел, който много ни интересува.

— Тук няма нищо. Аз вече гледах — каза Лестрейд. „4 октомври, за стая — 8 шилинга, закуска — 2 шилинга и 6 пенса, дивеч — 1 шилинг, закуска — 2 шилинга и 8 пенса, чаша херес — 8 пенса.“ — Нищо не виждам тук.

— Вярвам ви. А при все това е много важно що се отнася до записката, тя или по право подписът й също имат важно значение, затова аз още един път ви поздравявам.

— Вече изгубих доста време — каза Лестрейд, като стана. — Смятам, че трябва да се действува, а не да се развиват разни теории пред камината. Прощавайте, господин Холмс. Ще видим кой пръв ще разреши загадката.

Той събра нещата, пъхна ги в чантата и тръгна да излиза.

— Ще ви кажа само няколко думи за тази работа, Лестрейд — проточено изрече Холмс. — Лейди Симон не е съществувала никога.

Лестрейд погледна тъжно моя приятел, после се върна към нас, почука три пъти многозначително по челото си, поклати глава и бързо излезе навън.

Едва той успя да затвори вратата, Холмс стана и облече палтото си.

— Право е, че трябва да се действа — каза той, — и затова ще трябва да ви оставя за малко, Уотсън.

Шерлок Холмс излезе в шест часа, а след един час слугата от един деликатесен магазин донесе голям сандък. Той отвори сандъка и за голямо мое учудване, започна да нарежда върху моята дървена маса разкошна студена вечеря. След това обясни, че всичко е платено и че нещата са донесени по поръчан адрес.

Към девет часа Холмс бързо влезе в стаята. Изразът на лицето му беше сериозен, в очите му светеше огън. Аз заключих, че предположенията му са се оправдали.

— Аха, вечерята е готова — каза той, потривайки ръце.

— Вие чакате гости? Сложено е за петима.

— Да, мисля, че ще ни дойдат гости — каза той. — Чудно е, че лорд Сен Симон го няма още. Аха! Като че ли чувам неговите стъпки.

Влезе нашият клиент. По неговото аристократично лице се забелязваше смущение. Той подръпваше кордона на очилата си по-усилено от всякога.

— Моят слуга ви намери, нали? — попита Холмс.

— Да, признавам, че съдържанието на вашето писмо ме порази. Уверен ли сте в това, което казвате?

— Безусловно.

Лордът се хвърли на креслото и потърка с ръка челото си.

— Какво ще каже херцогът, като научи, че един от членовете на неговото семейство е подхвърлен на такива унижения! — прошепна той.

— Това е чиста случайност. Няма никакво унижение.

— Ах, вие гледате на нещата от съвсем друга гледна точка.

— Никой не е виновен тук. Тя не е можала да постъпи иначе. Разбира се, трябва да се съжалява, че е постъпила малко рязко, но нали тя няма майка, която би могла да й даде съвет в такъв случай.

— Това е оскърбление, господине, публично оскърбление — каза лордът, удряйки нервно по масата.

— Трябва да се отнасяте снизходително към бедното момиче, което се е намирало в такова безизходно положение.

— Никакво снизхождение. Аз съм страшно ядосан. С мен постъпиха отвратително!

— Като че ли се звъни — каза Холмс. — Да, по стълбата се чуват стъпки. И ако не успея да ви убедя, лорд Сен Симон, аз извиках адвокат, който може би ще бъде по щастлив от мене.

Той отвори вратата и въведе в стаята някакъв господин и една жена.

— Лорд Сен Симон — каза Холмс, — позволете ми да ви представя господин и госпожа Франсис Хай Моултън. С госпожа Моултън, струва ми се, вече сте се виждали.

При вида на влезлите нашият клиент скочи от мястото си и се изправи развълнувано, а сетне наведе очи и сложи ръка зад гърба си с вид на оскърбено достойнство. Жената бързо пристъпи към него и му протегна ръка. Той не повдигна очи. И добре направи, защото трудно бе да се устои на умолявалия израз на нейното прекрасно лице.

— Вие се сърдите, Робърт? — каза тя. — Вие имате пълно право за това.

— Моля, не се извинявайте — горчиво продума лорд Сен Симон.

— О, аз зная, че постъпих с вас отвратително. Трябваше по-рано да ви кажа всичко. Но след като видях Франк, бях като безумна и не знаех какво върша и какво говоря. Чудя се как не припаднах пред олтара.

— Госпожо, може би бихте искали аз и моят другар да излезем от стаята, докато се обясните.

— Ако мога да кажа и аз своето мнение — забеляза непознатият. — Според мене и без това в тази работа имаше много тайнственост. Но колкото се отнася до мене, аз нямам нищо против, ако Америка и Европа узнаят истината.

Господин Моултън беше жив дребен човек с резки черти на лицето.

— Да, в такъв случай ще разкажа цялата наша история — заяви госпожа Моултън. Ние с Франк се запознахме в 1881 г. в лагера Мак-Куир близо до Скалистите планини, където татко търсеше злато. Сгодихме се, но изведнъж татко намери златоносна жила, а работата на Франк пропадна. Баща ми не искаше и да чуе за нашата женитба, тъй като той ставаше все по-богат и по-богат, а Франк — по-беден и по-беден. Ние заминахме за Сан Франциско. Франк не пожела да се откаже от мене и тръгна след нас. Виждахме се тайно от баща ми. Той би побеснял, ако научеше тогава. Затова ние решихме сами работата. Франк ми каза, че ще се върне наново да работи и ще дойде при мен само когато стане богат като баща ми. Аз му обещах да го чакам и да не се омъжвам, докато той е жив. „А защо да не се венчаем още сега? — каза Франк. — Така ще бъда по-спокоен и никому не ще кажа, че си моя жена, докато не се върна.“ Ние поговорихме върху това и той нареди всичко така, че още тогава се венчахме. След това Франк се отправи да търси щастието си, а аз се върнах при баща си.

Чувах, че Франк бил в Монтана, след това в Аризона и най-сетне в Ню Мексико. По-късно във вестниците се появи съобщение, че лагерът на златотърсачите е бил нападнат от индианци. В числото на убитите беше името и на моя Франк.

Аз припаднах, боледувах няколко месеца. Баща ми мислеше, че съм болна от охтика и ме води едва ли не при всички доктори в Сан Франциско, после отидохме в Лондон, където той ми направи предложение. Баща ми беше много доволен, но аз през цялото време чувствах, че нито един човек на света не ще замени моя нещастен Франк.

Все пак, ако се бях омъжила за лорд Сен Симон, аз бих изпълнила своя дълг към него. Любовта не може да се управлява, но постъпките си човек — може. Пристъпих с него към олтара с намерение да бъда негова добра съпруга. Но можете ли да си представите какво почувствувах, когато се огледах и видях Франк? В първата минута аз помислих, че това е неговият призрак, но когато погледнах втори път, забелязах, че той стои на същото място и ме гледа въпросително, като че ли искаше да познае дали съм радостна, че го виждам, или не. Чудно ми е как не припаднах. Главата ми се завъртя, думите на свещеника бръмчаха в ушите ми, не знаех какво да сторя. Да прекъсна венчавката и да направя сцена в черквата? Погледнах Франк. Той като че ли отчасти отгатна мислите ми и затова ми даде знак с пръст на устните си да мълча. После видях, че пише нещо на парче хартия — сигурно за мене. Когато минавах край него, изпуснах букета си. Той го вдигна и заедно с цветята пъхна в ръцете ми записката. Молеше ме да отида при него, когато ми подаде знак. Разбира се, аз нито за минутка не се усъмних, че дългът ми налага да изпълня неговите желания.

Когато се върнахме у дома, разказах всичко на моята прислужница, която познаваше Франк от Калифорния и го обичаше много. Заповядах й да мълчи и да приготви някои неща за път. Зная, че трябваше да се обясня е лорд Сен Симон, но това беше невъзможно и ужасно в присъствието на майка му и всички ония важни господа. Реших да избягам и после да му обясня всичко. Седяхме на масата и не се минаха и десет минути, когато изведнъж видях Франк на улицата. Той стоеше на отсрещната страна на улицата и ми направи знак, като тръгна към градината. Излязох от стаята, облякох се и тръгнах след него. С мене тръгна и някаква жена, която говореше нещо за лорд Сен Симон — излиза, че и той е имал нещо преди сватбата. Аз успях да се отделя от нея и настигнах Франк. Седнахме във файтон, който ни отведе в жилището му на Гордън Скуеър. Най-после след много години ние се събрахме пак. Той бил взет в плен от индианците, избягал от тях, научил, че го мислят за умрял и тръгнал от Сан Франциско за Англия, за да ме намери в деня на венчавката.

— Аз прочетох във вестниците — обясни американецът. — Там беше споменато името на младоженката и на черквата, в която щяха да се венчаят, но не пишеше къде живеят.

Започнахме да говорим за това, което трябваше да направим. Франк настояваше да се обясни откровено всичко, но мене толкова ме беше срам, че исках да изчезна и никого да не видя повече. Реших само да се обадя с писмо на баща си, че съм жива. Страшно ми беше, като си помислех как всички тия лордове и лейди седят на масата и ме чакат. Франк взе моите венчални дрехи, върза ги и ги хвърли някъде, за да не могат да ни проследят. Навярно утре щяхме да отпътуваме за Париж, ако не беше дошъл при нас този любезен господин Холмс (макар че не разбирам как ни намери). Той доста добре и ясно ми доказа, че аз не съм права, че Франк е прав и че ако се крием, всички ще ни обвиняват. После ни предложи да поговорим с лорд Сен Симон насаме и ние веднага дойдохме тук. Е, Робърт, сега вие всичко знаете. Много ми е жал, че ви огорчих. Вярвам, че не мислите нищо лошо за мене?

По време на този продължителен разказ лордът стоеше в предишната си поза с начумерени вежди и със силно свити устни.

— Извинете — продума той, — не съм свикнал публично да обсъждам моите интимни работи.

— Значи не ми прощавате. Не искате ли да се ръкувате с мене на раздяла?

— Защо не, ако това може да ви достави удоволствие.

Той студено стисна протегнатата му ръка.

— Надявам се, че ще похапнем заедно — каза Холмс.

— Това е вече много — отвърна лордът. — Аз съм принуден да се помиря със станалото, но не виждам причини да се радвам. Позволете ми да пожелая лека нощ на всички ви.

Той направи поклон и величествено излезе от стаята.

— Надявам се, че поне вие ще ми направите честта да похапнете с нас — каза Холмс. — Аз винаги се радвам, когато видя американец, господин Моултън, защото съм от тия, които мислят, че грешките на правителствата в миналите години не ще попречат на нашите деца да станат след време граждани на огромната държава под обединеното знаме на Великобритания и Съединените щати.

— Тази работа излезе много интересна — забеляза Холмс, когато си отидоха гостите. — Тя ни показа как понякога работите се обясняват просто, а пък на пръв поглед изглеждат необясними. Защо даденият случай ни се видя загадъчен? А при това няма нищо по-естествено от събитията, за които ни разказа госпожа Моултън. От друга страна пък — какъв страшен резултат имаме, ако погледнем според теориите на господин Лестрейд.

— Значи вие не сгрешихте?

— В първата минута стана ясно, че младоженката се е съгласила охотно на брака, а после, малко преди да се върне вкъщи, се е разкаяла за своето съгласие. Видя се, че сутринта е станало нещо, което е променило нейното настроение. Какво би могло да бъде това? Тя не е могла да говори с никого насаме. Защото през цялото време е била с младоженеца. Сигурно е видяла някого. Ако е видяла някого, несъмнено той е бил американец, понеже тя е в Англия отскоро и надали някой би могъл да има над нея такова влияние, че след като го види, да измени всичките си планове.

Както виждате, с помощта на изключващия метод, ние дойдохме до заключение, че човекът, когото е видяла, е американец. Кой може да бъде този американец и защо той има над нея такова силно влияние? Това е или любовник, или съпруг. Аз знаех, че тя е прекарала младините си в груба среда, при чудни и странни условия. До тия заключения дойдох, преди лорд Сен Симон да направи посещението си. А когато той ни разказа за господина, който седял на пейката, за внезапната промяна у младоженката, за това как тя изпуснала букета — най-обикновен начин за предаване записка, за разговора на американско наречие с прислужницата, която знае всичките й тайни — работата ми стана напълно ясна. Тя е избягала с мъж — любовник или съпруг — навярно съпруг.

— А как ги намерихте?

— Това би било твърде трудно, ако в ръцете на нашия приятел Лестрейд нямаше едно тъй скъпоценно сведение, чието значение той не разбра. Наистина началните букви играеха важна роля, но още по-важно беше да научим, че той, Моултън, е отседнал в един от най-добрите лондонски хотели.

— Как узнахте това?

— По цените — осем шилинга за стая и осем пенса за чаша херес — такива цени има само в най-луксозните лондонски хотели, които не са много. Във втория от тях, намиращ се на Нортъмбърланд Стрийт, научих, че господин Моултън, американец, е пристигнал наскоро. Аз поисках да погледна приходната книга и видях, че там бяха вписани същите цени, каквито и на сметката.

Той казал писмата да му се изпращат на адрес Гордън Скуеър, 226. Тръгнах за натам и за щастие намерих влюбените вкъщи. Заех се да им дам бащински съвет, доказах им, че ще е по-добре да обяснят своето положение пред обществото, както и пред лорд Сен Симон отделно, като ги поканих тук, за да поговорят е него. Както виждате, той се яви.

— Да, но резултатът от срещата не може да се нарече сполучлив. И не може да се каже, че лорд Сен Симон беше много любезен.

— Ах, Уотсън — с усмивка каза Холмс. — Може би и вие не бихте били любезен, ако след всичкото тичане и след сватбата трябваше неочаквано да се откажете и от жената, и от парите. Аз мисля, че трябва да се отнесем снизходително към лорд Сен Симон и да благодарим на небето, че никога не сме се намирали в подобно положение. Приближете стола си, Уотсън, и ми дайте цигулката. Единствената задача, която ни остава да разрешим сега, е как да убием тия мрачни дни.

Бележки
[1] Изкуствено езеро в Хайд Парк. — Б. ред. ↑

Край
Артър Конан Дойл е автор на повече от сто произведения — романи, разкази, историческа проза, пиеси и дори история на спиритуализма. Световно известен обаче става с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче“ безспорно е най-прочутата му творба.



"Светът е пълен с очевидни неща, които никой, при никакви обстоятелства не забелязва."
- Артър Конан Дойл

"Цялата сага за Шерлок Холмс е красноречив пример за това как изкуството превъзхожда живота."
- Кристофър Морли


"Артър Конан Дойл заслужено се радва на огромен литературен успех, защото щедро внася истинско познание и оригиналност в криминалния жанр."
- Г. К. Честъртън



Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи