събота, 6 февруари 2010 г.

Баскервилското куче - 1902 ( глави: 1 - 5 )

Глава I
Мистър Шерлок Холмс

Мистър Шерлок Холмс, който обикновено ставаше много късно (с изключение на онези не редки случаи, когато въобще не лягаше), бе седнал да закусва. Аз стоях на килима пред камината и вдигнах бастуна, който нашият посетител беше забравил предишната вечер. Това бе прекрасен бастун от твърдо дърво, с главичка на горния край, от онези, които са известни под името „Пенанг лойър“*. Точно под главичката имаше сребърна пластинка, широка около един инч**. Върху нея беше гравирано: „На Джеймс Мортимър — ЧКСХ, от приятелите му от ЧКБ“ и датата1884. Такива бастуни — солидни и вдъхващи уважение, са носили някогашните почтени домашни лекари.
[* Бастун, направен от дървото на особен род палма. Такива бастуни са били използувани твърде често при „разрешение“ на спорове в Пенанг (Малая), откъдето идва и името. Б. пр.]
[** Английска мярка за дължина, равна на 2,54 см. Б. пр.]
— Е, Уотсън, какво ще кажеш за него?
Холмс седеше с гръб към мене и аз с нищо не му бях дал да разбере с какво се занимавам.
— Откъде знаеш какво правя? Да не би да имаш очи на тила си?
— Не, обаче пред мен има добре излъскан посребрен кафеник. Но кажи ми, Уотсън, какво мислиш за бастуна на нашия посетител? Тъй като имахме нещастието да го изпуснем и нямаме понятие защо е идвал, този случаен сувенир става особено важен за нас. Хайде да чуя сега как ще възпроизведеш човека, след като изследваш бастуна му.
— Мисля — казах аз, като следвах, доколкото можех, методите на своя приятел, — че доктор Мортимър е възрастен преуспяващ медик, при това доста уважаван, щом като тези, които го познават, са го удостоили с такъв знак на внимание.
— Добре — каза Холмс. — Превъзходно!
— Смятам също, че по всяка вероятност той е провинциален лекар, който прави голяма част от визитите си пеша.
— Защо мислиш така?
— Защото този бастун, който първоначално е бил твърде красив, е така изподраскан сега, че едва ли бих могъл да си представя, че го носи градски лекар. Очевидно притежателят му е извървял много път с него, защото дебелият железен шип е съвсем изхабен.
— Напълно логично — каза Холмс.
— А сега пък имаме: … „от приятелите му от ЧКБ“ Предполагам, че буквите КБ означават „клуб“. Това сигурно е местният ловджийски клуб, на чиито членове той вероятно е давал медицинска помощ, а в замяна на това те са му поднесли малък подарък.
— Уотсън, ти наистина надмина себе си! — каза Холмс, като отмести стола си назад и запали цигара. — Трябва да кажа, че ти, който винаги си бил така добър да изтъкваш моите успехи, обикновено си подценявал собствените си способности. Може би самият ти не излъчваш светлина, обаче си неин проводник. Някои хора, без да притежават талант, имат забележителната способност да им пулсират таланта у другите. Трябва да призная, драги ми приятелю, че съм ти много задължен.
Холмс никога не беше казвал такова нещо и да си кажа право, неговите думи ми доставиха голямо удоволствие, защото често съм бивал засегнат от безразличието му към моето възхищение от него и към опитите, които съм правил, за да дам гласност на неговите методи на работа. Бях горд при мисълта, че така съм усвоил неговата система, та мога да я прилагам по начин, който извиква одобрението му. Той взе бастуна от ръцете ми и го разглежда няколко минути с просто око. После със заинтересовано изражение Холмс остави цигарата си и като отиде с бастуна до прозореца, го заразглежда отново, този път с увеличително стъкло.
— Проста работа, но все пак интересна — каза той, като се настани отново в любимия си ъгъл на дивана. — Върху бастуна действително има едно-две указания. Те ще ни по служат за основа на няколко умозаключения.
— Убягнало ли ми е нещо? — попитах аз с известно самодоволство. — Надявам се, че нищо важно не съм пропуснал.
— Страхувам се, драги ми Уотсън, че повечето от заключенията ти са погрешни. Когато споменах, че ме стимулираш, исках да кажа, нека бъда откровен, че като забелязвам твоите грешки, аз случайно се добирам до истината. Не че в случая напълно се заблуждаваш; този човек наистина е провинциален лекар и ходи доста пеша.
— Значи съм бил прав?
— Само дотук.
— Но това беше всичко.
— Не, не, драги Уотсън, не всичко. Съвсем не всичко. Аз бих казал например, че един доктор по-скоро би получил такъв подарък от болница, отколкото от ловджийски клуб, и когато пред тази болница стоят инициалите ЧК, названието „Чаринг Крос“ идва естествено, само по себе си.
— Може би си прав.
— Това е най-вероятно. И ако го приемем за хипотеза, върху която ще работим, ние вече имаме здрава основа за изграждане личността на нашия неизвестен посетител.
— Тогава ако приемем, че ЧКБ означава „Чарингкроска болница“, какви други изводи можем да направим?
— Нищо ли не ти подсказва това? Ти познаваш моите методи. Прилагай ги!
— Мога да направя само естествения извод, че този човек е практикувал в Лондон, преди да отиде в провинцията.
— Аз мисля, че бихме могли да отидем и малко по-нататък. Разглеждай въпроса в тази светлина: по какъв случай е най-вероятно да е направен този подарък? Кога приятелите му биха се сговорили да дадат израз на своето уважение към него? Явно в момента, когато е напуснал службата в болницата, за да започне частна практика. Знаем, че е получил подарък. Убедени сме, че е напуснал болницата, за да практикува в провинцията. Сега ще отидем ли твърде далеч в изводите си, ако кажем, че подаръкът е направен именно по този случай?
— Това изглежда вероятно, разбира се.
— И забележи, че той не е бил член на ръководния персонал в болницата, защото само човек със солидна лондонска практика би могъл да заема този пост, а такъв лекар не би се преместил в провинцията. Тогава какъв е бил той? А ако е работил в болницата, без да е при това член на ръководния персонал, той би могъл да бъде само най-обикновен хирург или лекар, т. е. малко по-горе от стажант. Напуснал е града преди пет години — датата върху бастуна. И тъй, драги Уотсън, твоят възрастничък и сериозен домашен лекар се изпарява и пред нас израства млад, ненавършил още тридесет години човек, симпатичен, скромен и разсеян, притежател на куче, към което той е привързан и което грубо определено е по-голямо от териер* и по-малко от мастиф**.
[* Порода кучета. Б. пр.]
[** Порода кучета. Б. пр.]
Аз се разсмях недоверчиво, а Шерлок Холмс се облегна на дивана и изпусна малки кръгчета дим, които се залюляха към тавана.
— Колкото за последното, нямам начин да проверя дали това е вярно, но не е трудно да открием поне някои подробности около възрастта и професионалната кариера на този човек.
Снех от своята малка етажерка с медицински книги лекарския справочник и обърнах на съответното име. Имаше няколко Мортимъровци, между които само един, който би могъл да бъде нашият посетител. Прочетох на глас всички данни за него:
— "Мортимър Джеймс, член на Кралския съюз на хирурзите от 1882, Гримпен, Дартмур, графство Девън. От 1882 до 1884 лекар в Чарингкроската болница. Удостоен с Джексъновата награда за сравнителна патология за труда „Атавизъм ли е болезненото състояние на организма?“ Член-кореспондент на Шведския съюз на патолозите. Автор на „Някои аномалии при атавизма“ („Ланцет“, 1882), „Прогресираме ли?“ (списание „Психология“, март 1883). Медицински инспектор на общините Гримпен, Торели и Хай Бероу."
— Нито дума за местния ловджийски клуб, Уотсън — каза Холмс с лукава усмивка, — но все пак провинциален лекар, както остроумно забеляза ти. Струва ми се, че моите изводи прекрасно се потвърдиха. А що се отнася до прилагателните, доколкото си спомням, аз казах „симпатичен, скромен и разсеян“. От опит зная, че само симпатичните хора на този свят получават прощални подаръци; само един скромен човек може да зареже кариерата си в Лондон, за да отиде в провинцията, и само разсеяният оставя бастуна си, а не визитната си картичка, след като е чакал един час в стаята ти.
— А кучето?
— То има навик да носи този бастун след стопанина си. Тъй като бастунът е тежък, кучето го хваща здраво по средата и следите от зъбите му се виждат съвършено ясно. Ако се съди по разстоянието между тези следи, челюстта на кучето според мен е твърде голяма за териер и недостатъчно голяма за мастиф. Възможно е… но, да, кълна се в Юпитер, това е къдрав спаниел*!
[* Испанска порода куче. Б. пр.]
Докато говореше, Холмс бе станал и се разхождаше из стаята. В момента се беше спрял при нишата на прозореца. Гласът му прозвуча така убедително, че аз го погледнах учудено.
— Драги ми приятелю, как е възможно да си така убеден в това?
— По простата причина, че пред вратата ни виждам самото куче и ето че притежателят му звъни. Не ставай, Уотсън, моля те! Той е твой събрат по професия и присъствието ти може да ми помогне. Ето това е драматичен съдбовен момент, Уотсън: чуваш стъпки по стълбата, които ще навлязат в живота ти, но добро ли носят те, или зло, това не знаеш. Какво ли иска Джеймс Мортимър — човекът на науката, от Шерлок Холмс — криминалиста? Влезте!
Видът на нашия посетител ме изненада, защото очаквах да видя типичен провинциален лекар. Докторът беше твърде висок слаб човек с дълъг като клюн нос, който стърчеше между две близко разположени проницателни сиви очи, които блестяха силно иззад очилата със златни рамки. Беше облечен по начин, свойствен за хората от тази професия, но малко небрежно, защото рединготът му бе замърсен, а панталоните — оръфани. Макар и млад, той беше вече прегърбен; ходеше с протегната напред шия и общият му вид беше добродушен. Щом влезе, погледът му падна върху бастуна в ръката на Холмс и той се хвърли към него с радостно възклицание:
— Тъй много се радвам — каза той. — Не бях сигурен дали съм го оставил тук, или в параходното дружество. За нищо на света не бих се лишил от този бастун.
— Разбирам, подарък — каза Холмс.
— Да, сър.
— От Чарингкроската болница ли?
— От един-двама тамошни приятели по случай сватбата ми.
— Ой, ой, това е лошо — каза Холмс, като поклати глава.
Доктор Мортимър замига зад очилата малко изумен.
— Защо да е лошо?
— Само за това, че разбъркахте малко нашите изводи. Вашата сватба ли казахте?
— Да, сър. Ожених се и оставих болницата, а с нея и всички надежди за консултантска практика. Нужно беше да си обзаведа собствен дом.
— Стига, стига! Значи в края на краищата не сме сбъркали много — каза Холмс. — А сега, доктор Джеймс Мортимър…
— Не ме наричайте „доктор“, сър. Аз съм само скромен член на Кралския съюз на хирурзите.
— И очевидно човек с висок интелект.
— Дилетант в науката, мистър Холмс; събирач на раковини по брега на необятния и непознат океан на знанието. Предполагам, че говоря с мистър Шерлок Холмс, а не с…
— Да, това е приятелят ми доктор Уотсън.
— Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Чувал съм името ви да се споменава наред с това на вашия приятел. Мистър Холмс, вие ме интересувате твърде много. Съвсем не съм очаквал, че имате такъв доликокефален* череп и така добре очертани надорбитни кости. Ще имате ли нещо против, ако прокарам пръст по черепните ви шевове? Докато оригиналът не е налице, сър, една отливка от черепа ви би била украшение за който и да е антропологически музей. Нямам намерение да бъда неискрен и ще си призная, че завиждам на черепа ви.
[* Много продълговат (анат.). Б. р.]
Шерлок Холмс направи знак на нашия странен посетител да седне на един стол.
— Разбирам, че сте ентусиаст във вашата област, както и аз в моята — каза той. — Ако съдя по показалеца ви, вие сам свивате цигарите си. Не се стеснявайте, запалете.
Докторът извади тютюн и с удивителна ловкост го сви в хартийката. Той имаше дълги треперещи пръсти, гъвкави и неспокойни като пипала на насекомо.
Холмс мълчеше, но кратките му мълниеносни погледи ми показваха, че той се е заинтересувал от нашия чудноват събеседник.
— Предполагам, сър — каза той най-после, — че ми направихте чест с вчерашното си и днешно посещение не с единствената цел да изследвате черепа ми.
— Не, сър, не. Все таки аз съм щастлив, че ми се представи такава възможност. Дойдох при вас, мистър Холмс, защото съзнавам, че съм неопитен човек и защото неочаквано съм изправен пред една доста сериозна и необикновена проблема. Понеже смятам, че сте вторият най-голям експерт в Европа…
— Наистина ли, сър? А мога ли да попитам кой има честта да бъде първият? — попита Холмс малко рязко.
— На човек, който гледа на нещата строго научно, работата на мосю Бертийон внушава винаги по-голямо уважение.
— Тогава не беше ли по-добре да се посъветвате с него.
— Аз казах, сър, „на човек, който гледа на нещата строго научно“. Но признато е, че като практик вие сте несравним. Надявам се, сър, че не бях прекалено…
— Един момент, доктор Мортимър — каза Холмс. — Мисля, че ще бъде по-разумно, ако без повече да се суетите, ми разкажете хубавичко от какво естество е проблемата, за чието разрешение търсите моето съдействие.


Глава II
Проклятието над Баскервилите

— В джоба си имам един ръкопис — каза доктор Мортимър.
— Аз го забелязах още щом влязохте в стаята — отвърна Холмс.
— Това е стар ръкопис.
— От началото на осемнадесети век, освен ако не е фалшив.
— Но откъде знаете това, сър?
— През цялото време, докато говорихте, вие ми дадохте възможност да проуча един-два инча от документа. Лош е този експерт, който не би могъл да установи датата на един документ с точност до едно-две десетилетия. Може би сте чели случайно моята малка монография по този въпрос. Вашият ръкопис е от 1730 година.
— Точната дата е 1742. — Доктор Мортимър го извади от джоба си. — Тази фамилна реликва ми бе предоставена за съхранение от сър Чарлз Баскервил, чиято внезапна и трагична смърт развълнува целия Девъншир преди около три месеца. Мога да кажа, че аз бях както негов личен приятел, така и негов лекар. Той беше здравомислещ човек, сър, умен и практичен и толкова несуеверен, колкото съм и аз. При все това той се отнасяше към този документ съвсем сериозно и психологически беше подготвен точно за такава смърт, каквато в края на краищата го сполетя.
Холмс протегна ръка за документа и го изправи върху коляното си.
— Уотсън, забележи, че единичното и двойното „с“ са писани различно. Това е един от няколкото признаци, които ми помогнаха да определя датата.
Погледнах през рамото му пожълтялата хартия и избледнелите редове. Отгоре бе написано „Баскервил Хол“, а отдолу, с големи разкривени цифри — „1742“.
— Изглежда, че това е някакво повествование.
— Да, разказана е една легенда, която се предава в рода на Баскервилите.
— Но аз разбрах, че искате да се посъветвате с мен за нещо по-практично и по-съвременно.
— Съвсем съвременно. Най-практическа и неотложна задача, която трябва да бъде решена в двадесет и четири часа. Но ръкописът е тясно свързан с тази работа и е къс. С ваше разрешение ще ви го прочета.
Холмс се облегна на стола, опря върховете на пръстите на двете си ръце едни о други и затвори очи с израз на пълно примирение. ДОктор Мортимър обърна ръкописа към светлината и с висок хриплив глас зачете следната интересна древна история:
— "За произхода на Баскервилското куче има много повествования, но бидейки свързан по пряка линия с Хуго Баскервил, аз зная тази история от моя баща, който пък я знае от своя. Записах я аз, без да се съмнявам, че всичко е станало така, както е записано тук. Искам да повярвате, деца мои, че Онзи, който наказва прегрешенията наши, може и да ги прости със своето милосърдие и че няма анатема така тежка, та да не може с молитва и покаяние да се изкупи. И поучете се от тази история; не бойте се от плодовете на миналото, но предпазвайте се за в бъдеще да не би за наша погибел да се отдадете на скверните страсти, поради които родът наш е страдал мъчително.
Знайте, че по време на Голямото въстание* (историята му е записана от мъдрия лорд Кларендън и аз най-горещо ви я препоръчвам) имението Баскервил е държал Хуго от същия род и не може да бъде отречено, че той е бил человек най-необуздан, нечестив и безбожен. Наистина съседите му бяха простили това (светиите по тия места не са били на почит), но имало е у него такъв разпуснат и жесток нрав, та името му не излизало из устата на целия Девъншир. Случило се така, че този Хуго залюбил (ако може черната страст негова да бъде названа с такова свято име) чедото на един дребен земевладелец, що държал земя до Баскервилския имот. Но благоразумна била и порядъчна младата девица и страхувайки се от нечестивото му име, го избягвала всячески.
[* Става дума за Английската бурж. революция (1642–1660). Б. р.]
И ето, случило се това на св. Архангел, Хуго с неколцина от своите празноскитащи и порочни другари се промъкнал във фермата и знаейки добре, че нейният отец и братя отсъствуват, отвлякъл девицата. Като я домъкнал до Баскервил Хол, момата била оставена в една стая на горния етаж, а Хуго и приятелите му, както всяка нощ, седнали на голямо пиршество. Тогава нещастницата едва не загубила ума си, слушайки песните, крясъците и страховитите клетви, що идели отдолу; защото, казват, словата, кои Хуго изричал, кога пиел, би могли да сторят на пепел человека, кой ги продума. Най-накрая страхът я довел до постъпка, на коя би се осмелил само най-сърцат и ловък мъж, и с помощта на бръшляна, дето се увива и до днес по южната стена, тя се спуснала на земята и побягнала през тресавището към бащиния си дом, кой се намирал на три левги* от Баскервил Хол.
[* Три левги се равняват на около 15 километра. Б. р.]
И случило се така, че след малко време Хуго оставил гостите си, та да отнесе храна и питие на пленницата, а може би е имал и умисъл по-лоша, но намерил клетката празна и птичката отлетяла. И тогава, види се, нечестивият е влязъл в него, защото Хуго се втурнал по стълбата в залата, скочил въз голямата маса, а стаканите и блюдата се разлетели пред него; и известил той високо пред всички, че ще отдаде тялото и душата своя на силите на злото, ако би могъл да настигне момата, И докато сътрапезниците му стояли вцепенени от яростта на този человек, един из тях, най-злият, или може би най-пияният, викнал да пуснат кучетата по нея. При това Хуго изтичал из къщата, крещейки на слугите да оседлаят кобилата му и да пуснат глутницата, и като дал на кучетата да подушат забрадката на момата, подгонил ги пред себе си по следите й и хукнал с викове из тресавището, огрян от месечината.
Приятелите негови стояли известно време зинали, не можейки да разберат всичко, което станало в тази суматоха, но изведнъж упитите им мозъци схванали какво черно дело ще бъде извършено на тресавището. Вдигнала се врява; едни искали пищовите си, други конете си, а трети още по един стакан вино. но накрая замаяните им глави се донейде прояснили и всички те, на брой тринадесет человека, скочили на конете и се впуснали след Хуго.
Месечината греела ясно и наредени един до друг, те яздели бързо по направлението, което момата би взела, ако е възнамерявала да стигне у дома си. Изминали били те една-две мили, когато срещнали на тресавището един овчар и му викнали, та да разберат дали е видял гонитбата. А человекът, както разправят, бил така обезумял от страх, та едва можел да говори, но казал накрая, че наистина видял нещастната девица и хрътките по следите й. „Но аз видях и нещо повече“, рекъл той. „Защото Хуго мина край мен на черната си кобила, а зад него търчеше куче, и не дай боже да видиш някога зад себе си такова изчадие адско.“ И изпсували пияните земевладелци овчаря и продължили нататък. Но скоро тръпки полазили по кожата им, защото от тресавището достигнал до тях шум от тропот и черната кобила, изпръскана с бяла пяна, минала край тях с влачещи се поводи и празно седло. Тогава гуляйджиите заяздили по-близо един до друг, защото голям страх ги завладял, и продължили да вървят из тресавището, макар че ако всеки от тях би бил сам, би обърнал на драго сърце коня си назад. И така, като яздели бавно, те се натъкнали най-после на хрътките. Кучетата, макар и известни с жестоката си порода и свирепостта си, виели жаловито, сбрани накуп на края на дълбок дол сред тресавището, и едни от тях, прокрадвайки се, бягали настрана, а други, наежени и със светнали очи, се смъквали в тясната долчинка пред тях.
Приятелите спрели, както ще се досетите, по-трезви, отколкото когато тръгнали. Повечето от тях не щели по никакъв начин да продължават, но трима, кои били най-смели или може би най-пияни, подкарали към дола. И тогава пред тях се открила широка поляна и там стърчали два големи каменни стълба (те и днес могат да се видят там), поставени отколе от някакво древно племе. Месечината ясно светела над поляната и в средата й, където била паднала мъртва от страх и изтощение, лежала нещастната девица. Но не при вида на нейното тяло, ни при вида на тялото на Хуго Баскервил, който лежал до нея, настръхнали косите на тия трима дяволски смели гуляйджии: надвесена над Хуго и сграбчила го за гърлото, там стояла гадна твар — голям черен звяр, подобен на куче, ала по-голям от кое да е куче, видено от смъртен. И даже пред очите техни чудовището разкъсало гърлото на Хуго Баскервил и като обърнало към тях окървавената си муцуна с пламтящи очи, те изпищели от страх и полетели през тресавището, та да спасят живота си, като продължавали да надават викове. Единият, както разправят, умрял същата тази нощ поради виденото, а другите двамина до края на дните си били развалини человечески.
Такова е преданието, деца мои, за появяването на кучето, за което казват, че е причинило оттогава толкова горчиви страдания на рода наш. И ако аз го записах, то е заради туй, че това, кое добре се знае, е по-малко страшно от недоизреченото и догадките. Не може да се отрече, че мнозина из нашия род са имали злощастна смърт — внезапна, страшна и тайнствена. Но нека се уповаваме на безкрайната милост на Провидението, та то да не накаже невинните след трето и четвърто коляно, кои ги грози отмъщението, както е писано в Светото писание.
И така, на това Провидение ви оставям, деца мои, и съветвам ви, като ви предупреждавам, да се предпазвате от ходене из тресавището в късна доба, когато силите на злото властвуват.
Написано от Хуго Баскервил за синовете му Роджър и Джон с указание да не споменават нищо за това пред сестра им Елизабет."
Когато свърши четенето на този странен разказ, доктор Мортимър вдигна очилата си на челото и впи поглед в мистър Шерлок Холмс, който се прозина и хвърли угарката от цигарата си в огъня.
— Е? — попита Холмс.
— Не намирате ли, че това е интересно?
— Да, за някой любител на фантастични приказки. Доктор Мортимър извади от джоба си сгънат вестник.
— А сега, мистър Холмс, ще ви покажа нещо по-съвременно. Това е „Девън Каунти Кроникъл“ от 14 юни тази година. Вестникът съдържа кратко изложение на фактите, установени при смъртта на сър Чарлз Баскервил, която го сполетя няколко дни преди тази дата.
Приятелят ми се наклони малко напред и изражението му стана напрегнато. Като нагласи отново очилата си, нашият посетител започна:
— „Скоропостижната смърт на сър Чарлз Баскервил, чието име беше споменавано във връзка с предстоящите избори като вероятен кандидат на либералите в Среден Девъншир, потопи в скръб цялото графство. Въпреки че сър Чарлз живееше в Баскервил Хол сравнително от скоро време, неговият благ характер и изключителна щедрост му спечелиха обичта и уважението на всички, които са влизали в допир с него. В тази епоха на парвенюта е приятно да попаднем на случай, когато потомъкът на стара фамилия, която е видяла и лоши дни, е успял сам да си създаде състояние и се е завърнал с него, за да възстанови миналото величие на своя род. Както е известно, сър Чарлз спечели голямо богатство с умела борсова игра в Южна Африка. По-умен от тези, които продължават играта, докато колелото на щастието се обърне против тях, той превърна печалбите си в пари и се прибра в Англия. Сър Чарлз се установи в Баскервил Хол едва преди две години, но за никого не е тайна от какъв голям мащаб бяха плановете му за реконструкции и усъвършенствувания, прекъснати от неговата смърт. Тъй като беше бездетен, сър Чарлз още приживе открито е изразявал желанието си, щото цялото местно население да бъде облагодетелствувано от огромното му състояние, така че мнозина имат основание да оплакват преждевременната му кончина като загуба на свой близък. В колоните на вестника често бяха помествани съобщения за местни и на цялото графство дарения.
Не може да се каже, че следствието изясни напълно всички обстоятелства, свързани със смъртта на сър Чарлз, но бе направено достатъчно, за да се опровергаят слуховете, възникнали поради суеверието на местните жители. Няма каквито и да е основания, за да подозираме нещо нечисто или да мислим, че смъртта се дължи на някакви други, а не на естествени причини. Сър Чарлз беше вдовец и може да се каже, в известно отношение човек с ексцентрични навици. Въпреки своето значително богатство личните му изисквания бяха скромни и цялата му домашна прислуга в Баскервил Хол се състоеше от една брачна двойка на име Баримор — съпругът, изпълняващ длъжността на лакей, а жената — на икономка. Техните показания, потвърдени и от няколко приятели на сър Чарлз, идат да покажат, че здравословното му състояние в последно време е било влошено, като те изтъкнаха по-специално сърдечната му болест, проявяваща се в промяна на цвета на лицето, задух и остро изразена нервна депресия.
Доктор Джеймс Мортимър, приятел и домашен лекар на покойния, даде показания в същия дух.
Истината по този случай е съвсем проста: всяка вечер, преди да си легне, сър Чарлз Баскервил имал обичай да се разхожда в имението си по известната алея с тисовете*. Показанията на семейство Баримор свидетелствуват, че това било негов навик. На 4 юни сър Чарлз обявил намерението си да замине на другия ден за Лондон и наредил на Баримор да приготви багажа му. Тази вечер, както обикновено, той излязъл, за да направи нощната си разходка, през време на която имал навика да изпушва по една пура. И вече не се върнал. Когато в дванадесет часа Баримор видял входната врата все още отворена, той се обезпокоил и като запалил един фенер, излязъл да търси господаря си. Този ден било влажно, та стъпките на сър Чарлз по алеята можели да се проследят лесно. Към средата на тази алея има врата, която води към тресавището. Има признаци, които показват, че сър Чарлз е постоял там известно време. После пак е продължил разходката си и … на другия край на алеята било открито тялото му. Един факт, който остава необяснен, е показанието на Баримор, че следите на господаря му менят характера си от момента, в който той е подминал вратата: сякаш след това той е ходил на пръсти. Някой си циганин Мърфи, търговец на коне, бил по това време из тресавището на неголямо разстояние от алеята, но според собствените му признания тогава бил пиян повече от всеки друг път. Той твърди, че чул викове, но не можел да каже от коя посока са идвали.
[* Ти с — ниско храстовидно дърво. Сади се обикновено за жив плет. Б. пр.]
По тялото на сър Чарлз не са намерени никакви следи от насилие и въпреки че лекарските показания изтъкват неимоверното изменение на лицето (така неимоверно, че доктор Мортимър отначало не искал да повярва, че пред него наистина лежи неговият приятел и пациент), беше обяснено, че това е симптом, който не е необикновен при случай на задух и смърт вследствие изтощение на сърцето. Това обяснение бе дадено въз основа на аутопсията, която показа стар органически порок, така че съобразно с медицинската експертиза съдът издаде решение за скоропостижна смърт. Добре е, че стана така, защото явно е какво голямо значение ще има фактът наследникът на сър Чарлз да се установи в Баскервил Хол и да продължи прекрасните начинания, които бяха прекъснати от такъв трагичен край. Ако прозаичните изводи на следователя не бяха сложили край на фантастичните истории, които се мълвяха във връзка с този случай, може би щеше да бъде трудно да се намери наследник на Баскервил Хол.
Както се чува, най-близкият сродник (ако е жив) е мистър Хенри Баскервил — син на по-малкия брат на покойния. Известно беше, че младият човек е в Америка и се прави справка с оглед да бъде уведомен за голямото наследство.“
Доктор Мортимър сгъна пак вестника и го прибра в джоба си.
— Това са общоизвестните факти във връзка със смъртта на сър Чарлз Баскервил, мистър Холмс.
— Трябва да ви благодаря — каза Шерлок Холмс, — че обърнахте вниманието ми върху един случай, който действително представлява известен интерес. По това време аз видях някакви коментарии във вестниците, но бях извънредно много зает с незначителното дело около ватиканските камеи* и в старанието си да услужа на папата пропуснах няколко интересни случаи в Англия. Тази статия, казахте, съдържа всички известни факти?
[* Камея — фин цветен камък, изработен в релеф. Камеи били работени в древния Рим и по време на Ренесанса. Б. пр.]
— Да.
— Тогава запознайте ме с неизвестните.
Холмс се облегна, опря върховете на пръстите си един о друг и лицето му прие най-равнодушния и безстрастен израз.
— Правейки това — каза доктор Мортимър, който беше започнал да проявява признаци на някакво силно вълнение, — аз ще ви кажа неща, които не съм поверил на никого. Съображението ми, за да скрия тези неща при следствието, беше, че като човек на науката, трябваше да се предпазвам, за да не изпадна в положение явно да потвърдя суеверията на народа. Имах и други съображения: Баскервил Хол, както пише и във вестника, положително би останал без обитатели, ако се прибави още нещо към неговата и без това донякъде мрачна слава. Поради тези две причини сметнах, че ще бъде оправдано, ако кажа по-малко, отколкото зная, защото в противен случай не би имало никаква полза. Обаче няма причина, за да не бъда съвършено откровен с вас.
Тресавището е много рядко населено и тези, които живеят наблизо един до друг, се стараят да се срещат по-често. По този начин аз познавах сър Чарлз Баскервил много добре. С изключение на мистър Франклънд от Лефтър Хол и естественика мистър Степлтън наоколо в продължение на мили няма други образовани хора. Сър Чарлз беше уединен човек, но болестта му стана причина да се сближим, а общите ни интереси към науката укрепиха тази близост. Той бе донесъл от Южна Африка доста научни материали и ние сме прекарвали много очарователни вечери, като обсъждахме сравнителната анатомия на бушмените и хотентотите.
През последните няколко месеца ми ставаше все по-ясно, че нервите на сър Чарлз са опънати до скъсване. Той обръщаше прекалено сериозно внимание на легендата, която ви прочетох — толкова сериозно, че макар и да се разхождаше вечер в собственото си имение, нищо не би могло да го накара да излезе нощем из тресавището. Колкото и невероятно да ви се види, мистър Холмс, той беше искрено убеден, че над рода му тежи страшно проклятие и, разбира се, сведенията, които баронът имаше за миналото на дедите си, не бяха утешителни. Непрекъснато го преследваше идеята за някакво призрачно същество и неведнъж той ме е питал дали при моите нощни посещения на болни не съм видял някакво странно създание, или не съм чул кучешки лай. Сър Чарлз ми задава няколко пъти този въпрос, и то винаги с глас, който трепереше от вълнение.
Спомням си много добре как една вечер, около три седмици преди тази фатална случка, пристигнах в Баскервил Хол. Заварих го пред вратата на къщата. Слязох от кабриолета си и бях застанал пред сър Чарлз, когато забелязах, че очите му, широко отворени и пълни с неизразим ужас, бяха устремени някъде през рамото ми. Обърнах се мигновено, и то точно навреме, за да зърна в началото на алеята нещо, което минаваше оттам и което взех за голямо черно теле. Сър Чарлз беше така възбуден и уплашен, че бях принуден да отида до мястото, където видях животното, и да го потърся. То беше изчезнало, обаче това произшествие произведе крайно тягостно впечатление на сър Чарлз. Прекарах с баронета цялата вечер и този случай стана причина той да ми повери току-що прочетения ръкопис, с което ми обясни и безпокойството, проявено от него. Споменах този незначителен епизод, защото, като имаме предвид трагедията, която последва, той придобива известно значение, въпреки че на времето аз бях убеден, че това е съвсем нищожна работа и вълнението на баронета е неоправдано.
Следвайки моя съвет, сър Чарлз се готвеше да отиде в Лондон. Аз знаех, че сърцето му е болно и че постоянният страх, в който живее, очевидно дава сериозно отражение върху здравето му, колкото и нереална да е причината за това. Смятах, че след като се развлече няколко месеца в града, той ще се върне обновен. Нашият общ приятел мистър Степлтън, който проявяваше голяма загриженост за здравето на сър Чарлз, беше на същото мнение. И в последния момент се разрази тази страшна катастрофа.
Вечерта, когато сър Чарлз умря, Баримор, открил трупа му, изпрати при мен с кон коняря Паркинс, и понеже още не бях легнал, успях да пристигна в Баскервил Хол само един час след случилото се. Проверих и установих същите факти, които бяха изнесени и при следствието. Проследих стъпките му по алеята с тисовете, видях мястото при вратата към тресавището, където, изглежда, той е постоял, забелязах изменилия се характер на следите му след това място, убедих се, че няма други отпечатъци от стъпки върху влажния пясък с изключение тези на Баримор и накрая изследвах внимателно тялото, което не беше докосвано до моето пристигане. Сър Чарлз лежеше по лице, с разперени ръце и пръсти, впити в земята, а чертите на лицето му бяха така разкривени поради някакво силно вълнение, че аз почти бях готов да се закълна, че това не е той. Разбира се, нямаше каквито и да било следи от физическо нараняване. При разпита обаче Баримор даде едно невярно показание. Лакеят каза, че на земята около тялото нямало следи. Той просто не ги е видял. Аз обаче ги забелязах — малко настрани, но съвсем пресни и ясни.
— Следи ли?
— Да.
— Мъжки или женски?
Доктор Мортимър ни погледна за момент особено и когато отговори, гласът му се снижи почти до шепот:
— Мистър Холмс, това бяха отпечатъци от гигантско куче.


Глава III
Загадката

Признавам, че при тези думи ме побиха тръпки. В гласа на доктора имаше трепет, който показваше, че самият той е дълбоко развълнуван от това, което ни разправи. Във възбуждението си Холмс се наведе напред, а в очите му заблестя твърдият сух блясък, който искреше от тях, когато той биваше силно заинтригуван.
— Вие видяхте това?
— Така ясно, както сега виждам вас.
— И не казахте нищо?
— Каква полза?
— Как може никой да не го е видял?
— Следите бяха на около двадесет ярда от тялото, така че никой не им е обърнал внимание. Предполагам, че и аз бих ги отминал, ако не знаех легендата.
— Из тресавището сигурно има много овчарски кучета.
— Несъмнено, но това не можеше да бъде овчарско.
— Казахте, че трябва да е било много голямо.
— Чудовищно.
— Обаче не е приближавало тялото?
— Не е.
— Какво беше времето тази нощ?
— Влажно и хладно.
— Но не валеше?
— Не.
— Какво представлява тази алея?
— От двете страни има стар непроходим жив плет от тисове, висок дванадесет стъпки*. Пътеката по средата е широка около осем стъпки.
[* Стъпка — английска мярка за дължина, равна на 30.5 см (12 инча). Б. пр.]
— Има ли нещо между живия плет и пътеката?
— Да. От всяка страна има ивица трева, около шест стъпки широка.
— Доколкото разбрах, живият плет има врата.
— Да, вратата, която води към тресавището.
— Други изходи има ли?
— Не.
— Следователно, за да стигне до алеята с тисовете, човек трябва да идва или откъм къщата, или да влезе през вратата откъм тресавището?
— Има още един изход — през беседката на другия край на алеята.
— Стигнал ли беше сър Чарлз дотам?
— Не. Той лежеше на около петдесет ярда* от беседката.
[* Ярд — английска мярка за дължина, равна на 3 стъпки (90.15 см). Б. пр.]
— А сега — това е много важно, доктор Мортимър — кажете ми: следите, които видяхте, бяха на пътеката, а не на тревата, нали?
— Върху трева следи обикновено не личат.
— Те бяха от тази страна на пътеката, откъм която е и вратата, нали?
— Да. По края на пътеката, откъм вратата.
— Вие ме заинтригувахте извънредно много. Друг един въпрос: вратата беше ли затворена?
— Затворена и заключена с катинар.
— Колко висока е тя?
— Около четири стъпки.
— Значи всеки би могъл да се прехвърли през нея.
— Да.
— А какво забелязахте около вратата?
— Нищо особено.
— Боже мой! Та никой ли не изследва това място?
— Изследвах го самият аз.
— И не открихте нищо?
— Всичко бе много объркано. Очевидно сър Чарлз е стоял там пет-десет минути.
— Откъде знаете това?
— Пепелта беше паднала два пъти от пурата му.
— Превъзходно! Ето ни помощник, Уотсън, по наш вкус! А следите?
— Навсякъде около това място той бе оставил следи върху пясъка. Други не можах да забележа.
С нетърпелив жест Шерлок Холмс се плесна по коляното.
— Защо не бях там! — извика той. — Това очевидно е изключително интересен случай, който предлага богати възможности на един специалист-експерт. Но пясъчната страница, която аз бих могъл да прочета така добре, е вече отдавна зацапана от дъжда и изличена от кундурите на любопитните селяни. Ах, доктор Мортимър, доктор Мортимър! Като си помисля само, че не сте ме извикали веднага! … Имате голям грях наистина.
— Ако ви бях повикал, мистър Холмс, трябваше да разкрия тези факти пред всички, а аз вече ви изтъкнах причините, поради които не исках да направя това. Освен това … освен това…
— Защо се двоумите?
— Има една област, в която и най-проницателният и опитен детектив е безпомощен.
— Искате да кажете, че тука има нещо свръхестествено?
— Не съм казал такова нещо.
— Не, но явно е, че мислите така.
— След като се случи това нещастие, мистър Холмс, до ушите ми стигнаха някои работи, които едва ли са съвместими с естествения ред на нещата.
— Например?
— Открих, че преди да се случи това ужасно събитие, няколко души са видели из тресавището някакво същество, което съответствува точно на онзи Баскервилски демон и което не прилича на никое друго животно, известно на науката. Всички те твърдяха, че това е някакво огромно създание — светещо, чудовищно и призрачно. Подложих на кръстосан разпит трима от тези хора: единият от тях — умен, здравомислещ селянин, другият — подковач, и третият — фермер. И тримата разказаха едно и също нещо за това ужасно привидение и така, както го описват, то отговаря точно на адското изчадие от легендата. Уверявам ви, че в цялата област цари ужас и само отчаян смелчага би прекосил тресавището нощем.
— И вие, човек на науката, вярвате, че това създание е свръхестествено?
— И аз не знам какво да вярвам.
Холмс сви рамене:
— Досега съм правил разследванията си само в пределите на този свят. Борил съм се със злото според скромните си възможности, но да се заема с бащата на самия Сатана, ще бъде може би прекалено амбициозна задача. При все това трябва да се съгласите, че следите са нещо материално.
— Кучето от преданието е било достатъчно материално, за да разкъса гръкляна на човека, и въпреки това то също така е и свръхестествено.
— Виждам, че вие окончателно преминахте на страната на мистиците. Но сега, доктор Мортимър, кажете ми: щом като поддържате тези възгледи, защо тогава сте дошли да се съветвате с мене? Казвате ми, че е безполезно да разследвам обстоятелствата около смъртта на сър Чарлз и в същото време искате да се заема с това.
— Не съм казал, че искам да правите такова нещо.
— Тогава как мога да ви помогна?
— Като ме посъветвате какво да правя със сър Хенри Баскервил, който пристига на гара Ватерло… — доктор Мортимър погледна часовника си — точно след час и четвърт.
— Това да не е наследникът?
— Да. След смъртта на сър Чарлз ние се осведомихме за този млад джентълмен и открихме, че той се занимава със земеделие в Канада. Според отзивите, които получихме за него, той е прекрасен човек във всяко отношение. Аз говоря сега не като лекар, а като доверено лице и изпълнител на завещанието на сър Чарлз.
— Предполагам, че няма друг претендент за наследството?
— Не. Единственият друг сродник, за когото можахме да научим нещо, е Роджър Баскервил — най-младият от тримата братя. Сър Чарлз е най-големият, а средният брат, който е умрял млад, е баща на този младеж Хенри. Роджър е бил черната овца на семейството. Той имал деспотичната жилка на старите Баскервили и както ми казаха, бил точно копие на фамилния портрет на онзи Хуго. В Англия му станало твърде горещо, та избягал в Централна Америка, където умрял в 1876 година от жълта треска. Хенри е последният от Баскервилите. След един час и пет минути ще го посрещна на гара Ватерло. Получих телеграма, че тази сутрин пристига в Саут-хемптън. Сега, мистър Холмс, как бихте ме посъветвали да постъпя с него?
— А защо да не отиде в дома на дедите си?
— Това изглежда естествено, нали? Но въпреки това, имайте предвид, че зла участ е постигала всеки Баскервил, който е отивал там. Сигурен съм, че ако сър Чарлз би могъл да поговори с мен преди смъртта си, би ми забранил да заведа на това ужасно място последния от стария род — наследника на голямото богатство. А от друга страна, не може да се отрече, че благосъстоянието на цялата тази бедна и неприветлива околност зависи от неговото присъствие там. Ако Баскервил Хол няма обитател, хубавите начинания на сър Чарлз ще станат на пух и прах. Страхувам се да не би да се ръководя твърде много от личната си заинтересованост в тази работа, затова ви изложих случая и ви моля за съвет.
Холмс се замисли за малко.
— Казано ясно и просто, работата стои така — каза той. — Според вас съществува някаква сатанинска сила, която прави Дартмур опасен за Баскервилите. Това е вашето мнение, нали?
— Ако трябва да отидем докрай, бих казал, че има все пак известни доказателства, че това е така.
— Именно. Но ако вашата теория за свръхестествените сили е правилна, то положително те могат да донесат нещастие на младия човек както в Девъншир, така и в Лондон. Трудно е да си представим, един зъл дух с тясно ограничена власт, като тази на енорийското църковно настоятелство.
— Едва ли бихте гледали така насмешливо на въпроса, мистър Холмс, ако имахте личен допир с тези неща. Значи според вас, доколкото разбирам, младият човек ще бъде невредим както в Девъншир, така и в Лондон. Но той пристига след петдесет минути. Какво ще ми препоръчате?
— Съветвам ви, сър, да наемете файтон, да вземете кучето си, което дращи по входната ми врата, и да се отправите към Ватерло, за да посрещнете сър Хенри Баскервил.
— А после?
— После няма да му казвате нищо, докато не реша какво да направим по тази работа.
— Колко време ще ви трябва, за да решите?
— Двадесет и четири часа. Ще ви бъда много задължен, доктор Мортимър, ако утре в десет часа ме навестите, а ако доведете със себе си и сър Хенри Баскервил, това ще улесни моите планове за в бъдеще.
— Така и ще направя, мистър Холмс.
Той записа датата и часа на срещата върху ръкавела си и хукна навън, взирайки се разсеяно със свойствения нему особен маниер. Холмс го спря на стълбите.
— Само още един въпрос, доктор Мортимър. Вие казахте, че преди смъртта на сър Чарлз Баскервил няколко души са видели това привидение из тресавището.
— Трима.
— А след това виждал ли го е някой?
— Не съм чул такова нещо.
— Благодаря ви. Довиждане.
Холмс се върна на мястото си с онова спокойно изражение на вътрешно задоволство, което показваше, че е изправен пред подходяща за него задача.
— Излизаш ли, Уотсън?
— Щом не мога да ти помогна …
— Не, драги ми приятелю, аз се обръщам за помощ към теб, когато настъпи часът за действие. Но това е великолепно, в известно отношение единствено по рода си! Като минеш край Брадли, би ли го помолил да ми изпрати един фунт от най-силния тютюн. Благодаря ти предварително. Би било добре също, ако можеш да си наредиш работите така, че да не се връщаш до довечера. А после с радост ще споделя с теб впечатленията си около тази интересна задача, която ни бе предоставена тази сутрин.
Знаех, че уединението и самотата са особено необходими за приятеля ми в часове на напрегнато умствено съсредоточение, когато претегля всяка частица от фактите, изгражда редица теории, противопоставя ги една на друга и решава кои пунктове са съществени и кои маловажни. Ето защо прекарах деня в клуба си и се върнах на Бейкър стрийт чак вечерта. Беше приблизително девет часа, когато отново се намерих в стаята.
Като отворих вратата, първото ми впечатление беше, че е избухнал пожар, защото стаята беше така изпълнена с дим, че той бе затъмнил светлината на лампата над масата. Когато влязох обаче, опасенията ми изчезнаха, тъй като това беше лютив дим от силен, серт тютюн, който раздразни гърлото ми и ме накара да се разкашлям. През мъглявината видях неясните очертания на Холмс, в халат, свит в креслото, с черната глинена лула между зъбите. Около него лежаха няколко свитъка хартия.
— Да не си се простудил, Уотсън?
— Не, това е от този отровен пушек.
— Струва ми се, че си прав. Малко е запушено.
— Малко! Та тук е нетърпимо!
— Отвори прозореца тогава! Целия ден беше в клуба, нали?
— Но, драги Холмс …
— Прав ли съм?
— Разбира се, но как? …
Той се засмя на учудената ми физиономия.
— Твоята възхитителна неопитност, Уотсън, ме кара да изпитвам удоволствие, като упражнявам скромните си способности за твоя сметка. Излиза джентълменът в дъждовно и кално време. Вечерта се връща съвършено чистичък, а цилиндърът и обувките му все още лъщят. Значи се е заседял някъде целия ден. Той няма близки приятели. Тогава къде може да е бил? Не е ли очевидно?
— Да, съвършено очевидно.
— Светът е пълен с очевидни неща, които никой никога не забелязва. Къде мислиш, че съм бил аз?
— Не си мръднал от тук.
— Напротив, бях в Девъншир.
— Духът ти може би е бил там.
— Точно така. А тялото ми остана в това кресло и сега със съжаление забелязвам, че в мое отсъствие то е изконсумирало две големи кани кафе и невероятно количество тютюн. След като ти излезе, изпратих да ми вземат от магазина на Стенфърд карта на Дартмурското тресавище и духът ми вита там целия ден. Смея да се похваля, че сега не бих се изгубил из онези места.
— Предполагам, картата е с голям мащаб.
— Много голям. — Той разгъна една част от картата и я сложи върху коляното си. — Ето ти участъка, който ни интересува. Това в средата е Баскервил Хол.
— С гората наоколо?
— Именно. Представям си алеята с тисовете, въпреки че не е отбелязана тук с това име. Както се досещаш, тя сигурно върви по тази линия от лявата страна на мочурището. А тази малка група постройки тук е селцето Гримпен, главната квартира на нашия приятел доктор Мортимър. Както виждаш, наоколо в радиус от пет мили* има само няколко разпръснати жилища. Ето тук е Лефтър Хол, за който спомена докторът. Тук пък има отбелязана къща, която ще да е резиденцията на естественика Степлтън, ако правилно съм запомнил името му. А това са две ферми сред тресавището — „Хай Тор“ и „Фаулмайър“. На четиринадесет мили от тях е големият Принстаунски затвор. А помежду и около тези разпръснати пунктове се простира пустото, лишено от живот тресавище. Това значи е сцената, където се е разиграла трагедията, и която с наша помощ може да се разиграе още веднъж.
[* Една сухопътна миля е равна на 1.609 м. Б. р.]
— Това трябва да е дива местност.
— Да, обстановката е подходяща. Ако сатаната държи да има пръст в работите на хората …
— Значи и самият ти си склонен да обясниш това със свръхестествени сили?
— А нима представителите на дявола не могат да бъдат от плът и кръв? На първо време два въпроса очакват от нас разрешение. Единият е дали е извършено въобще някакво престъпление и вторият — какво е престъплението и как е извършено? Разбира се, ако догадките на доктор Мортимър са правилни и имаме работа със свръхестествени сили — край на нашите проучвания. Но ние сме длъжни да изчерпим всички други хипотези, преди да се върнем на тази. Струва ми се, че вече трябва да затворим прозореца, ако нямаш нищо против. Интересно нещо: открих, че концентрацията на тютюнев дим спомага за концентрацията на мислите. Още не съм стигнал дотам, че да се завирам в сандък, за да мога да мисля, но това е логическият извод от моето изказване. Е, успя ли да поразчепкаш нашата задача?
— Да, аз мислих много върху нея в продължение на целия ден.
— И какво измисли?
— Това е доста заплетена работа.
— Случаят, разбира се, е своеобразен. Тук има някои характерни положения. Промяната на следите например? Как ще обясниш това?
— Мортимър каза, че сър Чарлз е ходил на пръсти в тази част на алеята.
— Той само повтори това, което някой глупак е казал при следствието. Та кой е този, дето ще ходи на пръсти по алеята?
— Тогава?
— Той е бягал, Уотсън; бягал е с все сила; бягал е, за да спаси живота си; бягал е, докато сърцето му се е пръснало, и е паднал мъртъв по очи.
— Но от какво е бягал?
— Там именно е загадката. Има признаци, по които може да се съди, че той е полудял от страх, преди още да започне да тича.
— Как можеш да бъдеш сигурен в това?
— Приемам, че причината за неговия страх е нещо, което е било отвъд, на тресавището. И ако е така, а това изглежда най-вероятно, то той си е загубил ума от страх, защото само обезумял човек може да бяга не към дома си, а в обратна посока. Ако са верни показанията на циганина, сър Чарлз е викал за помощ, обаче е бягал в посока, където най-малко би могъл да я намери. И тук отново изниква въпросът: кого е чакал той тази нощ и защо го е чакал на алеята, а не в къщата си.
— Ти мислиш, че е чакал някого?
— Сър Чарлз е бил стар и с разклатено здраве. Разбирам да се разхожда вечерно време, но земята тогава е била влажна, а нощта студена. Допустимо ли е той да седи пет или десет минути, както заключава доктор Мортимър, съдейки по пепелта от пурата. Във всеки случай докторът е по-наблюдателен, отколкото предполагах. .
— Но сър Чарлз е излизал всяка вечер. — Обаче не вярвам да е чакал всяка вечер при вратата към тресавището. Напротив, имаме сведения, че той е избягвал тресавището. А тази вечер е чакал именно там. И това е било вечерта преди деня, в който е трябвало да замине за Лондон. Работата се оформя, Уотсън. Става по-ясна. Бъди така добър да ми подадеш цигулката, а всички размисли около тази работа ще отложим, докато се срещнем утре с доктор Мортимър и сър Хенри Баскервил.


Глава IV
Сър Хенри Баскервил

Със закуската приключихме рано и Холмс, облечен в халата си, очакваше обещаната среща. Нашите гости бяха точни, защото часовникът тъкмо удари десет и доктор Мортимър се появи, следван от младия баронет. Последният беше не висок, жив, черноок мъж, около тридесетгодишен, много добре сложен, с гъсти черни вежди и енергично решително лице. Носеше ръждивокафяв спортен костюм и имаше загорялата кожа на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито, но въпреки това в спокойните му очи и спокойното му самоуверено държане имаше нещо, което издаваше у него джентълмена.
— Това е сър Хенри Баскервил — представи го докторът.
— Самият той — каза баронетът. — И най-интересното е, мистър Холмс, че ако моят приятел не бе предложил да ви посетим тази сутрин, аз сам щях да дойда. Научих, че разрешавате разни загадки, а тази сутрин бях изправен пред една, която изисква повече обмисляне, на което аз съм неспособен.
— Моля, седнете, сър Хенри. Да разбирам ли, че сте имали някаква особена преживелица, след като пристигнахте в Лондон.
— Нищо значително, мистър Холмс. Само една шега или нещо подобно. Тази сутрин получих ей това писмо, ако въобще можете да го наречете писмо.
Той сложи плика върху масата и всички се наведохме над него. Това беше най-обикновен сивкав плик. Адресът "Сър Хенри Баскервил, хотел „Нортъмбърланд“ бе написан с груби печатни букви. Имаше щемпел „Чаринг Крос“ с дата на пускането му — предишната вечер.
— Кой знаеше, че ще отседнете в хотел „Нортъмбърланд“? — попита Холмс, гледайки изпитателно нашия посетител.
— Никой не би могъл да знае. Само двамата с доктор Мортимър решихме това, и то след като се срещнахме.
— Но без съмнение доктор Мортимър е бил вече отседнал там.
— Не, аз се бях установил у един приятел — каза докторът, — По нищо не би могло да се разбере, че възнамеряваме да отседнем в този хотел.
— Хм! Изглежда, че някой е крайно заинтересован от вашите действия.
Холмс извади от плика половин лист, сгънат на четири. Той го разгъна и го сложи на масата. По средата имаше едно-единствено изречение, образувано посредством залепени върху листа печатни думи. То гласеше: „Ако сте разумен и цените живота си, стойте настрана от тресавището“. Само думата „тресавището“ беше написана с мастило с печатни букви.
— Сега — каза сър Хенри Баскервил — може би ще ми кажете, мистър Холмс, какво за бога значи това и кой проявява такъв интерес към моите работи.
— А вие какво мислите, доктор Мортимър? Във всеки случай трябва да се съгласите, че тук няма нищо свръхестествено.
— Да, сър, но то би могло да изхожда от някой, който е убеден, че тази работа е свръхестествена.
— Коя работа? — попита сър Хенри остро. — Струва ми се, джентълмени, че всички вие знаете много повече за моите собствени работи, отколкото аз.
— Преди да напуснете тази стая, ще споделим и с вас всичко, което знаем. Обещавам ви това — каза Шерлок Холмс. — Ас ваше позволение сега засега ще се ограничим само върху този много интересен документ, който навярно е съставен и изпратен по пощата снощи. Имаш ли вчерашния „Таймс“, Уотсън?
— Тук е в ъгъла.
— Извинявай, че те безпокоя, но подай ми, моля те, страницата с уводната статия. — Той я прегледа набързо, като движеше погледа си нагоре и надолу по колоните на страницата.
— Така, уводна статия „Свобода на търговията“. Разрешете ми да ви прочета един пасаж от нея: „Ако сте търговец и някои се опитват да ви подведат, за да ви накарат да мислите, че вашият бранш в търговията или промишлеността ще бъде насърчен чрез покровителствени мита, стойте настрана от такива хора. Близко до ума е, че такъв закон не може да бъде разумен, защото вносът ще изгуби предишното си значение, а цените ще се покачат, вследствие на което ще се понижи стандартът на живота в страната.“ Какво ще кажеш за това, Уотсън? — радостно възкликна Холмс, като потриваше ръце със задоволство. — Не смяташ ли, че е възхитителна мисъл?
Доктор Мортимър гледаше Холмс така, сякаш пред себе си имаше душевно болен пациент, а сър Хенри обърна към мен черните си, пълни с учудване очи.
— Не разбирам много от мита и тям подобни работи, но ми се струва, че засягайки тази тема, ние се отдалечихме твърде много от следите, които търсим — каза доктор Мортимър.
— Напротив! Аз пък мисля, че сме надушили прясна следа. Уотсън познава по-добре от вас моите методи, но боя се, че дори и той не може да схване съвсем правилно значението на това изречение.
— Да. Признавам, че не виждам никаква връзка между него и писмото.
— При все това, драги ми Уотсън, връзката е съвсем тясна, защото едното е съставено от другото. „Ако сте“, „и“, „стойте настрана от“, „разумен“, „си“, „цените“, „живота“. Не виждаш ли откъде са взети тези думи?
— Вие сте прав, дявол да го вземе! Е, ако и това не е остроумие! … — възкликна сър Хенри.
— Фактът, че „Ако сте“ и „стойте настрана от“ са изрязани нацяло, ще разпръсне и последните съмнения, ако има такива.
— Добре, така е.
— Действително, мистър Холмс, това надхвърли всичко, което бих могъл да си представя — каза доктор Мортимър, втренчил се изумен в приятеля ми. — Да се досети човек, че думите са от вестник, това разбирам; но да назове вестника и да определи точно статията, това наистина е едно от най-забележителните неща, които някога съм виждал. Как установихте това?
— Предполагам, докторе, че вие можете да различите черепа на един негър от черепа на един ескимос.
— Повече от сигурно.
— Но как?
— Та това е любимото ми занимание. Разликата е очевидна. Надорбитните кости, лицевият ъгъл, челюстната извивка …
— А това е пък моето любимо занимание и разликата е също така очевидна. За мен между боргиса* на „Таймс“, чиито уводни са с широк дурхшус**, и нескопосаният шрифт на някой евтин вечерен вестник има толкова голяма разлика, колкото за вас между ескимоса и негъра. Различаването на шрифтовете е най-елементарна част от познанията на един детектив, но трябва да призная, че веднъж, когато бях още много млад, сбърках „Лийдс Мъркюри“ с „Уестърн Морнинг Нюз“. Но една уводна на „Таймс“ е съвсем характерна и тези думи не можеше да бъдат взети от другаде. А щом това е направено вчера, най-вероятно беше да намерим тези думи във вчерашния брой.
[* Печатарски шрифт. Б. пр.]
[** Разстоянието между редовете. Б. пр.]
— Ако вървя по пътя на вашите разсъждения, мистър Холмс — каза сър Хенри Баскервил, — значи някой е изрязал с ножица това съобщение …
— Ножичка за нокти — прекъсна го Холмс. — Можете да разберете, че ножичката е много къса, по това, че този, който е рязал, е трябвало да направи няколко клъцвания, за да изреже „стойте настрана от“.
— Това е така. Значи някой е изрязал думите с много малки ножички, намазал ги е с лепило…
— Гуми арабик — допълни Холмс.
— … с гуми арабик и ги е залепил върху листа. Но искам да знам защо думата „тресавище“ е написана на ръка?
— Защото той не е могъл да я намери напечатана.
— Останалите думи са обикновени и могат да се намерят в който и да е брой, но „тресавище“ се среща по-рядко.
— Но да, разбира се, това обяснява всичко. А какво друго прочетохте в това съобщение, мистър Холмс.
— Има още едно-две указания, но във всеки случай направено е всичко възможно, за да няма никакви улики. Както виждате, адресът е написан с грозни печатни букви. Но „Таймс“ е вестник, който рядко попада в ръцете на необразовани хора! Ето защо можем да заключим, че писмото е съставено от интелигентен човек, който е искал да се представи за необразован, а старанието му да скрие почерка си показва, че този почерк или ви е познат, или може да ви стане познат. Освен това забележете, че думите не са залепени на една и съща височина — някои от тях стърчат над другите. „Живота“ например е съвсем не на място. Това показва или небрежност, или вълнение и бързане от страна на изпращача. Но аз съм по-склонен да приема второто, защото работата, изглежда, е сериозна и е малко вероятно съставителят на такова писмо да бъде небрежен. Ако пък е бързал, това води към друг интересен въпрос: защо е трябвало да бърза? Дори писмо, пуснато днес сутринта, обезателно щеше да бъде получено от сър Хенри, преди да напусне хотела. Дали авторът се е страхувал, че някой ще му попречи и кой именно?
— Сега вече настъпваме като че ли в областта на догадките — каза доктор Мортимър.
— Кажете по-добре в област, където преценяваме всички вероятности и взимаме най-правдоподобната. Това е научно използуване на въображението, но винаги трябва да имаме материална база, върху която да градим теориите си. Сега вие без съмнение ще наречете това догадка, но аз съм почти сигурен, че адресът е написан в хотел.
— Но как можете да твърдите такова нещо?
— Ако гледате внимателно, ще видите, че и перото, и мастилото са създали неприятности на този, който е писал. При написването на една само дума перото се е запънало два пъти и е потапяно три пъти за такъв кратък адрес. Това показва, че в шишето е имало много малко мастило. Човек рядко изоставя в такова състояние собствената си писалка или мастилница, а още по-малко допустимо е да занемари и двете едновременно. Но нали знаете, за един хотел това е нещо съвсем обикновено. Да, аз почти без колебание мога да кажа, че ако проверим кошчетата за боклук в хотелите около Чаринг Крос и намерим остатъците от изпорязаната статия на „Таймс“, ние веднага ще можем да заловим лицето, което е изпратило това странно съобщение. Чакайте! Чакайте! Какво е това?
Той внимателно разглеждаше листа, върху който бяха залепени думите, като го държеше на един-два инча от очите си.
— Е?
— Нищо — каза Холмс, като го хвърли. — Чиста бяла хартия дори без воден знак. Мисля, че извлякохме от това писмо всичко, което можеше да се извлече. А сега кажете, сър Хенри, случи ли ви се нещо друго интересно, откак сте в Лондон?
— О, не, мистър Холмс, мисля, че не.
— Да сте забелязали някой да ви следи или да ви наблюдава?
— Сякаш съм се озовал право в средата на някакъв заплетен детективски роман — каза нашият посетител. — Защо, по дяволите, трябва някой да ме следи и наблюдава?
— Ще стигнем и дотам. Няма ли да ни съобщите нещо друго, преди да ви въведем в тази работа?
— Ами зависи кое смятате, че ще бъде ценно за вас.
— Мисля, че всичко, което е извън установения ред на нещата, си струва да ми бъде съобщено.
Сър Хенри се усмихна.
— Още не познавам добре живота в Англия, защото повечето време съм прекарал в Щатите и Канада. Струва ми се обаче, че и у вас изчезването на една обувка не влиза в установения ред на нещата.
— Загубили сте си едната обувка?
— Драги мой — възкликна доктор Мортимър, — захвърлили сте я някъде. Като се върнете в хотела, ще я намерите. Какъв смисъл има да безпокоите мистър Холмс с дреболии от този род?
— Но нали той иска да му кажа нещо, което е извън реда на нещата!
— Точно така — каза Холмс, — независимо колко глупава може да изглежда случката. Загубили сте си обувката ли казахте?
— Е, може и да съм я загубил някъде. Снощи ги оставих и двете пред вратата, а сутринта там имаше само една. Момчето, което ги чисти, не можа да ми каже нищо смислено. Най-печалното е, че тъкмо ги бях купил предишната вечер на Странд и още не бях ги обувал.
— Ако не сте ги носили, защо тогава сте ги оставили навън да ги чистят?
— Обувките бяха малко матови, та исках да се лъснат. Затова ги оставих навън.
— Доколкото разбирам, вчера, още с пристигането си в Лондон, вие веднага сте излезли и сте си купили чифт обувки.
— Аз въобще направих доста покупки. Доктор Мортимър обикаля заедно с мен. Виждате ли, щом ще бъда владетел на такова имение, трябва да се облека подходящо за тази роля, а пък през време на моите странствувания на Запад може би съм станал малко небрежен. Между другото купих и тези кафяви обувки. Дадох шест долара за тях, а ето че едната изчезна, преди още да съм ги сложил на краката си.
— Съвършено безсмислено е да се открадне само една обувка — каза Шерлок Холмс. — Да ви кажа право, аз споделям мнението на доктор Мортимър: загубената обувка ще се намери скоро.
— А сега, джентълмени, струва ми се, че говорих достатъчно за малкото, което знам. Време е да изпълните обещанието си и ми дадете изчерпателно обяснение на това, около което се въртят всичките тези разговори.
— Вашето искане е напълно основателно — отговори Холмс. — Доктор Мортимър, смятам, че ще направите най-добре, ако разкажете на сър Хенри това, което разказахте и на нас.
Насърчен по този начин, нашият учен извади книжата от джоба си и представи целия случай, така както бе направил това и предишната сутрин. Сър Хенри слушаше с най-голямо внимание, като възкликваше от време на време учудено.
— Няма какво, хубаво наследство съм получил — каза той, когато дългият разказ се свърши. — Чувал съм, разбира се, за кучето още като много малък. Това беше любимата тема в нашето семейство, но аз никога преди не съм вземал това сериозно. Но колкото за смъртта на моя чичо… ах, главата ми така се е запалила, че още не мога да схвана ясно всичко. Изглежда, че и вие не сте решили още полицай ли трябва за този случай, или само поп.
— Съвършено вярно.
— А ето сега и тази работа с писмото, което получих в хотела! Предполагам, че то има връзка с цялата тази история.
— То показва, че някой знае по-добре от нас това, което става из тресавището — каза доктор Мортимър.
— И също — добави Холмс, — че някой е благоразположен към вас, щом ви предупреждава за опасността.
— Или пък може би имат някакви намерения, на които аз преча, та искат да ме отдалечат.
— Да, разбира се, това също е възможно. Много съм ви благодарен, доктор Мортимър, че ме запознахте с един проблем, който предлага няколко интересни алтернативи. А практическият въпрос, който сега трябва да решим, сър Хенри, е дали е целесъобразно, или не да отидете в Баскервил Хол.
— А защо да не отида?
— Изглежда, че там се крие някаква опасност.
— Опасност от демона на нашия род или опасност от хора?
— Точно това трябва да разберем.
— Каквато и да е тази опасност, моят отговор е готов: няма сатана на небето, нито човек на земята, който би могъл да ме спре да отида в дома на моя род, и можете да считате това за мое окончателно решение.
Докато говореше, той събра вежди, а лицето му стана тъмночервено. Ясно беше, че буйният нрав на Баскервилите не бе угаснал и у този последен техен представител.
— Междувременно — каза той — аз почти нямах време да обмисля всичко, което ми разправихте. Не е така лесно едва седнал, човек да разбере и да реши всичко. Ще ми се да поседя сам един час на спокойствие и да помисля. Сега вижте какво, мистър Холмс, часът е единадесет и половина и аз се връщам право в хотела. Хайде елате в два с приятеля ви доктор Уотсън да обядваме заедно. Тогава ще мога да ви кажа по-ясно какви са впечатленията ми от всичко това.
— Удобно ли е това за теб, Уотсън?
— Разбира се.
— В такъв случай можете да ни очаквате. Да повикам ли файтон?
— Не, предпочитам да вървя пеша, защото тази работа като че поразмъти главата ми.
— С удоволствие бих се поразходил с вас — каза приятелят му. — Au revoir. Всичко хубаво.
Ние чухме отдалечаващите се по стълбата стъпки на нашите посетители и хлопването на външната врата. Само за миг флегматичният Холмс се превърна в човек на действието.
— Обувките ти, Уотсън, и шапката! Бързо! Нямаме нито секунда за губене.
Той се втурна по халат в стаята си и се върна след няколко секунди облечен в редингот. Ние полетяхме по стълбата. Доктор Мортимър и Баскервил още се виждаха на около двеста ярда пред нас по посока на „Оксфорд стрийт“.
— Да изтичам ли да ги спра?
— Не, Уотсън, за бога! Ще се задоволя напълно само с твоята компания, ако ти понасяш моята. Нашите приятели са умни, защото утрото наистина е прекрасно за разходка.
Той ускори крачките си, докато намалихме почти наполовина разстоянието, което ни отделяше. После, държейки се все на около сто ярда от тях, ние свърнахме по „Оксфорд стрийт“, а после по „Риджънт стрийт“. Нашите приятели се спряха веднъж и се загледаха в една витрина, след което Холмс направи същото. Миг след това той издаде лек вик на задоволство и като проследих бързия му поглед, видях една двуколна карета с човек в нея, която беше спряла от другата страна на улицата, и в момента тръгна отново бавно напред.
— Ето го нашия човек, Уотсън! Хайде с мен! Ако не можем да направим друго, поне ще го поразгледаме хубавичко.
В този момент почувствувах един пронизващ поглед, отправен към нас, и през страничното прозорче на каретата ми се мярна гъста черна брада. Изведнъж капакът на покрива се отвори, човекът викна нещо на кочияша и каретата полетя бясно по „Риджънт стрийт“. Холмс се огледа нетърпеливо за файтон, но наоколо не се виждаше нито един свободен. Тогава той се втурна в луда гонитба сред потока от превозни средства, но каретата имаше голяма преднина и скоро се изгуби от погледа ни.
— Хубава работа! — каза Холмс горчиво, като се измъкваше от уличния поток, запъхтян и побелял от яд. — Какъв малшанс и каква нетактичност! Уотсън, Уотсън! Ако си честен човек, ще отбележиш и този случай наред с успехите ми.
— Кой беше този човек?
— Нямам представа.
— Да не би да следи някого?
— Да. От всичко, което чухме от Баскервил, е ясно, че откак е в града, той е следен неотлъчно от някого. Как иначе можеше така бързо да стане известно, че той е избрал именно хотел „Нортъмбърланд“? Аз разсъдих, че ако са го следили първия ден, ще го следят също и втория. Може би забеляза, че докато доктор Мортимър четеше легендата, аз на два пъти отивах до прозореца.
— Да, спомням си.
— Гледах дали някой не се шляе наоколо, но не видях никого. Имаме работа с хитър човек, Уотсън! Навлизаме на дълбоко и въпреки че още не съм разбрал окончателно добри или зли сили действуват тук, аз непрекъснато чувствувам нечий замисъл и влияние. Когато нашите приятели излязоха, веднага ги последвах с надеждата, че ще забележа техния невидим спътник, но той е така хитър, че не се е доверил на краката си, а е използувал карета, за да може да се мъкне подир тях или дори да прелети край тях, без те да го забележат. Неговият способ има и това допълнително преимущество, че ако те вземат файтон, той пак ще може да ги следи. Но този начин има и едно явно неудобство.
— Кочияшът би могъл да го издаде.
— Точно така.
— Колко жалко, че не взехме номера!
— Драги ми Уотсън, колкото и несъобразителен да се показах този път, сигурно не си си помислил сериозно, че съм пропуснал да взема номера. Той е две хиляди седемстотин и четири. Но в момента от това няма полза.
— Като забелязах каретата, трябваше моментално да се обърна и да тръгна в обратна посока. После спокойно щях да наема друга карета, с която на почетно разстояние да следвам първата или още по-добре щеше да бъде да подкарам към хотел „Нортъмбърланд“ и да чакам там. Когато нашият непознат дойдеше след Баскервил до хотела, щяхме да приложим върху него собствения му трик и да видим накъде ще се отправи. А така изключителната бързина и енергичност на противника ни имаха преимущество пред нашата неблагоразумна привързаност, тъй че се издадохме и го изпуснахме.
През време на този разговор ние се мъкнехме бавно по „Риджънт стрийт“, а доктор Мортимър и приятелят му отдавна се бяха изгубили пред нас.
— Няма смисъл да ги следваме — каза Холмс. — Преследвачът им изчезна и не ще се върне. Трябва да видим какви карти държим в ръцете си и да ги изиграем решително. Можеш ли със сигурност да познаеш човека в каретата?
— Бих могъл да позная само брадата му.
— Също и аз, от което заключавам, че брадата му е изкуствена. Когато един умен човек изпълнява такава деликатна задача, брадата му е нужна само за да скрие чертите на лицето си. Ела с мен, Уотсън!
Ние свърнахме към едно бюро за куриери в този район, където Холмс бе сърдечно посрещнат от управителя.
— А, Уилсън, виждам, че не сте забравили онзи дребен случай, при който имах щастието да ви помогна.
— Не, сър, наистина не съм. Вие спасихте моето добро име, а може би и живота ми.
— Вие преувеличавате, драги приятелю. Доколкото си спомням, между вашите момчета имаше един младеж на име Картрайт, който прояви известни способности по време на разследването.
— Да, сър, той е още при нас.
— Бихте ли му позвънили? Благодаря ви. И ще бъда много доволен, ако ми развалите тази банкнота от пет фунта.
На повикването на управителя се отзова едно четиринадесетгодишно момче с живо умно лице. То застана пред нас, като гледаше с благоговение знаменития детектив.
— Бихте ли ми дали указателя на хотелите — каза Холмс. — Благодаря. Сега, Картрайт, тук са имената на двадесет и три хотела, всички в непосредствена близост с Чаринг Крос. Разбираш ли?
— Да, сър.
— Ще обиколиш всичките поред.
— Да, сър.
— И като начало ще даваш на портиерите по един шилинг. Ето ти двадесет и три шилинга.
— Да, сър.
— Ще казваш, че искаш да видиш хвърлените вчера в кошчетата отпадъци. Ще им обясниш, че важна телеграма е доставена погрешно и трябва да я намериш. Разбираш, нали?
— Да, сър.
— Но в действителност ще търсиш една страница от „Таймс“ с дупки по нея, изрязани с ножици. Ето ти броя на „Таймс“. Това е страницата. Лесно ще я разпознаеш, нали?
— Да, сър.
— Във всеки хотел портиерът ще те праща при прислужника, на когото също ще даваш един шилинг. Ето ти още двадесет и три шилинга. В двадесет случая от всичките двадесет и три ще се окаже, че хартиите от предния ден са изгорени или изхвърлени. В останалите три случая ще ти покажат куп хартии и ти ще трябва да търсиш между тях тази страница на „Таймс“. Шансът да я намериш е много малък. Ето още десет шилинга за всеки случай. Изпрати ми до довечера на „Бейкър стрийт“ телеграма за резултата.
А сега, Уотсън, остава само да телеграфираме, за да установим самоличността на кочияша на номер две хиляди седемстотин и четири, а после ще влезем в някоя от художествените галерии на „Бонд стрийт“, за да убием времето, докато наближи часът за срещата.

Глава V
Три скъсани нишки

Шерлок Холмс притежаваше в забележителна степен способността да откъсва съзнателно мисълта си от дадена работа. Странната история, в която бяхме въвлечени, беше забравена за два часа, през които той бе напълно погълнат от картините на съвременните белгийски майстори. По пътя от галерията до хотел „Нортъмбърланд“ Холмс не говори за друго освен за живописта, за която той имаше само най-повърхностна представа.
— Сър Хенри Баскервил ви очаква горе — каза чиновникът. — Той ме помоли да ви отправя при него веднага щом дойдете.
— Ще имате ли нещо против, ако погледна книгата за посетители?
— Ни най-малко.
В книгата след името на Баскервил бяха прибавени още две имена: едното на Теофилъс Джонсън и семейството му от Нюкасл, а другото на мисиз Оулдмор от Хай Лодж Алтън и прислужницата й.
— Това сигурно е същият Джонсън, когото познавам — каза Холмс на портиера. — Ако се не лъжа, той е адвокат, с посивели коси и понакуцва малко.
— Не, сър, този мистър Джонсън е притежател на мини. Много енергичен джентълмен, не по-стар от вас.
— Положително имате грешка относно професията му.
— Не, сър. Той се ползува от нашия хотел дълги години и ние много добре го познаваме.
— А, това разрешава спора. Мисиз Оулдмор … Струва ми се, че помня това име отнякъде. Извинете за любопитството, но често човек търси един познат, а намира друг.
— Тя е болнава жена, сър. Мъжът й беше някога кмет на Глостър. Когато идва в града, винаги отсяда при нас.
— Благодаря ви. Страхувам се, че не мога да претендирам, че я познавам. Посредством тези въпроси ние установихме един много важен факт, Уотсън — продължи Холмс полугласно, докато се качвахме по стълбата. — Сега знаем, че хората, които така много се интересуват от нашия приятел, не са отседнали в този хотел. А това значи, както вече видяхме, че на тях много им се иска да го следят, но също така им се ще той да не ги види. Този факт подсказва много.
— Какво подсказва?
— Подсказва, че… Но виж, драги приятелю, какво става, за бога!
Ние бяхме изкачили стълбата и налетяхме направо на самия сър Хенри Баскервил. Лицето му беше червено от гняв, а в едната си ръка държеше стара прашна обувка. Той бе така вбесен, че езикът му се беше вързал и когато речта му се възвърна, заговори с такъв груб американски акцент, какъвто не бяхме забелязали у него сутринта.
— Да не ме мислят за бозайниче в този хотел — крещеше той. — Разиграват ме като маймуна, но ще видят, че са сбъркали адреса! По дяволите! Ако този хлапак не ми намери обувката, чудо ще направя! Аз разбирам от шеги, мистър Холмс, но всичко си има граници.
— Още ли си търсите обувката?
— Да, сър. И смятам да я намеря.
— Но нали казахте, че била нова, кафява обувка?
— Така беше, сър. А сега пък една стара, черна.
— Как! Да не би да искате да кажете…
— Точно това искам да кажа. Аз имам всичко на всичко три чифта: едни нови, кафяви; едни стари, черни и лачените, с които съм сега. Снощи ми взеха едната кафява, а днес отмъкнаха черната. Е, намери ли я? Отговаряй! Не ме зяпай такъв!
На сцената се беше появил един развълнуван прислужник — немец.
— Не, сър. Питах из целия хотел, но не разбрах нищо за нея.
— Добре. Или тази обувка ще се върне на мястото си преди залез слънце, или ще се видя с управителя и ще му кажа, че веднага напущам хотела!
— Ще бъде намерена, сър, обещавам ви, че ако имате малко търпение, ще бъде намерена.
— Внимавайте, защото това ще бъде последната ми вещ, която изчезва в това свърталище на крадци. Мистър Холмс, извинете, че ви безпокоя с такива дреболии.
— Мисля, че си заслужава безпокойството.
— Нима гледате сериозно на това?
— А вие как си го обяснявате?
— Просто не се опитвам да си го обяснявам. Изглежда, че това е най-глупавото и странно нещо, което някога ми се е случвало.
— Може би най-странното — каза Холмс замислено.
— А вие какво мислите за това?
— Не претендирам още да съм го разбрал. Вашият случай е много сложен, сър Хенри. Ако всичко това има връзка със смъртта на вашия чичо, то не съм сигурен дали измежду петстотинте по-значителни случаи, с които съм се справил, е имало някой така сложен. Но имаме преимуществото, че в ръцете си държим няколко нишки, така че една или друга от тях ще ни доведе до истината. Може да изгубим време, в случай че проследим някоя погрешна нишка, но рано или късно непременно ще се доберем до истината.
Обедът мина много приятно. Докато се хранехме, не говорихме почти нищо за работата, която ни беше събрала. Едва след като се прибрахме в стаята на Баскервил, Холмс го попита какви са му намеренията.
— Да отида в Баскервил Хол.
— А кога?
— В края на седмицата.
— Мисля, че, общо взето, решението ви е умно — каза Холмс. — Имам обилни доказателства, че в Лондон ви следят, а сред милионите жители на този голям град е трудно да открием кои са тези хора и каква е целта им. Ако намеренията им са лоши, те могат да ви причинят зло и ние ще бъдем безсилни да го предотвратим. Доктор Мортимър, вие знаехте ли, че ви следяха, след като излязохте от къщата ми отзарана?
Доктор Мортимър подскочи.
— Следил? Кой?
— Това за жалост не мога да ви кажа. Имате ли измежду съседите или познатите ви в Дартмур някой с черна брада?
— Не… или чакайте! О, да, Баримор, лакеят на сър Чарлз.
— Ха! Къде е Баримор сега?
— Грижи се за Баскервил Хол.
— Най-добре ще е да установим дали действително е там, или пък не е случайно в Лондон.
— Как ще направите това?
— Дайте ми една бланка за телеграма. „Готово ли е всичко за пристигането на сър Хенри?“ Това е достатъчно. Адрес: „Мистър Баримор — Баскервил Хол.“ Коя е най-близката телеграфна станция? Гримпен. Много добре. Ще пратим и втора телеграма до началника на станцията в Гримпен. "Телеграмата до мистър Баримор да му бъде връчена лично. Ако отсъствува, моля, върнете я обратно на сър Хенри Баскервил — хотел „Нортъмбърланд“. Така до довечера ще можем да разберем дали Баримор е на поста си в Девъншир, или не.
— Правилно — каза Баскервил. — Между впрочем, доктор Мортимър, кой е този Баримор?
— Той е син на стария пазач, който е умрял. Четири поколения от тях са се грижили за Баскервил Хол. Доколкото знам, той и жена му са напълно порядъчна двойка.
— Същевременно — каза Баскервил — съвършено ясно е, че докато там няма никой от нашата фамилия, тези хора имат прекрасен обширен дом и нямат никаква работа.
— Това е вярно.
— Получи ли Баримор нещо от завещанието на сър Чарлз? — попита Холмс.
— Той и жена му взеха по петстотин фунта.
— А! Те знаеха ли, че ще получат тази сума?
— Да. Сър Чарлз много обичаше да говори за своето завещание.
— Това е много интересно.
— Надявам се — каза доктор Мортимър, — че вие не гледате с подозрително око всеки, който е получил наследство от сър Чарлз, защото той остави и на мене хиляда фунта.
— Така ли? И още на кого?
— Имаше голям брой незначителни суми за разни хора и много дарения с общественополезна цел. Остатъкът е на сър Хенри.
— И колко голям е този остатък?
— Седемстотин и четиридесет хиляди фунта.
Холмс учудено вдигна вежди.
— Нямах представа, че сумата е така огромна.
— Сър Чарлз се славеше като богат човек, но и ние не знаехме колко богат е бил той, докато не се запознахме с ценните му книжа. Общата стойност на състоянието му възлиза кръгло на един милион.
— Боже мой! Та това е капитал, за който човек наистина би могъл да се впусне в рискована игра. И още един въпрос, доктор Мортимър: да кажем, че нещо се случи с този наш млад приятел (ще ми простите неприятното предположение), кой ще наследи това състояние?
— Тъй като малкият брат на сър Чарлз, Роджър Баскервил, е починал, наследството ще премине у Дезмъндови — далечни братовчеди на сър Чарлз. Джеймс Дезмънд е възрастен човек, свещеник в Уестморлънд.
— Благодаря ви. Всички тези подробности са много интересни. Срещали ли сте се с мистър Джеймс Дезмънд?
— Да, той веднъж идва да посети сър Чарлз. Това е човек с достопочтена външност и непорочен живот. Аз си спомням, че той отказа да му бъде приписано каквото и да било, въпреки че сър Чарлз настояваше много.
— И този човек със скромни изисквания ще бъде наследник на хилядите на сър Чарлз?
— Той би могъл да наследи само имота, защото последният се счита родов. Може да наследи също и парите, освен ако сегашният им притежател няма някакво друго желание, а той, разбира се, може да прави с тях, каквото си иска.
— А вие направили ли сте си завещанието, сър Хенри?
— Не, мистър Холмс, не съм. Нямах време, защото едва вчера научих как стоят работите. Във всеки случай мисля, че парите трябва да вървят с титлата и имота. Това е идея на моя нещастен чичо. Как собственикът ще възстанови славата на Баскервилите, ако няма достатъчно пари, за да поддържа имението? Къщата, земята и парите трябва да вървят заедно.
— Точно така. Да, сър Хенри, що се отнася до целесъобразността на вашето незабавно отиване в Девъншир, аз съм на същото мнение с вас. Трябва да направя само една уговорка: в никакъв случай не бива да отивате сам.
— Доктор Мортимър се връща с мен.
— Но доктор Мортимър трябва да упражнява своята професия, а пък и къщата му е с мили далеч от вашата. При всичкото му добро желание той няма да може да ви помогне. Не, сър Хенри, трябва да вземете със себе си доверен човек, който ще бъде винаги до вас.
— Не е ли възможно да дойдете самият вие, мистър Холмс?
— Ако положението стане критично, ще се постарая да дойда лично, но вие сами разбирате, че поради моята твърде богата съвещателна практика и постоянните молби, които ми отправят от всички страни, не ми е възможно да отсъствувам от Лондон за неопределено време. В този момент името на едно от най-уважаваните лица в Англия е окаляно от шантажисти и само аз мога да предотвратя пагубния скандал. Виждате, че е съвсем невъзможно да дойда в Дартмур.
— Тогава кого бихте препоръчали?
Холмс сложи ръка на рамото ми.
— Ако моят приятел се заеме с това в такава трудна минута не бихте могли да имате по-ценен човек при себе си. Никой не може да каже с такава сигурност това, както аз.
Това предложение ме свари съвсем неподготвен, но преди да имам време да отговоря, Баскервил ми сграбчи ръката и я стисна сърдечно.
— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил Хол и останете при мене, докато всичко се свърши, аз никога няма да забравя това.
За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветствува като бъдещ негов компаньон.
— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.
— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания как да действувате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.
— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?
— Напълно.
— Значи в събота, ако евентуално не променим решението си, ще се срещнем в десет и тридесет за влака, пристигащ от Падингтън.
Ние бяхме тръгнали да си вървим, когато Баскервил изпусна радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.
— Моята загубена обувка — извика той.
— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.
— Все пак това е доста необикновено — забеляза доктор Мортимър. — Преди обед аз внимателно претърсих стаята.
— А също и аз — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.
— Тогава наистина тук нямаше никаква обувка.
— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил тук, докато сме обядвали.
Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо и никакви разпити не можеха да изяснят тази работа. Към серията от непрекъснати и наглед безсмислени мистерийки, които се редуваха така бързо една след друга, се прибави още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлз, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото от лепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.
Докато пътувахме обратно към „Бейкър стрийт“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с формирането на някаква схема, в която да могат да се поместят всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.
От следобед до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил Хол — Баскервил“. Втората — „Обходих двадесетте не открих изрязаната страница на Таймс“.
— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. При случаи, когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим някоя друга диря.
— Но остава кочияшът, който караше непознатия!
— Точно така. Аз телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Не бих се учудил, ако това е отговор на моето запитване.
Иззвъняването на звънеца обаче ни донесе нещо по-задоволително от отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе един грубоват човек, който очевидно беше самият кочияш.
— Получих съобщение от управлението, че някой джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега никой не се е оплаквал. Идвам тук направо от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.
— Нямам нищо против тебе, добри ми човече — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.
— Ето че денят завърши щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме питате, сър?
— Преди всичко името ти и адреса за в случай, че ми потрябваш пак.
— Джон Клейтън, „Търпи стрийт“ 3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли, близо до гара Ватерло.
Шерлок Холмс записа това.
— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който идва да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата джентълмени по „Риджънт стрийт“. Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.
— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, джентълменът ми довери, че е детектив и че не трябва да казвам за него нищо на когото и да било.
— Добри ми човече, това е много сериозна работа и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мене. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?
— Да.
— Кога ти каза това?
— Когато се разплащаше.
— Каза ли нещо друго?
— Спомена името си.
Холмс ми хвърли бърз тържествуващ поглед.
— О, каза ти името си, така ли? Това е било неблагоразумие. И какво беше това име?
— Името — каза кочияшът — беше Шерлок Холмс.
Никога не съм виждал приятеля ми така поразен, както при този отговор. За момент той остана мълчалив и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.
— Удар, Уотсън, ловък удар. Насреща си усещам шпага, която е така бърза и гъвкава, както и моята. Този път хубавичко ме улучи. И тъй, неговото име беше Шерлок Холмс, нали?
— Да, сър, това беше името на джентълмена.
— Чудесно! Кажи ми къде се качи той и всичко, което се случи по-нататък.
— Той ме спря в девет и половина на „Трафалгар скуеър“. Каза, че е детектив и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам точно това, което иска, без да задавам въпроси. Аз с радост се съгласих. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато двамата джентълмени излязоха и взеха файтон от улицата. После ние последвахме техния файтон, който спря някъде тук.
— Точно пред тази врата — каза Холмс.
— Добре, не съм сигурен в това, но смея да кажа, че моят пътник знае всичко много добре. Спряхме малко по-надолу на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по „Бейкър стрийт“, после свърнахме…
— Това зная — каза Холмс.
— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт стрийт“, когато моят спътник вдигна капака и изкрещя да карам с всички сили към гара Ватерло. Аз шибнах кобилата и стигнахме там за по-малко от десет минути. Тогава, като добър клиент, той плати своите две гвинеи и се изгуби към гарата. Само че тъкмо преди да си тръгне, той се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил мистър Шерлок Холмс“.
— Разбирам. И повече не го видя.
— След като влезе в гарата, не.
— А как би описал ти този Шерлок Холмс?
Кочияшът се почеса по главата.
— Не е лесно да се опише този джентълмен. Аз бих му дал четиридесет години и беше със среден ръст — два-три инча по-нисък от вас, сър. Беше облечен като конте, имаше черна брада, подрязана равно отдолу, и бледо лице. Не знам дали бих могъл да ви кажа нещо повече от това.
— Цвят на очите?
— Не си спомням.
— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?
— Не, сър. Нищо.
— Е, тогава ето ти половин суверен. Още една такава монета те очаква, ако успееш да донесеш повече сведения. Лека нощ.
— Лека нощ, сър, и благодаря.
Джон Клейтън си тръгна ухилен, а Холмс сви рамене и с печална усмивка се обърна към мен.
— Не издържа и третата нишка и ние свършихме там, където почнахме — каза той. — Мошеникът му неден! Той е разбрал нашия номер, разбрал е, че сър Хенри се е съветвал с мене, познал ме е на „Риджънт стрийт“, досетил се е, че съм взел номера на каретата и ще намеря кочияша и ми отвръща с тази дръзка шега. Казвам ти, Уотсън, този път имаме противник, който е достоен за нашата шпага. В Лондон ме матираха. Мога само да ти пожелая повече щастие в Девъншир. Все пак не съм спокоен.
— Защо?
— Затова, чете изпращам там. Това е отвратителна работа, Уотсън; отвратителна и опасна, и колкото повече се убеждавам в това, толкова по-малко ми се нрави тя. Да, драги приятелю, може да се смееш, но ще бъда много радостен, ако се завърнеш на „Бейкър стрийт“ здрав и читав.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Артър Конан Дойл е автор на повече от сто произведения — романи, разкази, историческа проза, пиеси и дори история на спиритуализма. Световно известен обаче става с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче“ безспорно е най-прочутата му творба.



"Светът е пълен с очевидни неща, които никой, при никакви обстоятелства не забелязва."
- Артър Конан Дойл

"Цялата сага за Шерлок Холмс е красноречив пример за това как изкуството превъзхожда живота."
- Кристофър Морли


"Артър Конан Дойл заслужено се радва на огромен литературен успех, защото щедро внася истинско познание и оригиналност в криминалния жанр."
- Г. К. Честъртън



Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи