понеделник, 1 февруари 2010 г.

Мемоарите на Шерлок Холмс (12) 1893

Последен случай

С болка на сърцето вземам перото, за да напиша последните си спомени за моя необикновено талантлив другар, господин Шерлок Холмс. Съзнавам, че в разпокъсаните и невинаги сполучливи разкази аз само се опитвах да опиша нещо от нашите съвместни преживявания, започвайки от нашата първа случайна среща, та чак до последния случай е „морския договор“, при който той успя да предотврати известни международни усложнения.

С този разказ аз исках да завърша спомените си и да не засягам събитието, донесло в душата ми пустота, която не можах да запълня в продължение на две години. Но последните писма на полковник Джеймз Мориарти, в които той защитава паметта на брат си, ме задължават да изложа пред обществото фактите такива, каквито ги видях и в които съм непосредствен участник.

Единствено аз зная истината и съм доволен, че настъпи моментът, от който нататък аз повече не мога да я крия. Доколкото ми е известно, за смъртта на моя другар се появиха само три съобщения: в „Журнал дьо Женев“ от 6 май 1891 г., в телеграмата на Ройтер, поместена в английските вестници от 7 май, и най-сетне — в споменатите писма. От тези съобщения първото и второто са съвсем кратки, а последното, както възнамерявам да докажа, съвсем изопачава фактите. Ето защо съм длъжен за пръв път да съобщя това, което се случи в действителност между професор Мориарти и мистър Шерлок Холмс.

Трябва да припомня, че след моята женитба и увеличаването на пациентите от частната ми практика отношенията ми с Холмс донякъде се измениха. Той понякога идваше при мен, когато искаше да има другар в своите разследвания. Но това се случваше все по-рядко и по-рядко, така че за 1890 г съм записал само три случая, в които участвувах и аз. През зимата на споменатата година и ранната пролет на 1891 г. научих от вестниците, че френското правителство е помолило Холмс за съдействие във връзка с много важен случай и получих две писма от Нарбон и Ним, от които ми се стори, че престоят му във Франция ще бъде продължителен. Затова аз останах учуден, когато на 24 април вечерта той влезе в кабинета ми. Порази ме бледният цвят на лицето му и видимото отслабване.

— Да, преуморен съм донякъде — отбеляза той, като по този начин отговаряше по-скоро на погледа, отколкото на думите ми. — Напоследък се случиха някои неща. Нали няма да имате нищо против, ако спусна капаците на прозореца?

Стаята се осветяваше само от лампата на масата, на която аз четях. Холмс се приближи до прозореца, затвори капаците и сложи здраво резето.

— Боите ли се от нещо? — запитах аз.

— Да.

— От какво?

— От изстрел от засада.

— Какво искате да кажете с това, мой мили Холмс?

— Мисля, че ме познавате добре и не ме считате за нервен човек. Но, според мен, да не се признава близката опасност е по-скоро признак на глупост, а не на храброст. Моля, подайте ми кибрита.

Той запуши цигара, като че ли намираше в това някакво успокоение.

— Длъжен съм да ви се извиня за това късно посещение — каза той. — А освен това ще ви помоля да ми позволите да се измъкна от къщата ви през оградата на градината.

— Но какво значи всичко това? — попитах аз. Той протегна ръка и при светлината на лампата аз видях, че двата му пръста са окървавени и наранени.

— Както виждате, това не са празни работи — с усмивка проговори той. — Раните са толкова сериозни, че мога да се лиша от ръката си. У дома ли си е госпожа Уотсън?

— Не, гостува у наши познати.

— Наистина ли? Значи сте сам?

— Съвсем сам.

— В такъв случай ми е по-лесно да ви предложа да ме придружите за една седмица в Европа.

— Къде?

— О, където и да е. Буквално за мен е все едно.

Всичко това беше твърде странно. Не е в характера на Холмс да предприема безцелни разходки, а при това нещо в бледото му и изтощено лице ми говореше, че нервите му са обтегнати докрай. Той забеляза въпроса в очите ми и като обгърна коленете си, започна:

— Вие навярно никога не сте чували за професор Мориарти?

— Никога.

— Ето, това е чудното — извика Холмс. — Човекът работи в Лондон и никой не е чувал за него. Това именно му позволява да постигне рекорд в престъпленията. Казвам ви съвсем сериозно, Уотсън, че ако би ми се удало да го заловя и да избавя обществото от него, бих сметнал моята кариера за завършена и бих се отдал на други по-спокойни занимания. Между нас казано, последните ми работи, при които направих услуга на шведския кралски двор и на френската република, ми дават възможност да живея тих живот, според моите наклонности, като по този начин съсредоточа цялото си внимание върху химичните опити. Но аз не мога да бъда спокоен, не мога да стоя на едно място при мисълта, че човек като професор Мориарти безнаказано се разхожда по улиците на Лондон.

— Какво е направил този професор?

— Неговият живот е необикновен. Той има отличен произход, превъзходно е образован и е надарен с фантастични математически способности. На двадесет и една години е написал трактат за Нютоновия бином, което му е донесло европейска известност. Благодарение на това той е получил катедра в един от нашите не най-известни университети. По всичко личало, че го очаква бляскаво бъдеще. Но ясно е, че той притежава и най-сатанински наследствени наклонности. В неговите жили тече престъпна кръв, а необикновените му умствени способности не само не са потиснали тези наклонности, ами са ги стимулирали и са ги направили опасни. За него започнали да се носят подозрителни слухове в университетския град, поради което е бил принуден да се откаже от катедрата си и да се засели в Лондон. Тук е започнал да подготвя за кандидатствуване младежи за офицерски изпити. Това е всичко, което обществото знае за него. Останалото съм го открил лично аз. Както знаете, Уотсън, никой така добре, както аз, не е запознат с висшите престъпни кръгове на Лондон. Преди няколко години аз започнах да чувствувам, че зад всяко престъпление се крие някаква сила, сериозно организирана сила, която винаги върви срещу закона и помага на престъпника. Много пъти в най-разнообразни случаи — фалшификации, грабежи, убийства — аз чувствувах присъствието на тази сила и подозирах нейното участие в множество неразкрити престъпления, за които не са се съветвали с мен. Години наред аз се мъчех да повдигна края на завесата, която криеше тази тайна, и най-после дойде времето, когато намерих нишката. Проследих я през хиляди странни лъкатушения, докато не ме доведе до екс-професора Мориарти — математическата знаменитост. Той е Наполеон в областта на престъпленията, Уотсън. Той е организатор на грамаден брой престъпления в нашия огромен град. Той е философ, отвлечен мислител. Има първокласен ум. Той стои неподвижно в средата, като паяк в центъра на своята паяжина, но тя е разклонена на хиляди нишки и той много добре знае значението на всяко потрепване на която и да е от тези нишки. Самият той не е изпълнител. Той съставя плановете. Но хората му са многочислени и отлично организирани. Ако трябва да се извърши каквото и да е престъпление — да речем, да се открадне документ, да се ограби нечий дом, да се отстрани неудобен човек от пътя на някого — трябва само да се помоли професора и той ще състави плана. Агентите му могат да бъдат заловени. В такива случаи винаги ще се намерят пари за освобождаване под гаранция или за наемане на най-добрия адвокат. Но централната власт, която ръководи всичко това, никога не може да бъде заподозряна, не може да бъде разкрита. Такава беше организацията, до която се добрах по пътя на изводите. С цялата си усърдност аз употребих много енергия, за да я открия и сломя. Но професорът се беше заобиколил със стена, през която с много усилия трябваше да се преминава, за да се търсят улики, които да го доведат до съда. Вие знаете възможностите ми, Уотсън, но след три месеца бях длъжен да си призная, че най-после срещнах противник, който да не ми отстъпва в умствено отношение. Възхищението от изкуството му заглушаваше у мен ужаса от неговите престъпления. Но най-после той направи грешка — малка, много малка грешка, но тя не можеше да се скрие, защото аз го следях с изключително внимание. Аз се възползувах от случая и започнах да свивам обръча, като съм готов да го свия докрай. След три дни, т.е. идущия понеделник, всичко ще бъде свършено и професорът, заедно с основните членове на шайката ще попаднат в ръцете на полицията. Тогава ще започне най-голямото наказателно дело на нашия век, ще бъдат изяснени повече от четиридесет големи престъпления, тайнствени престъпления, и всички членове на шайката ще бъдат обесени. Достатъчна е само една грешна крачка обаче, и те могат да се измъкнат от ръцете ни в последния миг. Мъчно може да се измами професор Мориарти. Той виждаше всяко действие, което предприемах срещу него. Нееднократно той се мъчеше да ми се изплъзне, но не успяваше. Знаеш ли, приятелю, ако можеше подробно да се опише тази мълчалива борба, броят на нанесените и отбитите удари, всичко това би представлявало една от най-блестящите страници от историята на разкриване на престъпленията. Никога досега не съм се издигал до толкова високо професионално ниво и никога досега противникът не е настъпвал срещу мен така упорито. Той ми нанасяше силни удари, аз — още по-силни. Тази сутрин бяха направени последните стъпки в тази титанична надпревара. След три дни всичко би трябвало да бъде свършено. Аз седях в стаята си, разсъждавах върху един въпрос, когато вратата се отвори ненадейно. Пред мен стоеше професор Мориарти. Нервите ми са доста здрави, Уотсън, но трябва да ви призная, че потръпнах, когато видях пред себе си човека, който толкова време занимаваше моите мисли. Неговата външност ми е добре позната. Той е много висок и слаб. Има изпъкнало бледо чело и хлътнали очи. Избръснатото му бледо, аскетично лице наистина подобава на професор. Гърбът му е изкривен от постоянните занимания, лицето му изпъква напред и някак странно се поклаща настрани като у влечуго. Той ме гледаше с любопитство изпод тежките си вежди. „Вашето чело е по-слабо развито, отколкото очаквах — най-после проговори той. — Опасен навик е да се пипа зареден револвер в джоба на халата.“ Работата е там, че при вида на професора аз изведнъж разбрах каква опасност ме заплашва. За него единственото спасение беше да ме накара да замлъкна завинаги. За миг аз преместих револвера от чекмеджето в джоба си и го опипвах през халата. При тази негова забележка аз извадих револвера и го сложих с вдигнат ударник на масата. Мориарти продължаваше да ме гледа, като примигваше и се усмихваше, но нещо в неговия поглед ме караше да се радвам, че револверът ми е под ръка. „Вие сякаш не ме познавате“ — каза той. „Напротив — отговорих аз. — Струва ми се, напълно ви е ясно, че ви познавам. Седнете, моля, аз мога да ви отделя пет минути, ако искате да ми кажете нещо.“ „Всичко, което аз искам да ви кажа, ви е минало през ума“ — каза той. „Както и навярно моят отговор — във вашия ум“ — отговорих аз. „И така, вие държите на своето?“ „Непоколебимо.“ Той отпусна ръката си в джоба, а аз взех от масата револвера. Обаче той извади само бележник, в който имаше записани няколко дати. „Вие ми пресякохте пътя на 4-и януари — каза той. — На 23-и ме обезпокоихте; в средата на февруари сериозно ми попречихте; в края на март окончателно объркахте моите планове; а сега, в края на април, поради вашия непрекъснат натиск, съм пред угрозата да загубя свободата си. Положението става невъзможно.“ „Вие искате да направите някакво предложение?“ — запитах аз. „Оставете тази работа, господин Холмс — каза той, като поклащаше глава от една на друга страна, — знаете ли, оставете я.“ „След понеделник“ — казах аз, „Е, е — каза той. — Уверен съм, че човек с такъв ум като вашия трябва да разбере, че има само една възможност — да изостави тази работа. За мен беше наслада за ума, когато ви наблюдавах, и затова съвсем искрено ви казвам, че бих бил много огорчен, ако трябва да прибягвам към крайни мерки. Вие се усмихвате, господине, но ви уверявам, че говоря истината.“ „Опасността е моя постоянна спътница“ — отбелязах аз. „Това не е опасност, а неизбежна гибел — каза той. — Вие стоите на пътя не на един човек, а на цяла могъща организация, значението на която, въпреки големия ви ум, не сте оценили достатъчно. Трябва да се махнете от пътя, иначе ще ви смажат.“ „Боя се, че удоволствието, което ми доставя този разговор, ще ме принуди да пренебрегна останалите си важни задължения“ — казах аз, като станах от мястото си. Той също стана, погледна ме мълчаливо и поклати глава. „Е, какво да се прави? — най-после каза той. — Много съжалявам, но, струва ми се, направих всичко, каквото трябваше. Зная цялата ви игра. До понеделник вие не можете да направите нищо. Това е двубой между вас и мен, господин Холмс. Вие се надявате да ме поставите на подсъдимата скамейка. Разберете, никога няма да бъда там. Вие се надявате да ме победите. Казвам ви, че това никога няма да ви се удаде. Толкова, колкото сте умен, за да ме погубите, бъдете уверен, от своя страна, и аз мога да ви погубя.“ „Вие ми наговорихте куп любезности, господин Мориарти — отговорих аз. — Позволете ми да ви отговоря с една: ако съм сигурен, че ще се изпълни вашето първо предположение, то в интерес на обществото с радост бих се съгласил да се изпълни и второто.“ „Мога да ви обещая, че ще се изпълни последното“ — с насмешка отговори той, като обърна към мен извития си гръб, и накрая, като ме погледна няколко пъти, излезе от стаята.

— Такава беше моята странна среща с професор Мориарти. Признавам, че не бях очарован. Неговият мек, точен начин на изразяване създава илюзия за искреност, каквато не може да се получи при обикновеното заплашване. Разбира се, вие ще ме запитате, защо не се обадя в полицията. Работата е там, че ударът ще бъде нанесен от страна на неговите хора. Аз имам доказателства, че това ще стане така.

— Срещу вас беше ли вече устроено нападение?

— Драги Уотсън, професорът не е от хората, които обичат да дремят. Следобед отидох по работа на Оксфорд стрийт. В мига, в който завивах зад ъгъла, върху мен налетя екипаж с такава скорост, че ако не бях скочил на тротоара, щях да бъда премазан. Със същата скорост екипажът се скри от очите ми. Продължих по улица „Кер“, където пък от покрива на една сграда пред краката ми се разби керемида. Повиках полицай, с когото огледахме мястото. На покрива имаше приготвени керемиди за ремонт и полицаят искаше да ме увери, че вятърът е съборил керемидата. Аз, разбира се, знаех каква е работата, но не можех да докажа нищо. След това с файтон отидох до жилището на брат си, където прекарах остатъка от деня. Сега, на път за вас, ме нападна някакъв негодник с дърво. Аз го повалих и притичалият полицай го задържа. Но съм напълно уверен, че няма да бъде установена някаква връзка между благородника, от чиито предни зъби си разбих ръката, и бившия преподавател по математика, който навярно решава задачи на десет мили оттук. Предполагам, не се учудвате, Уотсън, че когато влязох при вас, най-напред затворих капаците и ви помолих за разрешение да си отида у дома, като използувам необичайно място за излизане.

Много пъти ми се беше случвало да се възхищавам от моя другар, но никога колкото в момента, когато той спокойно описваше всички случки през този ужасен ден.

— Ще останете ли да пренощувате у нас? — запитах аз.

— Не, мили мой. Аз бих бил опасен гост. Освен това аз вече съм си съставил плановете и вярвам, че всичко ще мине гладко. Работата е напреднала дотолкова, че може да мине и без моята помощ. Залавянето може да мине и без мен, а моето присъствие ще бъде необходимо само за даване на показания. Очевидно е, че за мен е най-добре да замина за няколко дни, докато полицията получи възможност да действува свободно. Ето защо би ми било приятно да ме придружите в Европа.

— Сега работата, по това време на годината, ми е слаба — казах аз, — а имам и колега, който ще се съгласи да ме замества. Ще дойда с вас на драго сърце.

— А ще можете ли да тръгнете утре заранта?

— Щом е необходимо.

— О, да. Това е много важно. Сега слушайте упътванията, които ще ви дам, и ги спазвайте буквално, защото заедно с мен ще застанете срещу най-умния престъпник и най-могъщото сдружение на негодници в Европа. Слушайте! Ще изпратите още сега багажа си по доверено лице на гара Виктория. Сутринта изпратете слугата за файтон, но му заповядайте да не взима нито първия, нито втория от тези, които ще срещне. Ще седнете в наетия файтон и ще отидете в Странд към Лоутърския пасаж, като предадете адреса на файтонджията, написан на хартия, и като го предупредите да не хвърля листа с адреса. Ще си приготвите предварително точната сума, така че щом минете пред пасажа, да можете да скочите, да пресечете пасажа и да излезете в другия му край в десет без четвърт. На ъгъла ще ви чака файтон: Кочияшът ще бъде в голям черен плащ и с яка, обшита с червен кант. Той ще ви доведе до гарата точно преди тръгването на влака за континента.

— Къде ще се срещнем?

— На гарата. Запазил съм второто, купе от първа класа.

— Значи ще се срещнем във вагона. — Да.

Напразно уговарях Холмс да пренощува при мен. Разбирах го много добре, че не иска да причинява неприятности на приютилия го дом. Като ми повтори набързо нарежданията си, ние излязохме в градината, той се прехвърли през оградата откъм улица „Мортимър“, подсвирна за файтон и се изгуби в тъмнината.

На заранта аз изпълних буквално указанията на Холмс. Наех файтона с всички предпазни действия, за да не излезе някой от тези, които ни дебнеха, и веднага след закуската отидох към Лоутърския пасаж. Преминах го бързо и намерих очакващия ме файтон, на капрата на който седеше човек с едър ръст и черен плащ. Едва скочих във файтона, той шибна конете и се понесохме към гара Виктория. Щом слязох, той тръгна веднага, без да ме погледне.

Дотук всичко вървеше прекрасно. Багажът ми беше вече на място и аз без мъка намерих купето, което ми беше посочил Холмс, още повече, че то беше единственото, на което имаше надпис „заето“. Безпокоеше ме само фактът, че приятелят ми още не се появява. До тръгването на влака оставаха още само седем минути. Напразно търсех тънката фигура на Холмс между пътниците и изпращачите. От него нямаше ни следа. Използувах няколко минути, за да помогна на един почтен италиански духовник, който се мъчеше да обясни на лош английски, че багажът му трябва да бъде изпратен през Париж. След това, като огледах още веднъж наоколо, се върнах в купето, където намерих своя престарял приятел италианец. Носачът го упътил при мен, въпреки надписа „заето“.

Не можах да обясня на духовника, че няма право на това място в купето, защото аз знаех италиански по-малко, отколкото той английски. Поради това само вдигнах рамене и продължих да се вглеждам за своя другар. Тръпки ме побиваха при мисълта, че причината за неговото отсъствие може да бъде някакво нещастие, постигнало го през нощта. Кондукторът вече затвори вратата, чуха се свирки, когато изведнъж…

— Вие не ме удостоихте дори с един поздрав, мили Уотсън! — проговори нечий глас.

Неописуемо учуден, се обърнах. Старият духовник обърна лице към мен. За миг бръчките по лицето му се изгладиха, носът се отмести, долната устна се сви, устата му престана да се криви, пламък проблесна в мътните очи, прегърбената фигура се изправи. Но в следващия миг цялото тяло пак се сви и Холмс изчезна толкова бързо, колкото се появи.

— Боже мой! — извиках аз. — Как ме изплашихте!

— Необходима е предпазливост — прошепна Холмс. — Имам причини да предполагам, че те са по дирите ни. А! Ето го и самия Мориарти!

В този миг влакът потегли. Като погледнах през прозореца, аз видях един висок човек, който си проправяше път през тълпата и махаше с ръка, като че искаше да спре влака. Но вече беше късно. Скоростта се увеличаваше и ние бързо се отдалечавахме от гарата.

— Благодарение на взетите мерки, ние все пак успяхме да се освободим от него — проговори със смях Холмс.

Той стана и прибра расото и шапката в ръчната си чанта.

— Четохте ли сутрешните вестници, Уотсън? — Не.

— Значи, нищо не знаете за това, което се е случило на Бейкър стрийт?

— На Бейкър стрийт?

— През нощта са запалили нашето жилище, но няма големи щети.

— Та това е непоносимо, Холмс!

— Сигурно те са загубили съвсем следите ми, след като бе задържан нападателят с дървото. Иначе не би им минало през ума, че мога да се завърна у дома. Но те очевидно са проследили вас, затова Мориарти се появи на гарата. Не допуснахте ли някаква грешка?

— Изпълних всичко според вашите указания.

— Намерихте ли файтона?

— Да, той ме чакаше.

— Познахте ли файтонджията?

— Не.

— Това е брат ми Майкрофт. В такива случаи е полезно да имаш някой свой човек, за да не се доверяваш на случайни хора. Но трябва да помислим как но те правим с Мориарти.

— Нашият експрес ще пристигне точно преди отплаването на парахода. Мисля, че се отървахме от професора.

— Вие очевидно не разбрахте, Уотсън, че по ум този човек ми е равен. Мислите ли, че аз, преследвайки някого, бих се стъписал пред такова нищожно препятствие. Защо мислите, че той би спрял дотук?

— Какво ще направи?

— Това, което бих направил и аз.

— А вие какво бихте предприели?

— Бих поръчал извънреден влак.

— Но нали никой влак не е в състояние да ни настигне?

— Напротив. Нашият влак има спиране в Кентърбъри. Точно там той ще ни настигне, ще ни изпревари и ще ни очаква на последната гара.

— Човек би си помислил, че ние сме престъпници! Уредете с полицията да го задържат при пристигането му!

— Това би значело да унищожа тримесечния си труд. В такъв случай ще хванем едрата риба, а дребната би се измъкнала. В понеделник всички ще бъдат заловени. Не, арестуването на професора сега би объркало всичко.

— Тогава какво ще правим?

— Ще слезем в Кентърбъри.

— А след това?

— Ще преминем протока по другия възможен начин — през Нюхейвън — и ще слезем на другия бряг в Диеп. Мориарти ще направи същото, което бих направил и аз. Той ще отиде в Париж, ще се увери, че багажът ни е там, и два дни ще ни чака, наблюдавайки зорко багажното отделение. През това време ние с теб ще си купим по две пътни чанти, поощрявайки по този начин промишлеността на държавите, през които ще преминем, и през Люксембург и Базел ще се озовем в Швейцария.

Аз съм привикнал на пътешествия и загубата на багажа не би могла сериозно да ме обезпокои, но, да си призная, тормозеше ме фактът, че трябва да бягаме от един човек, на чиято съвест лежаха толкова сериозни престъпления. Но очевидно беше, че Холмс по-добре от мен разбира колко е деликатно нашето положение. Затова ние слязохме в Кентърбъри, където узнахме, че влакът за Нюхейвън заминава след час.

С малко скръбен поглед изгледах потеглящия с багажа ни влак. Внезапно Холмс ме дръпна за ръкава.

— Вижте!

В далечината над Кенингската гора се появи тънка струйка дим. След минута само забелязахме локомотив с един-единствен вагон, устремени с бясна скорост към гарата. Едва успяхме да се скрием зад една купчина с багаж, когато машината с грохот прелетя покрай нас, като ни обви с облак гореща пара.

— Ето, моето предвиждане се осъществява.

— А какво би направил професорът, ако му се у дадеше да ни догони? — запитах аз.

— Без съмнение, той би се опитал да ме убие. Но тази игра се играе от двама играчи. Сега въпросът е в това, дали да закусим тук, по-рано от времето за закуска, или да погладуваме, докато стигнем до бюфета в Нюхейвън.

През тази нощ ние пристигнахме в Брюксел и престояхме там два дена, а на третия потеглихме към Страсбург. В понеделник сутринта Холмс телеграфира на лондонската полиция и вечерта, когато се върнахме в хотела, ни очакваше отговорът. Холмс скъса телеграмата и я хвърли с проклятие в печката.

— Това трябваше да се очаква! — почти простена той. — Избягал!

— Мориарти?

— С изключение на него цялата шайка е заловена! Избягал! Трябваше да остана в Лондон! Мислех, че съм дал в ръцете им всичко необходимо. Сега мисля, че е най-добре да се върнете в Англия, Уотсън.

— Защо?

— Защото сега аз съм най-опасният ви приятел. Този човек загуби делото на живота си. Доколкото познавам характера му, той ще вложи цялата си енергия, за да ми отмъсти. Ако аз се завърна в Лондон, той е загубен. Ето защо ви съветвам да се върнете към частната си практика.

Като стар военен и като стар другар аз изобщо не можех да се съглася с молбата му. Половин час спорихме по въпроса в ресторанта на хотела в Страсбург и същата нощ продължихме за Женева.

Цяла седмица бродихме по прелестната долина на Рона и през прохода Жеми, покрит все още с дълбок сняг, преминахме в Интерлакен и Майринген. Местността беше чудно красива; свежата пролетна зеленина в долинките контрастираше с белотата на снега по склоновете и върховете. Но аз чувствувах, че Холмс през цялото време не забравяше опасността. В алпийските села, в уединените високи проходи, в неговите очи, внимателно устремяващи се във всеки срещнат, аз четях мисълта му, че където и да сме, нас ни дебне смъртна опасност.

Помня веднъж, когато минавахме край Жеми по брега на тъжното езеро Даубен, от върха на планината се изтърколи грамаден камък и падна в езерото зад нас. За съвсем кратко време Холмс беше на върха и източил врат, разглеждаше местността във всички посоки. Напразно водачът ни го уверяваше, че падащите камъни през пролетта са редовно явление в тази местност. Холмс не отговори нищо, но ме погледна с погледа на човек, който вижда, че очакванията му ще се осъществят.

И въпреки напрежението, настроението му никога не беше потиснато. Обратно, понякога той беше необичайно весел. Той постоянно се връщаше на темата, че ако би знаел, че обществото се е освободило от професор Мориарти, той би сложил край на кариерата си.

— Мисля, че мога да заявя, че не съм изживял живота си безполезно, драги Уотсън — казваше той. — В повечето от хилядата случая, в които съм участвувал, аз мога да се похваля, че никога не съм помогнал на виновната страна. Вярно е, че в последно време аз се занимавах повече със задачи, които ни поставя природата, а не този повърхностен слой на обществото. Вашите записки, Уотсън, ще завършат в деня, в който аз увенчая работата си със залавянето или унищожаването на най-опасния престъпник в Европа.

Всичко, което се случи по-нататък, ще разкажа съвсем накратко и точно. Спирам се на това без желание, но зная, че дългът ми изисква да не пропусна и най-малката подробност.

На 3 май ние пристигнахме в малкото село Майринген и отседнахме в странноприемницата „Английски двор“, чийто стопанин тогава беше старият Петер Щайлер. Той беше умен човек, говореше отлично английски, тъй като беше работил три години като келнер в Лондон, в хотел „Гросвенор“. Той ни посъветва да пренощуваме в Райхенбах, тъй като маршрутът, който бяхме избрали, нямаше да ни позволи да се завърнем по светло в странноприемницата. На 4 май следобед ние тръгнахме на разходка, за да посетим един забележителен водопад, за до-, стигането на който трябваше на половината от изкачването да свърнем малко встрани.

Това наистина е страшно място. Потокът, придошъл от топенето на снеговете, се спуска в бездната, от която, в резултат на бясната скорост на водата, във въздуха се издига непрекъснато облак от ситни водни капчици. Пропастта, в която пада водата, е заобиколена от катраненочерни скали. Завива ти се свят от неспирния тътнеж и движението на зеленикавата вода, падаща от огромна височина и предизвикваща струи и облаци воден прах. Ние стояхме накрая на скалата, развълнувани от гледката, и се вслушвахме във фантастичните звуци, които се разнасяха от дълбокото гърло на планината.

Пътечката извиваше в полукръг около водопада, така че да може да се види тази красота от различни места. Внезапно пътечката свършваше и туристите трябваше да се връщат по същия път, по който бяха дошли. Току-що бяхме решили да се връщаме, когато видяхме, че към нас тича един млад швейцарец с писмо в ръка. На плика беше написан адресът на странноприемницата, която бяхме напуснали преди малко. Беше адресирано до мен. Изпращаше го стопанинът на заведението. Той ми съобщаваше, че няколко минути след нашето излизане при него е пристигнала някаква англичанка, която явно била в последния стадий на белодробно заболяване. Прекарала зимата в Давос и сега отивала при своите близки в Люцерн, но изведнъж получила кръвоизлив. По всяка вероятност й оставало да живее няколко часа, но за нея би било голяма утеха да види край себе си доктор — англичанин. В постскриптум добрият Щайлер добавяше, че тъй като тя отказва местен лекар, върху нас падала огромна отговорност и моето завръщане просто било необходимо.

Не може да се откаже на молбата на съотечественица, умираща в чужбина. Но и не желаех да оставя Холмс сам. Най-после решихме с него да продължи младият швейцарец — като водач и придружител, а аз да се върна в Майринген. Моят приятел щеше да постои още малко при водопада, а след това ще се спусне бавно по планината в Розенлау, където ще ме очаква привечер. Като се обърнах, видях как Холмс стои с ръце на гърди, прислонен до скалата, загледан във водопада.

Съдено ми било това да бъде последният път, когато виждах моя приятел.

Когато се спусках по склона, аз се обърнах още веднъж. От това място се виждаше водопадът, но аз разгледах пътечката, която се виеше нагоре. По нея бързо се движеше някакъв човек. Тъмното му облекло контрастираше на ярката зеленина на младата трева. Забелязах също, че човекът бързаше, но скоро забравих за него, тъй като и аз бързах да пристигна навреме. След час и нещо бях в хотелчето, на чийто праг ме очакваше старият Щайлер.

— Надявам се положението и да не се е влошило? — бързо запитах аз.

Лицето на стопанина изрази недоумение и при първото помръдване на неговата вежда сърцето ми замря.

— Не сте ли писали тази записка? — запитах аз, като извадих писмото от джоба си. — В хотела няма ли болна англичанка?

— Не е имало такова нещо — отговори той. — Но на плика е адресът на хотела! А, навярно записката е писал високият англичанин, който пристигна след вашето излизане. Сигурно е така. Той казваше…

Но аз не слушах неговите обяснения. В панически страх изтичах по селската уличка към пътеката, по която току-що бях дошъл. Намерих водопада след около два часа. Алпийската тояга на Холмс стоеше на мястото, където той я беше оставил. Но от самия Холмс нямаше и следа и аз напразно виках името му. Отговаряше ми само ехото от собствения ми глас.

При вида на алпийската тояга аз се вледених и едва не паднах в безсъзнание. И тъй, Холмс не беше отишъл в Розенлау. Той е останал на тази пътечка, на три стъпки от едната страна на която се издигаха отвесни скали, а от другата зееше бездънна пропаст. Тук го е настигнал неговият враг. Младият швейцарец също беше изчезнал. Вероятно е бил подкупен от Мориарти. Изоставил е Холмс и е помогнал да се срещнат насаме двамата противници. Какво се е случило после? Кой може да разкаже какво се е случило после?

Минаха две минути, през които аз не можех да събера силите си. Ужасът при мисълта за станалото ме зашемети. После започнах да си спомням методите на Холмс и се опитах да ги приложа в конкретния случай. По време на нашия разговор ние не бяхме отишли до края на пътечката, а мястото на алпийската тояга показваше докъде бяхме стигнали. Продължих към края на пътеката. Тъмната почва беше влажна от водните пръски на водопада. По нея би могла да се забележи й следа от птица. Накрая на пътечката се виждаха два реда човешки стъпки. Обратни следи не се забелязваха. На няколко ярда по-нататък почвата беше цялата утъпкана и превърната в кал. Тръните и папратите отстрани бяха почти всички изскубнати. Легнах по корем и започнах да гледам надолу. Водни пръски летяха покрай мен. Започваше да се здрачава, но аз виждах ясно водните струи, които се разбиваха долу. Извиках, но ми отговори само грохотът на водата.

Съдено ми било да получа последен привет от моя приятел и другар. Както казах, алпийската му тояга стоеше облегната до скалата, която се издигаше над пътеката. В една малка вдлъбнатина на същата скала нещо лъскаво привлече погледа ми. Повдигнах се на пръсти и в ръката ми се озова сребърната табакера, която Холмс носеше винаги със себе си. Под нея напипах някакъв сгънат лист. Взех го в ръце и го разтворих. Между пръстите ми прошумяха три листа от бележника на Холмс. И почеркът, и стилът му бяха такива, все едно, че беше ги писал в стаята, на работното си бюро.

„Мили Уотсън — пишеше той, — пиша ви тези редове, благодарение любезността на господин Мориарти, който ме очаква да разрешим в края на краищата възникналия между нас спор. Накратко той ми описа как е успял да избяга от английската полиция и как е узнал къде сме. Всичко това само потвърждава високото ми мнение за неговите способности. Доволен съм, че ще освободя обществото от по-нататъшното съществуване на Мориарти, макар да се боя, че ще заплатя за това с цена, която ще наскърби моите приятели, особено вас, Уотсън. Но аз вече ви казах, че моята дейност в обществото достигна пределни измерения и че за мен не би могло да има по-добър край. За да бъде пълно признанието ми, трябва да ви кажа и следното: бях убеден, че писмото от Майринген е примка, и аз ви пуснах да отидете с увереността, че ще се случи нещо като това, което става сега. Уведомете следователя Байтерсън, че документите, необходими за установяване вината на шайката, се пазят в сандъчето «М», в син плик с надпис «Мориарти» Преди заминаването ни от Англия направих всички разпореждания за моето имущество и ги предадох на брат си Майкрофт. Моля ви да предадете моя поклон на госпожа Уотсън и да — вярвате в искрената преданост на вашия

Шерлок Холмс.“

Всичко останало може да се предаде с няколко думи. Прегледът на експертите потвърди, че борбата е свършила така, както е трябвало да свърши, т.е., че двамата са паднали в пропастта, здраво заловени един за друг. Всеки опит да бъдат намерени телата им бе признат за безнадежден. Там долу, в пенестия водовъртеж, намериха покой телата на най-опасния престъпник и на най-изкусния борец на страната на закона. Младият швейцарец изчезна — безспорно той е бил един от хората на професора. Що се отнася до шайката, мнозина сигурно си спомнят бележките на Холмс относно нейното устройство и начина, по който Мориарти я е държал в подчинение. По време на процеса не се изнесоха достатъчно! подробности за този отвратителен човек и ако аз трябваше да описвам подробно неговия живот! това бе предизвикано от тези недобросъвестни защитници, които се опитаха да почистят неговата памет, служейки си с нападки срещу този, когото аз винаги ще смятам за най-добър и най-умен от всички хора, които съм познавал.

Край

Мемоарите на Шерлок Холмс (11) 1893

Морски договор


В моите ученически години имах един приятел на име Пърси Фелбс. Той беше едно много умно момче и винаги получаваше наградите в училище. Неговият чичо беше лорд Холдърс, известен правителствен деятел. Пърси беше два класа по-горе от мен и когато напусна училището, аз загубих следите му. След доста години чух, че Пърси Фелбс заема много добра служба в Министерството на външните работи, но не можахме да се видим, защото и двамата бяхме заети със своята работа.

Така аз бях много изненадан, когато получих следното писмо:

Бриабра — Уокинг



„Мой скъпи Уотсън, аз съм сигурен, че Вие помните Пърси Фелбс, който беше в пети клас, когато Вие бяхте в трети. Може би сте чули, че благодарение на чичо си заемам висока служба в Министерството на външните работи. Всичко вървеше добре, докато една ужасна случка не разруши всички мои планове. Аз не мога да Ви пиша повече, защото съм неподвижен и слаб след двата месеца на мозъчно възпаление, но Вие трябва да се видите с мен. Аз ще Ви разкажа всичко. Моля Ви, намерете и доведете Вашия приятел Шерлок Холмс. Надявам се да ми даде своето мнение, без да гледа на полицейската клауза, която не може, защото бях много болен. Аз съм толкова слаб, че все ще диктувам своите писма.

Ваш стар съученик: Пърси Фелбс“

„Трябва нещата наистина да са много сериозни“, казах си аз, когато вървях по „Бейкър стрийт“. Бях щастлив да намеря приятеля си вкъщи. Той работеше упорито над някакъв химически проблем. Химията беше едно от неговите увлечения.

— А, Уотсън, след един момент ще бъда на твоите услуги — каза той и стана от писалището, прибирайки написаното.

Минута след като влязох, той вече седеше в едно кресло и пушеше любимата си лула.

— Аз се надявам, Уотсън, че има нещо интересно за мен. Какво е? — попита Холмс.

Аз му подадох писмото и той го прочете с голямо внимание.

— Това не ми казва нищо полезно — промърмори той, — но жената, която е писала писмото, е човек със силен характер.

— Защо мислите, че писмото е написано от жена?

— Аз съм напълно сигурен в това — отговори той. — Разбира се, че ще дойда с вас. Ние можем да отидем да се видим с вашия приятел.

Половин час по-късно ние бяхме в Уокинг. Бриабра не беше близо до гарата. Това беше една висока къща с градина пред нея. Един пълен мъж на около 50 години излезе от вратата. Той имаше много червени бузи и весели очи.

— Аз съм много доволен, че вие пристигнахте — каза той, здрависвайки се с нас. — Бедният Пърси ще бъде щастлив. Той каза, че вие сте неговата последна надежда. Баща му и майка му ме помолиха да ви посрещна. Те не могат да ви кажат нищо за тая история.

— Вие не сте член на тази фамилия — каза Холмс. — Виждам това.

За един миг мъжът го изгледа изненадан, след това прихна да се смее.

— О, вие сте забелязали буквите „Ж. X.“ на моя медальон. Разбира се, аз не съм член на фамилията, но се приготвям да стана. Името ми е Жозеф Харисон и Пърси се готви да се жени за сестра ми Ани. Сега тя е в неговата стая. Тя бдеше над болния тези два месеца. Но влезте при него.

* * *

Стаята на Пърси Фелбс беше на първия етаж до гостната. Ние влязохме там и видяхме един млад мъж, много бледен и слаб, който лежеше на дивана до прозореца. Аз трудно познах моя стар съученик. Едно младо момиче седеше до него. То стана, когато ние влязохме.

— Аз ще си отида, Пърси! — каза то.

Той хвана ръката й.

— Не, не, Ана! Вие трябва да останете. Аз съм много доволен да ви видя, Уотсън — каза той. — Това, мисля, е вашият прочут приятел г-н Шерлок Холмс.

Аз му го представих и двамата седнахме. Пълният мъж излезе, но неговата сестра остана. Тя беше едно много красиво момиче с големи тъмни очи и черна коса.

— Аз не искам да губя вашето време — каза Фелбс, повдигайки се от дивана. — Затова първо ще ви разкажа всички факти: Само преди няколко седмици аз бях щастлив човек, мистър Холмс, и се приготвях да се женя, когато се случи това ужасно нещо с мен. Както знаете, Уотсън, аз бях в Министерството на външните работи и заемах там един отговорен пост. На 23 май моят чичо, който е министър на външните работи, ме повика в стаята си.

— Това — каза той, вземайки един голям свитък хартия от своето писалище — е оригиналът на тайния морски договор между две морски страни. Аз не ще кажа имената им. Възможно е другите страни да са готови да заплатят много пари, за да научат съдържанието на тези документи. На документите трябва да се направят копия веднага и аз ви се доверявам за това. Имате ли писалище във вашата канцелария?

Казах, че имам.

— Тогава вземете договора и го заключете там. Вие можете да останете след работните часове във вашата канцелария и тогава пригответе копията на документа, без да бързате. Когато сте готов, заключете документа и копието в писалището и ми ги предайте утре сутринта.

— Сигурен ли сте, че бяхте сами при тоя разговор? — попита Шерлок Холмс.

— Да, ние бяхме в центъра на една голяма зала и говорехме тихо.

— Моля, продължете вашата история.

— Когато всички чиновници излязоха, аз останах в моята канцелария и се заех за работа веднага, защото знаех, че Харисон, който ви посрещна тук, е в града и се надявах да отида с него в Уокинг с влака от 11 часа. Прочетох документа и видях, че моят чичо беше напълно прав, когато говореше за важността му. След това седнах да правя копията. Това беше един много дълъг документ. В 9 часа видях, че не мога да се надявам да не изпусна влака. Тъй като бях твърде уморен от дългата работа през деня, реших да взема чаша кафе. Прислужникът прекарваше цялата нощ в една малка стая долу до стълбата и аз не можех да се надявам да взема чаша кафе оттам, защото работех свръхсрочно. Натиснах звънеца. За моя изненада една висока възрастна жена влезе в стаята. Тя обясни, че е жена на прислужника, и аз я помолих да донесе чаша кафе. След известно време продължих работата си, но тогава започна да ми се спи, Понеже кафето ми не беше донесено, аз отворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на прислужника. Коридорът свършваше до една стълба. На средата на стълбата имаше малка площадка с още един коридор, който слизаше до страничната врата при прислужника. Ето, това беше планът на мястото.






Тук Пърси ми показа плана, надраскан на едно парче хартия.

— Аз слязох по стъпалата и видях, че прислужникът беше заспал и чайникът вреше кипнал. Почаках да се събуди, но звънецът до неговата глава удари силно и той се събуди.

— Господин Фелбс! — извика той, виждайки ме с учудване.

— Аз дойдох да видя готово ли е моето кафе — казах аз.

— Съжалявам, господине, аз бях приготвил чайника и той кипна, когато съм заспал. Но щом вие сте тук, кой натисна звънеца тогава? Това е звънецът от стаята, в която работите.

Аз замръзнах от страх. Някой беше в стаята ми, а документът лежеше на писалището. Изтичах бързо навън по стълбата, а после преминах коридора. Прислужникът ме последва. Нямаше никой в стаята, но документът не беше вече на писалището. Копието беше там, но оригиналът бе изчезнал.

Холмс седеше на стола и чупеше пръсти. Аз видях, че той беше заинтересован.

— Аз помислих, че крадецът е могъл да премине само през страничната врата, защото не видях никого в коридора и беше невъзможно да се скрие в моята стая. Така ние изтичахме отново в коридора до мястото, където започваше стълбата към страничната врата. Вратата беше затворена, но незаключена. Аз запомних, че в тоя момент гонгът на часовника удари три пъти. Беше 10 без четвърт.

— О, това е много важно! — каза Холмс, записвайки нещо в тефтерчето си.

— Нощта беше тъмна и валеше. В тази част на улицата, близо до канцелариите, нямаше никого. Само един полицай стоеше на ъгъла.

— Един много важен документ е откраднат от Министерството на външните работи! Минавал ли е някой оттук? — извиках аз, бягайки към него.

— Аз стоя тук от четвърт час, сър. Видях само една висока възрастна жена, която мина преди известно време. Изглеждаше, че много бърза.

— А, това е моята жена! — извика прислужникът. — Ние само губим времето си тук, крадецът е тръгнал в друга посока.

Неговите думи ми се сториха много странни и аз го хванах за ръката.

— Къде живеете?

— „Брикстън“, улица „Иви“ 16… но, г-н Фелбс, да не губим време. Да отидем на другия край на улицата и да се опитаме да научим нещо там…

Ние говорехме така, но нямаше нищо, което да привлече вниманието ни в тази част на улицата. Тогава ние се върнахме в канцеларията и прегледахме стълбата и коридора без никакъв резултат. Претърсихме щателно етажа. Нямаше никакви следи, въпреки че навън беше мокро, понеже цял ден валя.

— Остави ли някакви следи на пода жената, която влезе в стаята Ви в 9 часа? — попита Холмс.

— Не, не! — каза Фелбс. — Тя беше събула обувките си и обула къщни чехли.

— Това е много интересно. Какво направихте после?

— Ние прегледахме стаята и не намерихме нито едно място, където можеше да се скрие крадецът. Беше ясно, че той е избягал през вратата. Звънецът бе отдясно на писалището ми, така че човекът, който е позвънил, е бил до писалището. Но аз не можах да разбера защо е постъпил така.

— Това е действително много странно. По пътя не намерихте ли някакви други следи от крадеца, когато преглеждахте стаята? Угарка, косъм или ръкавица?

— Не, не намерихме абсолютно нищо.

— Какво направихте тогава?

— Аз телефонирах на Скотланд ярд и г-н Форбс, детективът, дойде веднага. Разказах му за жената на прислужника. Ние взехме кола и веднага се отправихме към нейния дом. Едно младо момиче отвори вратата и ми каза, че нейната майка не си е дошла още. Решихме да я почакаме. Няколко минути по-късно чухме звънеца и тук направихме една сериозна грешка. Оставихме момичето да отвори вратата, то каза нещо на майка си с едва доловим шепот и жената не влезе в стаята, а изтича надолу по коридора, Форбс отвори вратата и ние се спуснахме след нея. Намерихме я в кухнята. Тя се обърна към нас и внезапно ме позна.

— О, това е г-н Фелбс от министерството — извика тя с учудване. — Моята дъщеря ми каза, че за мен са пратили двама джентълмени и аз се страхувах, че вие сте агенти и идвате за заплащането…

— Това не е много убедително — прекъсна Форбс жената. — Ние предполагаме, че сте взели един много важен документ от Министерството на външните работи.

Жената гръмко протестираше и каза, че не е вземала нищо, но ние претърсихме внимателно кухнята и гостната стая. Документът не беше там.

Как се почувствах тогава, аз не мога да ви кажа, защото внезапно се почувствах така болен, че повече нищо не помня. Напуснах къщата в състояние близко до безсъзнание. Вие можете да си представите колко наплашени бяха майка ми и бедната Ани, когато ме видяха. Те веднага ме поставиха да легна и аз пролежах в тази стая девет седмици, защото това е най-добрата стая в къщата. Жозеф, който спеше по-рано тук, го преместиха в другата стая. Ани стоеше при мен през всичкото време и дежуреше около мен нощем, така че не оставах никога сам. Сега аз се чувствам много по-добре. Г-н Холмс, вие сте моята последна надежда. Ако и вие не можете да ми помогнете, всичко е свършено за мен!

Пърси изглеждаше много уморен, когато свърши своята история, и Ани бързо му даде някакво лекарство.

— Вие казвате, че фактите са ясни, Фелбс — каза Шерлок Холмс. — Но аз искам да ви задам един-два въпроса. Знаят ли близките ви пътя до вашата канцелария?

— О, да! Всички мои роднини го знаят!

— Казвали ли сте им нещо за документите?

— Но как бих могъл? Аз останах нея вечер в канцеларията и никому нищо не съм казал.

— Знаете ли нещо за прислужника?

— Нищо! Само това, че той е стар ветеран войник.

— Добре, аз се надявам, че ще мога да науча нещо за него от Форбс.

Холмс замълча за миг.

— Вашето положение е много объркано, Фелбс — каза той най-после. — Аз ще направя всичко, за да ви помогна, но не ви обещавам нищо. Сега Уотсън и аз трябва да отидем в Лондон, но се надявам, че ще се върна тук с утрешния влак. Сега довиждане и не падайте духом.

— Искаше ми се да поговоря малко насаме с г-н Фелбс, преди да си отиде — каза ми Холмс, когато напуснахме стаята.

* * *

През цялото време на пътуването до гарата Холмс мълча, но когато пристигнахме там, той каза:

— Надявам се, че ще има време да пусна една телеграма за Форбс, преди да пристигне влакът.

Вече във влака той се обърна към мен:

— Предполагам, че Фелбс не пие, нали? — каза той.

— Не, не мисля, че пие.

— И какво мислите тогава за госпожица Ани Харисон, Уотсън?

— Признавам, че сте имали право за нея, като казахте, че е човек със силен характер — отговорих аз.

— Да, а тя, изглежда, е и добро момиче, Фелбс ще се ожени за нея най-късно през пролетта, както ми каза майка му. Ани и нейният брат дошли тук на посещение. Когато се случила тази история, тя гледала Пърси и нейният брат също останал, защото тук му било хубаво. Сега аз мисля кой има изгода от случилото се. Това са чуждите посолства… и лорд Холдърс.

— Но Пърси е негов племенник и лорд Холдърс трябва да е честен човек!…

— Да, аз мисля така, но все пак… Добре, ние ще отидем днес да го видим. Аз ще поговоря с него. Имам някои подозрения. На първо място крадецът не оставя следи по пода, въпреки че денят е дъждовен. Средството за това е той да се разхожда с кола. Възможно е да намерим тази кола. Друга от моите следи е звънецът. Кой го удря? Крадецът ли? Или е възможно крадецът да иска да се разкрие престъплението? Или това е една неволна случка? Или е… Но ето го Лондон. Хайде, Уотсън. Ние трябва първо да се срещнем с Форбс. Може би той има някаква вина, която е неизвестна на Фелбс.

Така ние тръгнахме към Скотланд ярд при Форбс. Той не ни каза нищо ново.

— Единственото нещо, което е ясно — каза той, — е, че прислужникът и неговата съпруга са честни хора и нямат никакво участие в кражбата на документа.

— Какво мислите за звънеца? — попита Холмс детектива.

— О, трябва да кажа, че не мога да разбера това звънене напълно!

— Да, то е много странно. Добре, повече няма за какво да се задържаме при вас. Довиждане, Форбс.

— И тъй, нищо ново, Уотсън! — каза моят приятел, когато излязохме на улицата. — Аз бях напълно сигурен, че прислужникът и неговата жена нямат пръст в тая работа, че не са замесени. Сега трябва да отидем да видим лорд Холдърс.

Министърът на външните работи ни прие веднага.

— Аз бих искал да ви задам два въпроса, лорд Холдърс — каза Шерлок, сядайки на едно от креслата в министерския кабинет.

— Ще бъда щастлив, ако мога да ви отговоря — отвърна учтиво лордът.

— Вие именно в тая стая ли разговаряхте с вашия братовчед за договора?

— Да.

— Знаеше ли някой за това?

— Никой.

— Да, ако никой не е знаел за даването на договора, крадецът е влязъл в стаята случайно. Това е първият пункт. Тогава, след като са минали девет седмици и нищо не се е чуло за този договор, ние можем да предполагаме, че няма да го намерим в Министерството на външните работи.

Лорд Холдърс повдигна рамене.

— Може би крадецът е чакал за по-добра награда? — попита Шерлок Холмс.

— Ако почака малко повече, той не ще получи въобще нещо. След няколко месеца договорът няма да представлява тайна.

— О, това е много важно — забеляза Холмс. — Благодаря за информацията, лорд Холдърс, а сега сбогом!

— Това е една добра следа — каза Холмс, когато излязохме вън. Но лордът далече не е толкова богат, колкото смятахме, и не е получавал пари. Не забелязахте ли, че неговите обувки са твърде стари? Сега, Уотсън, вие можете да отидете при своите пациенти, не ще правим нищо повече днес, но ако ме намерите утре на гарата, ние ще заминем за Уокинг с влака от 10 часа.

Следващия ден аз намерих своя приятел на гарата в уговорения час. Той беше особено тих по целия път за Уокинг и аз не можах да отгатна за какво мисли.

Когато пристигнахме в Бриабра, ние видяхме, че Фелбс беше по-добре.

— Има ли някакви новини? — беше първия му въпрос.

— Аз не мога да ви кажа нищо определено — отговори Холмс. — Видях Форбс и вашия чичо и имам известни идеи, които могат да ви помогнат.

— Тогава вие няма да ме изоставите?

— В никакъв случай.

— Аз съм така щастлива, че вие казахте това! — изрече госпожица Харисон.

— Но ние тук имаме повече новини — каза Фелбс и неговото лице посивя съвсем. — Аз започнах, да мисля, че моят живот е в опасност, а не само моята чест.

— Ах! — възкликна Холмс.

— Да, това е много странно, защото аз винаги съм мислел, че нямам неприятели. Миналата нощ спях без болногледачка. Около 2 часа сутринта внезапно ме разбуди лек шум. Първо помислих, че това е мишка, но шумът продължи дълго и разбрах, че идва от прозореца. Скочих от леглото и се спуснах нататък. Мъжът (защото имаше мъж на прозореца) изчезна с бързината на мълния, но аз имах време да видя, че неговото лице беше покрито с плащ. Сигурен съм в това, че той имаше един дълъг нож в ръката.

— Това е действително много интересно — каза Холмс. — И какво направихте после?

— Аз нямах сили да се впусна след него. Затова отворих прозореца, позвъних на звънеца и зачаках. Няколко минути по-късно Жозеф влезе в стаята. Той повика слугите и те прегледаха земята близо до моя прозорец. Намериха някакви следи в цветните лехи, но понеже беше много тъмно, не можаха да ги проследят по тревата, но намериха мястото, където крадецът се бе прехвърлил през оградата.

Историята подейства странно на Шерлок Холмс. Той стана от стола и започна да се разхожда из стаята.

— Мислите ли, че можете да обиколите къщата с мен? — попита Холмс, обръщайки се към Фелбс.

— О, разбира се! Аз имам достатъчно сили за това и ми се иска да прекарам малко на слънце. Жозеф ще излезе също с нас.

— И аз ще дойда! — извика госпожица Харисон.

— Съжалявам, но не трябва — каза Холмс, хващайки ръката й. — Аз трябва да ви помоля да останете тук.

Младото момиче изглеждаше недоволно, но изпълни нареждането на моя приятел. Жозеф ни посрещна навън и ние заедно отидохме под про­зореца на Фелбсовата стая. Видяхме следите в цветните лехи, но те бяха така незабележими, че Холмс повдигна рамене.

— Това е безнадеждно — каза той. — Те не могат да ни кажат нищо. Нека обиколим къщата и да видим защо престъпникът е избрал именно тази стая. Прозорецът на спалнята и на столовата са широки, но те гледат към пътя… А, има една врата тук. За какво е тя?

— Това е страничната врата за слугите. Тя е затворена нощем.

— Държите ли нещо ценно в къщата?

— Не, нищо!

Холмс обиколи къщата с ръце в джобовете.

— Пътем — каза той, обръщайки се към Жозеф Харисон — вие казахте, че сте намерили мястото, където човекът е прескочил оградата. Искам да го видим.

Жозеф го заведе на едно място, където върховете на оградата бяха счупени. Малко парче от дърво беше паднало долу. Холмс го огледа внимателно.

— Това не е направено миналата нощ. Аз не виждам никакви следи от другата страна на оградата. Не, това няма да ни помогне. Нека се завърнем в стаята ви, Фелбс.

Пърси, който беше много слаб, вървеше бавно, опирайки се на ръката на Жозеф. Затова Холмс и аз първи влязохме в спалнята му и се отправихме бързо към отворения прозорец.

— Госпожице Харисон — каза моя приятел, — обещайте, че вие ще останете на това място в течение на всички дни, докато се изясни събитието.

Това е много важно.

— Разбира се, господин Холмс — каза момичето с учудване.

— Когато вие отивате да спите, заключвайте вратата на стаята отсреща и вземайте ключа. Господин Фелбс трябва да дойде с нас в Лондон, но вие трябва да останете тук. Обещайте ми да не казвате нито дума на никого. Те влизат!

Тя не отговори и в този момент двамата мъже се приближиха към прозореца.

— Ана, защо вие седите тук, а не излизате на слънце?

— Не, благодаря, Жозеф. Аз съм малко неразположена и тая стая е прохладна.

— Г-н Фелбс — каза Холмс, обръщайки се към младия човек, — можете ли да дойдете с нас в Лондон?

— Веднага?

— Да! Толкова бързо, колкото е възможно. Да кажем, след 1 час.

— Разбира се, ако бих могъл да ви бъда полезен.

— Вие ще ни бъдете много полезен и ще се върнете утре. Доктор Уотсън ще бди над вас. Ние ще се наобядваме тук и след това ще заминем за Лондон.

Всичко беше добре съгласувано в тоя план, но когато отидохме на гарата, Холмс внезапно каза:

— Съжалявам много, но не мога да замина за Лондон с вас. Забравил съм няколко малки предмета. Вие трябва да заминете двамата за „Бейкър стрийт“ веднага и да ме чакате там. Надявам се да бъда с вас утре по времето за закуска.

— Но вие казахте, че аз трябва да дойда с вас в Лондон колкото е възможно по-бързо! — извика учуден Фелбс.

— Ние ще говорим за това утре! Днес моята работа е много важна.

— Аз мисля, че той ще се опита да научи нещо ново за приключението от миналата нощ — каза Фелбс, когато седнахме във влака, отиващ за Лондон.

— Холмс никога не прави нещо без много сериозно основание — отговорих аз.

* * *

Фелбс и аз прекарахме един дълъг ден тогава. Младият мъж се чувстваше слаб и много нервен. Аз му четях разни интересни книги и разказвах за нашите училищни дни, но той говореше само за договора.

Затова, когато си легнахме в леглата, дълго време не можахме да заспим. В 8 часа следващата сутрин един автомобил спря пред нашата врата и през прозореца ние видяхме Шерлок Холмс. Една минута по-късно моят приятел беше в стаята. Той изглеждаше бледен и уморен, а ръката му беше привързана.

— Вие сте били ранен? — извиках аз.

— Не, не, това е само драскотина — отговори той. — Аз ще ви разкажа всичко, но първо искам да закуся. Виждам, че и вие още не сте закусили. Моля ви, позвънете за закуска, Уотсън.

Няколко минути по-късно прислужникът донесе кафе и една покрита чиния. Ние всички седнахме да закусваме.

— Моля ви, яжте, г-н Фелбс — каза Шерлок Холмс.

— Благодаря, аз не мога да хапна нищо.

— Тогава може би вие ще махнете покривката от чинията, защото аз не мога да сторя това с моята ранена ръка.

Фелбс махна покривката и стана така бял, както чинията пред него. В чинията имаше един свитък синьо-сива хартия.

— Вие сте спасили моята чест! — извика той, грабвайки книгата и танцувайки в стаята като побъркан.

— Е, хайде, успокойте се! — каза Холмс. — Седнете и изпийте вашето кафе. Тогава ще чуете моята история.

Когато закуската беше прибрана и Холмс седна в креслото със своята неизменна лула, той започна да разказва какво бе станало в Бриабра през изминалата нощ.

— Когато вие се качихте на влака — каза моят приятел Холмс, — аз се върнах на гарата и останах там, докато се стъмни. Тогава тръгнах към Бриабра. Нямаше никой около къщата и аз се скрих в храстите под вашия прозорец, Фелбс. От моето скривалище можех да виждам стаята много добре. Госпожица Харисон седеше при масата и четеше. В 10 без 15 часа тя остави книгата си, затвори прозореца и напусна стаята. Аз чух звука на ключ в бравата. Госпожица Харисон изпълни моите поръчения и вие трябва да благодарите на нея за този щастлив край. В стаята сега беше тъмно, но на небето имаше луна. Аз стоях скрит и чаках. Най-после, около 2 часа сутринта, чух отново звук на ключ в бравата, вратата за прислугата се отвори и Жозеф Харисон се появи в лунната светлина.

— Жозеф! — извика учудено Фелбс.

— Да, Жозеф! — продължи Шерлок Холмс. — Той беше с непокрита глава, но имаше черен плащ на гърба си. Той леко се приближи към вашия прозорец и го отвори с един дълъг нож. Само след момент беше вече в стаята. Аз станах и отидох към прозореца да видя какво ще прави вътре. Той държеше една свещ и преглеждаше ъгловата част на настилката, която покриваше пода. В един момент повдигна едно парче паркет, което не прилягаше плътно и извади документа, който беше скрит под него. Миг по-късно той се хвърли към прозореца, но аз бях там, чакайки го. Той се нахвърли върху мен с ножа и ние започнахме да се борим. Накрая той беше принуден да даде документа.

— Значи, всички тези седмици, когато бях болен, документът е бил в моята стая! — извика Фелбс.

— Да, наистина, и аз мога да ви кажа, че Жозеф Харисон е един много опасен човек. Щастието на сестра му или вашата репутация в случая не представляват интерес за него. Аз започнах да се съмнявам в Жозеф, когато помислих, че е възможно той да е дочул за вас в Министерството на външните работи нея вечер. Мога добре да съпоставя фактите. Допуснете, че Жозеф е влязъл в министерството през задната врата и понеже знае пътя, той е отишъл направо във вашата стая, след като вие сте излезли. Позвънил е със звънеца, защото е нямало никого в стаята, и е искал да попита къде сте. В тоя момент е видял документа на масата и е разбрал, че това е документ с голяма ценност. Тогава го слага в джоба си и бързо заминава за Уокинг с първия влак. Пристигнал там, той скрива документа в своята спалня. Чака да го вземе след един или два дни, за да го продаде на някое чуждо посолство и да вземе за него много пари. Тогава вие заминавате за Бриабра внезапно и се разболявате, че го изместват в друга стая. Той няма време дори да вземе документа. Не може да се добере до него, защото вие сте непрекъснато там. Жозеф се опитва да влезе в стаята, когато вашата болногледачка не е там, но вие не спите. „Добре! — казах си аз. — Той непременно ще опита отново.“ Тогава помолих госпожица Харисон да не напуска стаята цял ден, а на Жозеф казах, че тримата заминаваме за Лондон. Знаех, че документът е скрит някъде в стаята, но нямах възможност да огледам за него. Така аз го оставих да влезе и когато Жозеф взе документа, му го отнех. Това е всичко! Пърси Фелбс бе замълчал за момент. След това той попита:

— Мислите ли, че той искаше да ме убие?

— Ножът му трябваше само за да отвори прозореца — отговори Холмс, — но Жозеф Харисон не е човек, на когото бих доверил своя живот. Веднага, след като ви изпратих, изпратих и телеграма на Форбс, но не мислех, че полицията може да го хване. Може би е най-добре за всички да оставим Жозеф да избяга и да не разгласяваме историята. Не мислите ли и вие така?

Край

Мемоарите на Шерлок Холмс (10) 1893

Преводачът грък

През цялото време на дългото ми близко познанство с Шерлок Холмс никога не ми се случи да го чуя да спомене нещо за родителите си. Той рядко говореше и за своята младост. Тая сдържаност от негова страна увеличаваше донякъде свръхестественото впечатление, което ми правеше той, до такава степен, че понякога започвах да гледам на него като на някакво чудо, като на същество, толкова лишено от човешки чувства — симпатия, любов, колкото и отличаващо се с изключителен ум. Неговото равнодушие към жените и липсата на влечение към нови познанства съставяха типични особености на спокойния му характер, не по-големи обаче от пълното мълчание за родителите му. Аз стигнах до убеждение, че той е сирак, на когото всички сродници са умрели. Но ненадейно в едно прекрасно утро, за голямо мое учудване, той ми заговори за своя брат.

Това беше през лятото, след вечерния чай, по време на откъслечен, несвързан разговор, в който ние, от темата за клубовете и причините за изменение на наклона на земната еклиптика, преминахме най-сетне към въпроса за атавизма и наследствените способности. Предмет на нашия разговор беше въпросът, доколко всяка способност на личността е наследствена и доколко зависи от възпитанието в ранна възраст.

— Колкото до вас — казах аз, — от всичко, което сте ми разказвали, очевидно е, че вашата наблюдателност и забележителната ви способност да правите бързи изводи се дължат само на систематична подготовка.

— До известна степен — да — замислено отвърна Холмс. — Моите предци са били чифликчии, които, както изглежда, са живели така, както е било свойствено на съсловието им. Но все пак навярно тия способности са в кръвта ми. Може би съм ги наследил от баба си, сестра на френския художник Верне. Художествените заченки се изливат понякога в най-странни форми.

— Но откъде знаете, че способностите ви са наследени?

— Брат ми Майкрофт е надарен с тях в по-голяма степен от мене.

Това бе съвсем ново за мен. Ако в Англия съществува още един човек, надарен с такива необикновени способности, то защо за него не знае нито полицията, нито обществото? Аз предложих тоя въпрос на другаря си, като намекнах при това, че той само от скромност поставя брата си по-високо от себе си. Холмс се засмя.

— Драги Уотсън, аз не споделям мнението на онези, които смятат скромността за добродетел — рече той. — За логичния ум всичко трябва да бъде такова, каквото е — наистина, а да цениш себе си по-ниско, отколкото струваш, е такова отклонение от истината, както и да преувеличаваш достойнствата си. Затова, ако казвам, че Майкрофт е надарен със способността да наблюдава в по-голяма степен от мене, можете да бъдете уверен, че това е точната, неизменната истина.

— По-млад ли е от вас?

— Със седем години е по-стар.

— Как така е неизвестен?

— О, той е много известен в своя кръг.

— В кой кръг!

— Например в клуба на Диоген.

Никога не бях чувал за такова заведение и навярно това се отрази по лицето ми, понеже Шерлок Холмс извади от джоба си часовник и каза:

— Клубът на Диоген е най-странният от лондонските клубове, а Майкрофт е най-странният от хората там. Той всеки ден е в клуба от четири и три четвърти до осем часа без двадесет минути. Сега е шест и ако искате да се разходим в тая прекрасна вечер, аз ще имам удоволствието да ви покажа две лондонски рядкости.

След пет минути ние вече вървяхме по улицата към Ридлентския цирк.

— Вие се учудвате, че Майкрофт не използува своя дар на детектив — каза моят другар. — Той е неспособен за тази професия.

— Но на мене ми се стори, че вие казахте…

— Аз казах, че той притежава по-голяма наблюдателност и способност да прави изводи от мене. Ако изкуството на детектива се ограничава с разсъждения в креслото, то моят брат би бил най-големият в света майстор на разкриването на престъпления. Но у него няма нито трудолюбие, нито енергия. Той няма да се мръдне от мястото си, за да провери разсъжденията си, и е готов по-скоро да признае, че не е прав, отколкото да се потруди да докаже правотата си. Много пъти се обръщах към него в затруднителни случаи и даваните от него обяснения винаги излизаха верни. А при това той е съвсем неспособен да изясни практическата страна на делото, с което трябва да се заеме човек, преди то да отиде в съда.

— Значи това не е неговата професия.

— Не. Онова, което ми доставя средства за живот, за него е само развлечение на дилетант. Той има необикновена способност да работи с цифри и проверява книгите в много правителствени учреждения. Майкрофт живее в Пал Мал и всяка сутрин ходи в Уайкрофт, а вечер се връща обратно. От дълги години не прави други разходки и нийде не отива, освен в клуба на Диоген, който е тъкмо срещу неговото жилище.

— Това название ми е съвсем непознато.

— Твърде е възможно. В Лондон, както ви е известно, има много хора, които избягват обществото или от срамежливост, или по необходимост. А те нямат нищо против това — да прочетат новите списания и вестници, докато седят в удобни кресла. Ето, за подобен род хора е и устроен клубът на Диоген, към членовете на който принадлежат най-затворените и необщителни хора в Лондон. Никой не бива да обръща ни най-малко внимание на другите. С изключение на приемните, никъде другаде не се разрешава да се приказва, трикратното нарушение на това правило, донесено за сведение на управата, води до изключване на виновния от числото на членовете. Брат ми бе един от основателите на тоя клуб, и аз самият намирам, че посещаването му действува доста успокоително на нервите.

Като разговаряхме така, ние стигнахме до Пал Мал откъм Сейнт Джеймс Стрийт. Шерлок Холмс спря при един от входовете и като ми направи знак да мълча, въведе ме в предната стая. През стъклената преградка аз видях голяма разкошна стая, където много хора четяха вестници, всеки в своя ъгъл. Холмс ме въведе в малка стая, остави ме и след минута се върна с непознат човек, в когото аз изведнъж познах неговия брат.

Майкрофт Холмс бе много по-висок и по-едър от Шерлок. Той бе доста дебел, но лицето му имаше същия пронизващ израз, с който толкова се отличаваше лицето на неговия брат. Очите, с особен воднист светлосив цвят, сякаш винаги гледаха с оня поглед, който неизменно проникваше нейде в пространството, в дълбочина, какъвто аз забелязвах у Шерлок само тогава, когато напрягаше всичките си сили.

— Драго ми е да се запозная с вас, господине — каза той, като протягаше широката си, плоска като лапата на тюлен ръка. Откакто започнахте да пишете за Шерлок, аз слушам само за него. Между другото, Шерлок, мислех, че ще се отбиеш при мен през другата седмица, за да обсъдим онази история в замъка. Мислех, че може би тя ще се окаже Малко трудничка за тебе. — Не, аз се справих с нея — с усмивка отвърна моят другар.

— Разбира се, виновен е Адамс?

— Да, Адамс.

— Аз бях уверен в това от самото начало. Братята седнаха в нишата на прозореца.

— Най-удобно място за всеки, който иска да изучава човечеството — каза Майкрофт. — Погледнете какви чудни типове! Например ето тия двама души, които идат към нас.

— Единият е маркер. А другият?

Непознатите седяха до прозореца. Няколкото тебеширени петна по джоба на жилетката на единия от тях бяха единствените указания за близостта му до билярда, доколкото аз можех да забележа. Другият бе мургав с килната на тила шапка и с няколко свитъци под мишница.

— Навярно е бивш военен — каза Шерлок. — И току-що е излязъл в оставка.

— Според мен служил е в Индия.

— Офицер в оставка.

— Мисля, че е артилерист — каза Шерлок.

— И вдовец.

— Но има дете.

— Деца, мой мили, деца.

— Е, това е вече много — със смях казах аз.

— Не е трудно да се каже, че човек с такова държане, очевидно привикнал да заповядва, и с такова загоряло лице — е военен, неотдавна върнал се от Индия — отвърна Холмс.

— Че той неотдавна е оставил службата, се вижда от това, че още носи военни обуща — забеляза Майкрофт.

— Вървежът му не е на кавалерист и при това той носи фуражката накриво, което личи по светлата кожа на едната страна на челото. За сапьор е много тежък. Артилерист е.

— А траурният костюм сочи, че е изгубил някого от близките си. Това, че сам прави покупки, показва, че е останал без жена. Вие виждате, той купува детски играчки. По дрънкането може да се заключи, че има твърде малко дете. Жена му навярно е умряла при раждане. Книгата с картинките показва, че е принуден да се грижи и за другото си дете.

Аз поисках да разбера защо моят другар твърди, че брат му притежава още по-големи способности от него. Шерлок ме погледна и се усмихна. Майкрофт взе с два пръста енфие от кръгла табакерка и изтърси прашинките от палтото си с голяма червена копринена кърпа.

— Между другото, Шерлок — каза той, — имам нещо, което ще ти е тъкмо по сърце — доста странна случка, за която ме помолиха да кажа мнението си. Аз нямах достатъчно енергия да се заема с нея както трябва, но тя ми даде основание за много интересни предположения. Ако искаш да чуеш фактите…

— С удоволствие, драги Майкрофт.

Майкрофт написа няколко думи на едно листче, откъсна го от бележника си, позвъни и даде записаното на влезлия слуга.

— Помолих господин Мелас да намине тук — каза той. — Живее над моето жилище и е мой познат. Ето защо той се обърна към мене в трудното си положение. Господин Мелас е грък по произход и е забележителен езиковед. Той живее отчасти от възнаграждението, което получава в качеството си на преводач, отчасти от онова, което получава като гид на богатите пътешественици от Изтока, които спират в хотелите на Нортъмбарланд Авеню.

След няколко минути при нас влезе малък пълен човек. Маслиненото му лице и черните като въглен коси ясно издаваха южния му произход, макар че говореше като образован англичанин. Той бързо стисна ръка на Шерлок Холмс и неговите Тъмни очи заблестяха от удоволствие, когато узна, че тоя специалист иска да изслуша историята му.

— Не очаквам да ми повярва полицията… честна дума, не вярвам — каза той с жален глас. — Само защото не им се е случвало да чуят нищо подобно, те мислят, че това не може да бъде. Но аз няма да се успокоя, докато не узная какво е станало с моя бедняк с мушамичката на лицето.

— Цял съм внимание — каза Шерлок Холмс.

— Днес е сряда — започна господин Мелас, — това се случи в понеделник през нощта… нали разбирате, само преди два дена. Аз съм преводач, както навярно ви е казал моят съсед. Превеждам на разни езици, но понеже съм грък по произход и нося гръцко име, повече имам работа с този език. В продължение на много години аз съм главният преводач от гръцки език в Лондон и моето име е добре известно във всички хотели. Доста често се случва да ме викат в най-неудобни часове, в случаи че чужденци се сблъскват с някакви премеждия или когато пристигналите с късните влакове пътешественици потърсят моите услуги. Затова аз никак не се учудих, когато в понеделник през нощта при мен се яви някой си господин Латимър, много елегантен млад човек, и ме помоли да тръгна с него с файтона, който го чакаше. При него дошъл по работа един приятел грък и понеже той говори само на своя език, потрябвал му преводач. От неговите думи разбрах, че къщата му се намира наблизо, в Кенсингтън. Изглеждаше, че той много бърза, понеже припряно ме настани във файтона. Аз казах във файтона, но скоро ми се стори, че седнах в карета. Във всеки случай екипажът бе по-голям от обикновено, а гюрукът, макар и поизтъркан, бе от скъп плат. Господин Латимър седна срещу мене и ние минахме по Чаринг Крос за Шафтъри Авеню. После излязохме на Оксфорд Стрийт и аз понечих да кажа, че много заобикаляме, когато думите ми бяха прекъснати от необикновеното поведение на спътника ми. Той най-напред извади от джоба си страшен боздуган, налят с олово, и почна да го размахва, сякаш опитваше неговата тежест и сила, после, без да каже дума, сложи го на седалката до себе си. След това повдигна прозорците от двете страни и аз видях, че те са облепени с хартия, като че ли за да ми пречат да гледам към улицата.

— Съжалявам, че ви преча да виждате, господин Мелас — каза той. — Работата е в това, че аз не искам да видите мястото, където отиваме. Би било неудобно, ако вие бихте могли да намерите пътя дотам.

Можете да си представите колко бях поразен от тия думи. Моят спътник беше силен, широкоплещест момък и без да говоря за боздугана, аз никога не бих могъл да се преборя с него.

— Много ме учудва вашето поведение, господин Латимър — промърморих аз. — Вие би трябвало да разберете, че постъпвате незаконно.

— Несъмнено, това е своеобразна волност — отвърна той, — но ние ще ви възнаградим. И трябва да ви предупредя, господин Мелас, че ако през тая нощ вие вдигнете тревога или направите нещо, което заплашва интересите ми, ще си навлечете сериозни неприятности. Моля ви да помните, че никой не знае къде се намирате и че в тая карета също тъй, както и в моята работа вие сте напълно в моята власт.

Той говореше спокойно, но в гласа му се долавяше заплаха. Аз продължавах да седя мълком, в недоумение, защо той ме замъкна. Пътувахме около два часа; никак не можех да се досетя къде ме водят. Понякога по трополенето можеше да се помисли, че пътуваме по шосе, понякога по тихото спокойно возене можеше да се предположи, че каретата се движи по асфалт. Но с изключение на тия звуци, нямаше нищо, което би ми помогнало да се досетя къде сме. Хартията на прозорците бе непроницаема, а предният прозорец бе затулен със синя завеска. Ние тръгнахме от Пал Мал в седем и четвърт, а моят часовник показваше девет без десет. Когато екипажът ни най-сетне спря, моят спътник спусна прозореца и аз набърже видях ниския свод на вход, където гореше лампа. Бързо излязох от каретата, вратата на входа се разтвори и аз се намерих в къщата. У мен остана смътното впечатление, че пред входа има локва и дървета. Не мога да кажа голямо здание ли бе това или проста селска къща.

В къщата гореше лампа с цветен абажур. Пламъкът й бе намален тъй силно, че аз едва можах да разгледам доста голямото преддверие, украсено с картини. В полумрака забелязах, че вратата ми отвори неугледен прегърбен човечец на средна възраст. Когато той обърна към нас светлината, видях, че беше с очила.

— Това ли е господин Мелас, Харолд? — запита той.

— Да.

— Отлично! Отлично! Надявам се, че вие няма да ни се разсърдите, господин Мелас, не можехме без вашата помощ. Ако се отнесете добре към нас, няма да съжалявате, но ако мислите да ни изиграете някаква шега, то… Бог да ви пази.

Той говореше отсечено, с нервен тон, като хихикаше между думите, но не знам защо ми внуши повече страх от спътника ми.

— Какво искате от мен? — запитах аз.

— Само да зададете няколко въпроса на един господин, грък, който е на гости у нас, и да ни преведете отговорите му. Но говорете само това, което ще ви кажат, или… — тука той пак нервно захихика — по-добре да не сте се раждали.

Като казваше това, той отвори вратата и ме въведе в една стая, наглед разкошно наредена, но също така лошо осветена от една лампа с намалена светлина. Стаята беше голяма и очевидно богато мебелирана, понеже нозете ми потъваха в килима. Пътьом забелязах кадифените столове, високата бяла мраморна печка и както ми се стори, от едната й страна — сбирка от японски оръжия. Тъкмо под лампата имаше стол; старият човек ми го посочи. Младият излезе от стаята и неочаквано се върна през другата врата, като водеше със себе си един благородник, облечен с нещо подобно на халат. Благородникът бавно се приближаваше към мене. Когато влезе в светлинния кръг, хвърлен от лампата, аз се ужасих от неговия поглед. Той беше смъртнобледен. Изпъкналите му очи святкаха като на човек, чийто дух е по-силен от плътта. Но най-много ме поразиха не признаците на физическата слабост, а това, че цялото му лице бе покрито с ивици мушама, които се кръстосваха. С голямо парче мушама беше покрита и устата му.

— У тебе ли е дъската, Харолд? — викна старият, когато влязлото същество по-скоро падна, отколкото седна на стола. — Свободни ли са ръцете му? Е, дай му молив. Задавайте му въпроси, господин Мелас, а той ще пише отговорите. Преди всичко запитайте го готов ли е да подпише книжата?

Погледът на непознатия пламна.

— Никога — написа той на гръцки на дъската.

— При никакви условия ли? — запитах аз по заповед на нашия тиранин.

— Само ако видя, че я венчава познатият ми гръцки свещеник.

Старият захихика злорадо.

— Вие нали знаете какво ви чака в такъв случай?

— Все ми е едно.

Ето няколко въпроса и отговора от нашия странен разговор, отчасти в устен и отчасти в писмен вид. Няколко пъти аз трябваше да го питам съгласен ли е да подпише книжата и няколко пъти предавах негодуващия му отговор. Но скоро ми хрумна щастлива мисъл. Аз започнах да прибавям свои думи към всеки въпрос — отначало казвах съвсем невинни неща, за да разбера дали някой от двамата присъствуващи не знае гръцки. Като видях, че и двамата нищо не подозират, започнах по-опасна игра. Ето приблизително нашия разговор.

— Вашата настойчивост само ще ви навреди. Кой сте вие?

— Все ми е едно. Аз съм чужденец.

— Вие сам си навличате беда. Откога сте тук?

— Нека бъде така. От три седмици.

— Богатството няма да стане ваше. От какво сте болен?

— То няма да бъде и на тия негодници. Те ме измъчват, като ме държат гладен.

— Вие ще бъдете свободен, ако подпишете. Кому принадлежи тая къща?

— Никога няма да подпиша. Не зная.

— С това ще й направите услуга. Как е името ви?

— Нека самата тя да ми каже това. Кратидес.

— Ще я видите, ако подпишете. Откъде сте?

— Значи никога няма да я видя. От Атина.

Още пет минути, господин Холмс, и аз щях да узная цялата история под самия нос на тия господа. Следващият ми въпрос щеше да изясни всичко, но в тоя миг вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена. Аз видях само, че тя беше висока, стройна, с черни коси и с някаква свободна дреха.

— Харолд! — каза тя на английски с чуждестранен акцент. — Аз не мога да остана повече; така ми дотегна да стоя сама с… о, Боже мой, това е Павел!

Последните думи тя каза на гръцки и в същия миг непознатият със сгърчени пръсти скъса от устата си мушамичката и с вик „София, София“ се хвърли в прегръдките на жената. Прегръдката им обаче продължи само миг. Младият човек бързо се хвърли към непознатата и я изтласка от стаята, а старият леко се справи със своята мършава жертва и го измъкна през една противоположна врата. За миг аз останах сам в стаята и скочих прав със смътната надежда да узная, какво представлява къщата, в която се намираха. За щастие обаче не успях нищо да предприема: като вдигнах глава, видях, че по-старият стои на вратата и ме гледа в упор.

— Стига, господин Мелас — каза той. — Вие виждате, че ви накарахме да вземете участие в наши интимни работи. Ние не бихме ви безпокоили, ако нашият другар, който говори на гръцки който започна преговорите, не трябваше да се върне на изток. Необходимо ни беше да го заменим с някой друг и ние се зарадвахме много, като разбрахме, че вие добре знаете гръцки език.

Аз се поклоних.

— Ето ви пет лири — продължи той, като се приближи до мене. — Надявам се, че ще бъдете доволен от тази награда. Но — прибави той, като леко ме чукна по гърдите ми и хихикна — ако издадете нещо макар и на една човешка душа, Господ да се съжали над душата ви.

Не мога да ви предам какво отвращение, какъв ужас ми внушаваше тоя човек. Сега, когато върху него падаше светлината на лампата, аз можех да го разгледам по-добре. Лицето му беше бледно, с резки черти, с малка островърха рядка брадичка. Като говореше, той кривеше лицето си, устните и клепките му потреперваха като на човек, който страда от припадъци. Неволно помислих, че неговият странен смях е също признак на нервна болест. Но най-ужасното нещо на лицето му бяха очите — сиви, със стоманен цвят, със студен блясък, с израз на злобна непреклонна жестокост в дъното.

— Ние ще узнаем, ако ни издадете — каза той. — Ние имаме свои начини да добиваме нужните сведения. Е, файтонът ви чака и другарят ми ще ви заведе вкъщи.

Бързо ме приведоха през преддверието, блъснаха ме във файтона така, че аз пак успях да видя само дърветата и градината. Господин Латимър вървеше по петите ми и мълком седна на предишното си място. Отново в пълно безмълвие, с вдигнати стъкла, ние изминахме безкрайния път, докато най-сетне файтонът спря. Удари полунощ.

— Вие ще слезете тука, господин Мелас — каза спътникът ми. — Съжалявам, че съм принуден да ви оставя тъй далече от вашата къща, но няма какво да се прави. Всеки ваш опит да тръгнете след файтона ще бъде само опасен за вас.

Като казваше това, той отвори вратичката и аз едва успях да скоча, файтонджията удари конете и файтонът бързо полетя напред. Аз учудено се озърнах. Бях на едно пусто място, обрасло с тъмни храсталаци. В далечината се виждаха очертанията на къщите, на чиито горни етажи тук-там се мяркаха светлинки. От другата страна видях червените сигнални фенери на железопътната линия.

Файтонът, с който дойдох, вече беше изчезнал. Аз продължавах да стоя, като се оглеждах и се мъчех да се досетя къде се намирам, когато изведнъж чух, че някой иде към мене в тъмнината. Непознатият дойде по-близо и излезе, че е железопътен пазач.

— Можете ли да ми кажете кое е това място? — запитах аз.

— Усендсуърт Комън — отвърна пазачът.

— Мога ли да хвана влака, който отива в града?

— Ако стигнете до станцията Клапам. Тя е на една миля от тук. Тъкмо ще хванете последния влак.

Тъй завърши моето приключение, господин Холмс. Не зная къде съм бил, с кого съм говорил, не зная нищо освен онова, което ви разказах. Знам само, че там става нещо ужасно, че ми се иска да помогна на тоя нещастник. На следващия ден аз разказах цялата история на господин Майкрофт Холмс, а сетне и на полицията.

След като чухме тоя необикновен разказ известно време ние стояхме мълчаливи. След това Шерлок Холмс погледна брат си и каза:

— Направено ли е нещо по този случай?

Майкрофт взе вестник „Дейли Нюз“, който лежеше на масата.

„Дава се награда на онзи, който съобщи каквито и да е сведения за мястото, където се намира благородникът Павел Кратидес от Атина, който не умее да говори английски. Такава награда се дава и на онзи, който съобщи нещо за жената — гъркиня на име София, Х2473.“

Тази обява беше поместена във всички всекидневни вестници, но отговор нямаше.

— Не се ли справихте в гръцката легация?

— Справих се. Там нищо не знаят.

— Тогава трябва да телеграфираме на началника на полицията в Атина.

— Цялата енергия на нашето семейство се е съсредоточила в Шерлок — каза Майкрофт, като се обръщаше към мене. — Е, тогава заемай се с — тая работа и ми съобщи, ако сполучиш.

— Разбира се — отвърна моят другар, като ставаше от стола. — Ще съобщя за всичко и на тебе, и на господин Мелас. А засега, господин Мелас, ако бях на ваше място, бих се пазил. Тия негодници са узнали от обявите, че сте ги издали.

По пътя за вкъщи Холмс се отби в пощата и прати няколко телеграми.

— Вижте, Уотсън, ние във всеки случай не си изгубихме напразно вечерта — забеляза той. — Някои от най-интересните ми дела са попадали при мен благодарение на Майкрофт. В току-що чутата от нас загадъчна случка има няколко особености, макар тя да предполага само едно обяснение.

— Надявате ли се да се изясни тая работа?

— Е, като зная толкова, колкото е известно и на вас, би било странно, ако не открием всичко. Вие самият навярно вече имате някаква теория.

— В общи черти — да.

— Е, какво мислите вие?

— Очевидно, че тази млада гъркиня е отвлечена от младия англичанин Харолд Латимър.

— Откъде я е отвлякъл?

— Може би от Атина.

Шерлок Холмс поклати глава.

— Тоя млад човек не говори нито дума гръцки. Госпожицата говори добре английски. От това може да се заключи, че тя от известно време се намира в Англия, а той никога не е бил в Гърция.

— Е, добре. Да предположим тогава, че тя е пристигнала в Англия и тоя Харолд я е убедил да избяга с него.

— Това е по-възможно.

— Тогава братът — аз мисля, че тя му се пада сестра — идва в Англия, за да се намеси в отношенията им. От непредпазливост той попада в ръцете на младия човек и неговия стар приятел. Те хващат дошлия и се мъчат да го принудят насила да подпише някакви книжа, за да завладеят богатството на младата девойка, на която той е може би настойник. Той отказва. А за да могат да водят разговори, им е бил нужен преводач и те попадат на господин Мелас. По-рано са имали друг преводач. На девойката не са казвали за пристигането на брата и тя е узнала това съвсем случайно.

— Превъзходно, Уотсън! — извика Холмс. — Аз наистина мисля, че вие не сте далече от истината. Вижте, всички карти са в ръцете ни, трябва само да се боим от насилие от страна на тия господа. Ако ни дадат достатъчно време, ние ще ги уловим.

— Но как ще ги открием къде се намира тяхната къща?

— Е, ако вашите предположения са правилни и името на тази девойка е София Кратидес (или това е предишното, й име), не е трудно да попаднем на следите й. Тя е главната ни надежда, понеже братът, изглежда, е съвсем чужд тук. Ясно е, че вече е минало известно време, откакто Харолд е влязъл във връзка с тая девойка, във всеки случай няколко седмици — понеже братът е успял да узнае това в Гърция и да дойде тука. Ако те са живели на едно място през цялото време, ние трябва да получим някакъв отговор на обявата на Майкрофт.

Докато водехме тоя разговор, ние стигнахме до нашата къща в Бейкър Стрийт. Холмс пръв се качи по стълбата и като отвори вратата в стаята ни, трепна от учудване. Аз погледнах през рамото му и също се изумих. Майкрофт Холмс седеше в креслото и пушеше лула.

— Влизай, Шерлок! Внимавайте, господине! — любезно продума той, като се усмихваше на нашите учудени лица. — Ти не очакваше от мене такъв скок, нали, Шерлок? Но в тая история има нещо особено привлекателно за мене.

— Как попадна тук?

— Аз ви изпреварих с файтон.

— Откри ли се нещо ново?

— — Получих отговор на обявата.

— А!

— Да, няколко минути след като си отидохте.

— И какво?

Майкрофт Холмс извади лист хартия.

— Ето записката — каза той — написана с меко перо на скъпа хартия с кремав цвят от стар болен господин. „Господине, в отговор на вашата обява от днешно число, мога да ви съобщя, че аз много добре знам младата девойка, за която става дума. Ако се потрудите да наминете към мен, ще ви съобщя някои подробности за нейната тъжна история. Сега тя живее в Бекънам, в имението «Мирти». С почит: Дж. Девънпорт“

— Той пише от Лоуир Брикстън — каза Майкрофт Холмс. — Как мислиш, Шерлок, да отидем ли при него да го разпитаме?

— Животът на брата е по-скъп от историята на сестрата, мой мили Майкрофт. Аз мисля да отидем в Скотланд Ярд за инспектор Грегсън, а оттам — право в Бекънам. Знаем, че човекът е обречен на смърт и всеки час има грамадно значение.

— Да вземем ли и г-н Мелас? — предложих аз. — Може да ни дотрябва преводач.

— Превъзходно — каза Шерлок Холмс. — Пратете за файтон и да тръгнем веднага.

При тези думи той изтегли чекмеджето на масата и аз забелязах, че пъхна револвер в джоба си.

— Да — каза в отговор на моя питащ поглед. — От всичко чуто заключих, че имаме работа с много опасна шайка.

Беше се стъмнило съвсем, когато стигнахме до къщата в Пал Мал, където живееше господин Мелас. Тъкмо преди нас беше дошъл някакъв господин, който го отвел със себе си.

— Не можете ли да ни кажете къде? — запита Майкрофт Холмс.

— Не зная — отвърна жената, която ни отвори. — Зная само, че той излезе с файтон заедно с един благородник.

— Тоя благородник не си ли каза името?

— Не, господине.

— Да не е бил висок хубав млад брюнет?

— О, не, господине. Невисок господин, с очила, със слабо лице, но с доста приятно държане. Той се смееше през цялото време, докато приказваше.

— Да вървим по-скоро! — отсечено викна Шерлок Холмс.

— Работата става доста сериозна! — забеляза той, когато стигнахме в Скотланд Ярд. — Тия хора пак са хванали Мелас. Той е човек неособено храбър, както са забелязали в оная нощ. Негодникът е успял да го заплаши, щом се е появил пред него. Без съмнение потрябвали са им неговите услуги, но след като се възползуват от тях, те може би ще искат да го накажат за това, което смятат за предателство от негова страна.

Ние се надявахме, че с железницата ще стигнем в Бекънам по-скоро, отколкото с файтон, обаче когато стигнахме в Скотланд Ярд, бяхме принудени да стоим цял час, докато дойде инспектор Грегсън, и да изпълним известни формалности, необходими, за да можем да влезем в къщата. Беше вече десет без четвърт, когато пристигнахме на гарата, и десет и половина, когато и четиримата се озовахме в Бекънам. Като пропътувахме половин миля от гарата, ние се намерихме пред „Мирти“ — голяма мрачна къща, която се издигаше сама, далече от пътя. Тук оставихме файтона и тръгнахме по пътя.

— Прозорците са тъмни — забеляза инспекторът. — Къщата, изглежда, е празна.

— Нашите птички са хвръкнали и гнездото е празно — отбеляза Холмс.

— Защо говорите така?

— Преди един час оттук е минала тежко натоварена кола. Инспекторът се разсмя.

— Аз видях следи от колела на светлината на фенера пред вратите, но откъде знаете, че е била тежко натоварена?

— Вие може би сте забелязали, че същите следи от колела минават и от другата страна. Но браздите, които идат от вратата, са много по-дълбоки, та може да се приеме за сигурно, че в товарната кола е имало тежък багаж.

— Вие ме надхитрихте малко — каза инспекторът, като свиваше рамене. — Няма да е леко да влезем в къщата. Но да опитаме преди това няма ли да ни чуе някой отвътре…

Той започна силно да чука с чукчето на вратата и да звъни със звънеца, но съвсем безуспешно. Холмс изчезна нейде и се върна след няколко минути.

— Отворих един прозорец — каза той.

— Добре че сте на наша страна, а не срещу нас, господин Холмс — забеляза инспекторът, като видя как ловко другарят ми отвори ключалката. — Е, струва ми се, в такъв случай можем да влезем, без да чакаме покана.

Един след друг ние се промъкнахме в голяма стая, наглед същата като онази, в която е бил въведен господин Мелас. Инспекторът запали фенера и при светлината му ние можахме да разгледаме двете врати, завеската, лампата, японските вещи — всичко, което бе описал гръкът. На масата стояха две чаши, празна бутилка от бренди и остатъци от ядене.

— Що е това? — внезапно каза Холмс.

Ние всички се спряхме и се ослушахме. Отнейде над нас долиташе тих, жалостив звук, приличен на стон. Холмс се хвърли към вратата и изтича в преддверието, ние с инспектора — след него, а Майкрофт се мъчеше да не остава по-назад от нас, доколкото му позволяваха килограмите.

На втория етаж ние видяхме три врати; зад средната от тях се разнасяха зловещите звуци, които се понижаваха до мърморене, ту преминаваха в рязък крясък. Вратата бе заключена, но ключът беше отвън на ключалката. Шерлок бързо отвори вратата и се втурна в стаята, но след миг отскочи назад, хванал с ръка гърлото си.

— Това са въглища! — извика той. — Почакайте. Ще мине.

Като надзърнахме в стаята, видяхме, че тя се осветява от слаб син пламък, който трептеше на малък меден мангал, поставен сред стаята. Пламъкът хвърляше мъртвешки неестествен кръг светлина на пода. В сянката забелязахме неясните очертания на двама души, притиснали се до стената. От отворената врата миришеше на ужасно отровни изпарения, от които се закашляхме и едва не се задавихме. Холмс се хвърли към стълбата, за да пусне пресен въздух, отвори прозореца и изхвърли мангала в градината.

— След минута ще можем да влезем — задъхано проговори той. — Къде е свещта? Мисля, че в такъв въздух не може да се запали кибрит. Подръж фенера до вратата, Майкрофт, а ние ще ги измъкнем. Хайде, дръжте!

Ние се хвърлихме към отровените и ги измъкнахме на площадката. И двамата бяха безчувствени, с посинели устни, подпухнали, с кървави лица и излезли от орбитите очи. Лицата им бяха толкова обезобразени, че само по черната брада и набитата фигура ние можахме да познаем преводача грък, с когото се бяхме разделили преди няколко часа в клуба на Диоген. Той бе яко вързан за ръцете и нозете, а над едното му око се виждаха следи от силен удар, другият, вързан по същия начин, беше висок, крайно мършав мъж, с лице уродливо, изпъстрено с ленти от лепкави мушамички. Той престана да стене като го сложихме на пода, и за мен бе достатъчен само един поглед, че вече няма нужда от нашата помощ. Но господин Мелас бе още жив и след по-малко от час, с помощта на амоняк и бренди, аз успях да му върна съзнанието. Той отвори очи, и имах удоволствието да се убедя в това, че моята ръка го е спасила от мрачната долина на смъртта, където се срещат всички пътища.

Историята, която ни разказа той, излезе проста и потвърди всичките ни предположения. Посетителят дошъл при господин Мелас, извадил от ръката си нож и така заплашил гръка, че ще го убие веднага, та успял да го заведе със себе си и тоя път. Хихикащият господин е имал почти хипнотично влияние върху нещастния езиковед. Мелас не можеше и да говори за него без трепет и без да побледнее. Бързо го завели в Бекънам и бил принуден да превежда при свиждане, още по-драматично от първото: англичаните заплашвали пленника с незабавна смърт, ако не се съгласи на техните искания. Най-сетне, като видели, че никакви заплахи не помагат, те го тикнали обратно в затвора му и, като упрекнали Мелас в предателство, разкрито поради обявата във вестниците, оглушили го с един удар с бастун; той изгубил съзнание и се опомни, когато ние го свестихме.

Такова бе странното приключение, което се случи с преводача грък; той и досега не е напълно изяснено. Като се видяхме с благородника, който бе отговорил на обявата, узнахме, че нещастната Млада девойка произхожда от богато гръцко семейство и е пристигнала в Англия при свои познати. Тя се срещнала с един млад човек, Харолд Латимър, който добил над нея силно влияние и я придумал да избяга с него. Нейните познати, неприятно поразени от тоя случай, се ограничили с това, че известили на брат й, който живеел в Атина, и след това си измили ръцете. Братът пристигнал в Англия и непредпазливо попаднал в ръцете на Латимър и неговия съучастник Уилсън Камп, човек с най-тъмно минало. Като видели, че непознатият не знае английски и е съвсем безпомощен в ръцете им, престъпниците го държали като пленник в къщата си и с жестокост и глад се опитвали да го заставят да се отрече в тяхна полза от имотите на сестра си. Девойката не е знаела, че той е в същата къща, а мушамичките по лицето му са били залепени, за да не го познае в случай на неочаквана среща. Но въпреки тая предпазливост, тя с женската си наблюдателност веднага го познала при първото идване на преводача. Бедната девойка също е била пленница, понеже в къщата нямало никой освен човека, изпълняващ ролята на файтонджия, и жена му, а те и двамата били довереници на заговорниците. Като видели, че тайната им е открита, а от пленника нищо не може да се откопчи, престъпниците избягали с девойката от наетата мебелирана къща, като преди това отмъстили, както си мислели, и на оня, с когото ие им се удало да се справят и който ги издал.

След няколко месеца ние получихме от Будапеща интересна изрезка от вестник. В нея се съобщаваше за трагичната смърт на двама англичани, които пътували с някаква жена. Те и двамата били намерени заклани и унгарската полиция предполагаше че са си нанесли един другиму смъртоносни рани. Но струва ми се, Холмс е на друго мнение. Той предполага и досега, че ако можехме да намерим гъркинята, бихме узнали как е отмъстила за цялото зло, причинено на нея и на брат й.

Край
Артър Конан Дойл е автор на повече от сто произведения — романи, разкази, историческа проза, пиеси и дори история на спиритуализма. Световно известен обаче става с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче“ безспорно е най-прочутата му творба.



"Светът е пълен с очевидни неща, които никой, при никакви обстоятелства не забелязва."
- Артър Конан Дойл

"Цялата сага за Шерлок Холмс е красноречив пример за това как изкуството превъзхожда живота."
- Кристофър Морли


"Артър Конан Дойл заслужено се радва на огромен литературен успех, защото щедро внася истинско познание и оригиналност в криминалния жанр."
- Г. К. Честъртън



Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи