Последното му преклонение (4) 1912

Кражбата на чертежите


През втората половина на ноември 1895 година над Лондон надвисна гъста, жълта мъгла. От понеделник до четвъртък през прозорците на Бейкър стрийт едва можеха да се различат очертанията на сградите по отсрещната страна на улицата, Холмс изгуби първия ден от тази седмица, за да приведе в ред своите големи томове със спомени, Вторият и третият ден бяха посветени на средновековна музика — занимание, което в последно време беше станало негова любима работа. Но на четвъртия ден, след като станахме от закуската и отново се сблъскахме с тежката мрачна мъгла, образуваща големи водни капки по прозорците, забелязах, че нетърпеливата и енергична натура на моя другар не може повече да се вмести с това безделно съществуване. Той започна да се разхожда неуморно из хола, обхванат от истинска треска, търсейки отдушник за енергията си.
— Няма ли нещо интересно из вестниците, Уотсън?
От опит знаех, че под понятието „интересно“ Холмс разбираше новини за престъпления. Но всичко, което пишеха вестниците, беше все за революции, за възможността от война, за неизбежната смяна на правителството, с други думи всичко което не влизаше в интересите на моя другар. В съобщенията за произшествия нищо не излизаше от областта на обикновената пошлост. Холмс простена и отново се заразхожда.
— Има нещо необяснимо у лондонския престъпник — каза той със сърдит тон, напомнящ на ловец, пропуснал лова. — Погледнете през прозореца, Уотсън. Забележете как едва се мяркат минувачите. Едва изплуват от мъглата и тя отново ги поглъща. Крадецът или убиецът би могъл да се разпорежда из Лондон също така спокойно, както е спокоен тигърът в джунглите.
— Но напоследък се извършиха доста много кражби—казах аз.
Холмс свирна презрително.
— Това чудесно време би могло да се използува за нещо по-добро — каза той, — За обществото е щастие, че аз не съм престъпник.
— Наистина голямо щастие — съгласих се весело аз.
— Предполагам, че бих бил един чудесен Аръкс или Уудхауз, или който и да е друг от онези петдесет души, които биха ме лишили от живот с явно удоволствие. Добре, че в южните страни — тези огнища на престъпността — няма такива мъгли, както у нас. О, Юпитер! Струва ми се, че ще стане нещо, което ще разсее нашата монотонност.
Това нещо беше прислужницата с телеграма в ръката. Холмс я отвори и избухна в смях.
— Чудесно, чудесно! — каза той, — Сега при нас ще дойде брат ми, Майкрофт Холмс. Представяте ли си?
— Защо не? — запитах аз.
— Затова, защото да го срещнеш тук, е равносилно да срещнеш трамвай в село, Майкрофт си има собствени релси, по които се търкаля. Жилището на Пал Мал клубът „Диоген“, Уайтхол — това е неговият кръг. Той идва при мен за пръв път. Какъв ли е случаят, който би могъл да го накара да излезе от релсите си?
— Нищо ли не обяснява в телеграмата? Холмс ми подаде разпечатаното известие.

„Трябва да ви видя във връзка с Кадоган Уест. Пристигам веднага.
Майкрофт“

— Кадоган Уест? Чувал съм това име.
— Това не ми говори нищо. Нито на ума, нито на сърцето. Но за да направи Майкрофт такъв „държавен преврат“, това е все едно планетата да е изхвръкнала от орбитата си. Знаете ли всъщност кой е Майкрофт?
Смътно си спомнях, че Холмс ми е разправял за него нещо при нашето приключение с преводача—грък.
— Разказахте ми — казах аз, — че той изпълнява някакви тайни поръчения на британското правителство.
Холмс се усмихна.
— Твърде малко ви познавах тогава. Човек трябва да проявява скромност, когато говори за висши държавни интереси. Вие сте прав да мислите, че той изпълнява заповеди на британското правителство. Но няма да сгрешите, ако кажете, че той е самото британско правителство.
— Скъпи Холмс!
— Струва ми се, че ви учудвам. Майкрофт получава четиристотин и петдесет фунта годишно, остава си подчинено лице, няма никаква гордост, никога няма да получи ордени или титли, но винаги ще бъде най-необходимият човек на страната.
— По какъв начин?
— Виждате ли, неговото положение е съвсем изключително. Той сам си го е измислил. Досега не е имало такъв чиновник и за в бъдеще няма да има. Той притежава съобразителна и методична глава, обладаваща поразителна способност да запомня всички факти. Тези дарби, които аз употребявам в работата си на детектив, той използува в своята дейност. Заключенията на всеки отделен департамент се предават на него, а той се явява лицето, което прави изводите. Всички останали хора са специалисти, а неговата специалност е всезнанието. Да предположим, че на министъра са необходими сведения по въпрос, който се отнася до флота, Индия, Канада или биметализма. Той може да получи съвети от всяко министерство Поотделно за всеки от тези въпроси, но само Майкрофт може да ги събере във фокус и да каже кой от всички фактори ще влияе на останалите, Отначало го използуваха за удобство. Но той съумя да им стане необходим. И най-разнообразния материал се разпределя в неговия мозък по най-строг ред. Неговата мисъл неведнъж е направлявала политиката на Англия, Той живее с нея. Той мисли само за нея, като изключим редките случаи, когато съм искал съвети за моите дребни задачи. Но сега Юпитер е слязъл от небесата на грешната земя. Какво означава това? Какъв е този Кадоган Уест и какво е отношението му към Майкрофт?
— Зная, зная! — извиках аз, като се спуснах да взема вестника. — Ето го! Кадоган Уест — това е същият млад човек, когото са намерили мъртъв до насипа на метрото във вторник заранта.
Холмс стана от мястото си.
— Това е нещо сериозно, Уотсън. Смърт, която е заставила моя брат да измени на навиците си, не може да бъде обикновена. Какво би могъл да има той във връзка с нея? Случаят, доколкото си спомням, беше доста прост. Младият човек, очевидно паднал от вагона, е умрял. Не е бил ограбен и не е имало налице никакви причини, за да се подозира насилие. Така ли е?
— Следствието предполага, че са известни нови факти — казах аз. — Човек, замисляйки се, би казал: нови любопитни факти.
— Ако се съди по впечатлението, което е произведено върху съзнанието на моя брат, случаят сигурно е необикновен.
Холмс се протегна върху канапето.
— Ако обичате, Уотсън, съобщете ми фактите.
— Името на младия човек е Артър Кадоган Уест. Двадесет и седем годишен, среден ръст, от благороден произход, служител в Уулуичкия арсенал.
— Чиновник. Ето ви и връзката с Майкрофт.
— Той е тръгнал от Уулуич в понеделник вечерта. Последна за този ден го е видяла годеницата му госпожица Вайълет Уестбъри, с която той се е разделил съвсем внезапно вечерта, в мъглата, в седем и половина часа. Недоразумение между тях не е имало и тя не може да даде никакво правдиво обяснение за внезапното му изчезване. Всичко, което знае тя, е това, че тялото му е намерено от железничаря Мейсън върху насипа на метрото, близо до станцията Олдгейт.
— Кога?
— Във вторник, в шест часа заранта. Тялото е открито вляво от насипа, до самата гара, на това място, където влакът излиза от тунела. Главата била разбита — рана, която би могла да бъде получена при падането. Ако тялото е било пренесено от другаде, трябвало е да се пресече бариерата, при която неотлъчно стои железопътен пазач. Този факт е несъмнен.
— Отлично. Работата е напълно ясна. Този човек, жив или мъртъв, е бил хвърлен или е паднал от влака. Продължавайте.
— Влаковете, пътуващи по тази линия, минават от запад към изток. Тук се среща метрото с крайградските влакове, идващи от Уилсдънската линия. Че е пътувал в тази посока е ясно, но къде именно се е качил, това не може да се установи.
— Неговият билет би могъл да даде пълен отговор на въпроса.
— У него не са намерили билет.
— Боже мой, Уотсън, това наистина е странно. Опитът ми подсказва, че не можеш да се качиш на Метрополитен, без да притежаваш билет. Сигурно младият човек си е купил билет. Мисля, че той е бил взет от него, за да не може да се установи от коя станция се е качил на метрото. Това е възможно. Възможно е и да го е изгубил. Във всеки случай, интересен факт. Предполагам, че няма признаци за грабеж?
— По всичко личи, че няма такива признаци. Ето списъкът на намерените в него вещи. В портфейла му е имало два фунта и петнадесет шилинга. Имало е и чекова книжка от Уулуичкия клон на Кейптъл & Каунтис Бенк. Именно благодарение на чековата книжка е било установено името на Кадоган Уест. Намерили са два билета за същата вечер за театъра в Уулуич. И една малка връзка технически книжа.
Холмс радостно възкликна.
— Най-после, Уотсън! Британското правителство, Уулуичкият арсенал, връзка технически книжа, моят брат Майкрофт — и веригата се затваря! Но ето го и него, ако не се лъжа.
След минута в стаята се появи високата едра фигура на Майкрофт Холмс. Независимо от доброто телосложение, тялото му носеше белезите на въплътена инертност. Но главата! Челото беше могъщо, очите — стоманеносиви и живи, устните — рязко очертани. Още от пръв поглед човек забравяше тялото и виждаше притежателя на могъщ ум.
След него влезе нашият стар приятел инспектор Лестрейд от Скотланд Ярд. Техните сериозни лица не предвещаваха нищо хубаво. Мълчаливо си стиснахме ръцете, след което. Майкрофт си свали палтото и седна на едно кресло.
— Във висша степен неприятен случай, Шерлок — каза Майкрофт. — Никак не обичам да изменям привичките си, но нещата никак не са розови. При сегашното положение на работите в Сиам моето отсъствие от службата може да повлече ужасни неприятности. Но този случай е истинска криза. Никога не съм виждал още министър-председателя, така изплашен. Да не говорим за адмиралтейството — то жужи като разбунен кошер. Знаете ли подробностите?
— От вестниците. Какви са тези технически книжа?
— О, в това е цялата работа! За щастие те не са попаднали в печата. Какво ли щеше да стане, ако вестниците разберяха какви книжа са това! А всъщност това се чертежите на подводната лодка „Брюс — Партингтън“!
Майкрофт говореше с тържественост, която подчертаваше важността на случая.
— Вие сигурно сте слушали за тази лодка? Аз мислех, че за нея знаят всички.
— Чувал съм само името — отговори Холмс.
— Нейното значение е огромно. Това е една от най-важните държавни тайни. Всяка морска битка би могла да бъде спечелена, ако в нея участвуват Брюс-Партингтъновите подводни лодки! Преди две години за нейното патентоване беше заплатена огромна сума. За опазване на тайната бяха взети строги мерки. Тези чертежи, съдържащи около тридесет патента, всеки от които със самостоятелна стойност, се пазеха в особено помещение в арсенала в Уулуич. Нито за минута никой не би могъл да ги изнесе оттам. Даже главният инспектор по корабостроенето да искаше да ги види, и той трябваше да дойде в Уулуич. Й изведнъж ние ги намираме в джоба на убития младши чертожник в центъра на Лондон! От служебна гледна точка — катастрофа!
— Но все пак чертежите са намерени.
— Не, Шерлок, не! Там е работата, че от изчезналите десет чертежа са намерени само седем. Три от най-важните чертежи, липсват. Вие трябва да ги откриете, Шерлок, вие! Забравете вашите дребни полицейски задачи. Сега ви предстои да решите случай, засягащ жизнените интереси на нацията. Защо Кадоган Уест е взел тези книжа, къде са останалите три, как е бил убит чертожникът, как е попаднало тялото му там, по какъв начин може да се поправи причинената огромна неприятност.
Дайте отговор на тези въпроси и вие ще направите огромна услуга на отечеството.
— Защо не я направите вие, Майкрофт? Вие притежавате същите ясновидски способности, както и аз.
— Това е вярно, Шерлок, Но тук стои друг един важен въпрос. Аз нямам налице никакви подробности, никакви факти. Дайте ми ги и аз, без да ставам от креслото, ще бъда наясно с цялото престъпление. Но как си мислите вие, нима аз съм в състояние да тичам насам и натам, да разпитвам железничарите, да залягам по земята с лупа, за да търся следи. Не, това не е моя професия! Ето защо мисля, че вие сте единственият човек, способен да разкрие тайната. Ако желаете в най-скоро време да видите името си в списъка на представените за орден, започвайте, Шерлок!
Моят другар се усмихна и поклати глава.
— Аз играя тази игра заради играта — каза той, — Случаят е заплетен и аз ще се заема с него именно заради това. Нямате ли още някои подробности извън общоизвестните?
— Аз набелязах на този лист някои от по-важните факти, както и някои адреси, които сигурно ще ви бъдат необходими. Лицето, което във висша степен е отговорно за опазването на тези документи, е господин Джеймс Уолтърс. Изброяването на неговите титли и ордени сигурно би представлявало две колони в неговия служебен списък. Целият му живот е преминал в тази дейност, приет е в най-добрите къщи на Лондон, а патриотизмът му се намира извън всяко подозрение. Той е едно от двете лица, които имат ключ от сейфа, където се пазят чертежите. Мога да добавя, че документите със сигурност са се намирали през целия работен ден в понеделник в кантората. Господин Джеймс е заминал за Лондон в три часа следобед и е взел ключа със себе си. Цялата въпросна вечер той е бил в дома на адмирал Синклър на Бъркли скуеър.
— Този факт проверен ли е?
— Да, неговият брат полковник Валентин Уолтърс удостовери точно часа на излизането му от Уулуич, а адмирал Синклър — часа на пристигането му в Лондон. Поради това мисля, че господин Джеймс не трябва да бъде действуващо лице в тази драма.
— А кой притежава втория ключ?
— Старшият чертожник, господин Сидни Джонсън, Той е четиридесетгодишен, женен, има пет деца. Меланхоличен, мълчалив, ползува се с отлично име. Сред приятелите си не е популярен, но работи извънредно много. Ние го разпитахме. Според уверенията на жена му цялата вечер в понеделник след работа той е прекарал вкъщи, а ключът му не е напуснал мястото си — на верижката на часовника.
— Сега ми разкажете нещо за младшия чертожник Кадоган Уест.
— Той работи в кантората вече десет години. Горещ, несдържан, но честен и искрен човек. Работи много. Нямаме нищо против него. В кантората е подчинен на Джонсън. Нормално е, че поради естеството на работата си той е трябвало да бъде в постоянен досег с чертежите. Никой друг не е имал достъп до тях.
— Кой е заключил сейфа през въпросния ден?
— Господин Сидни Джонсън.
— В такъв случай ясно е кой ги е взел. Намерени са били в младшия чертожник Кадоган Уест. Е, нима не е ясно?
— Да, да, всичко това е така, но все пак много неща остават неизяснени, Преди всичко, защо той ги е взел?
— Предполагам, че Документите са били ценни?
— За тях лесно биха могли да се получат няколко хиляди фунта.
— Извън тази причина може би е имало и друга, за да бъдат взети и донесени в Лондон.
— Едва ли.
— В такъв случай трябва да приемем хипотезата, че са взети, с цел да бъдат продадени. За да ги вземе младият Уест, той сигурно е действувал с подправен ключ.
— В такъв случай е трябвало да има няколко подправени ключа — за зданието, за кантората, за сейфа…
— Защо да не приемем, че е имал няколко ключа. Взел е чертежите, като е кроил намерението си да предаде тайната им, а на другия ден е трябвало да ги върне, преди да бъде забелязано изчезването им. По време на тази си престъпна акция той загива.
— Интересно по какъв начин е бил убит.
— Да предположим, че е пътувал обратно за Уулуич, по това време е бил убит и изхвърлен от вагона.
— Да, но Олдгейт, където е намерено тялото е недалеч от станцията Лондон Бридж, където е трябвало да слезе, ако действително е пътувал за Уулуич.
— Можем да приемем още куп причини и обстоятелства, които са го накарали да мине край Лондон Бридж. Той би могъл да има например, неприятен разговор с някого във вагона. Разговорът би могъл да бъде доведен до бурна разпра, след което е бил лишен от живот. Също така възможно е той да е искал да скочи от вагона и при падането си да се е убил. Имало е гъста мъгла и всичко е могло да мине незабелязано.
— Сигурно ще имаме и друго обяснение. Но, обърни внимание, Шерлок, още колко неща остават неизяснени. Да допуснем, че Кадоган Уест е избрал тази вечер да преговаря с агентите върху продажбата. Изведнъж той купува билети за театър, изоставя годеницата си на половината разстояние и изчезва. Това е твърде странно. Второ: да допуснем, че е пристигнал в Лондон и се е срещнал с агентите си. Той трябва да върне в сейфа книжата до сутринта, иначе престъплението би се открило. Но той е взел десет чертежа. У него са намерени седем. Какво е станало с останалите три? По собствено желание той сигурно не би ги оставил в ръцете на агента. Къде са парите, с които е била заплатена измяната? У него би трябвало да има огромна сума пари.
— На мен работата ми се вижда напълно ясна — намеси се Лестрейд, — Той е взел чертежите, за да ги продаде. Срещнал се е с агента. Не са постигнали споразумение за цената и са се разделили. Тръгнал си е за вкъщи. Агентът го е проследил във влака и го е убил. Взел е трите най-важни чертежа и го е изхвърлил от купето. Това обяснение се съгласува с всички известни досега факти, не е ли така?
— Защо не е намерен у него билет?
— Билетът би могъл да покаже станцията, която е най-близка до дома на агента. Затова той го е извадил от джоба на убития.
— Добре, Лестрейд, добре — рече Шерлок Холмс. — Вашата теория не е лоша. Но ако тя е вярна, нещата са доведени докрай. От една страна, предателят е мъртъв, от друга — чертежите на подводната лодка „Брюс — Партингтън“ сигурно се намират вече далеко във вътрешността на континента. Какво ни остава да правим?
— Да действувате, Шерлок, да действувате! — извика Майкрофт, скачайки на крака. — Цялата ми природа е против това обяснение. Използувайте вашите способности! Заминавайте на местопрестъплението! Не оставяйте нищо непрегледано и непроверено! През цялата ви кариера не ви се е отдавал такъв случай — да направите услуга на родината!
— Добре, добре — каза Холмс, увивайки рамене. — Да вървим, Уотсън! Може би и вие, Лестрейд, ще пожелаете да прекарате няколко часа в нашата компания? Ще започнем от станцията Олдгейт. Довиждане, Майкрофт, ще ви известя до довечера за хода на нещата. Но ви предупреждавам отсега — не очаквайте твърде много.
След час Холмс, Лестрейд и аз бяхме на платното на подземната железница, там, където тя излиза от тунела до самата станция Олдгейт. Придружаваше ни един служител от железопътното управление.
— Ето тук лежеше тялото на младия човек — каза той, като посочваше мястото на разстояние три стъпки от релсите. — То не е могло да падне отгоре. Паднало е от влака, който, доколкото можахме да установим, е минал оттук в понеделник в полунощ.
— Вагоните бяха ли прегледани?
— Да, и в тях не се откриха никакви следи от насилие и борба, както не бе открит и никакъв билет.
— Нито една врата ли не беше отворена?
— Нито една.
— Най-новите сведения от тази сутрин — заяви Лестрейд — са, че един пътник от същия влак около 11 часа и 40 минути около станция Олдгейт е чул звук от тежък удар като от падане на тяло. Гъстата мъгла е направила невъзможно да се види каквото и да е. Пътникът не е отдал голямо значение на този факт. Но какво прави господин Холмс?
Моят другар беше застанал с напрегнат израз на лицето. Той се вглеждаше в релсите, които на това място, завивайки от тунела, представляваха гъста плетеница, цяла паяжина от съоръжения и безброй стрелки. Устните му тихо шепнеха:
— Стрелките, стрелките…
— Какво говорите, господин Холмс? — запита Лестрейд.
— Мисля си колко остър завой прави тук линията, а също и това, колко често при поредица от стрелки вагоните буквално се тресат. Да, този завой и стрелките! Кълна се в Юпитер, ако това не е било така!
— Но кажете, господин Холмс, нима намерихте ключа на загадката?
— По-правилно е да се каже идеята, посоката, нищо повече, Лестрейд. Но работата безусловно става интересна. Изключителна! И защо не! По насипа не виждам никакви следи от кръв.
— Едва ли е имало.
— Аз мислех, че раната е голяма.
— Всъщност костта е раздробена, но външно почти незначителна.
— И все пак не е минало без никакъв кръвоизлив. Не бихме ли могли да прегледаме отново вагоните?
— Боя се, че няма да можете, господин Холмс. Влаковите композиции са разформирани и вагоните са тръгнали в различни посоки, с различни влакове — отговори железопътният чиновник.
— Мога да ви уверя, господин Холмс, че вагоните бяха прегледани съвсем внимателно — рече Лестрейд. — Аз сам се погрижих за това.
Един от недостатъците на моя другар беше, че понякога се отнасяше с раздразнение и пренебрежение към хората, у които усещаше слабо развити интелектуални способности.
— Много е възможно — рече Холмс, като се обърна наполовина настрана, — Ние свършихме тук работата си, Уотсън, Няма да ви безпокоим повече, господин Лестрейд, защото мисля да отидем в Уулуич.
В Лондон Бридж Холмс написа телеграма, която адресира до брат си. Тя гласеше:

„Виждам лъч светлина, но може да се окаже и мираж. Моля, изпратете ми на Бейкър стрийт списък на всички чуждестранни шпиони, които са ви известни, както и техните адреси понастоящем в Англия.
Шерлок“

— Това може и да ни донесе някаква полза, Уотсън — каза Холмс, когато сядахме във влака за Уулуич. — Във всеки случай ние сме задължени на брат ми Майкрофт, че успя да ни създаде разнообразна и забележителна работа.
Енергичното му лице носеше все още този израз на напрегнатост, което ми даваше основание да мисля, че нещо ново му е дало допълнителен тласък в неговите търсения. Онази меланхолична фигура в сивия халат, е димяща цигара, беше заменена с нещо съвсем различно, заредено със скрита динамика. Оприличавах го с двете състояния на ловджийско куче. Увиснали уши и свита опашка, търкалящо се на припек животно. Блеснали зъби, напрегнати мускули и летящо след жертвата същество. Ето, макар и съвсем първично, така оприличавах моя другар.
— Създадох си материал за размисъл и изводи — каза Холмс. — Трябваше по-рано да се сетя за някои неща. Помислете върху тази мисъл. Този човек е намерил смъртта си на друго място, но после е бил хвърлен на покрива на вагона.
— Как така на покрива?
— Нали е интересно? Разсъдете сам. Случайност ли е това, че тялото е намерено там, където влакът се Тресе и люшка най-много, поради множеството разклонения на линията? Мястото е тъкмо такова, че само там може да се очаква да падне от покрива предмет, който се намира отгоре. Множеството стрелки не биха повлияли така върху нещо, което е вътре в купето, Забележете, че покривът отгоре е леко заоблен. Или тялото е паднало от покрива, или имаме работа с твърде рядко съвпадение от случайности. Да си припомним и липсата на кръв. Тя може да е текла на друго място, ще разберем по-късно, даже и върху покрива на вагона, но не и върху железопътния насип. От това множество факти, всеки със самостоятелно значение, при съответното им свързване и съпоставяне можем да се доберем до нещо доста логично.
— А билетът, билетът? — извиках аз.
— Ето виждате ли, ние не можахме да обясним неговото отсъствие, А моята хипотеза обяснява и този факт.
— Но ако предположим, че нещата са така, както вие казвате, отдалечаваме се от обяснението на причината за смъртта на Уест, Неговият край става още по-загадъчен.
— Може би — каза Холмс. — Може би.
Той потъна в мълчание, от което излезе едва когато влакът спря в Уулуич.
— Сега ще направим няколко кратки посещения — рече той. — Аз мисля преди всичко да се срещнем с господин Джеймс Уолтърс.
Домът на знаменития сановник се оказа прекрасна вила сред зелени поляни, простиращи се до Темза. Когато стигнахме, мъглата започна да се вдига и бледите лъчи на слънцето пронизаха последните изпарения. На позвъняването ни отвори стар портиер.
— Господин Джеймс ли, господа? — посрещна ни той с наскърбено лице. — Господин Джеймс почина днес заранта.
— Господи! — извика поразен Холмс. — Как е възможно?
— Може би господата ще се качат горе, за да поговорят с неговия брат, полковник Валентин Уолтърс.
— Най-добре ще бъде да направим така. Въведоха ни в полутъмен хол, където след минута влезе висок, красив, с малка брадичка човек, близо петдесетгодишен, по-младият брат на покойния. Неговите блуждаещи очи, несресани коси и бледо лице — всичко говореше за тежкия удар, паднал върху семейството.
— Причина за всичко е ужасният скандал — започна той. — Брат ми Джеймс беше човек извънредно чувствителен по въпросите на честта и затова не можа да изтърпи позора, Това разби сърцето му. Джеймс винаги се гордееше с името на повереното му управление и тази беда беше за него смъртоносен удар.
— Ние дойдохме тук, защото се надявахме, че той може би щеше да ни съобщи някои факти, които да улеснят нашето разследване.
— Мога да ви уверя, че за него всичко това беше такава тайна, каквато и за вас, Той е разказал на полицията всичко каквото знаеше. Разбира се, Джеймс не се съмняваше във факта, че Кадоган Уест е откраднал чертежите, но нищо повече не можеше да проумее.
— Вие сам не бихте ли могъл да хвърлите допълнителна светлина върху всичко това?
— Аз не зная нищо повече от това, което чух и прочетох. Тъй като не желая да бъда нелюбезен, лесно ще разберете, господин Холмс, че бих искал час по-скоро да свършим с този разговор. Ние всички сме така разстроени.
— Необикновен случай, Уотсън — каза моят другар, когато седнахме във файтона. — Би било интересно да узнаем дали смъртта е настъпила по естествен начин, или бедният Уолтърс е завършил със самоубийство. Ако е вярно последното, не е ли това собствената му присъда за небрежното му отношение към неговата служба. Решаването на този въпрос ще отложим за известно време. А сега да се отправим към роднините на Кадоган Уест.
Убитата от скръб майка на младия Уест живееше в малка, но уютна къщичка в предградията. Тя беше много разстроена и не можа да ни бъде особено полезна. Заварихме една млада девойка с бледо лице, която ни се представи под името Вайълет Уестбъри, годеница на загиналия млад човек и последното живо същество, което го е видяло в съдбовната нощ.
— Не мога да си обясня нищо, господин Холмс. — каза тя. — Не съм мигнала от момента на трагедията. Мислех и премислях ден и нощ какво би могло да значи всичко това. Господин Уест беше във висша степен благороден, млад човек. Патриот. По-скоро би разрешил да му отрежат дясната ръка, отколкото да издаде държавна тайна, която му е поверена. Всеки, който го познава, би разсъждавал точно така, както и аз сега.
— Но фактите, госпожице Уестбъри?
— Да, съгласна съм, но не мога да си ги обясня.
— Господин Уест нуждаеше ли се от пари?
— Не, нуждите му бяха ограничени, а заплатата му бе твърде голяма. Той беше спестил няколкостотин фунта и бяхме решили да се венчеем около нова година.
— Не забелязахте ли у него някакви признаци на вълнение? По-смело, госпожице Уестбъри, бъдете напълно искрена с мен.
Наблюдателните очи на моя другар бяха забелязали лека промяна в израза на лицето и. Тя слабо поруменя и като че ли се колебаеше.
— Да — рече най-после тя. — Останах с впечатление, че той беше неспокоен напоследък.
— Отдавна ли?
— От около седмица. Той беше замислен и угрижен. Веднъж се опитах да го поразпитам, Той се съгласи, че има нещо, което го мъчи, и че това се отнасяло до служебните му задължения. „То е нещо сериозно и не бих могъл да го споделя дори с теб“ — отговори той. Повече не можах да узная нищо.
Холмс остана твърде сериозен.
— Моля, продължете, госпожице Уестбъри! Дори ако ви се струва, че това, което ще ни кажете, е във вреда на покойния Уест, моля, съобщете ни го. Кой знае към какво ще ни насочат новите факти.
— Всъщност аз няма какво повече да ви съобщя. Веднъж или два пъти той като че ли се канеше да ми разкаже нещо. Една вечер ми спомена, че важността на тайната е огромна. Спомням си, че тогава той говореше, че има чуждестранни шпиони, които скъпо биха заплатили, за да станат притежатели на тази тайна.
Лицето на Холмс стана още по-напрегнато.
— Моля, продължавайте!
— Той каза, че не знаем да пазим тайни и че за предателите и шпионите е много лесно да откраднат плановете.
— Това мнение скоро ли беше изказано?
— Да, съвсем скоро.
— Сега, моля, разкажете ни за последната вечер.
— Бяхме се подготвили за театър. Мъглата беше толкова гъста, че да се вика файтон беше безполезно. Вървяхме пеш. Улицата минаваше до самата му кантора. Изведнъж Уест побягна в мъглата.
— Без да каже нищо?
— Не. Само възкликна нещо, което не разбрах. Аз го почаках, но той не се върна. След това си тръгнах за вкъщи. На следното утро, след началото на работното време, дойдоха да питат за него. Към обед се получи ужасната вест. Господин Холмс, ако бихте могъл да спасите неговата Чест! Тя му беше много скъпа!
Холмс тъжно поклати глава.
— Да вървим, Уотсън — промълви той. — Тук няма какво да правим повече. Да отидем в службата на Уест! Ще видим откъде са откраднати чертежите. Допреди малко всички улики ни насочваха към младия човек. Страхувам се, че това, което научихме сега, само сгъстява облаците над неговата чест — завърши той, когато сядахме във файтона. — Фактът, че се е готвил да се жени, също може да бъде причина за това престъпление. На него просто са му били необходими средства. Самото обстоятелство, че е говорил за подобна възможност на годеницата си, едва не е направило от момичето негова съучастница.
— Извинете, Холмс, но защо той ще зареже девойката на улицата, за да извърши престъплението? Нима няма значение в случая и неговата характеристика?
— Тук сте напълно прав, Уотсън. Възражението ви е съвсем логично.
Господин Сидни Джонсън, старшият чертожник, ни посрещна в кабинета си с онази почтителност, с която ни посрещаха хората, когато видеха визитната картичка на моя другар. Това беше човек на средна възраст с очила, бледен и с треперещи ръце, вероятно в резултат на случилото се.
— Какво нещастие, господин Холмс, какво нещастие! Вие вероятно сте чули за смъртта на нашия началник?
— Вече бяхме в дома му, господине.
— Службата ни е напълно компрометирана. Началникът ни е мъртъв, Кадоган Уест — също, чертежите — откраднати. А при това в понеделник, когато напускахме работа, кантората ни беше така безупречна, както са безупречни всички английски учреждения. Страшно е човек да си го помисли. Нашият Уест. Как е могъл да извърши подобна подлост!
— Значи, вие не се съмнявате в неговата виновност?
— Не виждам засега никакво друго обяснение на фактите. И въпреки всичко и сега бих му се доверил така, както се доверявам на себе си.
— В колко часа затворихте кантората в понеделник?
— В пет.
— Вие ли заключихте?
— Аз винаги излизам последен.
— Къде се пазеха чертежите?
— В този сейф. Аз лично ги оставих там.
— Имате ли нощен пазач?
— Да, но той отговаря и за други отделения. Той е с голям стаж в армията и му имаме пълно доверие. Същата вечер той не е забелязал нищо.
— Да допуснем, че Кадоган Уест е имал намерение да влезе в зданието. В такъв случай той би трябвало да има три ключа, за да се добере до документите.
— Съвършено вярно. Един ключ за вратата към улицата, втори — от кантората, и третият — от сейфа.
— А такива ключове имаше само у вас и у господин Джеймс Уолтърс?
— Да.
— Точен ли беше в навиците си господин Джеймс Уолтърс?
— Да. Мисля, че беше точен. Зная, че носеше и трите ключа на една халка. Често съм ги виждал.
— Въпросната вечер той взе ли си халката?
— Той твърдеше, че ключовете са били у него.
— А вашите ключове? Не ги ли оставихте някъде за минутка?
— Нито за секунда.
— В такъв случай, ако Уест е извършил кражбата, то той би трябвало да има подправени ключове. У него такива не са открити. И още един въпрос: ако чиновник, който работи във вашата кантора и има необходимите технически сръчности, реши да продаде чертежите на когото и да било, не е ли по-лесно да си направи копия от тях, вместо да ги краде?
— При нашите технически познания това е много по-просто, но аз ви моля, господин Холмс, да не ме намесвате в тази работа. Освен това какъв е смисълът от подобни разсъждения, когато чертежите са открити у Кадоган Уест?
— А нима не е странно, че той е дръзнал да вземе оригиналите, вместо да си снеме копия? При това, без да се излага на опасност?
— Това е истина. И все пак той е постъпил така.
— Колкото навлизаме по-дълбоко, толкова става по-необяснимо. Сега да преминем към трите липсващи чертежа. Както разбирам, те са най-важните.
— Точно така.
— Искате да кажете, че притежателят на тези чертежи, без да има останалите седем, би могъл да построи подводната лодка „Брюс — Партингтън“?
— При запитването в адмиралтейството аз се изказах в този смисъл. Днес, когато отново преглеждах чертежите, се оказа, че това не е съвсем вярно. Двойните прегради с автоматичните клапи са изобразени на един от седемте чертежа. Но мисля, че ако някоя чужда държава реши да запълни този пропуск, няма да бъде особено затруднена.
— В такъв случай остава, че трите липсващи чертежа имат огромно значение.
— Това е безспорно.
— Други въпроси нямам. С ваше позволение ще се заема с разглеждане на помещението.
Той прегледа ключалката на сейфа, входната врата и най-после железните капаци на прозорците. Едва когато излязохме отпред в малката градинка, лицето му просветна. Под прозореца растеше храст, чиито клонки бяха на места огънати, а някъде и счупени. С лупата той огледа храста и почвата около него, След това накара старшия чертожник да затвори железните капаци на прозореца. Обърна ми внимание, че двете половинки не прилепват плътно, следователно от улицата можеше да се вижда какво става в кантората.
— През тези три дни следите са се изличили. Сега за нас те не значат нищо. Е, Уотсън, аз мисля, че няма какво да правим повече в Уулуич, Може би в Лондон ще попаднем на нещо по-интересно.
Но преди отпътуването ни от Уулуич ние се натъкнахме на един нов факт. Касиерът на билетната каса твърдеше с увереност, че е видял в понеделник вечерта Кадоган Уест — когото отлично познавал — и че Уест е тръгнал за Лондон с влака, който пристига в Лондон Бридж в 8 часа и 15 минути, Уест е бил сам и е поискал билет от трета класа. Касиерът е бил поразен от неговата нервност и вълнение. Ръцете му треперели до такава степен, че той не можал сам да прибере остатъка от парите и се наложило касиерът да му помогне. От разписанието се виждаше, че влакът в 8 часа и 15 минути е бил първият, с който Уест е можел да пътува, след като се е разделил с госпожица Уестбъри в 7 часа и 30 минути.
— Да съпоставим още веднъж фактите, Уотсън — каза Холмс след половинчасово мълчание. — Не мога да твърдя дали някога ни е попадал по-интересен случай. Все пак ние постигнахме нещо. Длъжен съм да призная, разпитите, които проведохме в Уулуич, значително утежниха положението на Уест. Но разглеждането на прозореца и обстановката около него дадоха нова насока на моите предположения. Да допуснем за момент, че към него се е обърнал чуждестранен агент. Можем да предположим, че той е бил впечатлен от предложението му, тъй като подобна мисъл е изказал и пред годеницата си. Добре. Да допуснем, че на път за театъра изведнъж в мъглата той е забелязал фигурата на този агент. Уест е бил човек на внезапните решения. Той без всякакви обяснения напуска госпожица Уестбъри и тръгва в тъмното след този човек. Да не забравяме, че улицата, по която са се движили, минава покрай кантората. Поради недоброто уплътняване на железните капаци на прозорците, той вижда цялата сцена на открадването на чертежите. Ако всичко дотук е вярно, отпада необходимостта да си обясняваме защо са откраднати оригиналите, а не се е наложило да се изнасят копия от чертежите. Мисля, че дотук не допускаме никаква грешка.
— Добре, а по-нататък?
— Тук вече се затруднявам. Най-естественото в такива случаи е Уест да хване крадеца и да вдигне тревога. Защо не е постъпил така? Може би извършителят да е висш чиновник? Това би обяснило поведението на Уест. Второ. Ако крадецът е избягал и младият човек е заминал за Лондон, тогава би следвало, че Уест го познава добре и следователно знае адреса му. И в двата случая е без съмнение фактът, че е трябвало да се бърза и затова девойката е била изоставена в мъглата. Оттук нататък инстинктът ми е безсилен и между това, което току-що предположих, и поставянето на тялото върху покрива на вагона, лежи цяла бездна. Ако Майкрофт ми изпрати исканите адреси, ще продължа разследването по две направления.
Както трябваше и да се очаква, на Бейкър стрийт ни очакваше писмо, донесено от държавен куриер. Холмс погледна листа и ми го подхвърли. То съдържаше следното:

„Има множество дребни шпиони, но такива, които биха били способни да извършат нещо подобно, са малко. Заслужават особено внимание трима: Адолф Майер, 13 Грийт Джордж стрийт, Уестминстър; Луи Ларатьор, Кемден Меншънс, Нотинг Хил; Хюг Оберщайн, 13 Коулфилд Гардънс, Кенсингтън. За последния е известно, че в понеделник се е движил из града и после е отпътувал. Радвам се, че работата ви напредва. Правителството очаква резултати с голямо нетърпение. Запитване е направено и от най-високата личност. Зад вас при нужда стоят всички сили на държавата.
Майкрофт“

— Боя се — усмихна се Холмс, — че всичките коне и хора на кралицата едва ли ще ни помогнат в тази работа.
Той извади своята голяма карта на Лондон и се наведе над нея.
— Така, така — рече той доволен — щастието изглежда почва да ни се усмихва. Да, Уотсън, аз вярвам, че ние ще разгадаем всичко.
Той ме тупна по рамото, като се усмихваше.
— Сега излизам на малко разузнаване. Разбира се, няма да предприемам нищо без участието на моя верен другар и биограф. Чакайте ме тук. Ще се видим след час-два. Ако се забавя, вземайте перото и хартията и започвайте разказа си относно това, как сме спасили отечеството.
Радостното му настроение се пренесе и върху мен. Знаех, че то е предизвикано от сериозна причина. Очаквах Холмс цяла вечер, обзет от нетърпение. Най-после към десет часа получих бележка.

„Вечерям в Галдини, Глоустър Роуд, Кенсингтън. Тръгнете веднага. Вземете със себе си шперца, фенера, длетото и револвера.
Ш. X.“

Това беше нелош подбор от вещи и инструменти за един мирен гражданин. Успях да побера всичко това под палтото си и се запътих към посочения ресторант. Холмс седеше на малка масичка до вратата.
— Вечеряхте ли вече? В такъв случай изпийте едно кафе и малка чашка кюрасо. Опитайте и тези цигари. Не са чак толкова лютиви, както би могло да се очаква. Взехте ли инструментите?
— Всичко е под палтото ми.
— Чудесно. Позволете ми да ви изложа с две думи какво съм свършил и въз основа на моите изводи — това, което трябва да извършим. Сигурен съм, Уотсън, че трупът е паднал от покрива на вагона, където е бил поставен. Не забравяйте леката заобленост на покрива.
— Не е ли могъл да падне от моста?
— Изключвам такава възможност.
— Тогава по какъв начин е бил сложен върху покрива?
— Това е именно въпросът, на който трябва да дадем отговор. Има само един възможен начин. Знаете, че подземната железница излиза на няколко места на повърхността в Уест Енд. Спомням си, че пътувайки с нея, ми се е случвало да виждам прозорци на сгради над самата линия. Допуснете, че влакът е спрял под такъв прозорец. Нима е трудно в такъв момент да се постави трупът върху покрива на вагона?
— Звучи невероятно.
— Върнете се към старата аксиома, Уотсън. Тя гласи, че когато са изключени всички възможности, тези, които остават, колкото и да са невероятни, са единствено истинни. В конкретния случай всички останали хипотези трябва да бъдат отхвърлени. Когато открих, че едно от лицата в списъка живее в една от тези къщи, чиито прозорци стоят наравно с подземната железница, аз толкова се зарадвах, че ви учудих с веселото си настроение.
— Пак ви казвам, че ми звучи невероятно.
— И все пак е така, Хюг Оберщайн, 13 Коулфийлд Гардънс, стана цел на моите изследвания. Аз започнах от Глоустър Роуд Стейшън. Уверих се, че всички задни прозорци на сградите в Коулфийлд Гардънс гледат към подземната линия, а освен това — обърнете внимание — тъкмо под прозорците на № 13 е спирката на метрото.
— Чудесно, Холмс! Вие разрешихте загадката!
— Не съвсем, Уотсън. Вярно е, че напредваме, но целта е още твърде далеч. И така, аз огледах задната страна на Коулфийлд Гардънс. Уверих се, че птичката е изхвръкнала. Сградата е голяма и доколкото разбрах, горният етаж изобщо не е мебелиран. Оберщайн е живял тук с един лакей — явно негово доверено лице. Не трябва да забравяме, че Оберщайн е заминал за континента, за да използува своята плячка, а не с цел да избяга. Той не се е страхувал от претърсване, нито е очаквал, че ще бъде посетен у дома.
— Не можем ли да направим обиск на законно основание?
— Едва ли.
— Какво очаквате да намерим там?
— Ами например някаква негова кореспонденция.
— Тази работа не ми харесва, Холмс.
— Скъпи приятелю, вие ще стоите настрана, на улицата. Цялата престъпна част от операцията ще извърша сам. Нямаме време да спорим за дреболии. Припомнете си записката на Майкрофт за адмиралтейството, за правителството, за развълнуваната личност, която чака новини. Трябва да тръгваме.
В отговор на това аз останах от стола.
— Вие сте прав, Холмс. Да вървим. Той също стана и ми подаде ръка.
— Аз знаех, че ще се съгласите — каза той и за момент, но само за момент, в очите му се мярна някакво изражение на нежност. Следващия миг той беше пак същият вдаден в работата си човек. — Дотам има половин миля. Но ние не бързаме. Ще вървим пеш. Да не изгубите инструментите. Задържането ви като подозрително лице би се оказало съвсем неподходящо.
Коулфийлд Гардънс се оказа квартал от ниски къщи с колонади и врати, характерни за средата от царуването на кралица Виктория. Мъглата продължаваше да ни обгръща в гъстата си пелена, Холмс насочи светлината на фенера към масивната врата.
— Здрава направа — рече Холмс. — Винтовете са толкова здрави, колкото и самата ключалка. По-добре да влезем в двора. Там под арката има чудесен проход, в случай че се появи някой усърден полицай. Подайте ми ръка, Уотсън.
Само след минута ние бяхме на двора. Едва-що се бяхме притаили в сянката, когато чухме стъпките на полицая. Изчакахме звукът им да замре и тогава Холмс започна усилена дейност. Той пъшкаше и натискаше различни части, докато най-сетне врата се отвори с трясък. Хвърлихме се в тъмния коридор и затворихме вратата. Холмс тръгна напред по извитата стълба. Малкото светло петно от фенера освети прозореца.
— Ние сме при целта, Уотсън.
Холмс разтвори прозореца и изведнъж се за-чу глухият нисък шум на влака. Лъчът на фенера пропълзя по външната рамка, покрита със слой от сажди. На места черната повърхност се оказа изтрита.
— Ето тук може да се види откъде са смъквали тялото. Внимание, Уотсън! Забелязвате ли тези петна? Това безспорно е кръв. Ето и още петна по стълбището. Нещата се наместват. Но нека изчакаме влака.
Не се наложи да стоим дълго. Влакът излезе от тунела и намали скоростта. След това спирачките изскърцаха и вагоните се заковаха под прозореца.
— Ето това очаквахме — каза Холмс, — Какво ще кажете, Уотсън?
— Че това е вашият шедьовър. Никога не сте разсъждавал по-гениално.
— Не съм съгласен. Откакто направих извода, че тялото е било на покрива, а това не е Бог знае какво, всичко останало е последица от този факт. Трудностите са все още пред нас. Но ние може би ще намерим още нещо тук.
Слязохме по задното стълбище и минахме през редица стаи на първия етаж. Трапезарията също не даде никакъв резултат. Чак последната стая като че ли обещаваше нещо. Това явно е бил работен кабинет, като се съди по различните книжа, натрупани в големите шкафове. Цял час претърсване не донесе полза. Нито стъпка напред. Лицето на Холмс оставаше сериозно.
— Старото куче е прикрило следите си — измърмори той. — Всичко опасно за него е или отнесено, или унищожено. Това е последната ни надежда — посочи Холмс към бюрото.
Това беше малка метална кутия, поставена на бюрото. Холмс я разби с длетото. Имаше няколко пакета с чертежи и цифри, но нищо от това, което ни интересуваше. Другарят ми ги блъсна настрана. Оставаше само един плик с изрезки от вестници. Холмс ги изтърси върху бюрото. По оживлението на лицето му разбрах, че надеждата отново се е върнала у него.
— Какво е това, Уотсън? Кажете, какво е това? Съобщения в раздела за обяви във вестниците. „Дейли телеграф“, ако съдя по печата и хартията. Дати няма, но за тях може да се съди по съдържанието на обявите. Ето тази трябва да е първа:

„Надявах се на по-бърз контакт. Съгласен съм на условията. Пишете направо на адреса от пощенската картичка.
Пиеро“

По-нататък:

„Много сложно за колоната на обявите. Трябва да имам пълен списък. Плащането ще стане след доставянето на стоката.
Пиеро“

След това:

„Не мога да чакам. Трябва да си оттегля предложението, ако не предложите условие. Размера на възнаграждението дайте с писмо. Ще ви отговоря в обявите.
Пиеро“

И най-накрая:

„Понеделник вечерта след девет. Два удара. Само насаме. Не бъдете толкова подозрителен. Заплащането веднага в наличност след получаване на стоката.
Пиеро“

Холмс остана известно време замислен, като чукаше с пръсти по бюрото. Най-после се изправи и каза:
— Тук няма какво да правим повече. Сега ще отидем в редакцията на „Дейли телеграф“, където ще завърши работният ни ден.

* * *

На другата заран след закуската при нас дойдоха Майкрофт и инспекторът Лестрейд. Холмс им разказа за събитията от вчерашния ден. Като чу за нашето проникване в сградата, Лестрейд поклати глава и рече дълбокомислено:
— Не ми е чудно, че вие ни надминавате в издирванията. Ние не можем да вършим такива неща. Страхувам се, че някой ден ще отидете твърде далеч и ще създадете неприятности за себе си и за вашия другар.
— За Англия, Родината и красотата, нали, Уотсън? Жертва пред олтара на отечеството. Вие какво ще кажете, Майкрофт?
— Възхитен съм, Шерлок. Но как да използувате по-нататък всичко това?
Холмс взе от стола един брой на „Дейли телеграф“.
— Четохте ли го? Има обява от Пиеро.
— Как? Нима нова обява?
— Да. Ето я:

„Днес вечерта. Същият час. Същото място. Два удара. Много е важно. Собствената ви безопасност е под угроза.
Пиеро“

— Господи! — извика Лестрейд. — Ако той се отзове на поканата, ние ще го пипнем!
— Затова поместих съобщението — каза Холмс. — Ако вие двамата можете да дойдете около осем часа вечерта в Коулфийлд Гардънс, значително ще ми помогнете в разплитането на кълбото.
Когато разбереше, че колкото и да мисли и се труди над даден проблем, работата му не можеше да даде ефект, Холмс притежаваше чудната способност да се отвлича. Спомням си, че през този забележителен ден той писа монография върху някакви полифонични мотиви. Аз, понеже не притежавах тази негова способност, имах впечатлението, че този ден е безкраен. Важното национално значение на предприетото, вълнението във висшите кръгове и целият характер на работата, всичко това разстрои значително нервите ми. Истински ми олекна, когато след леката закуска се отправихме към Кенсингтън. Както се бяхме уговорили, Майкрофт и Лестрейд ни чакаха в началото на Коулфийлд Гардънс. Вратата за двора беше отворена още от вчера. Аз трябваше да вляза за да отворя главния вход, тъй като Майкрофт категорично отказа да се прехвърли през оградата. В девет часа ние всички седяхме търпеливо в кабинета в очакване на жертвата.
Мина час. Мина и втори. Когато стана единадесет, ударите на часовника звучаха като реквием за нашите надежди. Лестрейд и Майкрофт се въртяха безспир като убодени с игли и непрекъснато поглеждаха часовниците си. Холмс седеше Мълчалив, с полузатворени очи, цял в очакване. Изведнъж той рязко вдигна глава.
— Иде! — промълви той.
Пред вратата се чуха бързи стъпки. Отминаха и после отново се върнаха. След това се почука два пъти. Холмс стана, като ни даде знак да останем по местата си. Той отвори входната врата и пропусна тъмния силует в къщата.
— Оттук — рече той и след минута нашият човек стоеше вече пред нас. Холмс вървеше плътно зад него и в момента, в който човекът се обърна, за да избяга, той го хвана за врата и го тласна силно към противоположната стена. Преди да успее да се опомни, вратата беше затворена, Холмс беше застанат с гръб, опрян в нея, и с лице към нашия пленник. Последният се огледа, лицето му побеля и той се строполи в безсъзнание на пода. При падането шалът му се разтвори, шапката отлетя настрани и пред нас се откри красивото лице на полковник Валентин Уолтърс.
Холмс подсвирна учудено.
— Моля ви, Уотсън — рече той. — Този път ме опишете в ролята на магаре. Аз гонех съвсем друг дивеч.
— Кой е този? — запита Майкрофт.
— По-младият брат на покойния Джеймс Уолтърс, началника на управлението на подводния флот. Сега разбирам каква е работата. Но ето, той идва на себе си. Позволете ми да го разпитам аз.
Ние пренесохме неподвижното тяло върху канапето. Нашият пленник се приповдигна, огледа се с изкривено от ужас лице, после прекара ръка по челото, сякаш не вярваше на очите си.
— Какво е това? — промълви той, — Аз дойдох тук, за да посетя господин Оберщайн.
— Всичко това ни е известно, полковник Уолтърс — рече Холмс. — Аз не бих могъл да си обясня как може да постъпи така един английски джентълмен. Цялата ви преписка с Оберщайн ни е известна. А също и всичко, свързано със смъртта на Кадоган Уест. Ако ми разрешите да ви посъветвам, то проявете поне малко разкаяние, като ни разкриете това, което можем да научим само от вас.
Пленникът започна да стене и скри лицето си с ръце. Ние чакахме, но той мълчеше.
— Мога да ви уверя — продължи Холмс, — че всичко съществено ни е известно. Знаем, че имате нужда от пари. Знаем, че сте подправили ключове, служейки си с тези на брат ви. Влязъл сте в отношения с Оберщайн, ползувайки колоните за обяви на „Дейли телеграф“, Знаем също, че в понеделник вечерта сте влезли в кантората, че сте бил проследен от Кадоган Уест, който очевидно е имал причини да ви подозира. Той е могъл да вдигне тревога, но не е знаел дали не носите книжата у брат си по негова поръчка. Той е зарязал личните си работи, както подобава на добър гражданин и ви е проследил до тази сграда. Тук вече той се е намесил и тук вие, полковник Уолтърс, сте прибавили към първото си престъпление и второ — убийство!
— Не! Не! Кълна се в Бога! Аз не съм го убил — извика нашият сломен пленник.
— Тогава ни разкажете как умря Кадоган Уест, преди да го сложите на покрива на вагона.
— Ще направя това. Кълна ви се, ще го направя. Аз извърших всичко останало. Признавам. Трябваше да си плащам дълговете. Страшно ми трябваха пари. Оберщайн ми предложи 5000 фунта стерлинги. Тази сума ме спасяваше от разоряване. Но що се касае до убийството — в него съм виновен, колкото и вие.
— Какво всъщност се случи тук?
— Уест ме подозираше още отначало. Той ме е проследил дотук. Аз разбрах за това едва на вратата, Мъглата беше толкова гъста, че на три ярда не можеше да се види нищо. Аз почуках два пъти и Оберщайн ми отвори. В този миг младият човек се хвърли към нас и пожела да знае какво ще правим с чертежите. Оберщайн никога не се разделяше от една къса и тежка палка. Носеше я винаги със себе си. Когато разбра, че Уест иска да влезе насила в сградата, той го удари по главата. Ударът излезе смъртоносен, Младият човек умря след няколко минути. Не знаехме какво да сторим. После Оберщайн си спомни за вагоните, които спираха под прозорците, Но преди това той прегледа чертежите, които бях донесъл. Оберщайн каза, че три от тях са много важни и че той ще ги задържи у себе си. Не се съгласявах с него, защото още на следната сутрин в Уулуич биха разбрали за тяхната кражба и щеше да се вдигне тревога. Той ми отговори, че тъй като са доста сложни, той не е в състояние да извади копия още тази вечер. Отговорих му, че е невъзможно да останат у него. Тогава той се сети нещо и извика:
„Тези трите аз ще задържа у себе си, а останалите ще сложа в джоба на младия човек, Когато го намерят, подозрението ще падне само върху него!“ Аз не виждах как по друг начин би могла да се уреди работата и се съгласих. Изчакахме около половин час, докато дойде влакът, и понеже мъглата продължаваше да е все така гъста, успяхме да спуснем трупа върху покрива, без да ни забележи някой. Ето всичко, в което съм участвувал.
— А брат ви?
— Веднъж ме завари с ключовете и имах чувството, че ме подозира, Разбирах това по погледа му.
В стаята се възцари мълчание. Наруши го Майкрофт.
— Не бихте ли искал да поправите нещата? Това е в интерес на вашата съвест, а сигурно и за възмездието.
— Какво трябва да направя?
— Къде е сега Оберщайн с чертежите?
— Не зная.
— Не ви ли е оставил адреса си?
— Казваше ми, че писма, адресирани до него в „Хотел дьо Лувр“ в Париж, сигурно биха го намерили.
— Ето ви перо и хартия. Седнете и пишете това, което ще ви издиктувам. Надпишете най-напред адреса на плика. Добре. Сега текста:

„Драги господине,
Вие, разбира се, помните, че в предаденото ви от мен липсваше една важна подробност. Сега имам възможност да ви я доставя. Това ми струваше много грижи и усилия и поради това бих искал да ми доплатите петстотин фунта. Бих приел само злато или банкноти. Не желая да напущам острова, тъй като това би възбудило известни подозрения. Затова ще ви чакам в събота по обяд в пушалнята на Чаринг Крос. Запомнете — само злато или банкноти.“

— Ще бъда много учуден, ако нашият герой не се хване на въдицата.
И той се хвана! Оберщайн, в желанието си да довърши работата докрай, попадна в ръцете ни. Той беше осъден да излежи петнадесетгодишна присъда в един британски затвор. В неговата пътна чанта бяха открити липсващите три чертежа, които той беше предлагал на всички морски държави, повишавайки по този начин цената им.
Полковник Уолтърс почина в затвора на втората година след случилото се.
Що се отнася до Холмс, той завърши полифоническата си монография, за която получи много висока оценка от познавачите. След няколко седмици узнах случайно, че е прекарал цял един ден в Уиндзор, откъдето се е върнал с необикновено хубава изумрудена игла за вратовръзка. Когато го запитах откъде я е купил, той ми отговори, че му е подарък от една прекрасна дама, за чиито интереси му се е наложило да извърши малка услуга. Той не изрече нито дума повече, но аз мисля, че мога да отгатна августейшето име на тази дама и не се съмнявам, че иглата винаги ще напомня на моя другар случая с чертежите на „Брюс — Партингтън“.


Край

Последното му преклонение (1) 1908

Тигърът от Сан Педро

ГЛАВА I
СКОТ ЕКЪЛС

Както се вижда от моите записки, това се случи през един навъсен и ветровит ден в края на март 1892 година. Някъде около обед Холмс получи телеграма и веднага надраска отговор. Той не промълви нито дума, но явно съдържанието й занимаваше съзнанието му, защото след като изпрати отговора, той застана срещу печката, замислено смучейки лулата си, като хвърляше поглед към телеграмата. Изведнъж той се извърна към мен с весели пламъчета в очите.
— Предполагам, Уотсън, че на вас мога да разчитам като на майстор на словесността — промълви той. — Какво разбирате под термина „безсмислен“?
Той поклати глава.
— Тук трябва да влизат и други понятия — трагичен, страшен, Спомнете си някои от вашите разкази, с които вие награждавахте нашето изстрадало общество, и веднага ще се съгласите колко често престъплението е било съпроводено от куп безсмислени наглед подробности. Спомнете си за „съюза на червенокосите“. Отначало историята изглеждаше безсмислена, а завърши с грабеж. А петте портокалови зърна? Веригата от несвързани, лишени от всякакъв смисъл случки ни доведе накрая до разкриването на банда убийци. Не, не, тази дума, според мен, обещава много.
— Тя ли е използувана в телеграмата? — попитах аз.
Холмс я прочете на глас.

„Току-що с мен се случи във висиш степен невероятно и до глупост безсмислено приключение. Мога ли да се посъветвам с вас?
Скот Екълс
пощенска станция Чаринг Крос.“

— Мъж или жена?
— Мъж, разбира се. Една жена никога не би изпратила телеграма с платен отговор. Тя би дошла сама тук.
— Ще се срещнете ли с него?
— Драги Уотсън, не забелязвате ли колко всичко ми е дотегнало, след като изпратихме в затвора полковник Каръдърс. Умът ми е като машина, която се разпада, ако не се употребява за целта, за която е създадена. Животът стана най-обикновен, вестниците — постни, романтиката и приключението изчезнаха, както изглежда, дори от света на престъпниците. Как можете след всичко това да ме питате дали ще се заема с решаването макар и на най-простата задача? Но, ако се не лъжа, ето го и нашия клиент.
По стълбището се чуха отмерени стъпки и след минута в стаята влезе висок, здрав човек, с побелели коси и с израз на достойнство на лицето. Начинът му на живот се четеше ясно в строгите черти, както и в гордото му държание. Цялата му външност, като се започне от походката и се завърши с очилата със златни рамки, говореше, че той е консерватор, добър християнин и отличен гражданин. Но вроденото му самообладание явно беше нарушено от някакво преживяване, което бе оставило следите си в разрешените му коси, искрящи очи, зачервени бузи и бързия му възбуден говор.
— С мен се случи във висша степен странна и неприятна случка, господин Холмс — започна той. — Нито веднъж през целия ми живот не беше ми се случвало да попадна в такова положение. То е до най-голяма степен фалшиво, неестествено и оскърбително за мене. Аз съм длъжен да търся някакво обяснение.
Той пъхтеше и се задъхваше от раздразнение.
— Моля ви седнете, господин Скот Екълс — успокояващо заговори Холмс. — Мога ли най-напред да ви запитам, защо решихте да дойдете при мен?
— Вижте какво, господине, в началото ми се струваше, че тази работа не е за полицията, но като изслушате фактите, ще се съгласите, че не мога да оставя нещата така, както са. Аз решително не изпитвам никаква симпатия към съюза на частните детективи, но като чух вашето име…
— Напълно разбрах мисълта ви. Сега, второ — защо не дойдохте при мене веднага?
— Какво искате да кажете?
Холмс погледна часовника си.
— Сега е три и четвърт — каза той. — Телеграмата ви е изпратена в един. Но човек, като погледне облеклото ви, ще разбере, че вълнението ви е обхванало в мига, в който сте се събудили.
Клиентът ни приглади разрошената си коса и прокара пръсти по небръснатата си брада.
— Прав сте, господин Холмс. Днес съвсем и не съм мислил за тоалета си. Бях много доволен, че успях да се измъкна от тази къща. Преди да дойда при вас, се отбих в агенцията за комисионни услуги, където ми казаха, че наемът за вилата бил плащан редовно от господин Харкин и че с Уистъриъ* Лодж всичко е наред.
[* Уистъриъ — глициния (бот.) — пълзящо растение с ухаещи лилавосини цветове.]
— Е, е, господине, вие приличате на моя приятел Уотсън, който има лошия навик да започва разказа за някоя случка откъм края — със смях отбеляза Холмс. — Бъдете добър да подредите мислите си и да ни разкажете ясно и последователно какви са тези обстоятелства, които са ви накарали да излезете от къщи за съвет и помощ несресан и полуоблечен, с домашни обувки и с разкопчана жилетка.
Нашият посетител погледна объркано външността си, неотговаряща на благоприличието.
— Убеден съм, че не изглеждам както трябва, господин Холмс. Мисля, че подобна небрежност едва ли се е случвала с мене досега. Но аз ще ви разкажа цялата тази чудна случка, след което, сигурен съм, че ще ме извините с готовност.
Но разказът му беше прекъснат в самото начало. Най-напред на улицата, а после пред вратата се дочу шум и госпожица Хъдзън въведе двама души, атлетично сложени, единият от които ни беше много добре известен под името инспектор Грегсън от Скотланд Ярд. Той беше енергичен, любезен и много способен в границите на специалността си служител. След като стисна ръка на Холмс, той ни представи другия новодошъл, като го назова инспектор Бейнс от Съри.
— Ние търсим него и нашето преследване е в тази посока. — И той посочи с очите си на булдог към нашия посетител. — Вие ли сте господин Джон Скот Екълс от Понхайм Хаус в графство Лий?
— Да.
— Ние ви следим цяла сутрин.
— Вие, разбира се, сте го проследили благодарение на телеграмата, която той ми изпрати — каза Холмс.
— Точно така, господин Холмс. Ние го настигнахме в пощенската станция Чаринг Крос и ето ни тук.
— Но защо ме следите? Какво ви е нужно?
— Искаме, господин Скот Екълс, да установим причините за смъртта, настъпила тази нощ, на господин Алоис Гарсия от Уистъриъ Лодж до Ишър.
Нашият клиент скочи от стола и се облещи от учудване. От изуменото му лице избяга всякаква червенина.
— Умрял? Казвате, че е умрял?
— Да, господине. Той е мъртъв.
— Но как? Случайност?…
— Убийство.
— Милостиви боже! Това е ужасно! Вие… може би вие ме подозирате…
— В джоба на убития открихме писмо, написано от вас. От съдържанието на писмото разбрахме, че сте имали намерение да прекарате миналата нощ в неговия дом.
— Да, аз наистина я прекарах там.
— Наистина ли? Вие наистина прекарахте ли нощта там?
И в ръцете на инспектора се появи неизбежният служебен бележник.
— Потърпете малко, Грегсън — каза Шерлок Холмс. — Вашите усилия са насочени към получаването на ясни и точни показания, така ли е?
— А служебният ми дълг изисква да предупредя господин Скот Екълс, че всичко, което ще ни каже, може да бъде използувано в съда против него.
— Господин, Екълс се канеше да ни разкаже всичко, малко преди да дойдете. Аз мисля, Уотсън, че на господина няма да му навреди малко разредено уиски. А след това, господине, ще ви моля да продължите разказа си пред увеличената аудитория, все едно че не сме ви прекъсвали.
Нашият гост изпи уискито и червеният цвят отново заигра по страните му. Поглеждайки боязливо бележника на инспектора, той започна чудния си разказ.
— Аз съм ерген — започна той — и като човек, който се движи в обществото, имам много приятели. Между тях е и семейството на един бивш пивовар, на име Мелвил, което живее в Албърмейл Меншън в Кенсингтън. Преди няколко седмици у тях, по време на обяд, се запознах с един млад човек — Гарсия, вероятно от испански произход. Доколкото разбрах, той поддържаше някакви връзки с испанското посолство. Говореше отлично английски, беше много любезен и възпитан и беше толкова красив, че до момента не съм виждал такава мъжка красота. По някакъв начин ние се сприятелихме. Изглежда съм му се понравил още при запознаването ни и два дена след първата среща той вече ми дойде на гости в Лий. Нашата дружба продължи, в резултат на което той ме покани да му гостувам за няколко дни в Уистъриъ Лодж между Ишър и Оксхот. Снощи, възползувайки се от поканата, бях вече в Ишър. Той и по-рано ми говореше за своята прислуга. Имаше си верен слуга — съотечественик, който говореше отлично английски. По неговите думи, Гарсия имаше още и готвач, чудесен готвач, когото бе открил по време на пътуванията си. Помня, че той ми обърна внимание върху странния състав на прислугата си в тази къща в сърцето на Съри и аз се съгласих с него, въпреки че не знаех, че тази прислуга щеше да се окаже много по-странна, отколкото си мислех в началото. Отидох дотам с файтон — мястото беше на две мили южно от Ишър. Къщата беше добре разположена — тя беше встрани от пътя и към нея водеше алея, която плавно завиваше и бе оградена с вечно зелени храсти. Това беше старо, готово да се събори здание, докарано до това състояние от занемареност. Когато файтонът ми премина по обраслата с трева алея и се насочи към опръсканата с кал врата, аз се запитах дали постъпвам разумно, отивайки на гости у човек, когото така малко познавам. Домакинът ми отвори лично и ме посрещна много сърдечно. Предаде ме на един мургав слуга, меланхоличен тип, който след като ми взе багажа, ме отведе до определената за мен спалня. Вечеряхме само двамата и макар Гарсия да се мъчеше да бъде занимателен, неговите мисли сякаш бяха много надалеч, а и говорът му беше недостатъчно свързан и бърз, та едва го разбирах. От време на време тропаше с пръсти по масата, хапеше нокти и изобщо проявяваше признаци на нетърпение. Нищо в обстановката, а още по-малко присъствието на мълчаливия слуга можаха да внесат оживление в нашата вечеря. Уверявам ви, че многократно през цялата вечер аз се молех на небето да ми изпрати някакъв предлог, който би ми дал възможност да се намеря отново в Лий. Сега си спомням нещо, което би имало отношение към вашето разследване, господин инспекторе. Тогава аз и не помислих за тази случка. Малко преди да приключим вечерята, слугата предаде на домакина някаква бележка. След като я прочете, той стана още по-разсеян. Пушеше цигара след цигара и изостави всякакъв опит да поддържа разговора, като се задълбочи в мислите си. Останах много доволен, когато към 11 часа получих възможността да отида да спя. Малко след като бях изгасил светлината, Гарсия потропа на вратата и ме попита не съм ли звънял. Казах му, че не съм. След като се извини за безпокойството, той ми поясни, че вече било един часът след полунощ. След това съм заспал и смея да ви уверя, спал съм отлично цялата нощ. Сега вече наближавам към най-интересната част от моя разказ. Събудих се при пълна дневна светлина. Бях помолил да ме събудят в осем часа и останах учуден от това невнимание. Скочих от леглото и позвъних за слугата, но напразно. Няколко пъти звънях, но със същия успех. Помислих си, че звънецът е повреден. Навлякох дрехите си и доста раздразнен се спуснах по стълбите, за да поръчам да ми донесат гореща вода. Представете си моето учудване, когато констатирах, че в къщата няма жива душа. Отидох в преддверието и извиках колкото ми глас държи. Отговор не последва. Започнах да тичам от стая в стая. Домакинът ми беше показал своята стая. Почуках на вратата. Никой не ми отговори. Натиснах дръжката на вратата. Стаята беше празна, леглото непобутнато. Всички бяха излезли. Чужденецът домакин, чужденецът слуга, чужденецът готвач — всички бяха изчезнали през нощта. Такъв беше финалът на моето гостуване в Уистъриъ Лодж.
Шерлок Холмс потриваше ръце, подсмиваше се рязко, като прибавяше този случай към своята сбирка от странни и невероятни истории.
— Вашето приключение, драги господине, решително е единственото по рода си — отбеляза той. — Ще ми позволите ли да ви попитам какво предприехте по-нататък?
— Бях страшно ядосан. Първата ми мисъл беше, че съм станал жертва на глупава шега. Прибрах си нещата в пътната чанта, затръшнах вратата и тръгнах пеша към Ишър. Обърнах се към фирмата „Алън & брадърс“, занимаваща се с недвижими имоти, и разбрах, че вилата е дадена под наем именно от тях. Помислих си по този повод, че цялата случка едва ли е някаква глупост, насочена против мен, и че същността на въпроса стои на плоскостта на плащането на наема. Тъй като сега е краят на март, тъкмо е време за плащането на наема за първата четвърт от годината. Изоставих незабавно това предположение, тъй като представителят на фирмата ме увери, че наемът е предплатен. Веднага отидох в града направо в испанското посолство. Личност с името Гарсия не им беше известна. Отправих се у Мелвил, у когото се бяхме запознали с чужденеца. Оказа се, че той знае за него не повече от мене. Накрая, след като получих телеграфен отговор на моето запитване до вас, дойдох тук, защото зная, че само вие можете да дадете отговор и съвет в трудните житейски лабиринти. Но сега, господин инспекторе, от вашите думи разбрах, че вие бихте могли да продължите моя разказ и че се е случило нещо много трагично. Искам да ви уверя, че всяка казана от мен дума е чиста истина и че не зная нищо повече за съдбата на този човек. Освен това ще прибавя, че моето искрено желание е да помогна по всякакъв начин на закона.
— Вярвам ви, господин Скот Екълс, вярвам ви — каза инспектор Грегсън. — Но аз съм длъжен да удостоверя, че всяка ваша дума съвпада с отбелязаните от нас факти. Вие например ни разказахте за бележката, подадена по време на вечерята. Не успяхте ли да забележите какво стана с нея?
— Разбира се, че забелязах. Той я хвърли в огъня.
— Какво ще кажете за това, господин Бейнс?


ГЛАВА II
ИНСПЕКТОР БЕЙНС

Провинциалният детектив беше висок човек с червендалесто месесто лице, грубите черти на което се смекчаваха от необикновено изразителните очи, скрити от тежко надиплените клепки и скули. Той се усмихна и извади от джоба си къс избеляла хартия.
— Печката е имала решетка и тя е задържала хартията. Аз успях да намеря този пощаден от огъня край на бележката.
Холмс одобрително се усмихна.
— Навярно сте разгледали всичко много внимателно, щом сте успели да намерите това парче хартия.
— Да, господин Холмс. Това е станало привичка в мен. Може ли да се прочете, господин Грегсън?
Лондончанинът кимна с глава.
— Бележката е написана на проста восъчна хартия без водни знаци. Размер — четвърт лист. Била е срязана на две, а с помощта на остри ножици — сгъната три пъти и запечатана с червен восък, сложен набързо и натиснат с някакъв плосък, овален предмет. Адресирана е до господин Гарсия, Уистъриъ Лодж. Съдържание: _„Нашите собствени цветове — зелен и бял; зеленият е открит, белият — закрит. Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зеленият плат. Да помага Бог. Д.“_ Почеркът е женски, написано е с остро стоманено перо, но адресът е изписан или с друго перо, или от друго лице. Почеркът на адреса е по-широк, както можете сами да се уверите.
— Много любопитна бележка — произнесе Холмс, като я разглеждаше. — Длъжен съм да ви поздравя, господин Бейнс, за подобно отношение към подробностите. Към вашите обяснения може да се прибави съвсем малко. Овалният печат без съмнение не е нищо друго, а кръгло копче — какво друго би могло да има овална форма. Ножиците са били ножици за нокти. Колкото и да са къси двете парчета, вие лесно ще различите и в двете, че краищата са изрязани по един и същи начин — леко закривени.
Провинциалният детектив се засмя.
— Аз си мислех, че съм измъкнал всичко, което може да се измъкне от тази бележка, но сега разбрах, че нещичко съм пропуснал — отбеляза той. — Трябва да ви призная, че от съдържанието не стигам до никакво заключение, освен че е било необходимо да се съобщи нещо и че както навсякъде, и тук е замесена жена.
По време на разговора господин Скот Екълс се въртеше на стола си нетърпеливо.
— Доволен съм, че сте намерили бележката, защото това само потвърждава моя разказ — каза той. — Но иде се осмеля да забележа, че още не съм чул какво се е случило с Гарсия и къде се е дянала прислугата.
— Колкото до Гарсия — каза Грегсън, — отговорът е лесен. Той беше открит заранта мъртъв около Оксхот, на около миля от вилата. Главата му беше смазана с тежки удари от лопати или някакъв подобен инструмент, който още с първия удар му е пръснал черепа. Местността е доста уединена. На четвърт миля наоколо няма никаква постройка. Очевидно е бил нападнат и ударен отзад и след като е паднал, убиецът е продължил да нанася тежки удари и след настъпването на смъртта. Нападението е било бясно. За съжаление около тялото липсват каквито и да са следи, които да ни насочат към личността на убиеца.
— Може би грабеж?
— Не, няма опит за грабеж.
— Събитието е скръбно и ужасно и ме разтърсва из основи — каза господин Екълс. — Аз нямах никакви връзки с моя домакин, който преди трагичния си край се е отправил към някаква нощна експедиция. Но кажете ми, моля, с какво аз съм замесен в тази история?
— Много просто, господине — каза инспектор Бейнс. — Единственият документ, намерен при покойния, е вашето писмо до него, с което го уведомявате, че ще прекарате нощта в дома му — нощта, в която той намира смъртта си. От плика ние узнахме името и адреса на убития. Ние отидохме в къщата след девет часа сутринта и не намерихме нито вас, нито който и да било. Аз телеграфирах на господин Грегсън да ви проследи в Лондон, а самият аз се заех да обследвам Уистъриъ Лодж. След това пристигнах в Лондон, срещнах се с инспектор Грегсън и дойдохме заедно тук.
— Аз предлагам — ставайки, каза Грегсън — да оформим всичко според закона. Вие ще дойдете с нас в полицията, господин Екълс, и ще дадете писмени показания.
— О, разбира се. Но, моля ви, господин Холмс, не жалете нито труд, нито средства, за да узнаете истината.
Приятелят ми се обърна към инспектор Бейнс.
— Предполагам, че не ще имате нищо против моето участие и съдействие в тази работа, инспекторе?
— Това ще бъде голяма чест за мен, господин Холмс.
— Вие се оказахте много ловък и деен, като се има предвид всичко, което до момента сте постигнали. Но нямате ли никаква нишка по въпроса, в колко часа е настъпила смъртта?
— Не по-късно от един след полунощ. Около това време валеше дъжд, а убийството е извършено преди дъжда.
— Но това е съвсем невъзможно, господин Бейнс — извика нашият клиент. — Не е възможно да съм се излъгал в гласа му. Готов съм да се закълна, че точно по това време именно той говореше с мен.
— Забележително, но не е невъзможно — промълви Холмс с усмивка.
— А вие виждате ли някаква следа? — запита Грегсън.
— При наличието на тази подробност нещата стават не така сложни, но се откриват нови интересни насоки. Необходими ми са още някои факти, за да имам определено мнение. Господин Бейнс, кажете, не открихте ли все пак нещо друго интересно в къщата, освен бележката?
Детективът погледна някак странно моя другар.
— Да, имаше едно-две интересни неща — каза той. — Може би след като свърша работата си в управлението, ще се съгласите да излезем заедно, за да ми кажете мнението си за тях.
— На вашите услуги съм — каза Холмс, като натисна копчето на звънеца. — Изпратете тези господа, госпожице Хъдзън, а също така изпратете момчето да подаде тази телеграма с платен отговор.
След като ни напуснаха посетителите, ние седяхме известно време мълчаливи. Холмс, спуснал клепки над острите си очи, пушеше ожесточено. Беше издал главата си напред в това стремително състояние, тъй характерно за него.
— Е, Уотсън — се обърна внезапно към мен. — Какво мислите вие по този въпрос?
— Нямам никаква представа.
— А престъплението?
— Като се вземе под внимание изчезването на слугите на убития, може да се предположи, че те имат някакво участие в престъплението и затова са избягали от правосъдието.
— Това, разбира се, е напълно възможно. Но съгласете се, че е странно слугите да реализират заговора против господаря си точно тази нощ, когато вкъщи е имало гост. Те са могли да сторят това през всеки друг ден от седмицата.
— Но тогава защо са избягали?
— Наистина, защо са избягали. Този факт е много важен. Друго важно нещо е разказът на господин Скот Екълс, как да изтълкуваме всички факти едновременно? Ако това тълкуване не противоречи на бележката със забележителните изрази, тогава то би могло да служи за временна хипотеза. И ако всички нови факти, които ще узнаем, напълно съвпаднат с това тълкуване, нашата хипотеза ще се слее напълно с истината.
— Но каква е вашата хипотеза?
Холмс се облегна в креслото и затвори очи наполовина.
— Трябва да се съгласите, драги Уотсън, че мисълта за шега е съвсем недопустима. Бъдещите събития са били много по-сериозни от една шега (както показва случилото се) и тази покана до господин Скот Екълс в Уистъриъ Лодж има някаква връзка с тези събития.
— Възможна ли е някаква връзка?
— Да разделим историята на части. В тази чудновата дружба между младия испанец и Екълс има нещо неестествено. Гарсия поставя нейното начало. Той е посетил господин Екълс още на другия ден и е поддържал дружбата си с него, като завършва с поканата си да му гостува в Ишър. Какво му е било нужно от Екълс? За какво би могъл да му послужи Екълс? Аз не виждам в него като личност нищо особено. Той не е и съвсем интелигентен. С една дума, той съвсем не е това, което би могло да бъде търсено от притежаващия жив ум представител на латинската раса. Защо именно той е бил избран от Гарсия измежду всички останали познати като най-подходящ за неговите цели? Какви качества притежава той пред останалите? Аз мисля, че той ги има. Той представлява чист тип британски джентълмен, който като свидетел би направил най-добро впечатление на всеки друг англичанин. Вие се уверихте сам, че нито единият, нито другият инспектор, след като изслушаха неговия разказ, колкото и странен да беше той, не го подложиха на по-подробен разпит.
— Но за какво би могъл да свидетелствува той?
— За нищо при този обрат на нещата и за всичко, ако работите се бяха развили в друга посока.
— Аз разбирам, че той би могъл да докаже нечие алиби.
— Така е, драги Уотсън. Той би могъл да докаже нечие алиби. Да предположим за по-просто, че прислугата има някакво отношение към убийството. Нападението, каквото и да е било то, е трябвало да се осъществи до един часа през нощта. Много е възможно чрез някаква игра с часовника те да са накарали Скот Екълс да си легне по-късно отколкото е било: но във всеки случай най-вярно е това — когато Гарсия е казал на Екълс, че часът е вече един, всъщност не е било повече от дванадесет. Ако Гарсия е имал възможност да свърши намисленото до един часа и би се прибрал по това време вкъщи, в лицето на Екълс той би имал най-непоклатимото алиби срещу всякакво обвинение. Гарсия винаги би имал в резерв този англичанин с безупречно име, готов да се закълне пред всеки съд, че обвиняемият е бил вкъщи до един часа. С това испанецът се е осигурявал срещу най-лошото.
— Да, разбирам. Но защо са изчезнали останалите?
— Не разполагаме още с всички факти, но не мисля, че този въпрос ще ни сблъска с непреодолими трудности.
— А бележката?
— Какво беше написано там? _„Нашите собствени цветове — зелен и бял.“_ Като че ли се касае до надбягвания. _„Зеленият е открит, белият — закрит.“_ Явно това е някакъв сигнал. _„Главното стълбище, първият коридор, седмото отдясно, зелен плат.“_ Очевидно среща. В края на краищата може би се намираме пред някаква история с ревнив мъж. Ясно е, че поканата е била опасна. В противен случай тя не би писала _„Да помага Бог. Д.“_ Ето тази буква би могла да ни послужи за следа.
— Гарсия беше испанец. Предполагам, че „Д“ е поставено вместо Долорес — едно много разпространено испанско женско име.
— Добре, Уотсън, много добре. Но това е съвсем недопустимо. Испанка би писала на испанец на испански. Очевидно авторът на писмото е от английски произход. Но сега ние трябва да запазим мълчание, докато не се върне този знаменит инспектор. През това време ще имаме възможност да благодарим на съдбата, че ни спаси от непоносимата скука, изпращайки ни този случай.
Отговорът на телеграмата на Холмс пристигна, преди нашият инспектор да се върне от Съри. Холмс я прочете и бе готов да я прибере в бележника си, когато забеляза моето очакващо лице. Той ми я прехвърли със смях.
— Преминаваме към висшите обществени кръгове — каза той.
Телеграмата съдържаше списък от имена и адреси: лорд Харингтън, Дингъл; господин Жорж Фолио, Оксхот тауърс; господин Хейнс, Перди Плейс; господин Хендерсън, Хай Гейбъл; почитаемия Джошуа Стоун, Уолслин.
— Това е напълно ясен способ, за да ограничим полето на нашите действия — каза Холмс. — Несъмнено Бейнс с неговия аналитичен ум е направил някакъв подобен план.
— Не ви разбирам добре.
— Вижте, драги приятелю. Ние вече дойдохме до заключението, че бележката, получена по време на вечерята, е известявала Гарсия или за някаква сделка, или за среща. Ако прекият смисъл на бележката е верен, той би трябвало да попадне в някаква несъмнено голяма къща с главно стълбище и да търси седмата врата в първия коридор. Вярно е също така, че тази къща не трябва да се намира по-далеч от една-две мили от Оксхот, защото Гарсия е вървял именно в тази посока и, съпоставено с фактите, той е трябвало, за да си осигури алиби, да се прибере в Уистъриъ Лодж преди един часа. Числото на големите сгради в Оксхот е ограничено, а телеграмата си аз отправих до същата фирма, която е използувал Екълс. Тази телеграма е отговорът. И оттук ще разплитаме кълбото по посока на някои от тези големи къщи.
Към шест вечерта бяхме вече в хубавото градче Ишър, графство Съри, заедно с инспектор Бейнс.
Бяхме си взели долни дрехи и намерихме отлично място за нощуване в Уул. Незабавно се упътихме с инспектора да изследваме Уистъриъ Лодж. Вечерта беше мартенска — тъмна и студена; в лицето ни шибаше вятър и дъжд. Времето напълно отговаряше на дивия характер на местността, през която минаваше пътят ни, и на скръбния повод, който ни доведе тук.
След няколко мили тъжно пътуване достигнахме до висока дървена врата, която закриваше мрачната дъбова алея. Извита и засенчена, тя водеше към ниска и тъмна постройка, която се чернееше с намръщените си стени на фона на сивото небе. Прозорецът вляво от вратата светеше.
— Там има полицай — посочи Бейнс. — Ще почукам на прозореца.
Той мина през тревата по полянката и почука на стъклото. През замъгленото прозорче видяхме, че човекът, който седеше пред огъня, скочи, извика нещо и тръгна към вратата. След минута той се появи бледен, със свещ в треперещата си ръка. Това беше полицаят.
— Каква е тази работа, Уолтърс? — попита рязко Бейнс.
— Много съм доволен, че дойдохте, господин инспекторе. Вечерта минава страшно дълго, а моите нерви, изглежда, излъгаха очакванията ми.
— Нерви ли, Уолтърс? Аз мисля, че те не съществуват във вас.
— Господин инспекторе, всичко това е от тази уединена къща и от онази вещ в кухнята. Освен това, когато почукахте на прозореца, аз помислих, че той се появява отново.
— Кой е този „той“?
— Дяволът, господине. Доколкото разбирам, той ми се появи на прозореца.
— Кой се е показал и кога?
— Преди около два часа аз седях на стола и четях. Случайно вдигнах очи от книгата и в долния край на прозореца видях лице, което гледаше в мен. Какво лице, господине! Дълго ще го помня! Сигурно ще ми се явява и насън!
— Уолтърс, ето ти думи, недостойни за полицай.
— Зная, господине, зная. Не отричам, че се изплаших. Лицето не беше нито черно, нито бяло, нито някакъв друг цвят от известните ми цветове. Нещо странно — като катран, смесен с мляко. А погледът му — тези грамадни изпъкнали очи, и редицата бели зъби като у голямо животно! Казвам ви, господин инспекторе, не можех пръста си мръдна, дъхът ми спря, докато лицето не изчезна от прозореца. Тогава изтичах навън, разгледах храстите, но там, слава богу, нямаше никой.
— Благодарете, че ви се доверявам, Уолтърс. Иначе това „слава богу“ в устата на полицай, задето не му се е удало да го залови, изглежда доста странно. Надявам се, че разказаното от вас не е плод на нерви и халюцинации.
— Това лесно може да се провери — каза Холмс. — Запалете фенера си. Да — продължи той. — Обувки номер дванадесет, бих казал. Ако в съотношението между ръста на тялото и номера на обувките има зависимост, то ние си имаме работа с гигант — след като разгледа тревата, каза моят другар.
— Какво е станало с него?
— По всичко личи, че той се е впуснал през храстите към пътя.
— Отлично — каза инспекторът. — Който и да е бил той, какъвто и да е бил, той вече си е отишъл. Но ние имаме тук нещо, на което дължим внимание. Ако не възразявате, господин Холмс, бих искал да разгледаме къщата.
Голямото количество спални и гостни не представляваха интерес. Очевидно беше, че в тях малко се е влизало и целият интериор беше останал такъв, както го бяха взели под наем. Бяха останали много и различни дрехи с емблемата „Марк & Ко“, Хай Холбърн. Обадих се незабавно по телефона, но Марк знаеше за своя клиент само, че е бил редовен платец и нищо повече. Имаше и други дреболии — няколко лули, пет-шест романа, два от които на испански, старинен револвер и китара. Това бяха нещата на убития.
— Тук няма нищо — казваше Бейнс, като минаваше от стая в стая със свещ в ръката. — А сега, господин Холмс, мога ли да ви обърна внимание на кухнята?
Тя беше тъмна и висока стая в задната част на къщата. В единия ъгъл имаше легло със сламеник, вероятно на него спеше готвачът. Масата беше затрупана с остатъци от ястия и неизмити съдове, вероятно от снощната вечеря.
— Погледнете тук — каза Бейнс, като вдигна високо свещта. — Какво ще кажете за това?
Това беше странен предмет, облегнат на бюфета. Беше раздърпан и измачкан и поради това не би могло да се определи какво е представлявал преди това. Имаше черен цвят, изработката беше от кожа, приличаше на човек или по-скоро на джудже. Отначало ми се стори като мумия на негърче, а после — на изсушена маймуна. В края на краищата не можах да реша в себе си — човек ли е, или животно.
— Много интересно наистина — каза Холмс, като разглеждаше тази развалина. — Има ли друго нещо?
Бейнс доближи готварската маса и пак повдигна свещта. Масата беше претрупана с парчета месо от някаква голяма бяла птица, разкъсана на части заедно с перушината и костите. Холмс посочи с пръст гребена на откъснатата глава.
— Бял петел — каза той. — Наистина любопитен случай. Много интересно.
Но Бейнс пазеше изненадата за най-после. Изпод масата той измъкна цинкова кофа, в която имаше кръв. После взе от масата чиния с дребни обгорели кости.
— Нещо е било убито, а после изгорено. Всичко това го извадихме от печката. Показахме костите на доктора. Той ни увери, че костите не са човешки.
Холмс се усмихна и потри ръце.
— Поздравявам ви, инспекторе, за рядката работа. Вашите способности, без да ми се обиждате, са твърде високи за провинцията.
Малките очи на инспектора блеснаха от удоволствие.
— Вие сте прав, господин Холмс. Ние изгниваме тук, в провинцията. Случай като този дава възможност да се прояви човек и аз няма да го изпусна. Какво мислите за костите?
— Теленце или козленце — бих предположил.
— А петелът?
— Странно, господин Бейнс, много странна работа, единствена по рода си.
— Да, господине. В тази къща сигурно са живели странни хора със странни навици. Един от тях е умрял. Дали е бил убит от другите? Ако са го убили, ние ще ги заловим, защото всички изходи са под наблюдение. Но моята собствена хипотеза е от съвсем друго естество.
— Значи, вие имате някаква теория?
— И аз ще я разработвам сам, господин Холмс. Вие вече сте си създали име, а аз трябва още да се мъча, за да постигна нещо. И аз бих бил страшно доволен да кажа накрая, че съм решил задачата без ваша помощ. Холмс добродушно се засмя.
— Добре, господин инспекторе — каза той, — следвайте вашия собствен метод, а аз ще следвам моя. Всичко, което науча, можете да ползувате в случай, че се обърнете към мен. Аз мисля, че се запознах с всичко тук, а също така ми се струва, че ще ми бъде по-полезно да прекарам времето си на друго място. Желая ви успех. Довиждане!
По множество дребни признаци, които биха били пропуснати от всеки друг, аз, който толкова добре го познавах, разбрах, че Холмс е попаднал на нова следа. За случайния наблюдател той би изглеждал само невъзмутим и сравнително спокоен. Но в уголемените му пламнали очи, в отсечените му движения аз виждах друго — началото на играта. По стар навик той не ми казваше нищо, а и аз нищо не го питах. Достатъчно ми беше, че участвувах в неговите търсения — защо е необходимо да безпокоя напрегнатия му ум с ненужните си въпроси. Всичко трябваше да дойде, когато му е времето.
Изглежда, моето очакване беше напразно. Дните минаваха, но приятелят ми не предприемаше никаква стъпка. Една сутрин той прекара в града и аз случайно узнах, че беше ходил в Британския музей. Извън това той прекарваше дните си в дълги самотни разходки или в разговори с безделниците, с които се беше сприятелил напоследък.
— Убеден съм, Уотсън, че и за вас е необходимо да прекарате една седмица на село — каза той веднъж. — Колко е приятно — говореше той — да се разхождаш по първата зеленинка, а пък ако вземеш със себе си мрежата, хербария и определителя на растенията, ще излезе и полезно. — Самият той рядко събираше растения.
При една от тези разходки ние срещнахме Бейнс. Пълното му червено лице разцъфна в усмивка, а очите му блестяха, когато той поздрави другаря ми. За разследването той говори малко, но от думите му личеше, че не е недоволен от хода на работата. Трябва да призная, че една сутрин, отваряйки вестника, открих следното заглавие, напечатано с едър шрифт: _Тайната на Оксхот разбулена. Задържането на предполагаемия злодей._
Холмс подскочи като ужилен, когато му прочетох заглавието.
— Нима Бейнс го е заловил? — извика той.
— Очевидно — казах аз и започнах да му чета съобщението: _„В Ишър и околността голяма сензация направи съобщението, че късно снощи е извършен арест, който има връзка с Оксхотското убийство. Трябва да припомним, че господин Гарсия от Уистъриъ Лодж бе намерен убит близо до Оксхот Комън със следи от страшни удари по тялото и че същата нощ изчезнаха готвачът и слугата му, което, изглежда, доказва тяхното участие в престъплението. Предполагаше се, че загиналият джентълмен е имал у себе си някакви ценности, които са послужили за мотив на престъплението. Инспектор Бейнс е имал доста сериозни причини да мисли, че въпросните извършители са избягали и се укриват в предварително подготвено убежище, недалеч от къщата. Ясно бе, че рано или късно те ще бъдат проследени, защото съдейки от разказите на неколцина работници, които са успели да видят готвача през прозореца, той е имал запомняща се външност. Той е мулат и лицето му носи типичните следи на негърския произход. Този човек е видян и след престъплението — той е бил видян от полицая Уолтърс край Уистъриъ Лодж. Явно, като не е успял да проникне в къщата, инспектор Бейнс правилно е разсъдил, че черният ще се върне за това, заради което е искал да проникне вътре. В храстите са били поставени засади. Късно през нощта, след жестока борба, при която полицаят Доунинг е бил силно ухапан по ръката, мулатът е бил заловен. Очакваме, че след предаването му на властите заловеният ще направи важни разкрития.“_
— Повярвайте ми, Уотсън, ние трябва да се видим с Бейнс — каза Холмс, взимайки шапката си. — Ще успеем да го намерим, преди да е излязъл.
Спуснахме се по улицата и както се надявахме, заварихме Бейнс да излиза от жилището си.
— Прегледахте ли вестника, господин Холмс? — запита инспекторът, като ни предлагаше един брой.
— Да, Бейнс, заради това идваме. Моля, не считайте това за дързост, ако река другарски да ви предпазя.
— Да ме предпазите ли, господин Холмс?
— Аз проучих доста добре всичко и съм убеден, че не сте на прав път. Не се предоверявайте на себе си.
— Много сте любезен, господин Холмс!
— Уверявам ви, съветът ми е само във ваша полза.
Стори ми се, че над едно от острите очи на господин Бейнс трепна нещо като намигване.
— Нали се уговорихме всеки да работи по своя метод, господин Холмс? Аз мисля да изпълнявам уговорката.
— О, чудесно — каза другарят ми, — извинете ме за настойчивостта!
— Нищо, господине. Аз несъмнено вярвам в добрите ви намерения. Но всеки си има система. Вие имате своя, а аз си имам моя. Да не говорим повече за това. Винаги ще бъда готов да ви съобщавам новините от моя страна. Този момък е силен като бик и храбър като дявол. Едва не отхапа пръста на Доунинг, докато се бореха. Знае само две-три английски думи и не можахме да изтръгнем нищо от него, освен ръмжене.
— Вие мислите ли, че имате явни доказателства за неговата виновност?
— Не съм казал това, господин Холмс, не съм казал това. Но всеки от нас си има свой мъничък метод. Вие, господин Холмс, ще приложите своя, а аз — моя. Нали така се условихме?
Холмс вдигна рамене, когато се сбогувахме с инспектора.
— Какво да го правиш, като сам се блъска в пропастта. Какво пък, всеки ще опита своя метод, както казва той. Ще видим какво ще излезе от това, въпреки че у него има нещо, което аз не разбирам.


ГЛАВА III
ХОЛМС ПРЕДЛАГА ХИПОТЕЗА

— Седнете тук, Уотсън — каза Холмс, когато се завърнахме в нашата стая в Уул. — Искам да ви запозная с положението на нещата, защото довечера вероятно ще ми бъде нужна вашата помощ. Позволете ми да ви изложа последователността на събитията, доколкото можах да ги проследя. Колкото и проста да е историята в главните си черти, толкова тя се затруднява от един арест. Разбира се, има много празни места, които допълнително ще запълваме. Ще се върнем на бележката, която е била предадена на Гарсия вечерта, преди смъртта му. Можем да отхвърлим настрана версията на Бейнс, че тук е замесена прислугата. За доказателство може да послужи обстоятелството, че именно Гарсия е предизвикал посещението на Скот Екълс, с единствената цел да има алиби. Следователно Гарсия е замислил за през нощта нещо престъпно и то е довело до гибелта му. Казвам престъпно, защото алиби е необходимо само при извършването на престъпни действия. Мисля, че животът на Гарсия е бил отнет от лицето, срещу което са били насочени престъпните действия. Доколкото разбирам от тези неща, това е единствено правилната версия. Сега бих могъл да обясня и причината за изчезването на прислугата. Според мен те също са били съучастници в замисленото от Гарсия престъпление. Ако то би било реализирано, Гарсия би се върнал, всякакви подозрения биха отпаднали чрез показанията на Екълс и това би било отлично. Но замисълът е бил опасен и щом Гарсия не се е върнал вкъщи в определения час, това е значело, че сам той е убит. Било е уговорено, според мен, ако той не се върне, прислугата да се скрие на предварително определено място, за да се избягнат евентуалните разпити, след което да се възобнови изпълнението на замисленото престъпление. По мое мнение, тази теория обяснява всички факти.
Постепенно тази загадъчна история започна да ми се изяснява. Само се учудвах, че преди това не бях и помислил за подобно обяснение на нещата.
— Но защо се е върнал един от слугите?
— Лесно може да се допусне, че в бързината при бягството е било забравено нещо ценно или трудно преносимо. Това не обяснява ли неговата настойчивост?
— А по-нататък какво е станало?
— Сега идваме до записката, получена от Гарсия по време на вечерята. Тя ни насочва към съучастника от другата страна. Къде би могла да бъде тази друга страна? Аз вече ви доказах, че тя би трябвало да се намира в някаква голяма къща, а числото на големите къщи тук е ограничено. Първите дни от моя престой на село аз посветих на дълги разходки, при които извън ботаническите занимания аз се запознавах с всички големи къщи в околността и с живота на техните обитатели. Вниманието ми остана насочено към една-единствена къща. Това е известната ти вила Хай Гейбъл, отстояща на една миля от Оксхот и на половин миля от мястото на трагичната случка. Останалите вили принадлежат на почтени и прозаични хора, в чийто живот няма и следа от романтика. Но господин Хендерсън от Хай Гейбъл е във всяко отношение любопитна личност, на която не е чужда любовта към приключенията. Поради това аз концентрирах вниманието си върху него и върху обитателите на неговата къща. Чудновати хора са това, Уотсън, а самият той ми се стори най-чудноватият. Под благовиден предлог успях да се срещна с него и ми се стори, че в неговите тъмни, дълбоки очи прочетох, че той отлично разбира каква е моята действителна професия. Той е петдесетгодишен, все още твърде здрав и енергичен, и въпреки стоманеносивите коси и пергаментово лице, походката му е решителна, има държание на цар, с една дума — смел човек с луд характер. Или е чужденец, или е живял дълго в тропиците, защото е слаб, жълт и сух, но иначе пъргав като струна. Неговият приятел и секретар господин Люка вероятно е чужденец — кожата му има шоколадов цвят. Това е много ловък човек, притежаващ особена отровна мекост на речта. Виждате ли, Уотсън, аз имам вече двама чужденци — единият в Уистъриъ Лодж, другият — в Хай Гейбъл, и като че ли с тях местата вече почват да се запълват. Хендерсън и Люка, свързани с тясна дружба, са главните, но не и единствените действуващи лица в къщата. Там има и друго лице, което за нашите нужди ще се окаже още по-забележително. Хендерсън има две момиченца на единадесет и тринадесет години. Гувернантката им се казва госпожа Бърнет, англичанка, на около четиридесет години. Също така има лакей, ползуващ се с голямо доверие. Тази малка група образува своего рода семейство. Те винаги се движат заедно, а трябва да знаеш, че Хендерсън е голям любител на пътуванията и почти не стои на едно място. Той се е завърнал тук, в Хай Гейбъл, след дълго отсъствие в чужбина, само преди две-три седмици. Мога да допълня разказа си с това, че той е страшно богат и може без затруднение да удовлетворява всичките си желания. Останалите в къщата са лакеи, прислужници, икономи — изобщо група от хора, образуващи обикновения състав от прислуга, достойна за една богата английска вила. Всичко това аз узнах къде от хорски приказки, къде от собствени наблюдения. Най-доброто средство да научиш нещо за даден господар е да завържеш познанство с някой изпъден слуга. Случи ми се да намеря такъв един. И макар да казвам „случи ми се“, нямаше да ми се удаде, ако аз сам не бях си потърсил такова лице. Както казва Бейнс, всеки си има своя система. Та моята система ме научи да намеря Джон Уолтърс — предишен градинар в Хай Гейбъл, изгонен от господаря си при изблик на гняв. Той дружи с останалата прислуга, която ненавижда господаря си. По този начин аз намерих ключа към тайните на тази къща. Интересни хора, Уотсън! Не твърдя, че съм разбрал всичко в цялата му пълнота, но все пак това са много странни хора. Домът е разделен на две крила — господарско и за прислугата. Между тези крила няма никаква връзка. Няма връзка и между прислуга и господари, ако не се смята собственият камердинер на Хендерсън, който сервира на трапезата. Всичко, каквото е необходимо, се носи до една определена врата, която служи за съобщение с външния свят. Гувернантката с децата много рядко се появява навън — обикновено се разхождат в градината. Хендерсън никога не ходи сам — тъмният секретар е неговата втора сянка. Прислугата твърди, че господарят им е разтревожен от нещо. „Продал е душата си на дявола за пари — твърди Джон Уолтърс — и сега чака да се яви кредиторът, за да си вземе своето.“ Откъде идват и какви са — никой не знае. Страшно груби са с хората. Хендерсън два пъти се е спущал срещу прислугата с бич за кучета и само големите парични откупи са го спасявали от съдебно преследване. Сега, Уотсън, нека се опитам да си обясня нещата, като вземем предвид всичко, което ти разказах за тази къща. Да допуснем, че бележката е канела Гарсия да участвува в нещо и че тя — бележката, е идвала именно от тази къща. Кой ли би могъл да я напише? Очевидно някой от „крепостта“. Кой, освен госпожа Бърнет, гувернантката? Всичките ми разсъждения водят към това заключение. За всеки случай, нека приемем това като хипотеза. Да видим към какво ще ни насочи тя. Мога само да прибавя, че възрастта и характерът на гувернантката изключват моето първоначално предположение — тук да има замесена любов. Ако Бърнет е авторката на бележката, очевидно е, че тя е другар и съучастник на Гарсия. Какво би направила тя, узнавайки за неговата смърт? Ако той е загинал, извършвайки някаква мръсна работа — това сигурно би я заставило да мълчи. Но в дълбочината на мислите си тя би трябвало да изпитва дълбока ненавист към убийците на Гарсия и би Трябвало, според възможностите си, да помага Гарсия да бъде отмъстен. Аз исках да я видя. Това беше първият ми подтик. Но ето, че се срещнах с нещо необяснимо. Никой не е виждал госпожа Бърнет от нощта на убийството. От този момент, тя е изчезнала безследно. Жива ли е, затворена под ключ, или е споделила участта на своя другар — това ние не знаем, но това е моментът, който ние трябва да си изясним. Сигурно оценявате цялата трудност на положението, Уотсън. Ние няма за какво да се хванем. Цялата ни система от разсъждения може да се стори на съда чиста фантазия. От друга страна, членовете на това „семейство“ могат да не се показват извън къщата със седмици. И все пак животът на тази жена е заплашен в момента от голяма опасност. Всичко, каквото мога да направя, е да държа къщата под наблюдение с помощта на моя агент — Уолтърс. Но така не можем да продължаваме. Ако утре не може да бъде направено нещо на законно основание, ще трябва да рискуваме.
— Какво искате да кажете?
— Аз зная къде е стаята й. Можем да се вмъкнем в нея през покрива на едно от служебните здания. Аз бих ви предложил да дойдете сега през нощта заедно с мен, за да опитаме да разгадаем тайната.
Тази перспектива, трябва да призная, не беше от приятните. Този стар дом с атмосферата на убийството, населен с неговите жестоки обитатели, фалшът на положението, в което бихме попаднали, ако ни разкрият като нарушители на закона — всичко това до голяма степен охлаждаше огъня ми. Но в хладните разсъждения на Холмс винаги имаше нещо, което ме възпираше да го убеждавам да изостави намисленото приключение. Беше ми ясно, че само по този начин може да бъде разрешена загадката. Аз мълчаливо му стиснах ръката и въпросът бе решен.
Но не ни било съдено да завършим предначертаното по намисления начин. Към пет часа в стаята ни влетя един възбуден селянин.
— Те заминаха, господин Холмс! Качиха се на последния влак! Госпожата успя да им се изплъзне и аз я доведох тук с файтона!
— Отлично, Уолтърс! — извика Холмс, скачайки на крака. — Уотсън, белите полета се запълват!
Във файтона седеше една жена, почти безчувствена от преживения нервен люк. Лицето й носеше следи от скорошна драма. Главата й беше отпусната на гърдите, но когато ни погледна с помътен поглед, забелязах, че зениците й се разшириха и потъмняха. Била е упоена с морфин.
— Аз се навъртах около вратата, както ми поръчахте, господин Холмс — разказваше градинарят. — Когато оттам излезе колата, аз я последвах до гарата. Жената изглеждаше заспала по пътя, но когато искаха да я качат на влака, тя се пробуди и започна да се съпротивлява. Те я вмъкнаха в купето. Тя започна да се дърпа отново. Тогава аз се застъпих за нея, качих я на файтона и я доведох тук. Никога няма да забравя лицето, което ме гледаше от прозореца на купето, когато я отвеждах. Няма да живея дълго, ако този цветен дявол ме намери.
Помогнахме й да се изкачи горе, разположихме я на канапето и няколкото чаши силно кафе й помогнаха да проясни мисълта си. Холмс повика Бейнс и му обясни бързо как стоят нещата.
— Господине, та вие ми доставяте този свидетел, който ми е най-необходим — каза инспекторът, стискайки ръката на Холмс. — Още отначало аз вървях по същата следа, по която вървяхте и вие.
— Как следяхте Хендерсън?
— О, господин Холмс, нали ви видях как лазехте из храстите край Хай Гейбъл. Аз се бях разположил на дървото над вас.
— А защо арестувахте мулата? Бейнс се усмихна.
— Бях убеден, че Хендерсън, както той сам се нарича, чувствува, че го подозират; мислех, че ще си седи мирно, докато не възникне реална опасност, т.е. докато не се убеди окончателно, че усилията на следствието водят единствено към него. Като арестувах невинния мулат, аз исках да поуспокоя Хендерсън, за да може той на спокойствие да обмисля плановете си за бягство. Това бягство щеше да бъде замаскирано като най-обикновено пътуване, при което госпожа Бърнет нямаше да може да бъде държана като пленница, което пък щеше да ни даде възможност да я отвлечем и спасим.


ГЛАВА IV
ХЕНДЕРСЪН — ТИГЪРЪТ ОТ САН ПЕДРО

Холмс сложи ръка на рамото на инспектора.
— Вие ще стигнете далеч! — каза той. — Очакват ви успехи. Бейнс пламна от удоволствие.
— Един мой човек дежуреше цяла седмица на гарата. Всеки обитател на Хай Гейбъл беше под наблюдение. Вероятно е той така да се е вживял в задачата си, че да е пропуснал госпожа Бърнет. За щастие вашият Уолтърс успя да я измъкне от ръцете им. Без нейните показания ние не можем да предприемем никакви съдебни действия, не можем да ги задържим. Следователно колкото по-бързо тя проговори, толкова по-бързо ще ги арестуваме.
— С всяка минута състоянието й се подобрява — каза Холмс, поглеждайки гувернантката. — Кажете, Бейнс, кой е този Хендерсън?
— Хендерсън, това е дон Мурилъо, когото някога наричаха Тигъра от Сан Педро.
Тигърът от Сан Педро! Това име ми напомни историята на този човек. Това беше името на най-жестокия и кръвожаден диктатор от Латинска Америка. Несъмнено надарен с определени достойнства, той с твърдост, безстрашие и енергия успя да се задържи десет-дванадесет години начело на своята държава, като удавяше в кръв всеки опит да бъде отстранен. Името му внушаваше ужас в цяла Средна Америка и в целия цивилизован свят. Независимо от изключителните мерки, в страната му се зароди мощно движение, което прерасна един ден във въстание. Благодарение на своята далновидност, той си беше подготвил специален кораб, чийто екипаж беше съставен от предани до смърт негови привърженици. Утрото, в което народът на тази малка държава сриваше неговия дворец и го превръщаше в развалини, диктаторът беше в открито море с кораба си, натоварен с всичко, което беше успял да ограби. От този ден дон Мурильо, двете му дъщери и секретарят му сякаш изчезнаха, но не изчезна мрачната му слава, появяваща се под формата на статии в европейския печат.
— Да, господине, дон Мурильо, тигърът от републиката Сан Педро — повтори Бейнс. — Ако направите справка, ще видите, че цветовете бял и зелен, споменати в бележката, са националните цветове на тази република. Аз направих справки за мнимия Хендерсън в Париж, Рим и Мадрид. Стигнах и до Барцелона, където в 1886 година е акостирал корабът му. Той не си въобразява, че ръката на възмездието не го преследва, и аз съм сигурен, че определени лица са влезли в дирите му.
— Те го откриха преди година — промълви госпожа Бърнет, която се беше посъвзела и следеше внимателно разговора. — Веднъж му устроиха покушение, но някакъв зъл дух го пазеше. Сега падна рицарски благородният Гарсия. Но бъдете сигурни, че правосъдието ще бъде удовлетворено. Идват нови и нови отмъстители и това е така сигурно, както е сигурно, че утре слънцето ще изгрее — тя стисна тънките си ръце, а измъченото й лице побледня от страстна ненавист.
— Но как попаднахте вие в тази история, госпожо Бърнет? — запита Холмс. — Как и защо вие, англичанката, взехте участие в този заговор?
— Вземам участие, защото на този свят няма друг начин да се възстанови нарушената справедливост. Какво ги е грижа в Англия за потъпканите закони, за реките кръв, за несметните богатства, отмъкнати с кораба? Но ние знаем това. Ние се научихме на справедливост в сълзи и страдания. За нас в самия ад не ще се намери по-зъл враг от Мурильо и у никого в Сан Педро няма да настъпи душевен покой, докато неговите жертви викат за мъст.
— Без съмнение той е такъв, какъвто го описвате — каза Холмс. — Слушал съм за него. Но каква е вашата връзка в цялата тази история?
— Ще ви разкажа всичко. В ежедневието на този човек влизаше и политиката му да унищожава всеки, който заради способностите си би могъл да стане след време негов потенциален противник, а след това да го измести. Моят съпруг, да, истинското ми име е госпожа Виктор Дюрандо, моят съпруг беше дипломат, посланик на Сан Педро тук, в Лондон. Ние се срещнахме и се оженихме тук. Светът не бе виждал по-благороден човек от него. За нещастие Мурильо разбра за неговите качества, отзова го под някакъв предлог и го застреля. Имотът му бе присвоен, а аз останах без средства и с разбито сърце. След това настъпи неговото падение. Той избяга точно така, както току-що разказахте. Но ние, безбройните му жертви и техните близки, създадохме организация. Заклехме се да не се разделяме, докато не отмъстим. След като открихме, че Хендерсън и тиранинът са едно и също лице, на мен ми се падна да постъпя при него като гувернантка. Той и не подозираше, че жената, която се грижи за децата му и която всеки ден вижда на трапезата, е съпругата на един от тези, които той с едно драсване на перото изпрати във вечността. Усмихвах му се, изпълнявах задълженията си с децата и чаках. Покушението, извършено в Париж, бе несполучливо. С цел да заличим следите, започнахме да скитаме из Европа, а после дойдохме тук, в този дом, който е бил нает от диктатора при първото му идване в Англия. Но и тук вече го чакаха ангелите на справедливостта. Гарсия, син на един от първите хора на Сан Педро, ликвидиран от тиранина, заедно с двамата си помощници от по-долен произход, но също негови жертви, бяха сигурни, че Мурильо един ден ще се върне тук. Те наеха тази къща и чакаха. Денем нищо не можеше да се направи, защото деспотът не оставаше никога сам. Неговата сянка — секретарят Люка или Лопес, както го наричаха в родината му, го следваше неотлъчно. Само нощем те се разделяха. При това Мурильо сменяше често спалните си. В бележката, която изпратих, предварително се бяхме уговорили зеленият цвят на фенера на прозореца към пътя да означава, че всичко е наред, т.е. че вратите са отключени, белият цвят означаваше, че операцията се отлага. Но отново всичко се обърка. Изглежда, по някакъв начин съм възбудила подозрение у секретаря Лопес и тъкмо когато дописвах бележката, той ми се хвърли изотзад и сграби бележката. Ако можеха да бъдат сигурни, че няма да оставят някакви следи, биха ме ликвидирали веднага. Независимо от това те ме завлякоха в стаята ми и произнесоха присъдата си над мен — „изменница“. След това започнаха физическите мъки. Извиваха ръката ми до счупване. Ако знаех какво са намислили по отношение на Гарсия, бих се оставила да ми счупят ръката. От мен те узнаха адреса на Гарсия. Тогава Лопес написа адреса върху бележката ми и я запечати с едно от копчетата си. Изпратиха я по слугата Хосе. Как са убили Гарсия, не зная. Сигурна съм само, че го е ликвидирал Мурильо, защото Лопес ме пазеше през цялото време. Вероятно убиецът се е скрил в храстите край пътя, който води към къщата, и го е връхлетял отзад. Отначало те искаха да го оставят да влезе във вилата и тогава да го убият като разбойник, влязъл с цел грабеж. Но разсъдиха, че след това, във връзка с евентуален съдебен процес, те биха разкрили своето инкогнито, и тогава решиха да го ликвидират навън. Освен това, разсъждаваха те, неговото убийство до голяма степен би стреснало останалите отмъстители и би ги накарало да се замислят. Цялото злодеяние би останало неразкрито, ако не бях аз. Тъй като съм единственият свидетел, аз разбирах, че те ще се отърват от мен. Тормозеха ме психически, биха ме, погледнете раната на гърба ми и синините по ръцете ми. Слагаха ми кърпи в устата, за да не викам за помощ. Всичко това продължи пет дълги дни. Храната беше тежка и отвратителна — стараеха се чрез глад да ме сломят. Едва тази сутрин ми поднесоха чудесна закуска. Щом се допрях до храната и вкусих от нея, разбрах, че искат да ме упоят. И наистина, като в полусън те ме носеха и подкрепяха до колата и така стигнахме до гарата. Влязох във вагона и тъкмо когато влакът потегляше, ме осени мисълта, че свободата ми се намира в моите ръце. С остатъка от силите и разума си се напрегнах и скочих, и въпреки че се опитваха да ме вмъкнат обратно, благодарение помощта на добрия човек, съм спасена завинаги.
Всички ние слушахме внимателно този забележителен разказ. Пръв наруши мълчанието Холмс.
— Трудностите още не са се свършили. Вярно е, че нашата полицейска работа приключи, но сега идва ред на закона.
— Така е — съгласих се аз. — Един опитен адвокат спокойно би могъл да оправдае убиеца като човек, действувал в състояние на самозащита. Веднъж научил за готвеното срещу него покушение, той е гледал да защити живота си на всяка цена. Английският съд няма да вземе под внимание хилядите престъпления, които стоят зад гърба на Мурильо.
— Е, е — усмихна се весело Бейнс. — Аз имам по-добро мнение за закона. Едно е самозащита, друго е да причакаш и да убиеш човек само защото се опасяваш от него. Не, не, всички тук ще бъдем удовлетворени, когато застанем в залата на наказателния съд.
Все пак измина доста време, докато тигърът от Сан Педро получи своето възмездие. Смел и съобразителен, той измамил преследвачите си, като влязъл в хотел на Едмънт стрийт и през резервния изход излязъл на Кързън стрийт. Оттогава никой в Англия не чу нищо за него.
Половин година по-късно в Мадрид, в един апартамент на хотел „Ескуриал“, бяха намерени убити маркиз Монтолве и секретарят му Рули. Престъплението беше приписано на анархисти и убийците не бяха заловени.
Инспектор Бейнс ни посети на Бейкър стрийт и ни показа снимката на пълното лице на секретаря и властната физиономия, магнетично черните очи и гъстите вежди на неговия господар. Не се и усъмнихме, че правосъдието все пак си беше казало своето.
— Хаотичен случай, драги Уотсън — каза веднъж Холмс. — Няма да успеете да го изложите в тази сбита форма, която е така мила на сърцето ви. Той съчетава два континента, две групи от тайнствени хора и освен това се усложнява от присъствието на господин Скот Екълс, приключението на който показва, че покойният Гарсия е имал забележителен ум и чудесно чувство за самозащита. Друго неясно нещо има ли за вас?
— Причината за завръщането на мулата готвач.
— Мисля, че странната статуя в кухнята е принадлежала нему. Той все пак е дивак, син на джунглите на Сан Педро, и тази фигура е била неговият фетиш. Когато са бягали към предварително устроеното убежище, вероятно подготвено от трето лице, неговият другар го е уговорил да не носят със себе си такъв компрометиращ предмет. Но сърцето на мулата е останало при фетиша и затова се е върнал, за да си го прибере. Тогава полицаят Уолтърс е видял лицето му през прозореца. С привичната си хитрост инспектор Бейнс не отдаде привидно значение на тази случка, но после направи капан, в който бе заловен мулатът. Друго има ли, Уотсън?
— Разкъсаната птица, кофата с кръв, обгорелите кости и целият този боклук в кухнята.
Холмс се усмихна и прелисти бележника си.
— Прекарах цяла сутрин в Британския музей и библиотеката, ровейки се из книгите. Ето откъс от Екермановия „Водуизъм и негърски религии“: „Верният последовател на религията никога не предприема нещо важно, без да принесе жертва на своите богове. В изключителни случаи жертвоприношението може да бъде жив човек. Най-обикновената жертва е белият петел, който те разкъсват жив на части, или черният пръч, на който прерязват гърлото и после го изгарят.“
Оттук може да се види, че нашият жив приятел твърде много е държал на ритуала. Разбира се, това е безсмислено, Уотсън. Но както доста пъти съм ви казвал, от безсмислено-глупавото до ужасното има само една крачка, и то твърде малка…


Край