Знакът на четиримата - 1890 ( глава: 11 )

ГЛАВА 11
ГОЛЯМОТО СЪКРОВИЩЕ ОТ АГРА

Пленникът ни седеше в каютата срещу желязното сандъче, с което се беше сдобил след толкова много усилия и време. Той беше загорял от слънцето човек с безразсъдство в погледа, а гъсто покритото му с бръчки лице имаше махагонов цвят, което говореше, че е водил тежък скитнически живот. Независимо от брадата си личеше невероятно волевата му челюст, белег на човек, който не се отказва лесно от преследваната цел. Трябва да имаше петдесет години, защото черната му къдрава коса бе доста побеляла. Когато не се вълнуваше, лицето му не изглеждаше неприятно, макар че рунтавите вежди и властната брадичка му придаваха, както по-късно забелязах, ужасен израз в мигове на гняв. Сега той седеше, положил окованите в белезници ръце на скута си, обронил глава на гърдите и вперил живи, святкащи очи в ковчежето, навлякло му такива злочестини. Стори ми се, че в скованата му сдържаност се крие по-скоро тъга, отколкото гняв. Веднъж ме погледна и в очите му се прокрадна насмешка.
— Е, Джонатан Смол, съжалявам, че се стигна дотук — каза Холмс и запали пура.
— И аз съжалявам, сър — отвърна искрено мъжът. — Не ми се вярва обаче да ме обесят за тая история. Заклевам ви се, че изобщо не съм посягал на господин Шолто. Това адско изчадие Тонга го простреля с една от проклетите си стрели. Нямам пръст в тая работа, сър. Бях покрусен, като че ставаше дума за кръвен роднина. Напердаших дяволчето със свободния край на въжето, но всичко бе свършило и връщане назад нямаше.
— Запалете си пура — предложи му Холмс. — И най-добре си пийнете глътка от джобната ми бутилка, много сте мокър. А как очаквахте, че толкова дребен и слаб човечец като чернокожия ще надвие на господин Шолто и ще го удържи, докато се изкатерите по въжето?
— Толкова много знаете, сър, като че ли сте били там. Да си призная, очаквах стаята да бъде празна. Познавах доста добре обичаите на домакинството, обикновено по това време господин Шолто слизаше долу да вечеря. Няма да крия какво стана. Най-добрата ми защита е да кажа цялата истина. Ако ставаше дума за стария майор, с чисто сърце бих увиснал на бесилото. Все едно би било дали пуша от пурите му, или го заколвам. Но, по-дяволите, ужасно е да ме арестуват заради младия Шолто, с когото изобщо не съм се карал.
— С вас ще се заеме господин Атълни Джоунс от Скотланд Ярд. Той ще ви доведе в квартирата ми и ви моля да ми разкажете всичко както си е било. Трябва да освободите съвестта си напълно, защото в такъв случай се надявам да ви бъда от полза. Мисля, че съм в състояние да докажа бързото действие на отровата, от което следва, че Шолто е бил мъртъв още преди да стигнете до стаята.
— Така си беше, сър. В живота си не съм се плашил толкова, колкото като се прекачих през прозореца и го видях да ми се зъби с клюмнала на рамото глава. Направо се разтреперах, сър. Щях да убия Тонга заради това, но той ми се изплъзна. Затова си е забравил тоягата и част от стрелите, както ми каза, и сигурно те са причината да тръгнете по дирите ни, макар че представа си нямам как успяхте докрай. Не питая никаква злоба към вас — добави Смол с горчива усмивка, — но е доста нелепо, че аз, който честно претендирам за сумата петстотин хиляди лири, прекарах първата половина от живота си да строя вълнолом на Андаманите и изглежда, ще прекарам втората му половина да копая отводнителни канали в Дартмор. Злочест е бил за мене денят, когато очите ми съзряха търговеца Ахмет и се залових със съкровището от Агра, което винаги е носило на притежателя си само проклятие. Първият му собственик беше убит, майор Шолто се сдоби със страх и чувство за вина, а за мене то стана равнозначно на доживотно робство.
В същия миг широколикият и плещест Атълни Джоунс надникна в тясната каюта.
— Мило семейно тържество, а? — подхвърли той. — Рекох и аз да пийна глътка, Холмс. Е, мисля, че можем да се поздравим. Жалко, че не заловихме жив и другия, но нямаше как. Вижте какво, Холмс, трябва да си признаете, че малко оставаше да се провалите. Ако не ги бяхме настигнали…
— Добрият край оправя всичко — каза Холмс. — Откъде можех да зная, че „Зора“ е толкова бързоходно параходче?
— Смит твърди, че е един от най-бързоходните катери на Темза, и че ако е имало втори човек да му помага с машините, щели да изчезнат яко дим. Кълне се, че не знае нищо за Норудската история.
— Наистина не знае! — извика пленникът ни. — Думичка не е чувал. Избрах тоя катер, понеже научих, че лети като стрела. Не казахме нищо на собственика, но му платихме добре и щеше да получи хубави пари, ако бяхме стигнали Грейвзенд при нашия кораб „Есме-ралда“, пътуващ за бразилските земи.
— Е, ако не е вършил зло, няма и да бъде сполетян от зло. Може да сме бързи в залавянето на престъпниците, но не ги съдим толкова бързо.
Беше забавно да се наблюдава как придаващият си важност Джоунс вече започваше да се перчи с успешното залавяне. По леката усмивка, която играеше върху лицето на Шерлок Холмс, разбрах, че също е забелязал речта на Джоунс.
— След малко ще бъдем при Воксхолския мост, доктор Уотсън, и ще ви оставим там със съкровището — каза ми Джоунс. — Ясно ви е каква голяма отговорност поемам с това действие. Съвсем неправомерно е, но естествено уговорката си е уговорка. Дългът обаче повелява да изпратя с вас и полицейски инспектор, понеже ви се поверяват скъпоценности. Вие ще карате кабриолета, нали?
— Да, аз.
— Жалко, че не можем да отворим ковчежето, за да направим най-напред опис. Ще трябва да разбием ключалката. А къде е ключето, добри ми човече?
— На дъното на реката — сопна се Смол.
— Хм… Не е било нужно да си правите тоя труд, бездруго ни създадохте доста главоболия. Вижте какво, докторе, няма защо да ви предупреждавам да внимавате. Елате после с ковчежето на улица „Бейкър“. Ще се спрем там на път за участъка и ще ви изчакаме.
Слязох на „Воксхол“ с тежкото желязно сандъче, придружен от един грубоват, но добродушен инспектор. След четвърт час стигнахме с кабриолета до къщата на госпожа Сесил Форестър. Прислужничката явно се изненада от такова късно посещение. Госпожа Форестър, обясни ни тя, била излязла и вероятно щяла много да се забави. Госпожица Морстън обаче била в гостната. Така че аз влязох в гостната, понесъл ковчежето, като оставих любезния инспектор в кабриолета.
Госпожицата седеше до отворения прозорец, облечена в бяла дреха от някаква прозирна материя, със загатната аленочервена украса на деколтето и талията. Както се беше облегнала назад в плетеното кресло, меката светлина падаше върху нея и пробягваше по милото й, сериозно лице и по пищните къдри на разкошните й коси, придобили плътен, метален отблясък. Едната й ръка бе отпусната извън креслото — целият вид и позата й говореха, че е потопена в меланхолия. При звука на стъпките ми тя обаче скочи на крака и бледите й страни ярко поруменяха от изненада и радост.
— Чух, че спира кабриолет — каза тя. — Помислих си, че госпожа Форестър се връща много рано, но не смеех дори да мечтая, че може да сте вие. Какви вести ми носите?
— Нося ви нещо по-добро от вести — отвърнах аз и оставих ковчежето на масата. Говорех весело и бодро, макар и с натежало сърце. — Нося ви нещо, което струва повече от всички вести на света. Нося ви богатство.
Тя погледна желязното сандъче и попита доста безизразно:
— Значи това е съкровището?
— Да, това е голямото съкровище от Агра. Половината е ваше, а другата половина е на Тадиъс Шолто. Всеки ще разполага с неколкостотин хиляди лири. Само си го представете! Годишна рента от десет хиляди лири. Малко ще бъдат младите дами в Англия, по-богати от вас. Не е ли великолепно?
Мисля, че доста се насилих да изразя такава радост и госпожицата забеляза, че поздравленията ми не звучат съвсем искрено, защото видях как леко повдига вежди и ме поглежда с любопитство.
— Ако го получавам, дължа го на вас — каза тя.
— Не, не — възпротивих се аз. — Не на мен, а на моя приятел Шерлок Холмс. При най-добро желание за нищо на света не бих могъл да използувам решителната улика, която подложи на изпитание дори неговия аналитичен талант. Стана така, че едва не се провали в последния момент.
— Моля ви, седнете, доктор Уотсън, и ми разкажете всичко — покани ме тя.
Разправих накратко какво се случи откакто се видяхме за последен път. За новия метод, който Холмс приложи в търсенето, за това, как открихме „Зора“, как се появи Атълни Джоунс, къде се отправихме през нощта и какво безумно преследване се разигра по Темза. Тя изслуша историята на приключението ни с полуотворени устни и светнали очи. Когато споменах за стрелата, която без малко не ни улучи, госпожицата така пребледня, че се уплаших да не припадне.
— Нищо ми няма — каза ми тя, докато бързах да й сипя вода. — Вече съм добре. Потресох се, че съм изложила приятелите си на такава голяма опасност.
— С това е свършено — успокоих я аз. — Пък и не беше кой знае какво. Ще ви спестявам мрачните подробности. Нека се заемем с нещо по-приятно. Ето, съкровището е тук. По-приятно от това има ли? Позволиха ми да го донеса, защото сметнаха, че би представлявало интерес за вас да бъдете първият човек, който го вижда.
— Ще представлява извънредно голям интерес — каза тя, макар че в гласа й нямаше нетърпение. Но явно се беше досетила, че може би ще е проява на неблагодарност да покаже безразличие към награда, спечелена с толкова усилия.
— Какво красиво ковчеже! — възкликна тя, като се наведе над него. — Сигурно е индийска изработка.
— Да, изковано е в Бенарес.
— И колко е тежко! — добави госпожицата, като се опита да го повдигне. — Сигурно и самото ковчеже е скъпо. А къде е ключът?
— Смол го хвърлил в Темза — обясних аз. — Ще си услужа с ръжена на госпожа Форестър.
Отпред на ковчежето имаше дебела и широка закопчалка, изобразяваща седналия Буда. Пъхнах под нея крайчеца на ръжена и го повдигнах нагоре като лост. Чу се силно изщракване и закопчалката се отвори. С треперещи пръсти бързо вдигнах капака, двамата с госпожица Морстън вперихме поглед и се стъписахме. Сандъчето беше празно!
Нищо чудно, че толкова тежеше. Навсякъде стените имаха дебелина две трети от инча. Беше масивно, добре изработено и здраво, като ковчеже, предвидено за пренасяне на скъпи вещи, но вътре нямаше нито зрънце злато, нито парченце скъпоценен камък. Беше съвсем празно, напълно празно.
— Съкровището е изчезнало — спокойно каза госпожицата. Чак когато чух думите й, осъзнах смисъла им и от плещите ми сякаш се смъкна огромен товар. Разбрах колко ми е тежало съкровището от Агра едва след като се освободих от него. Несъмнено това говореше за егоизъм, подлост и липса на морал от моя страна, но аз си давах единствено сметка, че бариерата на златото не стои вече между нас. И възкликнах — от все сърце:
— Слава богу!
Госпожица Морстън мигом ме погледна, усмихната въпросително, и попита:
— Защо го казвате?
— Защото отново станахте достижима за мене — отвърнах аз и улових ръката й. Младата дама не се отдръпна. — Защото ви обичам, Мери, обичам ви силно, така, както никога мъж не е обичал жена. А това съкровище, това богатство, беше заключило устата ми. Сега, когато го няма, мога да ви призная колко ви обичам. Затова и казах „Слава богу“:
— Тогава и аз ще кажа „Слава богу!“ — прошепна тя, когато я привлякох към себе си..
Тази нощ разбрах, че ако някой бе изгубил своето съкровище, то аз бях намерил моето.

ГЛАВА 12
СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДЖОНАТАН СМОЛ

Инспекторът се оказа много търпелив човек, понеже мина доста време, докато се върнах в кабриолета. Но лицето му помръкна, като му показах празното ковчеже.
— Сбогом на наградата! — мрачно каза той. — Където няма пари, няма и заплащане. Ако съкровището си беше на мястото, за работата нощес ние със Сам Браун щяхме да вземем по една десетачка.
— Господин Шолто е богат човек — възразих му аз. — Ще се погрижи да бъдете възнаградени независимо от съкровището. Инспекторът обаче поклати унило глава.
— Лоша работа, и господин Атълни Джоунс така ще рече. Предвижданията му излязоха верни, защото, като стигнахме на улица „Бейкър“ и показах на детектива празното ковчеже, той ме изгледа озадачено. Бяха дошли току-що — Джоунс, затворникът и Холмс, — защото изменили плана си и най-напред се отбили в един полицейски участък. Другарят ми се беше разположил в креслото с присъщото си безразличие, а Смол седеше флегматично отпуснат насреща му, прехвърлил дървения си крак върху здравия. Когато им поднесох празното ковчеже, той се облегна на стола и прихни.
— Това е ваше дело, Смол! — сърдито каза Атълни Джоунс.
— Да, скрих съкровището там, където никога няма да го намерите — извика еднокракия. — Печалбата си беше моя, но щом като не мога да я притежавам, погрижих се много добре да не принадлежи на друг. Казвам ви, никой човек няма права върху съкровището освен мене и тримата мъже в каторжническия лагер на Андаманите. Сега зная, че аз не мога да го използувам, но зная, че и те не могат да го използуват. През цялото време върших всичко колкото заради себе си, толкова и заради тях. Знакът на четиримата, това сме ние. Зная също, че те биха ме накарали да направя точно каквото направих — да хвърля съкровището в Темза, вместо да отива в ръцете на Шолтовите или Морстъновите роднини. Разчистихме си сметките. Няма да забогатея аз, няма да забогатяват и те. Ще намерите съкровището там. където е ключът и където е малкият Тонга. Когато разбрах, че кагсръг ви ни пастта, сложих плячката на сигурно място. От тази работа няма да има рупии за вас.
— Вие ни мамите, Смол — каза сурово Атълни Джоунс. — Ако сте искали да хвърлите съкровището в Темза, по-лесно ще е било да го хвърлите заедно със сандъчето.
— За мен по-лесно за хвърляне, за вас по-лесно за изваждане — отвърна той и го изгледа хитро, наклонил глава. — Щом се е намерил достатъчно умен човек да ме разкрие, той би бил достатъчно умен и да извади едно желязно сандъче от дъното на реката. Сега всичко е разхвърляно в продължение на пет мили, та става малко по-трудничко. Но го направих с удоволствие. Когато ни настигнахте, едва не полудях. Както и да е. няма защо да ми е мъчно за това. В живота си съм видял и добро, и лошо. Станалото — станало.
— Въпросът е много сериозен, Смол — каза детективът — Ако вместо да пречите бяхте помогнали да възтържествува справедливостта, изгледите за присъдата ви щяха да бъдат по-благоприятни.
— Справедливост? — озъби се бившият затворник. — Каква ти справедливост! Чие е съкровището, ако не наше? Справедливо ли е да го давам на хора. които не са го заслужили? А пък аз съм го заслужил, ако искате да знаете. Прекарах двайсет дълги години в маларийните блата, по цял ден блъсках под мангровите дървета, по цяла нощ стоях окован във вериги в мръсната каторжническа колиба и москитите ме хапеха, треперех от треската и всеки проклет чернокож полицай, който гледаше да си го върне на белите, ме тормозеше. Така заслужих съкровището от Агра, а вие ми говорите за справедливост и искате да понеса, че съм платил такава цена само за да се радва някой друг! По-добре двайсет пъти да увисна на бесилото или някоя от стрелите на Тонга да се забие в кожата ми, отколкото да живея в каторжнически затвор и да зная, че друг живее в доволство в дворец с парите, които би трябвало да бъдат мои!
Смол беше смъкнал маската на стоицизъм, думите му се изляха като буен поток, очите му святкаха, а белезниците дрънчаха с всяко възбудено движение на ръцете му. Като видях яростния плам, обзел този човек, стана ми ясно, че ужасът, изпитан от майор Шолто при вестта, че сакатият каторжник е по следите му, не е бил безпочвен, нито престорен.
— Забравяте, че ние не знаем нищо по въпроса — тихо каза Холмс на Смол. — Не сте ни разказали историята си, затова и не можем да преценим доколко справедливостта е била ваш съюзник в началото.
— Прав сте, сър. Досега разговаряхте много открито с мене, макар да разбирам, че на вас дължа благодарността за белезниците на ръцете. Въпреки това не ви се сърдя. Вършихте го открито и честно. Щом желаете да чуете разказа ми. няма да го пазя в тайна. Кълна се в бога, че всичко, всяка думичка, е самата истина. Благодаря, оставете чашата тук наблизо, та да си намокря гърлото, ако пресъхне… Аз съм от Уостършир, роден съм близо до Пършор. Според мене и сега, ако потърсите, ще намерите хора от рода Смол, които си живеят там. Отдавна се каня да ги наобиколя, но да си призная, никога не съм се ползувал с много добро име сред близките си и се съмнявам, че ще ми се зарадват кой знае колко. Всичките бяха улегнали, набожни хорица, дребни селски стопани, добре известни и почитани в околността, а пък аз винаги съм си падал по скитането. Все пак, когато навърших осемнайсет години, престанах да им създавам неприятности, понеже се забърках в разправия с една девойка и нямаше друг начин да се измъкна, освен да постъпя на военна служба, така че се записах в Трети кралски източнокентски полк, който тъкмо потегляше за Индия… Но не ми било писано да бъда дълго време войник. Едва се бях научил да удрям крак и да държа пушка, когато от глупост влязох да плувам в Ганг. За щастие Джон Холдър, сержантът от ротата, се намираше във водата по същото време, а той беше между най-добрите плувци във войската. Тъкмо стигнах до средата на реката и ме нападна крокодил. Отхапа ми десния крак над коляното, отряза го равно като хирург. От потреса и загубата на кръв изпаднах в несвяст и съм щял да се удавя, но Холдър ме хванал и ме изтикал на брега. Наложи се да прекарам пет месеца в болница, и когато накрая, куцукайки, излязох оттам с тоя дървен чукан, вързан за остатъка от крака ми, уволниха ме като инвалид и се оказа, че не мога да върша нищо на редовна служба… Добре разбирате, че тогава бях за окайване, бях сакат и безпомощен, а още нямах и двайсет години. Но всяко зло за добро. Скоро се разбра, че един човек на име Ейбъл Уайт, станал в Индия собственик на индигови плантации, търси надзирател да наглежда неговите кули*1 и да ги кара да работят. Той се оказа приятел на нашия полковник, който прояви грижа към мене след нещастието. Накратко, полковникът решително ме препоръча за мястото и тъй като работата изискваше главно да се обикаля на кон, липсата на крак нямаше да ми пречи много, понеже с каквото беше останало над коляното можех добре да се крепя на седлото. Трябваше да яздя из плантациите, да наглеждам как се работи и да съобщавам имената на безделниците. Заплащаше ми се прилично, жилището ми беше удобно и като цяло бях готов да прекарам живота си в индиговите плантации. Господин Ейбъл Уайт се оказа добър човек, често се отбиваше в малката ми колиба да изпушим по една лула, защото в Индия белите хора се държат сърдечно един към друг за разлика т родината… Да, но щастието никога не ме спохождаше за дълго. Изведнъж съвсем неочаквано избухна големият бунт*2. Предния месец всичко в Индия беше тихо и кротко наглед както в Съри или Кент, а този месец хиляди черни дяволи започнаха да върлуват и страната се превърна в същински ад. Разбира се, всичко това ви е известно, господа, и то вероятно много по-добре, отколкото на мене, понеже не съм силен в четенето. Знам само онова, което видях с очите си. Плантациите бяха разположени край място на име Матра. близо до границата със северозападните провинции. Нощ подир нощ пламъците от запалените къщи озаряваха небето, ден подир ден през имението на път за Агра, най-близкото място с английски войски, минаваха малки групи европейци с жените и децата си. Господин Ейбъл Уайт беше упорит човек. Втълпи си, че цялата история е преувеличена и че скоро ще свърши така бързо, както и започна. Седеше си на верандата, пиеше уиски и пушеше индийски пури, а пожарите в околността не стихваха. Разбира се, ние не го изоставихме — аз и Досън, който заедно с жена си работеше като управител и водеше сметките. Обаче един прекрасен ден всичко се сгромоляса. Бях отишъл в една далечна плантация и вечерта се връщах, яздейки бавно, когато някаква купчина в дъното на стръмното дере привлече погледа ми. Подкарах коня нататък да видя какво е и сърцето ми се вледени, защото това бе жената на Досън, накълцана на парчета, полуизядена от чакалите и тамошните кучета. Малко по-нататък на пътя лежеше ничком Досън, несъмнено мъртъв, с изпразнен револвер в ръка, а пред него имаше четирима сипан*3 паднали един върху друг. Дръпнах юздите на коня и се чудех накъде да тръгна, но в този миг видях, че от къщата на Ейбъл Уайт се вие гъст дим и пламъците започват да обхващат покрива. Съзнавах, че няма начин да помогна на работодателя си, а само ще погубя собствения си живот, ако се забъркам в тази история. От мястото, където стоях, видях стотици черни дяволи все още с червените куртки на гърбовете, които подскачаха и виеха около пламтящата постройка. Някои от тях ме посочиха и два куршума изсвистяха покрай ушите ми, затова препуснах през оризищата и вечерта се озовах вън от опасност зад стените на Агра… Но се оказа, че и там не е много сигурно. Цялата област жужеше като пчелен кошер. Когато англичаните можеха да се съберат на малки групи, те защитаваха само тази земя, която бе в обстрела на пушките им. Навсякъде другаде се превръщаха в безпомощни бежанци. Това беше битка на милиони против стотици и най-голямата жестокост се криеше в това, че хората, срещу които се биехме — пехота, кавалерия и артилерия, — бяха наши, подбрани от нас за войската, ние ги бяхме обучили и подготвили да боравят с нашето оръжие и да тръбят нашите военни сигнали. В Агра се намираха Трети бенгалски пехотен полк, имаше и сикхи*4, два кавалерийски взвода и артилерийска част. Създадоха се и доброволчески отряди от чиновници и търговци, към които се присъединих и аз независимо от дървения си крак. В самото начало на юли отидохме в Шахгунг да пресрещнем въстаниците и ги отблъснахме за известно време, но барутът ни се свърши и трябваше да отстъпим към града… Отвсякъде идеха от лоши по-лоши вести, което не е чудно, защото, ако погледнете картата, ще видите, че бяхме в центъра на бунта. Лакхнау е на повече от сто мили на изток, а Канпур е също толкова отдалечен на юг. От всички посоки се чуваше за насилия, убийства и безчинства… Агра е голям град, гъмжи от фанатици и всякакви племенни поклонници на дявола. Шепата наши хора се губеха сред тесните, криволичещи улички. Затова нашият командуващ ни премести отвъд реката и разположи отрядите в стария форт край Агра. Нямам представа дали някой от вас, господа, е чел или чувал за този стар форт. Мястото е необикновено, най-необикновеното, което съм виждал, а аз също съм бил в разни чудати кътчета. Преди всичко размерите са огромни. Сигурно крепостните стени ограждат десетки акри. Има част, построена в наше време, където се нанесе гарнизонът заедно с жените, децата, провизиите и всичко останало и пак бяхме много нашироко. Но по размери тя не можеше да се сравнява със старата част, превърнала се в обител на скорпиони и стоножки, където не стъпва никой. Пълно е с празни зали, лъкатушещи ходници и дълги, виещи се коридори, които ту изчезват, ту се показват, така че човек лесно може да се заблуди. По тази причина там влизаха рядко, макар че сегиз-тогиз обикаляха търсачески групи с факли… Реката стига до предната част на стария форт и е като защитна преграда, но отстрани и отзад има много входове, които естествено се охраняваха — както там, така и в новата част, където бяхме разквартирувани. Хората не достигаха, едва си осигурявахме артилерийската защита на сградата и обслужването на оръдията. Следователно не ни беше възможно да поддържаме силна охрана на всяка от многобройните врати. Затова се създаде централна охрана с караулно помещение вътре във форта, а всеки вход беше пазен от един бял и двама-трима индийци. Наредено ми беше за определени часове на нощта да поема охраната на една малка, отдалечена порта в югозападната част на сградата. Под мое подчинение се намираха двама сикхски пехотинци и получих указания, ако има произшествие, да дам изстрел с мускета, за да ми се притекат на помощ от централната охрана. Тъй като караулното помещение се намираше на не по-малко от двеста крачки, а мястото помежду ни беше насечено от лабиринта на ходниците и коридорите, аз силно се съмнявах дали, в случай че наистина ни нападнат, бихме могли да получим подкрепа навреме… Иначе много се гордеех, че ми дадоха да командувам няколко души, понеже бях новобранец и при това куц. Две нощи стоях на пост с моите пенджабци. Те бяха високи и свирепи наглед, казваха се Махо-мет Сингх и Абдула Хан. И двамата бяха стари воини, участвували в битките против нас при Чилиън Уолъх. Говореха английски доста добре, но не можех да измъкна много от тях. Предпочитаха да са заедно и да си бъбрят по цяла нощ на странния си сикхски език*5. Аз обикновено стоях пред портата, загледан в широката, лъкатушеща река и мигащите светлини на големия град. Удряха се барабани, биеха се тъпани, чуваха се крясъците и виковете на бунтовниците под въздействието на опиума — по цяла нощ това ни напомняше за опасното съседство на другия бряг. На всеки два часа минаваше нощният патрул и офицерът проверяваше постовете, за да се увери, че няма произшествия… На третата нощ, докато бях на стража, времето се развали, смрачи се и заваля ситен пороен дъжд. При това положение беше много досадно да се стои часове наред на портата. Непрекъснато се мъчех да разговоря моите сикхи, но нямах голям успех. В два часа след полунощ мина патрулът и за малко разведри еднообразието на нощта. Като разбрах, че другарите ми не желаят да си поприказваме, извадих си лулата и оставих на земята мускета, за да я запаля. Тутакси двамата сикхи скочиха върху ми. Единият сграбчи оставената пушка и я насочи към главата ми, а другият опря нож на гърлото ми и през зъби се закле, че ако направя и крачка, ще ме заколи… Първата ми мисъл беше, че тия приятелчета са в заговор с въстаниците и скоро ще последва нападение. Ако входът попаднеше в ръцете на сипаите, крепостта щеше да бъде превзета, а с жените и децата да се отнесат така, както бе станало в Канпур. Може би според вас, господа, аз се оневинявам, но ви давам честната си дума, че когато това ми хрумна, макар че усещах острието на ножа върху гърлото си, отворих уста с намерението да извикам, ако ще и това да бъде последният ми вик, за да вдигна в тревога главната охрана. Сикхът, който ме държеше, явно прозря намерението ми и като усети, че събирам сили, прошепна:
[*1 Наемен азиатски работник. Б. пр.]
[*2 Сипайското въстание (1857–59 г.) — индийско национално възсание против английските колонизатори. Б. пр.]
[*3 Наемни индийски войници, (инд.). Б. пр.]
[*4 Привърженици на възникнала в Източен Пенджаб религия, синтез между индуизма и мюсюлманството, отричаща кастите и проповядваща единобожие. Б. пр.]
[*5 Повечето сикхи говорят пенджабски. Б. пр.]
„Не вдигайте шум. Фортът е вън от опасност. Отсам реката няма въстаници.“ Личеше си, че казва истината, и разбрах, че ако повиша глас, ще се простя с живота. Прочетох присъдата си в кафявите очи на мъжа. Затова чаках безмълвно да видя какво искат от мене.
— Чуйте, сахиб — каза Абдула Хан, по-високият и по-свирепият от двамата, — сега или трябва да станете един от нас, или ще ви запушим завинаги устата. Работата е много сериозна и място за колебание няма. Или ще станете наш тялом и духом, като се закълнете в християнския кръст, или още тази нощ ще се озовете в рова, а ние ще се присъединим към въстаналите си братя. Среден път няма. Какво избирате, живота или смъртта? Даваме ви само три минути, за да решите, понеже времето тече и трябва да сме готови преди новата обиколка на патрула.
— Как мога да реша? — попитах аз. — Не съм чул какво искате от мене. Но ви казвам, че ако става дума да се навреди на сигурността на форта, няма да се съглася, можете да ми забиете ножа още сега.
— Фортът няма нищо общо — каза първият. — Искаме от вас да направите само това, за което са дошли в тези земи и съотечествениците ви. Искаме да бъдете богат. Ако тази нощ станете един от нас, ще ви се закълнем пред този нож, и то с тройната клетва, която нито един сикх не е нарушавал, че ще получите полагаемия се дял от плячката. Една четвърт от съкровището ще бъде ваша. По-справедливо не би могло да бъде.
— За какво съкровище говорите? — попитах аз. — Готов съм да забогатея не по-малко от вас, стига да ми обясните как.
— Тогава ще се закълнете в костите на баща си, в честта на майка си и в кръста на вярата си да не ни посягате, нито да говорите против нас както сега, така и в бъдеще!
— Ще се закълна, само от това да не пострада фортът.
— Тогава и ние с другаря ми ще се закълнем да получите четвърт от съкровището, което ще се раздели по равно между четирима ни.
— Но ние сме трима — подхвърлих аз.
— Не сме, Дост Акбар ще си вземе дела. Ще научите историята, докато ги чакаме. Застани на портата, Махомет Сингх, и ни дай знак, когато се зададат. Ще ви разкажа всичко, сахиб, защото зная, че клетвите обвързват чуждоземните и вече можем да ви се доверим. Ако бяхте
---
„подъл индус, който се е заклел във всички богове на своите измами“ храмове, кръвта ви щеше да потече по ножа, а тялото ви да потъне в реката. Но ние, сикхите, познаваме англичаните, а и те ни познават. Чуйте тогава какво ще ви река… В северните провинции има един много богат раджа, макар че не владее обширни земи. Доста е получил от баща си, а още повече си е докарал сам, понеже е скъперник по природа и предпочита да трупа злато, вместо да го пилее. Когато започнала суматохата, той гледал да е приятел и с лъва, и с тигъра, със сипаите и с английската власт. Скоро обаче решил, че дните на белите са преброени, защото от всички краища идели вести, че ги избиват и прогонват. Но тъй като бил предпазлив човек, раджата скроил такива планове, че каквото и да се случи, да запази поне половината от богатството си. Златото и среброто оставил при себе си в хазната на двореца, но най-хубавите скъпоценни камъни и най-отбраните перли прибрал в желязно сандъче и по свой доверен слуга, предрешен като търговец, го изпратил да бъде скрито в крепостта Агра, докато се възцари мир. Ако спечелели въстаниците, щял да запази парите си, ако ли пък спечелели англичаните, щял да си е запазил скъпоценните камъни. И като разделил така съкровището си, заел се да подкрепя каузата на сипаите, понеже те били силните по границите на владенията му. Запомнете, че го е сторил, сахиб, понеже при това положение имуществото му става собственост на онези, които не са изменили на своя господар… Престорилият се на търговец слуга, потеглил на път под името Ахмет, сега се намира в Агра и търси начин да се вмъкне в крепостта. Придружава го моят млечен брат Дост Акбар, който знае тайната му. Дост Акбар е обещал да го доведе тази нощ до един от страничните входове на форта и за тази цел избра портата, където пазим ние. Скоро ще бъдат тук и ще открият, че аз и Махомет Сингх ги чакаме. Мястото е пусто, а и никой не знае, че идват насам. Светът вече няма да чуе за търговеца Ахмет, а голямото съкровище на раджата ще бъде разделено между нас. Как ви се струва това, сахиб?
В Устършир се смята, че човешкият живот е нещо велико и свято, но всичко изглежда съвсем различно, когато си заобиколен от кръв и пожари и си готов да срещнеш смъртта всеки миг. Пет пари не давах дали търговецът Ахмет ще живее, или ще умре, но от все сърце се зарадвах на разговора за съкровището — представих си каква работа ще ми свърши в Англия и как ще зяпнат близките ми, когато видят как черната овца се завръща с джобове, пълни с жълтици. Затова и мислено вече бях дал съгласието си. Абдула Хан обаче сметна, че се колебая, реши да изясни въпроса и каза:
— Помислете си, сахиб, ако този човек бъде заловен от коменданта, ще го обесят или застрелят, а правителството ще прибере скъпоценните камъни и никой няма да забогатее дори с една рупия. Е, след като ние ще го заловим, защо да не свършим и останалото? Все едно е дали съкровището е при нас, или в английската хазна. Със своя пай всеки ще може и да забогатее, и много да се издигне. Никой няма да узнае за станалото, понеже сме откъснати от света. Нима за нашия случай има нещо по-добро от това? Кажете сега, сахиб, дали се присъединявате към нас. или да ви смятаме за враг?
— С цялата си душа и сърце съм с вас — казах аз.
— Добре тогава! — И той ми върна пушката. — Виждате, че ви имаме доверие, защото и англичаните като сикхите държат на думата си. Сега ще трябва само да почакаме идването на брат ми и търговеца.
— А знае ли брат ви какви намерения имате? — попитах аз.
— Планът е негов. Той го измисли. Да идем на портата, за да пазим заедно с Махомет Сиигх.
Все така валеше, защото беше самото начало на дъждовния сезон. Тежки кафяви облаци се носеха по небето и едва се виждаше на хвърлей камък. Пред портата имаше дълбок ров, но на места водата бе почти пресъхнала и лесно можеше да се премине. Изпитах странно чувство, както стоях там с двамата диви пенджабци, защото очаквах човек, идещ да срещне смъртта си… Изведнъж пред очите ми се мярна светлина от затъмнен фенер оттатък рова. Скри се зад хълмчетата, но отново се появи и бавно тръгна в нашата посока.
— Ето ги! — възкликнах аз.
— Вие попитайте кои са, сахиб, както си му е редът. Изпратете ни да влезем вътре с него, там ще свършим работата, а вие ще пазите отвън. Имайте готовност веднага да отвиете фенера си, та да сме сигурни, че това е Ахмет.
Светлинката мъждукаше и се движеше към нас — ту спираше, ту отново тръгваше, докато не започнах да различавам два тъмни силуета оттатък рова. Оставих ги да се спуснат по стръмния бряг, да преца-пат през рова, да изкачат половината път до портата и чак тогава се обадих, като попитах с приглушен глас:
— Кой е?
— Приятели — чу се в отговор. Отвих фенера си и насочих към тях светлината. Единият беше много едър сикх с черна брада, стигаща почти до пояс. Виждал съм такъв висок човек само на панаирджийски представления. Другият, нисък дебеланко с голям жълт тюрбан на главата, държеше вързоп, направен от шал. Личеше си, че се тресе от страх, защото ръцете му трепереха като при треска, главата му се въртеше наляво и надясно, а с ясните светкащи очички напомняше на мишка, дръзнала да се подаде от дупката си. Тръпки ме полазиха при мисълта, че ще бъде убит, но си спомних за съкровището и усетих, че сърцето ми става на камък. Когато човечецът видя, че съм бял, изцвъртя радостно и хукна към мене.
— Помогнете ми, сахиб, помогнете на клетия търговец Ахмет! Прекосих цяла Раджпутана, за да потърся убежище във форта Агра. Ограбиха ме, биха ме и ме обиждаха, понеже съм приятел на англичаните. Благословена да е нощта, в която отново съм в безопасност — аз и нищожното ми имущество.
— Какво има във вързопа? — попитах аз.
— Желязно сандъче, в което съм прибрал една-две семейни вещи без стойност за другиго, но за мен би било тежко да ги загубя. Само не мислете, че съм просяк. Ще възнаградя и вас, и началника ви, млади сахибе, ако ми предоставите исканото убежище.
Не можех повече да говоря спокойно с човека. Колкото по-дълго гледах пълното му уплашено лице, толкова по-трудно ми се виждаше извършването на хладнокръвното убийство. Най-добре беше да приключа.
— Заведете го при главната стража — казах аз. Двамата сикхи застанаха от двете му страни, исполинът го следваше отзад и така минаха през тъмния вход. Не е имало човек, повече обкръжен от смъртта. Аз останах с фенера на портата. Чувах как отмерените им крачки кънтят по безлюдните коридори. Изведнъж настъпи тишина, чуха се гласове и шум от боричкане и удари. Миг по-късно за мой ужас отекнаха бързи стъпки, идещи в моята посока, и шумното дишане на тичащ човек. Обърнах фенера си към дългия прав ходник и съзрях дебеланкото, който летеше като вятър. На лицето му имаше кървава следа, по петите му, на скокове като тигър, се носеше едрият чернобрад сикх с проблясващ нож в ръка. През живота си не съм виждал по-бързоног човек от дребничкия търговец. Той вземаше преднина и разбирах, че ако се промъкне край мене и излезе навън, ще успее да се спаси. Сърцето ми се изпълни със съчувствие към него, но отново мисълта за съкровището ме ожесточи и озлоби. Когато ме подминаваше, хвърлих пушката в краката му и той се преметна два пъти като прострелян заек. Преди да се надигне, сикхът се хвърли отгоре му и ножът на два пъти се заби отстрани на тялото му. Не се чу нито стон, нито потрепна мускул — човекът остана да лежи там, където бе паднал. Мисля, че сигурно си беше счупил врата при падането… Виждате, господа, че изпълнявам обещанието си. Разказвам ви дума по дума цялата история точно както се случи, независимо дали е в моя полза, или не…
Джонатан Смол спря да говори и протегна окованите си с белезници ръце към разреденото с вода уиски, приготвено му от Холмс. Признавам си, че самият аз вече бях ужасен до немай-къде от този човек — не толкова заради хладнокръвното престъпление, извършено пред него, колкото за леко пренебрежителния и непочтителен тон, с който разказваше. Каквото и наказание да го очакваше, усещах, че не може да разчита на съчувствие от моя страна. Шерлок Холмс и Джоунс седяха, опрели ръце на коленете си, дълбоко заинтересувани от историята, но и на техните лица беше изписано същото отвращение. Сигурно Смол го забеляза, защото, когато продължи, в гласа му и в държанието му се прокрадна нотка на предизвикателство.
— Не ще и дума, лоша работа — каза той. — Но ми се иска да зная колко души на мое място биха се отказали от подялбата на съкровището, ако са наясно, че за старанието си ще се сдобият с преряза-но гърло. При това, щом Ахмет вече влезе във форта, единият от двама ни беше обречен да умре. Измъкнеше ли се Ахмет, цялата работа можеше да се разчуе, щяха да ме изправят пред военен трибунал и най-вероятно да ме разстрелят. По онова време хората не бяха снизходителни.
— Продължете разказа си — подкани го Холмс.
— Ами… Абдула, Акбар и аз внесохме Ахмет вътре. И макар да беше дребен, той доста тежеше. Махомет Сингх остана да пази на входа. Занесохме го до място, приготвено предварително от сикхите. Намираше се доста далече, след лъкатушещ ходник, водещ до голяма празна зала с порутени тухлени стени. На едно място пръстеният под бе хлътнал и дупката можеше да се използува за гроб. така че положихме търговеца Ахмет там. Най-напред го затрупахме с тухли, а после се върнахме при съкровището. То си стоеше където слугата го бе изпуснал при първото нападение. За резбованата дръжка на капака с копринен шнур бе вързан ключ. Отворихме ковчежето и на светлината от фенера видяхме събрани такива скъпоценни камъни, за които само съм чел или мислил, когато бях малко момче в Пършор. Така блестяха, че очите те заболяваха. Когато им се насладихме до насита, извадихме ги и ги описахме. Сто четирийсет и три съвършени диаманта, включително един, който ми се струва, че наричат Великия могол — вторият по големина диамант в света. Имаше също деветдесет и седем много красиви изумруда, както и сто и седемдесет рубина, но сред тях се срещаха и по-дребни. Гранатите бяха четирийсет на брой, сапфирите — двеста и десет, ахатите — шейсет и един, имаше и множество аквамарини, оникси, котешко око, тюркоази и други камъни, чиито названия ми станаха по-известии едва оттогава насам. Перлите пък бяха почти триста, и то много красиви, като дванайсет украсяваха златна диадема. Между другото, те са били извадени от сандъчето, нямаше ги, когато си го взех… След като преброихме скъпоценностите. прибрахме ги и ги занесохме на входа, та да ги види и Махомет Сингх. После тържествено повторихме клетвата си да се защитаваме и да пазим тайната. Решихме да скрием съкровището на сигурно място, докато настъпи мир, а после всеки да получи своя дял. Нямаше смисъл да правим подялба веднага, защото, ако се разбереше, че притежаваме скъпоценности с такава стойност, щяхме да събудим подозрение, а във форта никой от нас не можеше да се уедини, нито да намери къде да ги прибере. Затова отнесохме сандъчето в същата зала, където погребахме тялото, и там под определени тухли в най-добре запазената стена издълбахме дупка и сложихме вътре съкровището. Добре запомнихме мястото и на следващия ден аз начертах четири плана, по един за всеки, и ги белязах най-отдолу със Знака на четиримата, понеже бяхме дали дума, че всеки от нас винаги ще действува в името на четиримата, така че никой да не бъде облагодетелствуван. Този обет дадох от цялата си душа и сърце и се заклевам, че никога не съм го престъпвал… Е, господа, няма смисъл да ви разказвам как завърши индийският бунт. След като Уилсън завзе Делхи, а сър Колин освободи обсадения Лакхнау. гръбнакът на заговора бе пречупен. Изпратиха много нови военни части, а Нана Сахиб*1 изчезна зад граница. В Агра пристигна летящият отряд на полковник Грейтхед и очисти града от пандите*2. В страната настъпваше мир и ние четиримата започнахме да се надяваме, че наближава времето спокойно за се разотидем всеки със своя дял от плячката. Но нашите надежди рухнаха в миг, защото ни арестуваха за убийството на Ахмет… Ето как се случи това. Раджата предал скъпоценностите в ръцете на Ахмет, защото знаел, че му е верен. Но тъй като азиатците са подозрителни хора, раджата сторил не друго, а използувал един още по-верен слуга, като го пратил да шпионира първия. Било му наредено винаги да държи Ахмет под око и да го следва като сянка. В онази нощ вторият слуга видял, че Ахмет влиза през входа, и естествено си помислил, че е намерил убежище в крепостта. На другия ден самият той помолил да го пуснат вътре, но никъде не открил и помен от Ахмет. Това му се видяло толкова необичайно, че го споделил с един сержант от разузнаването, който го донесъл до ушите на коменданта. Веднага претърсили старателно форта и открили тялото. И тъкмо в мига, когато смятахме, че сме вън от опасност, и четиримата бяхме задържани и изправени пред съд, обвинени в убийството — тримата, понеже бяхме пазили входа тази нощ, а четвъртият, понеже го били виждали заедно с убития. На съда не стана дума за скъпоценностите, защото раджата бе лишен от власт и прогонен вън от Индия, така че никой не се интересуваше особено от богатството му. За извършеното убийство обаче нямаше съмнения и бяха сигурни, че всичките имаме пръст в него. Осъдиха тримата сикхи на доживотен затвор, а мене на смърт, макар че по-късно смекчиха наказанието и ми дадоха същата присъда… Така се оказахме в странно положение. И четиримата бяхме оковани във вериги, и едва ли имаше възможност някога да се озовем на свобода, а всеки от нас пазеше тайна, която би му отредила дворец, стига да я използуваше. Идеше ми да се пръсна от яд, защото трябваше да търпя ритниците и грубостите на всеки дребен началник, да ям ориз и да пия вода, а вън се намираше страхотно съкровище и оставаше само да го взема. Насмалко да полудея, но аз винаги съм проявявал доста голям инат, така че се спотайвах и чаках да ми дойде времето… И накрая то, изглежда, наистина дойде. Прехвърлиха ме от Агра в Мадрас, а оттам на остров Блер в Андаманите. На това място има много малко бели каторжници и понеже от самото начало се държах добре, скоро започнах да се ползувам с привилегии. Дадоха ми колиба в Хоуп, малко селище върху склоновете на хълма Хариет, и много-много не се занимаваха с мене. Мястото бе мрачно, върлуваше треска, а отвъд полянките гъмжеше от туземци людоеди, които само дебнеха удобен случай да изпратят своите намазани с отрова стрели. Копаехме, ограждахме с канавки, садяхме таро*3 и вършехме куп други неща, така че по цял ден имаше работа, но вечер ни оставаше по малко свободно време. Между другото помагах на доктора да приготвя лекарствата си и понаучих това-онова от неговия занаят. Непрекъснато дебнех за възможност да избягам, но най-близката суша беше на стотици мили, а в тези морета или няма вятър, или духа слабо, така че ставаше невероятно трудно да отплавам… Доктор Съмъртън беше енергичен, безразсъден млад човек и останалите млади офицери се събираха вечер в квартирата му, за да играят карти. Приемната му, където приготвях лекарствата, беше в съседство с гостната, с прозорче помежду. Често, ако се чувствувах самотен, гасях лампата в приемната и заставах до прозорчето, откъдето чувах разговорите им и наблюдавах играта. Самият аз обичам картите и гледах едва ли не с усещането, че и аз играя. Събираха се майор Шолто, капитан Морстън и лейтенант Бромли Браун, които командуваха местните наемни части. Участвуваше и докторът, както и двама-трима служители от затвора, ловки ветерани, които с удоволствие послъгваха на карти, но без да прекаляват. Представляваха приятна малка група… Много скоро обаче нещо ми направи силно впечатление: военните винаги губеха, а цивилните печелеха. Забележете, не твърдя, че имаше измами, но така ставаше. От идването си на Андаманските острови надзирателите се бяха занимавали главно с карти, всеки познаваше играта на другия изтънко, докато останалите само гледаха да убиват времето и хвърляха картите как да е. С всяка изминала вечер военните си тръгваха по-бедни от преди, но колкото повече обедняваха, толкова повече искаха да играят. Майор Шолто пострада най-много. Отначало залагаше банкноти и злато, но скоро взе да участвува само с полици, и то за големи суми. Случваше се да спечели няколко поредни игри, колкото да се зарадва, но после късметът го напускаше и ставаше по-зле от всякога. По цял ден обикаляше като буреносен облак и започна да пие повече, отколкото му понасяше… Една вечер загуби извънредно много. Седях в колибата си, когато двамата с капитан Морстън минаха, олюлявайки се, оттам на път за жилището си. Бяха първи приятели и винаги гледаха да са близко един до друг. Майорът беше обезумял от загубата.
[*1 Вождът на канпурската групировка. Б. пр.]
[*2 Прозвище на метежниците сипаи. Б. пр.]
[*3 Тропическо растение с клубени. Б. пр.]
— Край на всичко, Морстън! — каза той тъкмо като минаваха край колибата ми. — Ще трябва да си подам оставката. Разорен съм.
— Глупости, старче! — обади се другият и го потупа по рамото. — И аз съм получавал шамари, но…
Това беше всичко, което чух, но и то стигаше, за да ме подтикне към размисъл. Няколко дни по-късно видях, че майор Шолто се разхожда по морския бряг, затова използувах възможността да го заговоря.
— Бих искал да се посъветвам с вас, майор Шолто — спрях го аз.
— Какво има, Смол? — попита той, като махна пурата от устата си.
— Исках да ви попитам, сър, кой е човекът, на когото трябва да се предаде намерено съкровище. Зная мястото, където са скрити скъпоценности за половин милион лири, и понеже самият аз няма как да ги използувам, реших, че сигурно ще е най-добре да ги предам на съответните власти, а те от своя страна може да ми намалят присъдата.
— Половин милион ли, Смол? — зяпна майорът и ме загледа втренчено да види дали не се шегувам.
— Именно, сър, става дума за скъпоценни камъни и перли. Стоят си и чакат някой да ги прибере. И най-странното е, че истинският собственик е обявен извън закона и не може да предяви претенциите си, така че съкровището принадлежи на онзи, който пръв го намери.
— На управата трябва да се предаде, Смол, на управата — каза той, като заекваше, но го изрече с такова запъване, че ми стана ясно: в ръцете ми е.
— Значи смятате, сър, че трябва да съобщя сведенията на генерал- губернатора? — тихо попитах аз.
— Хм… Хм… Не правете нищо прибързано, за да не се каете после. Разкажете ми историята, Смол. С какви факти разполагате?
Разказах му всичко от начало до край, като измених по нещо тук-таме, та да не познае мястото. Когато свърших, Шолто стоеше като вкаменен, погълнат от мисли. Устните му потръпваха, от което съдех, че води вътрешна борба.
— Работата е много сериозна, Смол — рече най-подир той. — Не казвайте нито думичка другиму, а пък аз скоро ще ви потърся да се видим отново.
Два дни по-късно майор Шолто и приятелят му капитан Морстън дойдоха посред нощ с фенер в колибата ми.
— Искам само капитан Морстън да чуе историята от вашата уста, Смол — каза Шолто.
Повторих предишния си разказ.
— Прилича на истинска, нали? Струва си да се предприеме нещо, нали? — подхвърли Шолто на Морстън. Капитанът кимна.
— Вижте какво, Смол — започна майорът, — ние с приятеля ми обсъдихме случая и стигнахме до извода, че тайната ви едва ли представлява интерес за управата, тя си е ваш личен въпрос и естествено имате право да се разпоредите с нея както намерите за добре. Остава само да определите какво искате в замяна. Може би ще се решим да се заемем с това или поне да го проучим, стига да се споразумеем.
Шолто се мъчеше да говори спокойно и небрежно, но очите му блестяха от възбуда и алчност.
— Що се отнася до това, господа — започнах аз, като се опитвах да говоря спокойно, и аз се вълнувах не по-малко от Шолто, — човек в моето положение може да сключи само една сделка: нужна ми е вашата помощ, за да изляза на свобода, а също и за да освободя тримата си другари. Ще ни станете съдружници и ще получите една пета от плячката, за да си я поделите.
— Хм! Една пета! Това не е много примамливо! — каза Шолто.
— Горе-долу по петдесет хиляди на човек — пресметнах аз.
— Но как ще излезете на свобода? Много добре знаете, че искате невъзможното.
— Съвсем не — отговорих аз, — Обмислил съм всичко до най-малката подробност. Единствената пречка за бягството е липсата на лодка, подходяща за такова плаване, а и провизии, издържащи толкова дълго време. В Калкута и Мадрас има много яхти и лодки, които биха послужили добре за целта. Докарайте една тук. Ще се постараем да се качим на борда през нощта и ако ни оставите където и да е на индийското крайбрежие, ще сте изпълнили вашата част от уговорката.
— Ако ставаше дума за един човек… — каза Шолто.
— Или всички, или никой — отговорих аз. — Заклели сме се. Четиримата винаги трябва да действуваме заедно.
— Виждате, Морстън, че Смол държи на думата си — рече майорът. — Не се отказва от приятелите си. Мисля, че спокойно можем да му се доверим.
— Мръсна работа — подхвърли другият. — И все пак, както казвате вие, тези пари ще ни измъкнат напълно от затруднението.
— Е, Смол — поде майорът, — струва ми се, че ще се помъчим да изпълним желанието ви. Най-напред обаче ще трябва да проверим дали историята е вярна. Кажете къде е скрито сандъчето, а аз ще си взема отпуска и ще замина за Индия с корабчето, пристигащо с подкрепления веднъж месечно, за да разследвам случая.
— Много бързате — обадих се аз. Колкото повече се разгорещява-ше Шолто, толкова по-въздържан ставах аз. — Трябва да получа съгласието на тримата си другари. Обясних ви, или всички, или никой.
— Глупости! — прекъсна ме Шолто. — Какво общо могат да имат с нашата уговорка трима чернокожи?
— Чернокожи, синекожи, няма значение, те са заедно с мене и ще заминем заедно!
Работата приключи с втора среща, на която присъствуваха Махо-мет Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар. Отново обсъдихме въпроса и накрая стигнахме до споразумение. Обещахме да снабдим двамата офицери с план на старата част от форта Агра, като отбележим мястото на скритото в стената съкровище. Шолто щеше да замине за Индия и да провери дали историята е вярна. Ако откриеше сандъчето, нямаше да го вземе, а щеше да ни изпрати натоварена с провизии за пътешествието малка яхта, която да ни изчака край остров Рътланд, където трябваше да стигнем сами, а след това майорът щеше да се върне към задълженията си. Тогава пък капитан Морстън щеше да излезе в отпуска, да ни посрещне в Агра и там да разделим най-после съкровището, като той щеше да вземе и пая на майора. Скрепихме всичко с най-тържествените клетви, които могат да бъдат измислени и изречени. Цяла нощ стоях буден пред хартията и мастилото и на сутринта двете карти вече бяха готови, белязани със Знака на четиримата, сиреч на Абдул, Абкар, Махомет и мене… Разбирам, господа, че ви поизморих с разказа си, зная, че приятелят ми господин Джоунс с нетърпение очаква да ме прибере на топло, та да няма грижи, затова ще бъда колкото може по-кратък. Злодеят Шолто замина за Индия, но изобщо не се завърна. Капитана Морстън ми посочи името му в списъка на пътниците — беше отплавал неотдавна с едно от пощенските корабчета. Чичо му починал и той наследил богатството му, затова си бил подал оставката. И все пак той се бе отнесъл унизително с петима души. Не след дълго Морстън отиде до Агра и установи, както и очаквахме, че съкровището е изчезнало. Подлецът го бе задигнал, без изобщо да изпълни условието, при което му съобщихме тайната. Оттам нататък посветих живота си на отмъщението. Само за това мислех денем, само това си представях нощем. То се превърна в непреодолима, всепоглъщаща страст. Пет пари не давах дали се съобразявам със закона и дали ме чака бесило. Да избягам, да открия Шолто, да му стисна гърлото — само за това мислех. Дори съкровището от Агра ми изглеждаше дреболия в сравнение с ликвидирането на Шолто… Е, неведнъж в живота се бях залавял с разни неща и винаги довеждах всичко докрай. Сега обаче годините мудно течаха, преди да ми дойде времето. Споменах, че имах известни познания по медицина. Един ден, когато доктор Съмъртън лежеше с малариен пристъп, група каторжници намериха в гората едно андаманче. Болното момче умираше и беше потърсило безлюдно място за кончината си. Започнах да се грижа за него, макар че все едно отглеждах отровна змия, и след няколко месеца андаманчето се оправи и вече беше на крак. Тогава то се привърза към мене, почти престана да се скита из горите и все се въртеше край колибата ми. Понаучих нещичко от езика му и момчето още повече ме обикна. Тонга (така се казваше) беше отличен моряк и притежаваше голямо широко кану. Когато се уверих, че ми е предан и е готов да ми помогне по всякакъв начин, пътят за бягство беше открит. Поговорих по въпроса с него. Разбрахме се в определена нощ да докара лодката си до един стар вълнолом, който никога не се охраняваше, и да ме вземе оттам. Поръчах му да сложи вътре няколко кратунки с вода, много таро, кокосови орехи и батати*1. Малкият Тонга беше честен и на него можеше да се разчита. Не е имало по-верен другар от този андаманец. В уречената нощ лодката му чакаше на вълнолома. Съвсем случайно обаче там се появи човек от охраната — един долен патанец*2, който все гледаше да ме обиди и засегне. Бях се заклел да му отмъстя и сега ми падна удобен случай. Сякаш самата съдба го бе изпратила на пътя ми, за да му върна дължимото, преди да напусна острова. Той стоеше на брега с гръб към мене, с карабина през рамо. Потърсих с очи камък, за да му счупя главата, но не намерих. Тогава ми хрумна странна мисъл и се сетих как мога да се сдобия с някакво оръжие. Седнах в тъмното и откачих дървения си крак. С три дълги подскока бях при патанеца. Той опря карабината на рамото си, но аз го цапардосах с все сила и предната част на черепа му хлътна. На дървото още си личат следите от този удар. Паднахме и двамата, понеже не успях да запазя равновесие, но когато се изправих, открих, че той продължава да лежи неподвижно. Запътих се към лодката и след час вече бяхме далеко в морето. Тонга носеше цялото си имущество — и оръжия, и божества. Сред вещите му имаше дълго бамбуково копие и андаманска рогозка от палмови листа, които пригодих за мачта и платно. Цели десет дни се носихме по вълните и се надявахме на късмета си, а на единайсетия ден ни прибра търговски кораб, пътуващ от Сингапур за Джеда, натоварен с малайски богомолци. Те бяха доста на брой, ние с Тонга скоро успяхме да се смесим с тях. Имаха едно чудесно качество: не ти се бъркаха и не ти задаваха въпроси… Е, ако взема да ви разправям през какви премеждия минахме с моето приятелче, едва ли ще ми благодарите, защото ще трябва да стоите тук чак до зори. Скитахме къде ли не по широкия свят, но винаги нещо ни попречваше да отидем в Лондон. През цялото време обаче аз не забравях преследваната цел. Нощем сънувах Шолто. Стотици пъти съм го убивал насън. Най-после преди три-четири години се озовахме в Англия. Не ми беше много трудно да узная къде живее Шолто. После се залових да проверя дали е пропилял нашето съкровище, или още го пази. Сприятелихме се с едного, който можеше да ми помогне. Не споменавам имена, защото не искам още някой да бъде тикнат в дранголника. Скоро разбрах, че скъпоценностите са у Шолто. Тогава се опитах Да се добера до него по най-различни начини, но той беше много коварен — освен синовете му и слугата индус непрекъснато го пазеха двама професионални боксьори… Един ден обаче подочух, че е на смъртен одър. веднага се озовах в градината му, обзет от бяс, че ще се изплъзне от лапите ми, и като надникнах през прозореца, видях, че лежи на кревата, а синовете стоят от двете му страни. Бях готов да вляза и да си опитам късмета и с тримата, но както го гледах, той зина и разбрах, че предаде богу дух. Същата нощ се вмъкнах в стаята и претърсих книжата му да видя дали не си е записал къде е прибрал скъпоценностите. Не открих обаче нито ред, затова си тръгнах ядосан и свиреп, както можете да си представите. Но малко преди това ми хрумна, че ако се видя отново със сикхските си приятели, те ще изпитат удовлетворение, ако оставя някакъв знак за нашата омраза. Затова изписах Знака на четиримата, с който бяхме белязали и картата, и го забодох на гърдите му. Прекалено беше да иде в гроба без спомен от хората, които бе ограбил и изиграл… По това време, за да си изкарваме хляба, показвахме клетия Тонга по панаири и тям подобни места като чернокож канибал. Там той ядеше сурово месо и танцуваше бойни танци, така че в края на деня винаги разполагахме с шапка, пълна с пенита. Все още получавах подробни вести от Пондичери Лодж, но няколко поредни години нямаше други новини, освен че търсят съкровището. Накрая обаче узнах дългоочакваното: съкровището беше открито. Намираше се в къщата на Барто-ломю Шолто, над химическата му лаборатория. Веднага отидох там да разгледам мястото, но не виждах как бих могъл да стигна до горе с дървения си крак. Все пак научих, че има излаз към покрива, научих и кога вечеря господин Шолто. Изглежда, лесно можех да осъществя замисъла си чрез Тонга. Заведох го там и вързах за кръста му дълго въже. Той се катери като котка и скоро се вмъкна през покрива, но за беля господин Шолто още си бил в стаята, което му струва много. Тонга си мислеше, че е постъпил извънредно умно, като го е убил, защото, като се качих по въжето, заварих андаманеца да се надува от гордост като пуяк. Много се изненада, когато се запътих към него с въжето и го наругах, че е едно малко кръвожадно изчадие. Взех ковчежето и го спуснах с въжето, а после се плъзнах надолу и аз, но първо оставих на масата Знака на четиримата, та да покажа, че най-после скъпоценностите са се върнали при тези, които имат най-голямо право да ги притежават. Сетне Тонга изтегли въжето, затвори прозореца и си тръгна по пътя, по който бе дошъл… Не зная дали има още нещо за разказване. Чух как един моряк хвали „Зора“, бързия катер на Смит, и си помислих, че не е зле да ни е подръка, когато бягаме. Договорих се със стария Смит и щях да му дам голяма сума, ако ни беше откарал здрави и читави до нашия кораб. Несъмнено той се досещаше, че работата не е съвсем чиста, но не му доверихме тайната си. Всичко това е самата истина, господа, и ви го разправям не за да ви забавлявам, понеже не може да се каже, че допринесохте да успея. Просто според мене най-добрата защита е да извадя на бял свят цялата история и да се разбере колко зле се е отнесъл към мене самият майор Шолто и че нямам никаква вина за неговата смърт и за смъртта на сина му.
[*1 Тропическо растение, т. нар. „сладки картофи“. Б. пр.]
[*2 Афганец от племе по индийската граница. Б. пр.]
— Забележителен разказ — каза Шерлок Холмс. — Подходящ завършек на един твърде интересен случай. В последната част на историята нямаше абсолютно нищо ново за мене, освен че сте си носили въжето. Това не ми беше известно. Между другото, надявах се, че Тонга е изгубил всичките си стрели, а той ни изпрати една от „Зора“.
— Беше изгубил всичките, господине, освен онази, останала тогава в тръбата.
— А, да. Не се бях сетил.
— Има ли нещо друго, което бихте желали да изясня? — попита дружелюбно каторжникът.
— Мисля, че няма. Благодаря — отвърна другарят ми.
— Е, Холмс — обади се Атълни Джоунс, — вие сте човек, на когото трябва да се угажда, пък и всички знаем, че сте капацитет по престъпленията, но дългът си е дълг, а аз стигнах твърде далече в изпълнението на уговорката с вас и приятеля ви. Ще се чувствувам по-спокоен, когато нашият разказвач е на сигурно място и под ключ. Кабриолетът още чака, долу има и двама инспектори. Много съм задължен и на двама ви за помощта. Естествено ще трябва да се явите в съда. Засега, довиждане.
— Довиждане, господа — каза ни и Джонатан Смол.
— Вървете пред мене, Смол — подхвърли предпазливият Джоунс, когато излизаха от стаята. — Ще положа особени грижи да не ме пребиете с дървения си крак, както е станало с оня господин на Андаманските острови.
— Е, дойде и краят на нашата малка драма — обадих се аз след известно време, през което седяхме и пушехме мълчаливо. — Боя се, че това е последният случай, в който ще имам възможност да изследвам вашите методи, Холмс. Госпожица Морстън ми оказа честта да ме приеме за бъдещ съпруг.
Шерлок Холмс простена твърде жално.
— Боях се, че ще стане така — каза той. — Наистина не съм в състояние да ви поздравя.
Почувствувах се леко обиден.
— Имате ли някаква причина да сте разочарован от моя избор? — попитах аз.
— Ни най-малко. Мисля, че госпожица Морстън е една от най-очарователните млади дами, които съм срещал, и би могла да ни бъде от голяма полза в работата, която вършим. Тя притежава истински талант в това отношение, обърнете внимание как беше отделила плана на Агра измежду всички книжа на баща си. Но любовта е нещо емоционално, а емоционалното противоречи на истинския хладен разсъдък, който поставям над всичко. Самият аз никога няма да се оженя, за да не повлияя на преценката си.
— Вярвам, че преценките ми ще издържат на мъките — засмях се аз. — Но вие ми изглеждате уморен.
— Да, вече съм под влияние на противодействието. Цяла седмица ще се чувствувам като парцал.
— Много е странно, че периодите, които в друг случай бих нарекъл периоди на мързел, при вас се редуват с великолепни пориви на енергичност и оживление — казах аз.
— Така е — съгласи се той. — Имам чудесни качества на безделник, които се съчетават с доста голяма пъргавина. Често си припомням думите на стария Гьоте: Schade dass die Natur nur einen Mensch aus dir schuf, denn zum würdigen Mann war und zum schlimmen der Stoff*.
[* Жалко, че природата е сътворила в твое лице само един човек, след като е имала материал и за достоен мъж, и за мошеник, (нем.). Б. пр.]
Между другото да се върнем към Норудската история, ясно ви е че, както и предполагах, те са имали съучастник в къщата, а това може да е само слугата Лал Рао, така че всъщност Джоунс наистина спечели заслужена слава, защото осигури една от рибите в този улов.
— Подялбата ми се вижда малко несправедлива — подхвърлих аз. — Вие свършихте всичката работа. Благодарение на това аз се сдобивам със съпруга, Джоунс се кичи със слава, а какво остава за вас?
— За мене все още остава кокаинът — каза Шерлок Холмс. И протегна дългата си бяла ръка към флакона.