Баскервилското куче - 1902 ( глави: 11 - 15 )

Глава XI
Човекът върху канарата

Откъсът от моя дневник, от който бе съставена последната глава, ни доведе до 18 октомври, т. е. деня, когато тези невероятни събития започнаха бързо да се приближават към тяхната страшна развръзка. Произшествията от следващите няколко дни са се врязали така дълбоко в паметта ми, че мога да ги разкажа, без да прибягвам до бележките, които водех тогава.
И така, започвам от деня, в навечерието на който установих два факта от голяма важност: първия — че мисиз Лаура Лайънс от Кумб Трейси е писала на сър Чарлз Баскервил и си е определила среща с него на същото място, където го е сполетяла смъртта, и при това в същия час, и втория — че скитащият се из тресавището човек се спотайва някъде из каменните колиби на хълма. След като имах тези два факта, аз чувствувах, че само липсата на съобразителност или кураж би ми попречила да хвърля известна светлина върху тези две загадки.
Предишната вечер нямах възможност да разкажа на баронета това, което бях научил за мисиз Лайънс, защото сър Хенри и докторът останаха да играят карти до късно. На закуска обаче аз го уведомих за своето откритие и го попитах дали би ме придружил до Кумб Трейси. Той веднага изрази желание да дойде, но като поразмислихме, видя ни се, че ако отида сам, ще имаме може би по-добър резултат. Колкото по-официална би била тази визита, толкова по-малко данни щяхме да получим. Оставих сър Хенри в Баскервил Хол не без угризение на съвестта и тръгнах за нови сведения.
Когато стигнах в Кумб Трейси, казах на Паркинс да се погрижи за конете, а аз се осведомих за дамата, която бях дошъл да разпитам. Не беше трудно да намеря къщата. Тя бе хубава и на централно място. Една прислужница ме въведе без много церемонии и когато влязох в гостната, дамата, която седеше пред пишеща машина „Ремингтън“, скочи и ме посрещна с любезна усмивка. Обаче щом видя, че съм непознат, усмивката й изчезна, тя седна отново и ме попита за целта на моето посещение.
Първото ми впечатление от мисиз Лайънс беше, че е рядко красива. Косата и очите й имаха един и същ приятен светлокестеняв цвят, а румените й страни, макар и обсипани с лунички, притежаваха онзи нежнорозов оттенък, който се крие в сърцето на жълтата роза. Първото впечатление, повтарям, беше възхитително. Но после се настроих по-критично. Имаше някаква изтънчена лукавост в това лице, нещо вулгарно в изражението, може би нещо сурово в очите, нещо безволево в устните и всичко това разваляше съвършената му красота. Но тези мисли, разбира се, ми дойдоха много по-късно. В първия момент съзнавах само, че се намирам в присъствието на една много красива жена, която ме попита за целта на моето посещение. До този миг още не бях разбрал напълно колко деликатна е мисията ми.
— Имам удоволствието да познавам баща ви — казах аз. Този увод беше нетактичен и тя веднага ми даде да разбера това.
— Нямам нищо общо с баща си — отвърна тя. — Не съм му задължена с нищо и неговите приятели не са и мои. Ако не беше покойният сър Чарлз и някои други добри хора, щях да гладувам и баща ми хич нямаше да го е грижа.
— Дойдох да ви видя именно във връзка с покойния сър Чарлз Баскервил.
Луничките се очертаха ясно на лицето й.
— Аз какво мога да ви кажа за него? — попита тя и пръстите й заиграха нервно по клавишите на машината.
— Вие го познавахте, нали?
— Вече казах, че дължа много на неговата доброта. Ако сега мога да се издържам сама, това до голяма степен се дължи на интереса, който той прояви към моята нерадостна съдба.
— Кореспондирахте ли с него?
Тя ме погледна бързо, с гневен пламък в светлокестенявите очи.
— Каква е целта на тези въпроси? — запита тя остро.
— Целта е да се избегне публичен скандал. По-добре е да ви ги задавам тук, отколкото тази работа да излезе навън.
Тя мълчеше, а лицето й беше много бледо. Най-после вдигна очи и сега в държането й имаше нещо дръзко и предизвикателно.
— Добре, ще отговарям — каза тя. — Какви въпроси имате?
— Кореспондирахте ли със сър Чарлз?
— Аз, разбира се, му писах един-два пъти, за да му благодаря за неговото великодушие и благородство.
— Помните ли датите на тези писма?
— Не.
— Срещали ли сте се някога с него?
— Да… веднъж или дваж, когато идва в Кумб Трейси. Сър Чарлз беше много скромен човек и предпочиташе да върши добрините си тихомълком.
— Но щом сте го виждали толкова рядко и сте му писали също така рядко, откъде е бил така добре запознат с вашите работи, та да ви окаже помощ, което, както казахте, е направил?
Отговорът на този забъркващ въпрос беше готов:
— Имаше още няколко джентълмени, които знаеха моята печална история и ми помагаха с общи сили. Един от тях беше мистър Степлтън — съсед и близък приятел на сър Чарлз. Степлтън беше също изключително добър към мене и чрез него сър Чарлз бе научил за моите работи.
Аз вече знаех няколко случая, когато сър Чарлз е правил благодеянията си чрез Степлтън, и затова този отговор ми се видя правдоподобен.
— А писали ли сте на сър Чарлз, за да искате среща с него?
Мисиз Лайънс отново пламна от гняв.
— Въпросът ви е много неуместен, сър!
— Съжалявам, мадам, но трябва да го повторя.
— Тогава моят отговор е „не“!
— А в деня на неговата смърт?
Червенината й се стопи мигновено и пред мене стоеше едно мъртвешко лице. Изсъхналите й устни не можеха да говорят и аз по-скоро видях, отколкото чух, едно „не“.
— Паметта положително ви изневерява — казах аз. — Бих могъл дори да ви цитирам един пасаж от вашето писмо. Ето: „Моля ви! Моля ви като джентълмен да изгорите това писмо и в десет часа да ме чакате при вратата.“
Помислих, че беше вече припаднала, но с върховно усилие на волята тя се съвзе.
— Значи не съществуват джентълмени — въздъхна тя.
— Вие сте несправедлива към сър Чарлз. Той наистина е изгорил писмото, но понякога дори изгорено писмо може да се чете. Значи признавате, че вие сте го писали?
— Да, аз го писах — изкрещя тя, изливайки цялата си душа в поток от думи. — Аз го писах! Защо да отричам? Нямам причини да се срамувам от това! Исках да ми помогне. Вярвах, че ако поговоря с него, ще мога да спечеля помощта му и затова го помолих да се срещнем.
— Но защо в такъв час?
— Защото току-що бях научила, че на другия ден отива в Лондон и може да отсъствува с месеци. А по-рано не можех да отида, за което си имах причини.
— А защо искахте среща в градината вместо посещение в къщата?
— Смятате ли, че една жена може да отиде по такъв час в ергенска квартира?
— Е, и какво стана, когато отидохте там?
— Въобще не отидох.
— Мисиз Лайънс!
— Не! Заклевам ви се във всичко скъпо, което имам! Аз не отидох! Случи се нещо, което ми попречи да отида.
— Какво беше то?
— Това е лична работа. Не мога да ви я кажа.
— Значи признавате, че сте си назначили среща със сър Чарлз на същото място, където го сполетя смъртта, и в същия час, но отричате, че сте отишли на срещата.
— Да, това е самата истина.
Продължих да й задавам безброй кръстосани въпроси, но не можах да изкопча нищо повече.
— Мисиз Лайънс — казах аз, като станах, завършвайки този дълъг и безрезултатен разговор, — вие поемате много голяма отговорност, след като заехте такава неправилна позиция да не казвате откровено всичко, което знаете. Ако се наложи да прибягна до помощта на полицията, ще видите колко сериозно ще се компрометирате. Ако сте невинна, защо първоначално отрекохте, че сте писали на сър Чарлз на тази дата?
— Защото се страхувах, че от това може да бъде извадено някое погрешно заключение, което да ме въвлече в някакъв скандал.
— А защо толкова сте настоявали сър Чарлз да унищожи писмото?
— Щом сте го чели, това би трябвало да ви е ясно.
— Не съм казал, че съм чел цялото писмо.
— Но нали цитирахте част от него?
— Цитирах постскриптума. Писмото, както казах, беше изгорено и не цялото можеше да се чете. Питам ви още веднъж: защо толкова сте настоявали сър Чарлз да изгори писмото, което е получил в деня на смъртта си?
— Това е тайна, която засяга само мене.
— Тогава тя още повече трябва да ви накара да избегнете едно публично разследване.
— Добре, ще ви кажа. Ако сте чували нещо за моята печална история, сигурно знаете, че се омъжих прибързано и имам пълно основание да съжалявам за това.
— Чувал съм нещо такова.
— Оттогава животът ми е мъчение. Мъжът ми, когото ненавиждам, ме преследва непрекъснато. Законът е на негова страна и всеки ден съм изправена пред възможността да ме принуди да живея с него. По времето, когато писах това писмо на сър Чарлз, бях научила, че има възможност да си възвърна свободата, стига да разполагам с известна сума. А това значеше всичко за мен: душевно спокойствие, щастие, самочувствие — всичко. Познавах великодушието на сър Чарлз и мислех, че ако сама му разкажа как стои работата, би ми помогнал.
— И как стана така, че не отидохте?
— В същото време получих помощ от друго място.
— Тогава защо не писахте повторно на сър Чарлз, за да му обясните това?
— Така и щях да направя, ако не бях видяла на другата сутрин във вестника съобщението за смъртта му.
Цялото й обяснение излезе толкова солидно, че моите въпроси не можеха да го разбият. Можех да проверя истинността на това обяснение само след като проверя дали действително е завеждала бракоразводно дело против мъжа си по време на смъртта на сър Чарлз, или наскоро след това.
Ако наистина бе ходила до Баскервил Хол, тя едва ли би се осмелила да твърди противното, защото, за да отиде дотам, беше необходим кабриолет, а и не би могла да се върне в Кумб Трейси преди разсъмване. Такава разходка не може да се запази в тайна. Следователно тя казваше истината или поне част от истината.
Излязох си забъркан и обезсърчен. Още веднъж се бях изправил пред една от онези непреодолими стени, които, изглежда, преграждаха всяка пътека, по която се опитвах да стигна до моята цел. И все пак колкото повече мислех за лицето на тази жена и за нейното държане, толкова повече чувствувах, че беше скрила нещо от мене. Защо побледня така? Защо трябваше да упорствува и насила да изтръгвам всяко нейно признание? Какво я беше спряло да отиде на срещата, назначена в часа, когато се е разиграла трагедията? Обяснението на всичко това положително не е така невинно, както й се искаше да ми го представи. За момента не можех да продължавам повече в тази посока и се принудих да се върна към ключа, който трябваше да търся между каменните колиби в тресавището. Но и към него следите бяха крайно неясни. Аз разбрах това, като се връщах, защото забелязах, че всеки от хълмовете носи следи от древните хора. Единственото Бариморово указание беше, че странникът живее в една от тези запустели колиби, а те бяха стотици, разпръснати надлъж и нашир из тресавището. Но аз можех да се ръководя от собствените си наблюдения, защото бях видял човека да стои на върха на Черната канара. Значи тя трябва да бъде центърът на моите изследвания. От нея нататък ще трябва да огледам всяка колиба из тресавището, докато намеря тази, която ми е нужна. И ако този човек е вътре, ще узная от собствената му уста, ако е необходимо и под дулото на револвера, кой е той и защо ни дебне така дълго. Той можа да ни се изплъзне сред тълпата на „Риджънт стрийт“, но ще му бъде малко трудно да направи това тук, в безлюдното тресавище. Ако пък намеря колибата и обитателят й в момента не е вътре, ще остана там независимо колко време и ще бдя, докато се върне. Холмс го изпусна в Лондон. Какъв триумф ще бъде за мен, ако мога да му стъпя на врата — нещо, което не се удаде на Холмс.
(Простете едно малко прекъсване. Не, не е за реклама, а за да се удостовери, поне до известна степен, че този файл е изтеглен от интернетски сайт с име звучащо приблизително като „Без монитор точка ком“.)
От началото на тази история досега щастието беше все против мене, но как ми се усмихна то накрая! И вестителят на Фортуна не беше някой друг, а червендалестият, със сиви бакенбарди мистър Франклънд, застанал пред градинската си врата, която гледаше към пътя, по който карах.
— Добър ден, доктор Уотсън — извика той в необичайно за него добро настроение. — Ще трябва да дадете на конете малко отдих, а през това време влезте вътре да пием по чаша вино и да ме поздравите.
След това, което бях чул за отношенията му към дъщерята, чувствата ми към него съвсем не бяха приятелски, но бързах да изпратя в къщи Паркинс с кабриолета, така че случаят беше добре дошъл. Слязох и казах да предадат на сър Хенри, че ще се върна за обед. После последвах Франклънд в столовата му.
— Това е велик ден за мене, сър — един от големите празници в моя живот — извести той, като се кикотеше. — Ликвидирах две дела. Ще разберат сега тези наоколо, че законът си е закон и че тук има човек, който не се страхува да призове правосъдието. Утвърдих правото на път право през парка на стария Мидлтън! Точно през средата, сър, на сто ярда от самата му врата! Какво ще кажете за това? Ще ги научим ние тях, благородниците! Проклети да бъдат дано! Нека знаят, че не могат да тъпчат правата на обикновените граждани! Освен това забраних достъпа в гората, където хайманите от Фърнуърд устройват пикниците си. Тези дяволи, изглежда, смятат, че не съществува право на собственост и че могат да правят сборище, където искат, и да оставят след себе си празните бутилки и боклуците си. И двете дела са приключени, доктор Уотсън. И двете в моя полза. Не помня такъв щастлив ден от времето, когато пипнах сър Джон Морлънд за бракониерство, въпреки че стреляше в периметъра на собствения си развъдник.
— Но как направихте това?
— Проверете в съдебната архива, сър. Заслужава си да се прочете! „Франклънд против Морлънд“ — Съдебната палата в Лондон. Това ми струваше двеста лири, но аз спечелих!
— Имахте ли някаква полза от това?
— Никаква, сър, никаква! С гордост мога да кажа, че нямам никаква облага от тази работа. Аз действувам, воден единствено от чувството си за обществен дълг. Не се съмнявам например, че хората от Фърнуърд ще изгорят тази нощ моята чучула. Последния път, когато направиха това, аз казах на полицията, че трябва да спре тези срамни представления. Но полицейските органи в нашето графство, сър, се държат скандално и не ми осигуряват защитата, на която имам право. Случаят „Франклънд против Темида“ ще привлече вниманието на публиката. Аз им казах, че ще съжаляват за отношението, което имат към мене, и ето думите ми се сбъднаха.
— Как така? — попитах аз.
Лицето на стареца прие многозначително изражение.
— Аз мога да им кажа нещичко, което те умират да узнаят. Нищо обаче не може да ме накара да помогна на тези негодници по какъвто и да било начин!
Аз вече търсех предлог, под който да мога да се отърва от този дърдорко, но сега ми се дощя да чуя нещо повече. Познавах достатъчно опърничавия характер на стария грешник и знаех, че ако проявя особен интерес, това ще спре поверителните му словоизлияния.
— Без съмнение някакво бракониерство пак — казах аз с безразличен тон.
— Ха, ха, момчето ми! Работата е къде-къде по-сериозна. А какво ще кажете, ако това се отнася за каторжника в тресавището?
Аз подскочих:
— Да не искате да кажете, че знаете къде е той?
— Може и да не зная точно къде е, но съм съвсем сигурен, че мога да помогна на полицията, за да го пипне. Никога ли не ви е хрумвало, че единственият начин да се залови този човек е да се разбере откъде получава храна и да се проследи доставчикът?
Той беше толкова близо до истината, че на мен ми стана горещо.
— Не ще и съмнение — казах аз. — Но откъде знаете, че е именно из тресавището?
— Зная това, защото видях със собствените си очи този, който му носи храна.
Сърцето ми се обърна заради Баримор. Не беше шега работа да попаднеш в ръцете на този стар злобен клюкар.
Но следващата му забележка свали цялата тежест от плещите ми.
— Ще се изненадате, ако ви кажа, че едно дете му носи храна. Аз го виждам всеки ден през телескопа, който е на покрива. То минава все по една и съща пътека в един и същи час, а при кого може да ходи освен при каторжника?
Виж ти късмет! Но аз успях да прикрия любопитството си. Дете! Баримор каза, че едно момче снабдява непознатия. Значи на неговите следи беше попаднал Франклънд, а не на следите на каторжника. Ако можех да се добера до сведенията, които имаше старецът, това би ми спестило едно дълго и уморително търсене. Скептицизмът и безразличието бяха очевидно най-силните ми карти.
— Аз бих казал, че е много по-вероятно това момче да е син на някой от тукашните овчари и сигурно носи храна на баща си.
И най-малкото възражение караше стария автократ да пламти. Очите му ме гледаха злобно, а сивите му бакенбарди щръкнаха като козината на наежен котарак.
— Така ли, сър? — каза той и посочи ширналото се пред нас тресавище. — Виждате ли там Черната канара? Така! А виждате ли ниския хълм отвъд с трънливите храсти? Това е най-каменистото място от цялото тресавище. Та на такова място ли ще пасе стадото си един овчар? Вашето предположение, сър, е просто глупаво!
Аз смирено се съгласих, че съм говорил, без да познавам фактите. Моята покорност му се понрави и той се впусна в по-нататъшни обяснения.
— Можете да бъдете уверен, сър, че за да стигна до дадено заключение, аз винаги имам достатъчно основания за това. Много пъти съм виждал момчето с неговия вързоп. Всеки ден, а понякога и по два пъти дневно аз… но момент, доктор Уотсън! Дали очите ме лъжат, или действително нещо се движи сега по склона на онзи хълм?
Хълмът беше няколко мили далеч, но аз ясно видях върху сивозеления фон едно малко черно петно.
— Елате, сър, елате — викна Франклънд, като се втурна нагоре по стълбата. — Ще видите със собствените си очи и ще прецените сам.
На плоския, покрит с оловна ламарина покрив стоеше телескопът му — огромен уред, поставен върху триножник. Франклънд долепи око до тръбата и издаде вик на задоволство.
— Бързо, доктор Уотсън! Бързо, докато не е превалило хълма!
Ето го наистина! Едно гаврошче с малък вързоп на рамо с мъка се катереше по хълма. Когато стигна до билото, аз видях грубата му недодялана фигурка, която се очерта за момент на фона на студеното синьо небе. То се огледа крадешком, като че се страхуваше да не го следи някой, и се изгуби зад хълма.
— Е, прав ли съм?
— Този хлапак, разбира се, изглежда, че изпълнява някаква тайна поръка.
— А каква е поръката, може да се досети дори един от местните полицаи. Но няма да им кажа нито дума и ви заклевам, доктор Уотсън, да мълчите и вие! Нито дума! Разбирате ли?
— Както ви е угодно.
— Те се отнасят с мен безсрамно! Безсрамно! Когато фактите по делото „Франклънд против Темида“ станат известни, обзалагам се, че вълна от негодувание ще залее страната. Нищо не може да ме накара да помогна на полицията! Те биха се радвали, ако онези негодници изгорят на кладата самия мен вместо моята чучула. Нима си отивате? Не! Ще ми помогнете да изпразним тази кана в чест на това велико събитие!
Но аз не се поддадох на молбите му и когато той изяви намерението си да ме изпрати до в къщи, успях да го разубедя.
Докато бях в полето на неговото зрение, вървях по пътя, а после ударих напряко през тресавището, отправяйки се към каменистия хълм, зад който беше изчезнало момчето. Всичко се развиваше в моя полза и ако пропуснех случая, който щастието ми хвърляше на пътя, то, заклевам се, това нямаше да се дължи на липса на енергия или упоритост от моя страна. Когато стигнах билото на хълма, слънцето клонеше към залез и продълговатите склонове под мен бяха златнозелени от едната страна, а от другата тънеха в сива сянка. На далечния хоризонт се стелеше лека мъгла, над която стърчаха фантастичните очертания на двете канари — Лисичата и Биливър. Необятното пространство беше безмълвно и неподвижно. Само една голяма сива птица — чайка или може би ибис, се виеше високо в синьото небе. Като че ли само аз и тя бяхме единствените живи същества между огромния небесен свод и пустинята под него. Голият пейзаж, чувството за самотност и неизвестността, пред която бях изправен — всичко това прониза с хлад сърцето ми. Момчето го нямаше никакво. Но долу между хълмовете бяха струпани в кръг древните каменни колиби, а в средата на този кръг имаше една, чийто покрив беше достатъчно запазен, за да може да служи за подслон при лошо време. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях тази колиба. Сигурно това беше бърлогата, в която се криеше непознатият. Най-после кракът ми ще пристъпи прага на неговото скривалище! Тайната му ще бъде разкрита.
Приближавах колибата, като вървях така внимателно, както би вървял Степлтън, когато с вдигнат сак дебне някоя кацнала пеперуда. С радост забелязах, че тук наистина живее някой. Една неясна пътечка между едрите валчести камъни водеше до разкривения отвор, който служеше за врата. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Дали непознатият се спотайва там, или пък броди някъде из тресавището? Нервите ми се изопнаха в очакване на предстоящата опасна среща. Хвърлих цигарата, стиснах здраво дръжката на револвера и като се промъкнах бързо до вратата, погледнах вътре. Колибата беше празна.
Тук имаше достатъчно доказателства, че не съм тръгнал по грешна следа. Това, разбира се, беше убежището на този човек. Няколко одеяла, увити в брезент, лежаха върху същата тази каменна плоча, върху която някога е спал неолитният човек. В първобитното огнище имаше купчина пепел. Край него стояха кухненски съдове и кофа, наполовина пълна с вода. Разхвърляните наоколо празни консервени кутии показваха, че това място е обитавано немалко време, а когато очите ми привикнаха с полумрака, в ъгъла забелязах канче и преполовена бутилка уиски. Един плосък камък в средата на колибата служеше за маса и върху него стоеше малък вързоп — несъмнено същият, който бях видял през телескопа на рамото на момчето. В него имаше един хляб, консервиран език и две консерви с компот от праскови. Като поставях вързопа обратно, след като бях разгледал съдържанието му, сърцето ми се обърна: върху камъка лежеше лист хартия, на който имаше написано нещо. Аз го вдигнах и прочетох грубо надрасканото с молив изречение: „Д-р Уотсън е отишъл в Кумб Трейси“.
За минутка останах така, с листчето в ръце, като премислях значението на това кратко съобщение. Значи не сър Хенри, а мен е преследвал този потаен човек. И самият той не ме следи, а си има помагач (може би хлапака), който ходи по дирите ми; ето това е неговият отчет. Откак съм в тресавището, може би не съм направил нито крачка, без тя да е била проследена. Винаги имах чувството за някаква невидима сила, която с безкрайно умение и ловкост събираше около нас фината мрежа, чието докосване беше така леко, че само в изключителните моменти човек можеше да разбере, че наистина е впримчен в нея.
„Щом има едно известие, сигурно има и друго“ — помислих си аз и заоглеждах колибата, за да търся други бележки. Няма обаче и следа от такова нещо. Не можах да открия и никакви белези, по които бих могъл да съдя за личността или намеренията на човека, който живееше в това странно място. За него би могло да се каже само, че има спартански навици и не държи много на удобствата в живота. Като погледнах зиналия покрив и си помислих за проливните дъждове, разбрах колко важна и неизменна трябва да беше целта му, която го караше да стои тук, в тази неприветлива дупка. Какъв беше той? Наш жесток враг или ангел пазител? Заклех се да не напусна колибата, докато не разбера това.
Навън слънцето залязваше и западът пламтеше златоален. Отраженията му играеха върху далечните блата на Гримпенското мочурище и те изглеждаха като червеникави петна. Ето и двете кули на Баскервил Хол, а зад един хълм беше къщата на Степлтънови. Златистата заря на залязващото слънце придаваше на всичко приятни меки тонове и покой, но въпреки това сърцето ми не споделяше това спокойствие на природата и тръпнеше пред страшната неизвестност на срещата, която наближаваше с всеки изминат момент. Нервите ми бяха опънати, но аз търпеливо седях в тъмната част на колибата, твърдо решен да чакам идването на обитателя й.
Ето че най-после го чух. Някъде отдалеч долетя остро звънтене от туристически обувки, които тракаха по камъните. После още веднъж и още веднъж, все по близо и по-близо. Свих се в най-тъмния ъгъл, вдигнах ударника на револвера в джоба си и реших да не издавам присъствието си, докато не поразгледам малко непознатия. После стъпките пак започнаха да се приближават и нечия сянка падна върху отвора на колибата.
— Каква прекрасна вечер, драги Уотсън — каза един много познат глас. — Струва ми се, че навън наистина е много по-приятно, отколкото вътре.


Глава XII
Смърт сред тресавището

Няколко секунди седях, без да мога да си поема дъх, не вярвайки на ушите си. После отново дойдох на себе си, гласът ми се възвърна и ми се стори, че за миг огромна тежест се смъкна от плещите ми. Този студен, язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи само на един човек в света.
— Холмс! — извиках аз. — Холмс!
— Излез — каза той — и внимавай, моля ти се, с револвера.
Аз се наведох, за да мина през ниския отвор. Холмс беше седнал на един камък и като видя учудената ми физиономия, в сивите му очи заигра весело подигравателно пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и загрубяло от вятъра. Със спортния си костюм и каскета той не се различаваше от кой и да е турист из тресавището, но беше останал верен на своята котешка любов към чистотата. Беше така гладко обръснат и ленената му риза така идеално чиста, като че се намираше на „Бейкър стрийт“.
— Никога през живота си не съм се радвал така — казах аз, като стисках ръката му.
— И не си се учудвал толкова, а?
— Да, трябва да призная това.
— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двадесет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че си вътре в него.
— Познал си следите ми?
— Не, Уотсън. Страхувам се, че не бих се наел да разпозная следите ти измежду всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме изиграеш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях угарката от цигара с надпис „Брадли-Оксфорд стрийт“, разбрах, че моят приятел Уотсън е някъде наблизо. Ще я видиш там до пътеката. Хвърлил си я без съмнение в сюблимния момент, когато си решил да атакуваш празната хижа.
— Съвършено вярно.
— Така си и мислех и понеже познавам твоето възхитително упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие подръка и чакаш да се върне обитателят. Наистина ли ме мислеше за престъпника?
— Не знаех кой си, но бях решил да открия това.
— Прекрасно, Уотсън! А как разбра моето местонахождение? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и аз бях така неблагоразумен, че допуснах луната да ме освети.
— Да, тогава те видях.
— И несъмнено си претърсил всички, докато си дошъл до тази, нали?
— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание къде да те търся.
— А, старият джентълмен с телескопа, положително! Когато най-напред видях обектива да блести на слънцето, не можах да разбера какво е това.
Той стана и надникна в колибата.
— Аха, виждам, че Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? Аха, ти си бил в Кумб Трейси, нали?
— Да.
— За да видиш мисиз Лаура Лайънс?
— Точно така.
— Отлично! Нашите изследвания очевидно вървят по паралелни линии и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна представа за този случай.
— Радвам се от сърце, че те виждам, защото тази мистерия и отговорността, която поех, бяха вече твърде много за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на „Бейкър стрийт“ и разрешаваш случая с шантажа.
— Точно това и исках да мислиш.
— Значи използуваш моята помощ, без да имаш доверие в мене — възкликнах аз с известно огорчение. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!
— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е била неоценима за мене и ако ти се струва, че съм ти изиграл номер, моля те да ми простиш. Право да ти кажа, направих това отчасти заради тебе самия, защото прецених опасността, на която се излагаш, и това ме доведе тук, за да проуча работата лично. Ако бях със сър Хенри и тебе, ясно е, че щях да гледам нещата от същата гледна точка, от която ги гледате и вие, а пък и моето присъствие щеше да предупреди нашите опасни противници да стоят нащрек. Така аз можех да действувам свободно, което едва ли би било възможно, ако живеех в Баскервил Хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.
— Но защо ме държеше в неведение?
— Ако ти знаеше всичко, това не би ни помогнало, а можеше и да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми кажеш нещо или със свойствената си любезност да ми създадеш някое и друго удобство, така че щяхме да рискуваме, без това да е необходимо. Доведох със себе си Картрайт (нали си спомняш момчето от куриерското бюро) и той се грижеше за моите скромни нужди — парче хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? А освен това зорките очи и бързите крака на Картрайт бяха неоценими за мене.
— Значи съм писал отчетите си напразно? — Гласът ми затрепера, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, когато ги пишех.
Холмс извади от джоба си куп писма.
— Ето твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са прегледани много щателно. Бях уредил всичко така добре, че пътят ми се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.
Мене все още ми беше болно, защото ми се струваше, че бях измамен, но топлотата, с която Холмс изрече тази похвала, пропъди яда ми. Освен това в душата си чувствувах, че е прав и че в интереса на целта, която преследвахме, не е трябвало да зная, че е в тресавището.
— Така те искам! — каза той, като видя, че лицето ми се проясни. — А сега кажи ми резултата от твоето посещение при мисиз Лаура Лайънс. Не беше трудно да се досетя, че си ходил да видиш именно нея, защото вече ми беше ясно, че тя е единственият човек в Кумб Трейси, който би могъл да ни бъде от полза за нашата работа. Всъщност, ако ти не беше ходил днес, аз положително щях да отида утре.
Слънцето беше залязло и над тресавището падна здрач. Въздухът стана хладен и ние влязохме в колибата на топло. Тук, като седяхме в полумрака, аз разказах на Холмс за разговора си с дамата. Той бе така заинтересован, че трябваше да повтарям някои неща по два пъти, за да го задоволя напълно.
— Това е много важно — каза той, когато свърших. — То запълва цяла една пропаст в този извънредно сложен случай, която аз не можех да преодолея. Сигурно си разбрал, че между тази лейди и Степлтън съществува интимна дружба.
— Не знаех, че има такава дружба.
— В това не може да има съмнение. Те се срещат, пишат си и между тях цари пълно разбирателство. Сега в ръцете си имаме много силно оръжие. Само да мога да го използувам, за да въздействувам на жена му…
— Жена му ли?
— Сега и аз ще ти дам някои сведения в замяна на тези, които ти ми даде. Тази лейди, която минава тук за госпожица Степлтън, е всъщност негова жена.
— Боже мой, Холмс! Сигурен ли си в това, което казваш? Как тогава можа той да допусне сър Хенри да се влюби в нея?
— Това, че сър Хенри се е влюбил, не може да навреди на никого освен на самия сър Хенри. Както и ти си забелязал, Степлтън правеше всичко възможно, за да попречи на сър Хенри да я ухажва. И пак повтарям: тази лейди е жена, а не сестра на Степлтън.
— Но защо им е тази хитро измислена лъжа?
— Защото той е предвидил, че тя ще му бъде много полезна в ролята на свободна жена.
Всички мои неизказани предчувствия и смътни подозрения добиха изведнъж определена форма и се съсредоточиха върху естественика. Стори ми се, че в този спокоен, безцветен човек със сламена шапка и мрежа за пеперуди съзрях нещо ужасно — същество безкрайно търпеливо и лукаво, с усмихнато лице и кръвожадно сърце.
— Значи той е нашият неприятел, той ни следеше в Лондон?
— Да, това е решението на загадката.
— А предупреждението… сигурно тя го е пратила?
— Точно така.
Сред мрака, който така дълго ме обгръщаше, изплуваха полувидените, полупредугадени от мен очертания на чудовищна мерзост.
— Но сигурен ли си в това, Холмс? Откъде знаеш, че тази жена му е съпруга?
— При първата среща с тебе той така се е забравил, че ти е разказал част от истинската си биография, и съм сигурен, че после много пъти е съжалявал за това. Степлтън наистина е бил училищен директор в Северна Англия. Няма нищо по-лесно от това, да събереш сведения за един учител. Има училищни агенции, които могат да ти кажат всичко за всеки, който е упражнявал тази професия. След като направих малка справка, разбрах, че едно училище е било сполетяно от нещастие при ужасни обстоятелства и че собственикът (името беше друго) е изчезнал заедно с жена си. Дотук всичко съвпадаше, а когато научих, че изчезналият директор е имал слабост към ентомологията*, идентификацията стана пълна.
[* Наука за насекомите — Б. р.]
Мракът се разпръсваше, но още много неща бяха в сянка за мен.
— Но щом тази жена му е съпруга, на какво се надява мисиз Лаура Лайънс? — попитах аз.
— Това е един от пунктовете, върху който твоите собствени изследвания хвърлят известна светлина. Разговорът ти с тази жена изяснява твърде много положението. Аз не знаех за проектирания развод между нея и съпруга й. В такъв случай, тъй като счита Степлтън за неженен, тя си прави сметка да му стане жена.
— А когато разбере измамата?
— О, тогава тази дама ще се окаже много полезна за нас. Първата ни работа и на двамата ще бъде да се срещнем с нея, и то още утре. Но не смяташ ли, Уотсън, че си се отлъчил от поста си, и то доста дълго време? Твоето място е в Баскервил Хол.
Последните червени отблясъци на запад бяха угаснали и над тресавището се бе спуснала нощ. Няколко плахи звезди блещукаха на лилавото небе.
— Един последен въпрос, Холмс — казах аз, като ставах. — Няма защо да имаме тайни помежду си. Какво значи всичко това? Каква е целта му?
Холмс отговори с глух глас:
— Убийство, Уотсън. Тънко обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би той да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един или най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любеща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!
Един страхотен писък, един продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Този страшен крясък смрази кръвта в жилите ми.
— Боже мой! — прошепнах аз. — Какво е това? Какво може да значи?
Холмс беше вече скочил и аз видях в отвора на колибата тъмните очертания на атлетическата му фигура. С приведени рамене и протегнат врат той се взираше в тъмнината.
— Шшшт — изсъска той. — Тихо.
Викът се чу ясно, защото беше много силен, но той идваше някъде отдалеч из мрачната пустош. Но ето, той отново долетя до слуха ни, по-близък, по-силен и по-настойчив отпреди.
— Къде е това? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?
— Мисля, че там — и аз посочих в тъмнината.
— Не, нататък.
Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега още по-близък и силен. И един нов звук се примеси с него — тихо, неясно хриптене, приятно и при все това страховито, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен ромон на морето.
— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано само не е твърде късно!
Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Сега, право пред нас, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши потискащата тишина на безветрената нощ.
Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.
— Той ни изпревари, Уотсън. Закъсняхме твърде много. — Не, не! Не може да бъде!
— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си. Но заклевам се, ако най-лошото се е случило, ще отмъстим!
Ние тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, промъквахме се през бодливите храсти, пухтяхме нагоре по височините и после се втурвахме надолу, придържайки се винаги към посоката, от която беше дошъл този страхотен вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато около себе си, но гъст мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на тази печална шир.
— Виждаш ли нещо?
— Нищо.
— Чакай! Какво е това?
Нисък стон долетя до нас. Там значи, вляво! От тази страна един скалист хребет завършваше с отвесна канара, която стърчеше над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Това беше проснат по очи човек с глава, превита надолу под страхотен ъгъл, с приподвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, щото в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който чухме, е означавал отлитането на душата му. Ние се наведохме над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс сложи ръка на нея, но веднага я отдръпна, като извика ужасено. Пламъкът на кибритената клечка, която той запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети нещо друго, което накара сърцата ни да замрат от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.
Та нима беше възможно да забравим този специфичен ръждивокафяв спортен костюм — същия, който той носеше, когато за първи път се видяхме на „Бейкър стрийт“? Макар и за момент, ние го забелязахме ясно, а после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.
— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.
— Аз съм по-виновен от тебе, Уотсън. За да изкарам докрай и да закръгля, така да се каже, този случай, аз пожертвувах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който ме е сполетявал в моята кариера. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всички мои предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам из тресавището?
— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Но къде е това чудовищно куче, което е причинило смъртта му? Може би в този момент се спотайва някъде между скалите. Ами Степлтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!
— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият умря от страх само при вида на този звяр, който той смяташе за свръхестествено същество, а другият свърши живота си, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звера има връзка. Обаче, като изключим звуците, които чухме, ние изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, той ще бъде в ръцете ми, преди да е изминал и ден.
Ние стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от това внезапно и непоправимо нещастие, което сложи печален край на целия наш дълъг и уморителен труд. После, когато луната изгря, ние се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нашият нещастен приятел, и оттам огледахме посребреното и същевременно мрачно тресавище. Надалеч, по посока на Гримпен, блещукаше една-единствена жълта светлинка. Това можеше да бъде само самотната къща на Степлтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.
— Защо не го заловим веднага?
— Работата ни не е завършена. Този човек е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Ако направим една погрешна стъпка, мерзавецът може да ни се изплъзне въпреки всичко.
— Тогава какво да правим?
— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към бедния ни приятел.
Двамата се спуснахме по стръмния склон и приближихме трупа, който се чернееше между посребрените камъни. Видът на тези мъчително сгърчени крайници накара сърцето ми да се свие от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.
— Трябва да изпратим за помощ, Холмс! Само двамата не можем да го носим през целия път до Баскервил Хол. Боже мой, да не си полудял!
Холмс се беше навел над тялото и изкрещя. После започна да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Та нима това беше моят сериозен и сдържан приятел? Сякаш дяволът беше влязъл в него.
— Брада! Брада! Той има брада!
— Брада?
— Това не е баронетът … това … Боже, та това е моят съсед, каторжникът!
С трескава бързина обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можеше да има никакво съмнение — това ниско чело и хлътналите животински очи. Действително това беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед там, между скалите, при светлината на свещта — лицето на Селдън престъпника.
Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството муза Америка. Обувките, ризата, кепето, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.
— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри — най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този човек. Обаче тук има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмнината, че кучето е по следите му?
— Той го е чул.
— Едно куче из тресавището едва ли би хвърлило този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки с това да бъде заловен отново. А ако съдим по продължителността на виковете му, той е разбрал още отдалеч, че кучето го преследва. Как е разбрал това?
— За мене по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всички наши предположения са правилни …
— Не съм допуснал такова нещо.
— Добре тогава … Защо това куче е пуснато тази нощ! Предполагам, че то не винаги се разхожда свободно из тресавището. Степлтън не би го пуснал, ако не е имал основания да мисли, че сър Хенри ще бъде навън.
— Моята загадка е по-трудна и от двете. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги една мистерия. Въпросът сега е, какво ще правим с тялото на този нещастен негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.
— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.
— Именно. Не се съмнявам, че двамата ще можем да го отнесем дотам. Хей, Уотсън, кой е този? Та това е самият той! Каква удивителна дързост! Не издавай с нищо нашите подозрения! Нито дума, иначе плановете ни ще рухнат!
През тресавището се приближаваше към нас някои и аз забелязах блещукането на пура. Луната го осветяваше, така че можах да различа подвижната фигура и леката походка на естественика. Като ни видя, той се спря и после отново продължи:
— А! Доктор Уотсън, нима това сте вие! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… боже мой! Какво е това? Някой ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!
Той се втурна покрай нас и се наведе над мъртвия човек. Чух го как тежко пое дъх и пурата падна от ръката му.
— Кой… кой е този? — запъна се той.
— Това е Селдън — избягалият от Принстаун.
Степлтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие учудването и разочарованието си. Той местеше острия си поглед ту към Холмс, ту към мене.
— Боже мой, какво ужасно нещо! Как се е случило това?
— Изглежда, че е паднал от тези скали и си е счупил врата. Приятелят ми и аз се разхождахме из тресавището и чухме вик.
— Аз също чух вик. Това ме накара да изляза. Обезпокоих се за сър Хенри.
— Защо именно за сър Хенри? — не се въздържах аз.
— Защото му бях предложил да намине към нас. Понеже не дойде, аз се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между впрочем — очите му отново заиграха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?
— Не — каза Холмс, — а вие?
— Не.
— Тогава защо питате?
— О, нали знаете историите, които разправят селяните за кучето-фантом и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.
— Не чухме нищо подобно — казах аз.
— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?
— Без съмнение тревогите и постоянният страх, че може да бъде открит, са помрачили разсъдъка му. В припадък на лудост той е тичал из тресавището, случайно е паднал оттука и си е счупил врата.
— Тази теория изглежда съвсем правдоподобна — каза Степлтън като че ли с облекчение. — А вие, мистър Шерлок Холмс, какво мислите за това?
Моят приятел се поклони.
— Много бързо разпознавате хората — каза той.
— Ние ви очакваме тук още откак дойде доктор Уотсън. Пристигате тъкмо навреме, за да видите една трагедия.
— Да, наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. А утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.
— О, вие се връщате утре?
— Така възнамерявам.
— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?
Холмс сви рамене:
— Човек не винаги постига такъв успех, на какъвто се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.
Моят приятел говореше с най-естествен и безучастен тон. Степлтън продължаваше да го гледа настойчиво. После се обърна към мене:
— Бих предложил да отнесем този нещастник до в къщи, но сестра ми така ще се изплаши, че не ми се иска да настоявам за това. Мисля, че ако го покрием с нещо, ще можем да го оставим тука до утре.
Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степлтън, ние се отправихме към Баскервил Хол, като оставихме естественика да си върви сам. Когато погледнахме назад, видяхме неговата бавно отдалечаваща се по тресавището фигура, а зад нея — черното петно върху посребрения склон, което показваше мястото, където лежеше човекът, завършил живота си така ужасно.
— Най-после се хванахме за гушите — каза Холмс, като вървяхме през тресавището. — Какво самообладание има този приятел! Как се окопити веднага, след като разбра, че жертва на неговия кроеж е станал съвсем друг човек. А това би трябвало да бъде зашеметяващ удар за него. Казах в Лондон, Уотсън, и сега пак повтарям: никога не сме кръстосвали шпагите си с такъв достоен противник.
— Съжалявам само, че те видя.
— И аз съжалявах отначало, но нямаше как да избегнем това.
— А как мислиш: сега, когато знае, че си тук, ще измени ли плановете си?
— Това може би ще го накара да бъде по-предпазлив или пък ще го принуди да се реши изведнъж на някоя отчаяна постъпка. Както повечето ловки престъпници, той сигурно се осланя твърде много на собствената си хитрост и си въобразява, че ни е изиграл окончателно.
— Защо не го арестуваме веднага?
— Драги ми Уотсън, ти си човек на действието. Изглежда, че само за това си роден. Каква полза ще имаме от това? Нямаме никакви доказателства против него, Ето, в това се състои неговата дяволска хитрост! Ако действуваше чрез някой човек, тогава можеше да се доберем до някакви улики, но сега, и да извадим кучето на бял свят, това съвсем няма да ни помогне, за да сложим въжето около врата на господаря му.
— Но тук несъмнено има престъпление.
— Нито следа от такова. Само предположения и догадки. В съда ще станем за смях, ако се явим там с такава история и такива „факти“.
— Имаме смъртта на сър Чарлз.
— Намерен мъртъв без никаква следа от насилие. Ти и аз знаем, че е умрял от страх, знаем също и какво го е изплашило, но как ще убедим в това дванадесетте тъпи съдебни заседатели. Къде е тук кучето? Къде са следите от зъбите му? Ние знаем, разбира се, че куче не хапе мъртъв човек и че сър Чарлз е умрял, преди още този звяр да се е нахвърлил върху него. Трябва обаче да докажем всичко това, а ние не сме в състояние да го направим.
— Е, а тази нощ?
— И тази нощ положението не е много различно. И сега няма пряка връзка между кучето и смъртта на този човек. Ние въобще не видяхме кучето. Само го чухме, но не можем да докажем, че е гонило именно каторжника. Пълна липса на мотивировка! Не, драги мой, ще трябва да се примирим с факта, че досега нямаме никакви улики за престъпление и поради това трябва да намерим такива дори ако е нужно да рискуваме.
— И какво предлагаш?
— Надявам се много на това, което мисиз Лаура Лайънс би могла да направи за нас, когато положението на нещата й стане ясно. Имам също и свой собствен план. Но нека не мислим за утрешния ден, макар да се надявам, че преди той да измине, ние ще имаме най-после надмощие.
Нищо повече не можах да измъкна от него; той вървя, потънал в мислите си, до самата врата на Баскервил Хол.
— Ще влезеш ли?
— Да, не виждам никакъв смисъл да се крия повече. Но… една последна дума, Уотсън: не казвай нищо на сър Хенри за кучето. Нека си мисли, че причината за смъртта на Селдън е такава, каквато на Степлтън му се искаше да вярваме, че е. Така той ще има повече мъжество за изпитанието, на което ще трябва да се подхвърли утре, щом е поел ангажимент (ако си спомням добре твоя отчет)да обядва у Степлтънови.
— Но и аз съм поканен у тях.
— Тогава ще трябва да им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. А сега, ако сме закъснели за обед твърде много, то поне за вечеря идваме тъкмо навреме.


Глава XIII
Залагане на мрежите

Като видя Шерлок Холмс, сър Хенри по-скоро се зарадва, отколкото учуди, защото от няколко дни насам се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна вежди, като видя, че моят приятел нито има багаж, нито пък се опитва да обясни липсата му. Веднага снабдихме Холмс с всичко необходимо и после, през време на закъснялата вечеря, разправихме на баронета онази част от нашите преживявания, която би следвало да знае.
На мене се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и жена му новината за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр — полудемон, но за нея той винаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина нещастен е онзи мъж, за когото поне една жена не би поплакала след смъртта му.
— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя в къщи с лошо настроение — каза баронетът. — Смятам, че заслужавам похвала за това, че спазих обещанието си. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, може би щях да прекарам по-весело тази вечер, защото Степлтън ме беше поканил да намина към тях.
— Да, щяхте да прекарате много по-весело, в това не се съмнявам — каза Холмс сухо. — Между другото вие, изглежда, не отдавате особено значение на това, че като видяхме човека със счупения врат, ние оплакахме вас.
Сър Хенри отвори широко очи:
— Но как така?
— Този окаян нещастник беше облечен във вашите дрехи. Страхувам се, че лакеят ви, който му ги е дал, може да има неприятности с полицията.
— Едва ли. Доколкото си спомням, те нямаха никакъв монограм!
— Това е цяло щастие за него, а фактически и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.
— Но какво става с нашата работа? — попита баронетът. — Можахте ли да се оправите в тази бъркотия? Откак дойдохме тука, на нас с Уотсън едва ли нещо ни е станало по-ясно.
— Мисля, че в скоро време ще бъда в състояние да ви изясня положението. Това беше изключително трудна и много забъркана работа. Има няколко пункта, които все още не са достатъчно осветлени, но и те също ще се изяснят.
— Ние имахме една преживелица, за която Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко тук е празно суеверие. Когато бях на Запад, съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, ще бъда готов да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.
— Смятам, че ако ми помогнете, ще му сложа намордник и ще го вържа много здраво.
— Каквото ми кажете да направя, ще го направя.
— Много добре. И ще искам също да изпълнявате всичко сляпо, без да питате непрекъснато за причините.
— Както ви е угодно.
— Ако изпълнявате всичко това, мисля, че има вероятност нашата малка проблема да бъде разрешена скоро. Не се съмнявам …
Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и така неподвижно, че приличаше на лице на вещо изваяна класическа статуя — олицетворение на съсредоточеност и увереност.
— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.
Когато отново ни погледна, разбрахме, че подтиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му беше все така неподвижно, но очите светеха радостно и ликуващо.
— Извинете, но не мога да сдържа възхищението, което изпитвам като познавач на изкуството — каза той, като посочи с ръка редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не е съгласен, че разбирам нещо от живопис, но това е от завист, защото нашите възгледи по този въпрос се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.
— Щастлив съм да чуя такова нещо от вас — каза сър Хенри, като гледаше с известна изненада приятеля ми. — Аз нямам претенции да разбирам много от тези неща и бих оценил по-добре един кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.
— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази леди със синята коприна е работа на Кнелер, а дебелият джентълмен с перуката — на Ренълдз. Всичките са фамилни портрети, нали?
— До един.
— Знаете ли имената на тези хора?
— Баримор ми ги набива в главата доста време, та мисля, че мога да кажа урока си отлично.
— Кой е този джентълмен с далекогледа?
— Това е контраадмирал Баскервил, който е служил при Родни в Западна Индия. Човекът със синьото палто и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисията при камарата на общините по времето на Пит.
— А този горделивец срещу мене? Този с черното кадифе и дантелата?
— О, с него трябва непременно да се запознаете. Той е причината за всички наши нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Него едва ли ще забравим някога.
Аз гледах портрета с интерес и известно учудване.
— Боже мой! — извика Холмс. — Та той изглежда съвсем тихичък и кротък човек, но мога да кажа, че в погледа му се крие нещо демонично. Аз си го представях по-едър и с разбойническа физиономия.
— Портретът е автентичен, в това няма съмнение, защото на гърба е написано името и дата 1647 год.
До края на вечерята Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна погледа си от него. Обаче чак по-късно, когато сър Хенри си отиде, можах да разбера интимната мисъл на Холмс. Със свещ в ръка той ме заведе обратно в хола и повдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.
— Забелязваш ли нещо?
Заразглеждах широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици коса и бяла дантелена яка. Това лице не беше жестоко, а само студено, строго и малко надуто, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.
— Не ти ли напомня някой твой познат?
— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.
— Може би това е само внушение. Почакай за момент.
Той се качи на един стол и като държеше свещта в лявата ръка, със сгъната дясна закри широкополата шапка и дългите къдрици.
— Сили небесни! — извиках аз изумен.
От платното ме гледаше лицето на Степлтън.
— Аха, видя ли го сега? Очите ми са привикнали да отделят лицата от украшенията, които ги заобикалят. Най-важното качество за един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.
— Но това е поразително! Сякаш е Степлтъновият портрет!
— Ето ти интересен пример за превъплъщение, което, изглежда, е не само физическо, но и духовно. Достатъчно е човек да започне да изучава фамилни портрети, за да стане привърженик на доктрината за прераждането. Степлтън също е Баскервил, това е очевидно.
— С претенции за наследство?
— Точно така. Тази случка с портрета ни даде в ръцете най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен, както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ние ще го прибавим към нашата колекция на „Бейкър стрийт“.
Като се отдалечаваше от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че това винаги предвещава зло за някого.
Станах рано сутринта, но Холмс, изглежда, беше на крак отдавна, защото, като се обличах, го видях, че се връща отнякъде по алеята.
— Да, днес ще имаме богат лов — забеляза той, като потриваше радостно ръце. — Всички мрежи са на мястото си и изтеглянето им ще започне скоро. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или тя се е измъкнала през мрежата.
— Беше ли вече из тресавището?
— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да ви обещая, че никой от вас няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се също с моя верен Картрайт, защото ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, той положително щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче над гроба на господаря си.
— Какъв е следващият ход?
— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!
— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който с началник-щаба си изготвя плана за сражението.
— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.
— Аз също.
— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степлтънови.
— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и аз съм уверен, че ще ви се зарадват много.
— За съжаление Уотсън и аз ще трябва да отидем в Лондон.
— В Лондон?
— Да. Смятам, че в настоящия момент там ще бъдем по-полезни.
Лицето на баронета се удължи.
— Надявах се, че ще останете при мене, докато изкараме докрай тази работа. Когато човек е сам, Баскервил Хол и тресавището не са много приятни места.
— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате това, което ви казвам. Можете да кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но поради неотложна работа се е наложило да отидем в града. Надяваме се да се върнем в Девъншир много скоро. Ще им предадете това, нали няма да забравите?
— Щом настоявате.
— Друг избор нямаме, уверявам ви.
По сбърчените вежди на баронета разбрах, че беше дълбоко засегнат от нашето заминаване, което смяташе за дезертьорство.
— Кога искате да тръгнете? — попита той студено.
— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степлтън, в която ще му се извиниш, че не можеш да отидеш.
— Няма да е лошо да дойда и аз в Лондон с вас — каза баронетът. — Защо трябва да седя тука сам?
— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите това, което ви кажа, а аз ви казвам да останете.
— Добре тогава, ще остана!
— Още едно наставление: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Обаче изпратете кабриолета обратно, а на Степлтън кажете, че възнамерявате да се върнете пеша.
— Пеша през тресавището?
— Да.
— Но това е нещо, което вие толкова пъти сте ме предупреждавали да не правя!
— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, не бих ви карал да правите това и после то е много необходимо.
— Тогава ще го направя.
— А ако цените живота си, не минавайте през тресавището от другаде освен по правата пътека, която води от Мерипит хаус до Гримпенския път и е най-пряката пътека за към вас.
— Ще изпълня това, което казвате, точно.
— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуската тръгнем колкото е възможно по-скоро, за да можем да стигнем в Лондон следобед.
Бях много учуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степлтън, че ще си заминава на другия ден. А и през ум не ми беше минало, че ще иска и аз да вървя с него, нито пък можех да разбера как така ще отсъствуваме и двамата в един момент, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше нищо друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, ние си взехме сбогом с нашия опечален приятел и след два часа бяхме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.
— Някакви заповеди, сър?
— Ще вземеш този влак за към града, Картрайт. Щом пристигнеш, ще пратиш от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил, с която ще му съобщиш, ако е намерил бележника ми, който съм забравил, да ми го изпрати с препоръчана поща.
— Да, сър.
— Сега иди попитай в пощенската станция дали има някакво известие за мене.
Момчето се върна с една телеграма, която Холмс ми подаде. Тя гласеше: „Идвам със заповед за арестуване. Пристигам пет и четиридесет — Лестрейд.“
— Това е в отговор на моята телеграма от тази сутрин. Смятам, че той е най-добрият от професионалните детективи и неговата помощ може да ни потрябва. Сега, Уотсън, мисля, че най-добре ще уплътним времето си, като посетим твоята позната мисиз Лаура Лайънс.
Неговият план на действие започна да ми става ясен. Той искаше да използува баронета, за да убеди Степлтън, че наистина сме заминали, а ние всъщност ще се върнем вероятно в момента, когато ще бъдем най-необходими. Ако сър Хенри спомене пред Степлтънови за телеграмата му от Лондон, това ще разсее и последните им съмнения. Струваше ми се, че вече виждам как нашите мрежи се събират все повече и повече около зъбатата щука.
Мисиз Лаура Лайънс беше в работната си стая и Шерлок Холмс започна разговор с такава откровеност и непосредственост, че тя значително се учуди.
— Аз разследвам обстоятелствата, с които е била съпроводена смъртта на покойния сър Чарлз Баскервил — каза той. — Приятелят ми доктор Уотсън ме осведоми за това, което вече сте казали във връзка с тази работа, а също и за това, което сте премълчали.
— Какво съм премълчала? — попита тя предизвикателно.
— Признали сте, че сте помолили сър Чарлз да бъде при вратата в десет часа, а ние знаем, че това е мястото и часът на неговата смърт. Премълчали сте връзката между тези два факта.
— Няма никаква връзка.
— В такъв случай съвпадението би било наистина поразително. Но аз мисля, че в края на краищата ще успеем да установим тази връзка. Искам да бъда напълно откровен с вас, мисиз Лайънс. Ние считаме, че в случая има убийство, а уликите са такива, че под отговорност може да бъде привлечен не само вашият приятел Степлтън, но и неговата съпруга.
Дамата скочи от стола.
— Неговата съпруга! — изкрещя тя.
— Този факт не е вече тайна. Особата, която минава тука за сестра на Степлтън, е в действителност негова жена.
Мисиз Лайънс седна отново. Ръцете й стискаха конвулсивно дръжката на стола и аз видях как от това розовите й нокти станаха бели.
— Негова съпруга! — повтори тя. — Негова съпруга! Та нали не беше женен?
Шерлок Холмс сви рамене.
— Докажете ми! Докажете ми! И ако вие направите това! …
Свирепият блясък в очите й говореше по-добре от думите.
— Готов съм да го направя — каза Холмс, като извади от джоба си някакви книжа. — Ето ви снимка на тази двойка, направена в Йорк преди четири години. На гърба има надпис „Мистър и мисиз Ванделър“, но няма да е трудно да познаете както него, така и нея, ако сте я виждали. А тук имам три документа, подписани от хора, заслужаващи пълно доверие. В тях са описани мистър и мисиз Ванделър, които по това време са държали частното училище „Сент Оливър“. Прочетете ги и ще престанете да се съмнявате в идентичността на тези хора.
Тя прегледа книжата, а след това ни погледна с неподвижното застинало лице на отчаяна жена.
— Мистър Холмс — каза тя, — този човек ми предложи да се оженим при условие, че получа развод от мъжа си. Той ме е лъгал, подлецът му с подлец, по всевъзможни начини! Нито дума от това, което ми е казвал, не е била вярна. Но защо? Защо? Аз си въобразявах, че всичко е правил единствено заради мене. Но сега разбирам, че не съм била нищо друго освен оръдие в неговите ръце. Защо трябва да бъда вярна на човек, който никога не ми е бил верен? Защо да се мъча да го предпазя от това, което неговите злодеяния влекат след себе си? Питайте ме, каквото искате, и аз нищо няма да скрия. Заклевам ви се само в едно: когато писах писмото, не съм и сънувала, че това ще навлече някаква беда на стария джентълмен, който беше най-добрият ми приятел.
— Вярвам ви напълно, госпожо — каза Шерлок Холмс. — Споменът за тези събития сигурно ще ви причини болка и може би ще е по-леко за вас, ако аз разправям всичко, а вие можете да ме поправите, в случай че направя някоя съществена грешка. Степлтън ви внуши да напишете това писмо, нали?
— Той дори ми го продиктува.
— Предполагам, той се е мотивирал с това, че ще получите помощ от сър Чарлз за съдебните разноски, свързани с вашия развод.
— Именно.
— И после, след като сте изпратили писмото, ви е убедил да не отивате на срещата?
— Каза ми, че честолюбието му щяло да бъде накърнено, ако някой друг Даде пари за такова нещо, и въпреки че самият той бил беден човек, щял да пожертвува и последното си пени, за да бъдат премахнати пречките, които ни делят един от друг.
— Той, изглежда, е много последователна личност. И после вие не чухте нищо повече, докато не прочетохте във вестника съобщението за смъртта?
— Да.
— А той ви накара да се закълнете, че няма да казвате нищо за срещата ви със сър Чарлз?
— Да. Каза, че смъртта на сър Чарлз била много загадъчна, и аз сигурно ще бъда заподозряна, ако този факт излезе наяве. Това ме изплаши и реших да мълча.
— Така. Но вие имахте известни подозрения, нали?
Тя наведе очи, като се двоумеше.
— Аз го знаех що за човек е — каза тя, — но ако беше честен към мене, винаги щях да му бъда предана.
— Мисля, че, общо взето, вие сте се отървали щастливо. Държали сте го в ръцете си, той е знаел това, и все пак сте жива. През последните месеци вие сте вървели по края на пропастта. Сега можем да ви кажем довиждане, мисиз Лайънс, а в скоро време вероятно ще се видим пак.
— Нашият случай се оформя вече и трудностите една след друга изчезват — каза Холмс, докато стояхме, очаквайки пристигането на експреса от Лондон. — Скоро ще бъда в състояние да обобщя само с няколко думи това най-сензационно и единствено по рода си престъпление на нашето време. Криминалистите ще си спомнят подобните случаи в Гродно, Малорусия, през 1866 г. и, разбира се, убийствата на Андерсън в Северна Каролина, САЩ, но нашият случай има някои съвсем своеобразни особености. Дори и сега все още нямаме ярки улики против този толкова коварен човек. Но ще бъда много изненадан, ако тази нощ всичко не се изясни окончателно.
Лондонският експрес навлезе с грохот в гарата и от един от първокласните вагони скочи нисък жилав човек, приличен на булдог. Ръкувахме се и по благоговейния поглед, с който детективът гледаше моя другар, разбрах веднага, че Лестрейд е разбрал много неща след ония дни, когато те за първи път работиха съвместно. Аз отлично си спомнях презрението, което предизвикаха у този човек на действието логическите изводи на теоретика.
— Нещо голямо, а? — попита Лестрейд.
— Най-грандиозното от години насам. Имаме два часа, преди да мислим за тръгване. Смятам, че можем да ги оползотворим, като през това време се нахраним, а после, Лестрейд, ще ти сервирам порция чист нощен дартмурски въздух, който ще прочисти дробовете ти от лондонската мъгла. Никога не си бил насам, нали? А в такъв случай предполагам, че няма да забравиш първото си посещение.

Глава XIV
Баскервилското куче

Един от недостатъците на Шерлок Холмс, ако това въобще може да се нарече недостатък, беше, че той страшно мразеше да доверява изцяло плановете си на когото и да било, преди да е настъпил моментът за тяхното изпълнение. Това несъмнено се дължеше отчасти на властната натура на този човек, който обичаше да упражнява своето влияние над околните и да ги изненадва, и отчасти на професионалната му предпазливост, която го караше да не поема никога каквито и да било рискове. Това обаче беше много неприятно за тези, които работеха като негови агенти и помощници.
Често бях патил от тази негова черта, но никога така мъчително, както през това дълго пътешествие в тъмнината. Бяхме изправени пред голямо изпитание. Предстоеше ни най-после да нанесем решителния удар и въпреки това Холмс не казваше нищо и аз можех само да гадая хода на нашите действия. Вече тръпнех от нервно напрежение, когато най-после хладният вятър в лицето и тъмните голи простори от двете страни на тесния път ми подсказаха, че сме отново в тресавището. Всяка крачка на конете и всяко завъртане на колелата ни приближаваха все повече към кулминационната точка на това приключение.
Коларят на кабриолета, когото бяхме наели, ни пречеше да приказваме по нашата работа, така че водехме някакъв банален разговор, когато нервите ни се бяха опънали от възбуда и напрежение. След цялата тази изкуствена сдържаност за мене беше истинско облекчение, когато най-после минахме край къщата на Франклънд и разбрах, че наближаваме Баскервил Хол и сцената, където щеше да се разиграе действието. Не спряхме пред входа, а слязохме чак при вратата на алеята с тисовете. Платихме на коларя и го отпратихме незабавно обратно за Кумб Трейси, а ние поехме към Мерипит хаус.
— Въоръжен ли сте, Лестрейд?
Дребничкият детектив се усмихна.
— Щом имам панталони, значи имам и заден джоб, а щом имам заден джоб, значи в него има нещо.
— Отлично! Приятелят ми и аз също сме готови за всякакви изненади.
— Вие много мълчите по тази работа, мистър Холмс. В какво се състои играта?
— Игра на чакане.
— Това място не изглежда много весело, честна дума — каза детективът и потръпна, като огледа мрачните склонове на хълмовете и мъглата, която като огромно езеро се разстилаше над Гримпенското мочурище. — Виждам пред нас светлините на някаква къща.
— Това е Мерипит хаус — крайната цел на нашето пътешествие. Ще ви моля да ходите на пръсти и да говорите само шепнешком.
Ние се придвижвахме предпазливо по пътеката, приближавайки постепенно къщата, но на около двеста ярда от нея Холмс ни спря.
— Достатъчно — каза той. — Тези скали отдясно представляват прекрасно прикритие.
— Тук ли ще чакаме?
— Да. Ще устроим тук малка засада. Спуснете се в тази падина, Лестрейд. Ти си влизал в къщата, нали, Уотсън? Можеш ли да ми кажеш разположението на стаите? Какви са тези прозорци с решетките в този край?
— Мисля, че това са прозорците на кухнята.
— А другият там, който свети така ярко?
— Това положително е столовата.
— Транспарантите са вдигнати. Ти познаваш най-добре гънките на местността. Изпълзи тихо нататък и виж какво правят. Но за бога, гледай да не разберат, че ги наблюдаваш!
Изминах на пръсти пътечката, сниших се зад ниската стена, която ограждаше недораслата овощна градина, и като пълзях в сянката й, стигнах до мястото, откъдето можех да погледна през прозореца.
В стаята имаше само двама души — сър Хенри и Степлтън. Те седяха край кръглата маса един срещу друг, обърнати с профил към мене. И двамата пушеха пури, а пред тях имаше кафе и вино. Степлтън говореше оживено, но баронетът изглеждаше блед и разсеян. Може би беше подтиснат от мисълта, че ще трябва да се върне сам през зловещото тресавище.
Докато ги наблюдавах, Степлтън стана и напусна стаята, а сър Хенри си напълни чашата и се облегна на стола, смучейки пурата си. Чух изскърцване на врата и хриплив шум от обувки по чакъла. Стъпките минаха по пътеката от вътрешната страна на стената близо до мястото, където се бях притаил. Като погледнах иззад стената, видях, че естественикът се спря пред вратата на една барака в ъгъла на градината. Ключът щракна в ключалката и когато Степлтън влезе, отвътре се чу някакъв особен шум от боричкане. Той стоя вътре само една-две минути, след което чух още веднъж завъртането на ключа и естественикът мина край мен и влезе отново в къщата. Видях го, че пак отиде при госта си, и изпълзях тихо назад към мястото, където ме чакаха моите другари, за да им кажа какво бях видял.
— Значи, Уотсън, казваш, че дамата не е там? — попита Холмс, когато свърших рапорта си.
— Да.
— Къде може да бъде тогава? Никоя от стаите не свети освен кухнята.
— И аз не мога да си представя къде е.
Вече казах, че над голямото Гримпенско мочурище беше паднала гъста бяла мъгла. Ниска, плътна и рязко очертана, тя пълзеше бавно към нас, ограждайки ни постепенно от тази страна като стена. Лунната светлина я правеше подобна на голямо блестящо ледниково поле, над повърхността на което стърчаха само върховете на далечните канари като морени, носени от него.
Холмс, който беше обърнал глава нататък и наблюдаваше тази лениво пълзяща стена, промърмори нетърпеливо:
— Тя се движи към нас, Уотсън!
— Има ли значение това?
— Много голямо — единственото нещо на света, което би могло да обърка плановете ми. Той не може да се забави много. Часът е вече десет. Нашият успех, а дори и животът на сър Хенри зависят до известна степен от това, дали той ще си тръгне, преди мъглата да стигне до пътеката.
Над нас нощта беше ясна и чудно хубава. Звездите блестяха студено, а целият пейзаж се къпеше в меката и сякаш плаха светлина на полумесеца. Пред нас се чернееше къщата, а начупеният покрив и настръхналите й комини се открояваха рязко на небето, обсипано сякаш със сребърен прах. Широките златни ивици светлина от долните прозорци пресичаха градината и се губеха из тресавището. Една от тези ивици внезапно изчезна. Слугите бяха напуснали кухнята. Остана само лампата в столовата, където двамата — жадният за кръв домакин и нищо неподозиращият гост, все още бъбреха, пушейки пурите си.
С всяка измината минута тази бяла пухеста маса, която покриваше половината от тресавището, се приближаваше все по-близо и по-близо към къщата. Първите прозрачни кълбенца вече се виеха в златния квадрат на осветения прозорец. Стената откъм другия край на градината вече не се виждаше и само дърветата стърчаха над този водовъртеж от бяла пара. Видяхме как кълбенцата мъгла изпълзяха от двете страни на къщата и се сляха бавно отпред в плътна стена, над която само горният етаж и покривът останаха да плуват като чудноват кораб в някакво фантастично море.
Холмс гневно удари с ръка по скалата пред нас и тупна с крак от нетърпение.
— Ако след четвърт час той не излезе, пътеката ще бъде покрита с мъгла. А след половин час няма да можем да различим дори и собствените си ръце.
— Да се придвижим малко назад на по-високо място, а?
— Да, смятам, че ще е по-добре.
Мъглата плуваше напред, а ние отстъпвахме пред нея, докато се отдалечихме на половин миля от къщата, но това гъсто бяло море с посребрена от луната повърхност продължаваше да се разлива бавно и неумолимо към нас.
— Отдалечихме се твърде много — каза Холмс. — Това е рисковано, защото той може да бъде застигнат, преди да дойде до нас. Каквото и да става, ще трябва да останем тук. — Той коленичи и долепи ухо до земята:
— Слава богу! Струва ми се, че идва.
Звук от бързи стъпки наруши тишината на тресавището. Като се криехме между скалите, ние се взирахме напрегнато в посребрената отгоре стена пред нас. Стъпките започнаха да се чуват все по-ясно и по-ясно и изведнъж от мъглата, като иззад завеса, се появи човекът, когото чакахме. Като видя над себе си ясното звездно небе, той се огледа изненадано. После закрачи бързо по пътеката, мина близо край нас и продължи нагоре по дългия склон. Като вървеше, той непрекъснато се озърташе назад, поглеждайки ту през едното, ту през другото си рамо, сякаш беше нещо неспокоен.
— Ссст — изсъска Холмс и чух остър звук от зареждане на пистолет. — Внимавайте! То идва!
Някъде из пълзящата към нас маса се зачу слаб, но отчетлив и ситен тропот. Мъглата беше на петдесет ярда от нас и ние тримата се бяхме втренчили нататък и недоумявахме какво ли чудовище ще изхвръкне от нея. Аз стоях до Холмс и погледнах за миг лицето му. То беше бледо, но тържествуващо, а очите блестяха силно на лунната светлина. Но внезапно те изскочиха от орбитите си и се вторачиха неподвижно, а устата му се разтвори от изумление. В същия момент Лестрейд изкрещя от ужас и се хвърли ничком на земята. Аз скочих на крака и безжизнената ми ръка сграбчи инстинктивно револвера, но умът ми се парализира при вида на чудовището, което изскочи от прикритието на мъглата. Да! Това беше куче. Огромно, черно като катран куче, но такова куче никой смъртен никога не е виждал. От зиналата му уста излизаше огън, очите му пламтяха и изпущаха искри, а по муцуната му и по козината около главата и врата играеха пламъци. В налудничавите съновидения на някой болен мозък никога не би могло да се роди видение по-чудовищно, по-страхотно и по-сатанинско от това адско изчадие със свирепа муцуна, което изскочи срещу нас от мъглата.
С огромни скокове огромното черно създание се носеше по пътеката, следвайки упорито стъпките на нашия приятел. Този призрак така ни беше парализирал, че възвърнахме самообладанието си едва когато ни отмина. Тогава Холмс и аз стреляхме едновременно и чудовищният рев, който нададе животното, ни даде да разберем, че поне един от двамата го беше улучил. То обаче не се спря, а продължи да се носи напред. Далече по пътеката ние видяхме сър Хенри. Обърнал глава назад, с осветено от луната мъртвобледо лице и ръце, вдигнати нагоре от ужас, той гледаше безпомощно страшилището, което го преследваше.
Но този рев, който кучето нададе от болка, разпръсна всичките ни страхове. Ако то е уязвимо, значи е смъртно, а щом можахме да го раним, ще можем и да го убием.
Никога не съм виждал човек да тича така, както Холмс тича тази нощ. Винаги съм минавал за много бърз в краката, но той ме изпревари с толкова, с колкото аз изпреварих дребничкия детектив. Докато хвърчахме по пътеката, пред нас се разнасяха един след друг крясъците на сър Хенри и глухото ръмжене на кучето. Аз се появих тъкмо навреме, за да видя как зверът се хвърли върху жертвата си и като я повали на земята, я сграбчи за гърлото, Но в същия миг Холмс изпразни пет патрона в хълбока на животното. То нададе последен агонизиращ рев, щракна злобно със зъби във въздуха и се търкулна по гръб, като махаше яростно с черните си лапи, а после се отпусна на една страна. Запъхтян, аз се надвесих над него и опрях револвера в страшната му светеща глава, но не стана нужда да натискам спусъка. Гигантското куче беше мъртво.
Сър Хенри лежеше безчувствено там, където беше паднал. Разкъсахме яката му и като видя, че няма никаква рана и се убеди, че го бяхме спасили навреме, Холмс изрече някаква благодарствена молитва. Клепачите на нашия приятел потрепнаха и той направи едва забележимо усилие да се помръдне. Лестрейд пъхна между зъбите му шишенцето си с коняк и след миг ни погледнаха две уплашени очи.
— Боже мой! — прошепна баронетът. — Какво беше това? О, небеса, какво беше това?
— Каквото и да е било, то е мъртво — каза Холмс. — С привидението, което преследваше вашия род, е свършено веднъж завинаги.
Чудовището, което лежеше пред нас, внушаваше страх дори само с големината и силата си. То не беше чист блъд хаунд*, нито чист мастиф, а сигурно мелез от двете породи — страшен свиреп пес с големина на млада лъвица. Макар и умряло, от огромните му челюсти все още излизаше синкав пламък, а малките хлътнали зли очи бяха заобиколени с огнени кръгове. Докоснах с ръка светещата му муцуна и когато я отдръпнах, видях, че пръстите ми също светнаха, заблестяха в тъмнината.
[* Порода кръвожадно куче със силно развито обоняние. Б. пр.]
— Фосфор — казах аз.
— Да. Някакъв хитро измислен препарат — потвърди Холмс, като подуши умрялото животно. — Без никаква миризма, която би попречила на обонянието му. Ние ви дължим голямо извинение, сър Хенри, задето ви изложихме на такъв ужас. Аз се бях приготвил за борба с куче, но не с такова чудовище. А и мъглата беше близко, та нямахме време да го посрещнем както трябва.
— Вие спасихте живота ми.
— Но преди това станахме причина той да бъде застрашен. Имате ли достатъчно сили, за да станете?
— Дайте ми още една глътка от този коняк и ще бъда готов на всичко. Така! Сега с ваша помощ ще мога да стана. Какво възнамерявате да правите?
— Да ви оставим тука. Не сте във форма за повече приключения през тази нощ. Ще ни чакате и после някой от нас ще се върне с вас до Баскервил Хол.
Баронетът се опита да стъпи на крака, но все още беше мъртвоблед и всичките му крайници трепереха. Ние го отведохме до една скала и той седна там, треперейки, закрил лице с ръцете си.
— Сега ще ви оставим — каза Холмс. — Трябва да свършим останалата част от работата, а всяка минута е ценна. Престъплението е налице, липсва ни само престъпникът.
— Вероятността да го намерим в къщата е едно на хиляда — продължи Холмс, като забързахме обратно по пътеката. — Изстрелите трябва да са му подсказали, че играта е свършена.
— Ние бяхме доста далеч от къщата, а и мъглата заглушава звука.
— Той е последвал кучето, за да го прибере после, в това можеш да бъдеш сигурен. Да! Той е избягал през това време, но ще претърсим къщата, за да се уверим.
Входната врата беше отворена и ние се втурнахме вътре, тичайки от стая в стая за учудване на стария разтреперан слуга, който ни срещна в коридора. Светлина нямаше никъде освен в столовата, откъдето Холмс взе лампата и не остави нито едно ъгълче от къщата непретърсено. От човека, когото търсехме, нямаше нито следа. На горния етаж обаче вратата на една от спалните беше заключена.
— Има някой вътре — извика Лестрейд. — Чувам някакъв шум. Отваряйте тази врата!
Отвътре долетя слаб стон и шумолене. Холмс ритна с крак бравата и вратата отхвръкна. С револвери в ръце, и тримата нахълтахме в стаята. Но и тук нямаше никаква следа от дръзкия отчаян злодей, когото се надявахме да намерим. Вместо него пред нас стоеше нещо така странно и неочаквано, че за момент се спряхме, зяпнали от учудване:
Тази стая беше превърната в малък музей. По стените висяха наредени кутии със стъклени похлупаци, които съхраняваха колекции от пеперуди и молци — любимото развлечение на тази сложна и престъпна натура. В средата на стаята стърчеше една подпора, която е била поставена някога, за да поддържа проядената от червеи греда, простираща се от единия край на покрива до другия. Към тази подпора беше вързан човек, така пристегнат и омотан с чаршафи, че в първия момент не можехме да кажем дали това е мъж, или жена. Един пешкир беше прехвърлен през шията и вързан отзад за гредата. Друг закриваше долната част на лицето, като оставяше открити само двете тъмни очи — очи, гледащи ни въпросително и пълни с тъга, срам и ужас. За миг разкъсахме пешкира, за да освободим устата, размотахме чаршафите и пред нас на пода се строполи мисиз Степлтън. Красивата й глава се отпусна на гърдите и аз видях върху врата й ясна червена следа от милувка с камшик.
— Животно! — извика Холмс. — Лестрейд! Шишето с коняка! Сложете я на стола! Припадна от мъченията и от изтощение.
Тя отново отвори очи.
— Спаси ли се? — попита тя. — Избяга ли?
— Той не може да ни избяга, госпожо.
— Не, не питам за мъжа си. Сър Хенри… спасен ли е?
— Да.
— А кучето?
— То е мъртво.
От нея се откъсна дълга въздишка на облекчение:
— Слава богу! Слава богу! О, този негодник! Вижте как се отнасяше с мене.
Тя дръпна ръкавите си и ние с ужас видяхме, че целите й ръце са покрити със синини.
— Но това е нищо! Нищо! Той омърси и измъчи душата и сърцето ми. Докато у мене все още тлееше надеждата, че ме обича, понасях всичко — и лошите обноски, и самотата, и живота, пълен с лъжи, всичко, всичко! Но сега разбирам, че дори и в любовта аз съм била наивница и сляпо оръдие в ръцете му.
Както говореше, тя избухна в сподавено ридание.
— Няма нищо, за което да храните добри чувства към него, госпожо — каза Холмс. — Затова, кажете ни къде можем да го намерим. Ако въобще някога сте му помогнали в злодеянията, сега помогнете и на нас, за да изкупите вината си.
— Той може да е избягал само на едно място — отговори тя — На един остров, в самото сърце на мочурището, има стар калаен рудник. Там държеше той кучето си и беше направил някои приготовления, за да има убежище в случай на нужда. Само там може да е избягал.
Мъглата се беше лепнала о стъклото като бяла вата. Холмс поднесе лампата към прозореца.
— Вижте — каза той, — Тази вечер никой не би могъл да се промъкне през Гримпенското мочурище.
Тя се засмя и плесна с ръце. В усмивката и в очите и се четеше злорадство.
— Нататък той може би ще намери пътя, но никога няма да може да се върне — възкликна тя. — В такава нощ как може да види колчетата, които показват пътя? Ние ги поставихме заедно, той и аз, за да отбележим пътя през мочурището. Ах, ако ги бях извадила днес! Тогава той положително щеше да бъде в ръцете ви.
Явно беше, че докато не се вдигне мъглата, преследването би било безсмислено. Междувременно ние оставихме Лестрейд като пълновластен господар на къщата, а Холмс и аз отведохме баронета в Баскервил Хол. Не можеше вече да крием от него историята на Степлтънови и когато сър Хенри научи истината за жената, която обичаше, посрещна този удар мъжествено. Но вследствие сътресението от нощната преживелица нервите му бяха разстроени и до сутринта той лежа трескав, с висока температура под грижите на доктор Мортимър. Едва след околосветското пътуване, което те двамата направиха по-късно, сър Хенри отново стана бодър и жизнерадостен човек — такъв, какъвто беше, преди да наследи прокълнатия имот.
А сега аз се приближавам към края на тази необикновена повест, в която се опитах да накарам читателя да сподели с нас всички тези смътни догадки и неопределени страхове, които така Дълго помрачаваха живота ни и завършиха толкова трагично.
На сутринта след смъртта на кучето мъглата се вдигна и мисиз Степлтън ни поведе към откритата от тях пътека, която минаваше през мочурището. Тази жена с такова нетърпение и радост ни водеше по следите на мъжа си, че едва сега ни стана напълно ясно колко ужасен е бил животът й с него. Ние я оставихме на едно тясно полуостровче от твърда торфена почва, което се вдаваше в разпрострялата се пред нас тиня. Оттук нататък малки, забити тук-таме колчета показваха пътеката, която вървеше зигзагообразно през обраслите с тръстика бабуни, измежду покритите със зелен накип бездни и отвратителните локви тиня, които препречваха пътя на незапознатия с тези места. Разлагащият се камъш и буйните, покрити с кал водорасли изпущаха миризма на гнило и тежки зловонни пари, които ни удряха в носа.
Неведнъж някоя погрешна стъпка ставаше причина да затъваме до колене в тъмната, едва потрепваща тиня, след което повърхността й се надипляше от леки концентрични вълни, които се разнасяха надалеч. Тя ни дебнеше с лепкавата си прегръдка на всяка крачка и когато потъвахме в нея, ни се струваше, че някаква злостна ръка ни тегли надолу към гадните й дълбини — толкова жестока и силна беше тази прегръдка.
Ние намерихме само едно доказателство, което ни показа, че и някой друг беше минал преди нас по този опасен път. Нещо черно стърчеше сред кичур блатна трева, който му пречеше да потъне в тинята. Когато Холмс стъпи встрани от пътеката, за да го вземе, потъна до кръста и ако не бяхме там да го измъкнем, кракът му едва ли вече щеше да стъпи някога на твърда почва. Той размаха във въздуха стара черна обувка. Отвътре тя имаше щемпел: „Мейърс — Торонто“.
— Това си струва една кална баня — каза той. — Ето загубената обувка на сър Хенри.
— Хвърлена тук от Степлтън, когато е бягал.
— Точно така. Тя е останала у него, след като я е употребил, за да насочи кучето по следите на сър Хенри. После, като е разбрал, че играта е свършена, той е побягнал, държейки я все още в ръцете си, и когато е стигнал дотук, я е хвърлил. Сега поне знаем, че до това място той е стигнал благополучно.
Повече от това обаче не бе ни съдено да узнаем, въпреки че за много неща можехме да се досетим. Сред мочурището нямаше никаква възможност да открием следи от стъпки, защото тинята веднага се разстилаше върху тях, но когато най-после стигнахме по-твърда почва, ние нетърпеливо заоглеждахме земята, но не забелязахме нищо. Ако земята казваше истината, значи Степлтън въобще не беше стигнал убежището си на острова, към което се е стремил, промъквайки се през мъглата в тази последна за него нощ. Някъде, в самото сърце на тресавището, сред коварната тиня на Гримпенското мочурище, което го беше погълнало, бе погребан завинаги този студен, жестокосърдечен човек.
Ние намерихме немалко следи от него на опасания от тиня остров, където е криел свирепия си съюзник. Един огромен скрипец и шахта, запълнена до половината с боклуци, показваха, че тук някога е било рудник. Край него имаше разпаднали се останки от бараките на миньорите, които без съмнение са били прокудени от вонящите изпарения на блатистата местност. В една от тези бараки скобата, синджирът и купът оглозгани кости показваха, че тук е било затваряно кучето. Сред боклука се валяше скелет с кичур кафяви косми, залепнал към него.
— Куче — каза Холмс. — Боже мой! Къдравият спаниел! Горкият Мортимър никога няма да види вече любимеца си. Струва ми се, че тук няма никаква тайна, в която да не сме вникнали. Степлтън е криел кучето, но не е могъл да заглуши неговия лай и оттук се е разнасял онзи вой, който не беше приятен за слушане дори денем. При непредвидени случаи той е могъл да го държи и в бараката в Мерипит хаус, но това е било рисковано и естественикът се е решил да го направи само в деня, когато е сметнал, че всички негови усилия ще завършат успешно. Тази паста в консервената кутия е без съмнение светещата смес, с която е мазано кучето. На тази мисъл го е навела, разбира се, легендата за чудовищното куче и желанието му да умъртви стария сър Чарлз чрез уплаха. Сега не е чудно, че злощастният каторжник бягаше и крещеше, когато е видял в тъмнината, че такова чудовище тича по следите му. Същото направи и нашият приятел, а и ние не бяхме далеч от това. Много хитро измислено. Да оставим настрана факта, че е имал възможност да убива жертвите си посредством кучето, но кой селянин би дръзнал да се запознае по-отблизо с такова създание, след като поне веднъж го е видял в тресавището? А това се е случвало на мнозина. Аз казах това в Лондон, Уотсън, и пак ще повторя: никога не ни се е случвало да преследваме човек, по-опасен от този, който сега лежи там — и той протегна дългата си ръка към огромната, изпъстрена със зелени петна тинеста шир, която се простираше в далечината, за да се слее накрая с червеникавокафявите торфени склонове.


Глава XV
Поглед назад

Беше краят на ноември. Една хладна и мъглива вечер Холмс и аз седяхме край лумналия огън в нашата приемна на „Бейкър стрийт“. След трагичната развръзка, с която завърши нашето посещение в Девъншир, той бе заангажиран с две дела от особена важност. В първото Холмс разобличи ужасното поведение на полковник Ъпуд, замесен в известния скандал, станал при игра на карти в клуба „Нонпарел“, а във второто сне от нещастната мадам Монпансие обвинението в убийство, което й беше приписано във връзка със „смъртта“ на заварената й дъщеря мадмоазел Карер — младата дама, която, както е известно, беше открита шест месеца по-късно в Ню Йорк жива и омъжена.
След успеха, който моят приятел пожъна при разследването на тези два така трудни и сериозни случая, той бе в прекрасно разположение на духа, така че сега можех да го накарам да разясни някои подробности от Баскервилската мистерия. Търпеливо чаках този момент, защото знаех, че той никога не допуска да се смесят в главата му разните случаи и че човек трудно би могъл да отвлече бистрия му логичен ум от текущата работа, за да го върне към възпоминания от миналото.
По това време сър Хенри и доктор Мортимър бяха в Лондон, за да се впуснат в дългото пътешествие, което беше препоръчано на баронета за укрепване на разстроените му нерви. Те ни бяха на гости същия ден следобед, така че беше естествено да поведа разговор на тази тема.
— Целият ход на събитията от гледна точка на човека, който наричаше себе си Степлтън — започна Холмс, — е прост и праволинеен, но в началото ние нямахме начин да разберем мотивите на неговите действия, а знаехме само отделни факти, поради което всичко изглеждаше изключително сложно.
Аз имах възможност да говоря на два пъти с мисиз Степлтън и сега този случай е така добре изяснен, че ми се струва, че няма нищо, което да е останало скрито за нас. Някои бележки по този въпрос ще намериш в картотеката ми за разните дела под буква „Б“.
— Ще бъдеш ли така добър да ми изложиш в общи линии хода на събитията по памет?
— Не мога да ти гарантирам, разбира се, че съхранявам всички факти в ума си. Човек, който непрекъснато се съсредоточава напрегнато върху нещо, притежава чудната способност да заличава от паметта си това, което е минало. Адвокатът, който знае на пръсти делото си и е готов да спори по него с всеки експерт, след седмица или две открива, че това дело се е изпарило от главата му. Така всеки от моите случаи измества предидущия. Мадмоазел Карер засенчи в моята памет спомена за Баскервил Хол. Утре някоя друга проблема може да привлече моето внимание и тя на свой ред ще изтласка очарователната французойка и мошеника Ъпуд.
Що се отнася до случая с кучето, ще ти разправя събитията, колкото мога по-точно, а ако съм забравил някои работи, ти ще ме подсещаш.
Справките, които направих, потвърдиха без всякакво съмнение, че фамилният портрет не ни е излъгал и че този приятел е бил наистина един от Баскервилите. Той е син на по-младия брат на сър Чарлз — Роджър Баскервил, онзи с лошата репутация, който избягал в Южна Америка, където, както разправяха, умрял неженен. Всъщност той се е оженил и е имал едно дете — Степлтън, чието истинско фамилно име е Баскервил. Той пък се оженил за Берил Гарсия — една от красавиците на Коста Рика, и след като присвоил значителна сума обществени пари, променил името си на Ванделър и избягал в Англия, където открива училище в източната част на Йоркшир. Той избрал тази специална работа, защото на път за Англия се запознал с един туберкулозен учител, чиито способности използувал, за да си осигури успех в предприетото дело. Обаче Фрейзър, учителят, умира и училището, което отначало тръгнало добре, сега вървяло от провал към провал. Ванделър счел за благоразумно да промени името си на Степлтън и с останалата част от състоянието, с новите планове за бъдещето и страстта си към ентомологията пристига със съпругата си в Южна Англия. В Британския музей научих, че той бил признат авторитет в тази специалност и че името Ванделър било дадено на някакъв вид молец, който той пръв изследвал по времето, когато бил в Йоркшир.
Сега стигаме до онзи период от неговия живот, който се оказа крайно интересен за нас. Той очевидно е направил справка и е разбрал, че между него и ценния имот стоят само два човешки живота. Когато е дошъл в Девъншир, вярвам, плановете му са били още съвсем смътни, но е имал лош умисъл още отначало, което личи от факта, че е накарал жена си да играе ролята на негова сестра. Идеята да я използува като примамка е била вече ясно оформена у него, въпреки че още не е бил разработил плана си в подробности. Крайната му цел е била да получи имението и е бил готов да употреби каквито и да било средства и да се подхвърли на всякакъв риск, за да постигне тази цел.
Първата му работа е била да се настани колкото е възможно по-близо до къщата на дедите си, а после да завърже приятелство със сър Чарлз и съседите. Старият баронет му е разказал преданието за кучето и така сам е утъпкал пътя към своя гроб. Степлтън, както ще продължа да го наричам, е знаел, че старецът има слабо сърце и че един шок може да го убие. Всичко това той е научил от доктор Мортимър. Разбрал е също, че сър Чарлз е суеверен и гледа на тази мрачна легенда съвсем сериозно. Изобретателният му ум моментално му подсказва начина, по който баронетът може да бъде умъртвен, без почти никаква възможност да се открие истинският убиец.
Възприел веднъж тази идея, той пристъпва към нейното осъществяване с голям финес. Един обикновен мошеник просто би се задоволил с едно зло куче. Но употребата на изкуствени средства, за да направи кучето свръхестествено, е гениална измислица на Степлтън. Кучето той купил в Лондон от „Рос Менглс“ на Фулхъм Роуд. То е било най-силното и най-свирепото от тези, които са имали в магазина. После Степлтън го закарва в Девъншир по северната линия, като изминава пеша голямо разстояние през тресавището, за да го доведе до къщата си незабелязано. Още преди това, когато е излизал на лов за пеперуди, той е успял да проникне в Гримпенското мочурище, така че вече е имал безопасно скривалище за животното. Степлтън го завързва там, в бараката, и зачаква удобен случай.
Минава известно време. Старият джентълмен не можел да бъде подмамен нощно време извън имението си. Няколко пъти Степлтън се спотайва наоколо с кучето, но напразно. По време на тези именно безплодни скитания той, или по-право неговият помощник, е бил забелязан от селяните и така легендата за кучето-демон получава ново потвърждение. Той се е надявал, че жена му би могла да примами сър Чарлз, но тук тя неочаквано проявила твърдост. Тя отказала да уплете стария джентълмен в някаква любовна игра, която би могла да го предаде в ръцете на неприятеля му. Никакви заплахи, нито дори побои не били в състояние да й подействуват. Мисиз Степлтън не искала да има нищо общо с тази работа, така че естественикът попаднал за известно време в задънена улица.
Но случайно той намерил изход и от тази трудност. Сър Чарлз, който бил проникнат от дружески чувства към него, го направил свой посредник с оглед на помощта, която смятал да окаже на нещастната мисиз Лаура Лайънс. Представяйки се за ерген, Степлтън добива пълно влияние върху нея и й дава да разбере, че ако тя успее да получи развод, той ще се ожени за нея. Но внезапно плановете му трябвало да бъдат приведени в изпълнение, защото научил, че сър Чарлз се готви да напусне Баскервил Хол по съвета на доктор Мортимър, с който съвет Степлтън дал вид, че е съгласен. Наложило се да действува незабавно, защото в противен случай жертвата щяла да се изплъзне от ръцете му. Той упражнил влиянието си върху мисиз Лаура Лайънс, за да я накара да напише писмото, с което тя помолила стареца да се срещне с нея в навечерието на заминаването му за Лондон. След това под благовиден предлог Степлтън я възпрял да отиде на срещата и ето че дългоочакваният случай му се представил. Като се върнал вечерта от Кумб Трейси, той имал достатъчно време, за да вземе кучето, да го намаже с тази дяволска смес и да отведе звера до вратата, където имал всички основания да предполага, че ще намери стария джентълмен. Кучето, насъскано от господаря си, скача през вратата и подгонва клетия баронет, който побягва с викове по алеята с тисовете. В този мрачен тунел наистина трябва да е било ужасна гледка да видиш как това огромно черно чудовище с пламнали челюсти и светещи очи се носи след жертвата а си. Сър Чарлз пада мъртъв в края на алеята — сърцето му не могло да издържи този ужас. Кучето е вървяло по ивицата трева отстрани, а баронетът е бягал по самата пътека и затова наоколо не са забелязани други следи освен човешки. Когато животното е видяло, че човекът лежи неподвижно, то вероятно се е приближило, за да го подуши, но като е разбрало, че е мъртъв, се е върнало обратно. Тогава именно то е оставило отпечатъците, които доктор Мортимър беше забелязал. Степлтън е повикал след това кучето и го е подгонил към бърлогата му сред Гримпенското мочурище, оставяйки след себе си мистерията, която озадачи полицията, разтревожи цялата околност и накрая ни беше предоставена за разследване.
Толкова за смъртта на сър Чарлз Баскервил. Нали разбираш каква дяволска хитрост е това? Почти невъзможно е наистина човек да заведе дело против истинския убиец. Единственият му съучастник никога не би могъл да го издаде, а фантастичният и невероятен характер на този план го правят само по-ефикасен.
И у двете жени, замесени в случая — мисиз Степлтън и мисиз Лайънс, е останало силно подозрение към Степлтън. Жена му е знаела, че мъжът й крои нещо против стареца, знаела е и за съществуването на кучето. Мисиз Лайънс пък не е знаела нито едното, нито другото, но й е направило впечатление, че смъртта на сър Чарлз съвпада по време с несъстоялата се среща, за която единствен Степлтън е знаел. И двете обаче са били под негово влияние, та той нямало защо да се страхува от тях. Така първата половина на задачата му била изпълнена успешно, но останала втората, и то много по-трудната.
Възможно е Степлтън да не е знаел за съществуването на наследник в Канада Но, така или иначе, той много скоро научава за него от приятеля си доктор Мортимър, който му е разправил и всички подробности около пристигането на сър Хенри Баскервил. Първата му мисъл е била дали не би могъл да свърши с този млад непознат канадец още в Лондон, преди въобще да е стигнал до Девъншир. След като жена му отказва да омотае стареца в мрежите си, Степлтън престава да й се доверява, но и не смеел да я изпуска дълго време от погледа си, страхувайки се да не загуби влиянието си над нея. Затова той я взема със себе си в Лондон. Те отсядат (аз открих това по-късно) в хотел „Мексбъро“ на „Крейвън стрийт“, който всъщност е един от тези, в които Картрайт ходи, за да търси страницата от „Таймс“. Там затваря жена си в стаята, а той се дегизира с брада и проследява доктор Мортимър до „Бейкър стрийт“, после до гарата и след това до хотел „Нортъмбърланд“. Жена му е подозирала до известна степен какви са плановете му, но тя е имала такъв страх от съпруга си — страх, породен от зверските му обноски с нея, че не е посмяла да пише, за да предупреди човека, който знаела, че е в опасност. Ако писмото би попаднало в ръцете на Степлтън, собственият й живот е щял да бъде в опасност. В края на краищата, както вече знаем, тя намира средство. Изрязва думите, за да състави съобщението, и адресира писмото с променен почерк. Писмото, което стигна до баронета, послужи като първо предупреждение за опасността.
За Степлтън е било особено важно да се снабди с някоя вещ от гардероба на сър Хенри, та в случай, че се наложи да използува кучето, да има с какво да го насочи по следите на баронета. Със свойствената му бързина и дързост естественикът веднага се заема с това и не ще съмнение, че някой от прислужниците или камериерките е бил подкупен, за да му помогне в осъществяването на този замисъл. Обаче случайно първата доставена му обувка се оказва необувана още и следователно негодна за целта. Тогава той я връща и се сдобива с друга. Това беше много характерен факт, защото ми показа, че имаме работа с действително куче, тъй като никаква друга хипотеза не би могла да обясни старанието на Степлтън да се снабди със стара обувка и пренебрежението му към новата. Колкото по-нелепа и глупава изглежда една случка, толкова по-внимателно заслужава да бъде проучена тя и когато ти се струва, че някое обстоятелство усложнява даден случай, всъщност то би могло да хвърли най-обилна светлина върху него, стига да бъде преценено както трябва и да се подходи към него с вещина.
На следващата сутрин ни посетиха нашите приятели, следени непрекъснато от Степлтън в каретата. Съдейки по някои особености в поведението му и по това, че е знаел нашата квартира и ме е познавал по лице, аз съм склонен да мисля, че неговата престъпна кариера не се ограничава в никакъв случай само с баскервилската афера. Показателен е фактът, че през последните три години в западните графства са извършени четири крупни обира чрез взлом и никакъв престъпник не е арестуван досега във връзка с тях. Последният от тези обири (този през май във Фоукстоун Корт) е забележителен с хладнокръвното убийство на малкия прислужник, който изненадал маскирания престъпник. Сега не се съмнявам, че именно по този начин Степлтън е поддържал разстроените си финанси и че години наред той е бил опасен и отчаян престъпник. Пример за неговата бърза находчивост и дързост ние имахме през онази сутрин, когато така ловко ни се изплъзна, а после по файтонджията ми изпрати много здраве от мое име. Тогава той е разбрал, че в Лондон с този случай съм се заел аз и следователно тук няма никакви изгледи за успех, Той се връща в Дартмур и очаква там пристигането на баронета.
— Един момент — казах аз. — Без съмнение ти описа събитията правилно, но има един пункт, който остава неизяснен. Какво е станало с кучето, докато господарят му е бил в Лондон?
— Този въпрос е доста съществен и аз обърнах известно внимание и на него. Степлтън несъмнено е имал някой довереник, но е малко вероятно да е споделял всичките си планове с него, защото това би означавало да попадне в негова власт. Ако си спомняш, в Мерипит хаус имаше един стар слуга на име Антони. Неговата връзка със Степлтънтови може да се проследи в течение на няколко години, още по времето, когато Степлтън е бил директор на училището, така че този слуга сигурно е знаел, че господарят и господарката му са всъщност мъж и жена. По това време Антони също изчезнал от Англия. Обърни внимание, че Антони не е обикновено име у нас, докато Антонио се среща на всяка крачка в Испания и Латинска Америка. Той говореше английски не по-лошо от мисиз Степлтън, но със същото особено произношение на „с“ и „з“. Самият аз съм виждал този човек да прекосява Гримпенското мочурище по пътеката, която Степлтън бе маркирал. Ето защо много вероятно е, че в отсъствието на господаря именно този слуга се е грижел за кучето, при все че може би въобще не е знаел за каква цел е било използувано то.
И така Степлтънови се връщат в Девъншир, където скоро след това пристигнахте и вие със сър Хенри. Сега няколко думи за моите подозрения до този момент. Може би си спомняш, че като държех в ръка хартията, върху която бяха залепени изрязаните думи, аз я разглеждах отблизо, търсейки по нея водни знаци. Докато правех това, листът беше само на няколко инча от очите ми и усетих лек мирис на парфюм, известен под името „Бял жасмин“. Има седемдесет и пет вида парфюми, които един експерт-криминалист трябва да умее да разпознава на всяка цена, и в моя собствен опит съм имал не един случай, когато от бързото определяне на парфюма е зависело разкриването на някое престъпление. Парфюмът ми подсказа, че това е работа на жена, и още тогава се заинтересувах от Степлтънови. И така аз бях сигурен в съществуването на кучето и се досетих кой е престъпникът, преди още да бяхме отишли в Девъншир.
Моят план беше да наблюдавам Степлтън. Но очевидно не можех да направя това, ако дойдех с вас, защото той веднага би изострил вниманието си. Ето защо аз измамих всички, включително и тебе, и дойдох там тайно, когато всички предполагаха, че съм бил в Лондон. Лишенията, които търпях, не бяха толкова големи, колкото ти си въобразяваш.
Впрочем такива дреболии не би трябвало никога да ни възпират при разследването на даден случай. Повечето време стоях в Кумб Трейси, а колибата сред тресавището използувах само когато бе необходимо да бъда по-близо до сцената на действието. Картрайт беше пристигнал заедно с мене и преоблечен като селянче, ми оказа голяма помощ. По отношение на храната и облеклото аз бях зависим от него. Освен това, когато следях Степлтън, Картрайт често следваше вас, така че можех да държа в ръцете си едновременно всички конци.
Вече ти казах, че твоите отчети стигаха до мене бързо, защото от „Бейкър стрийт“ биваха отправяни незабавно към Кумб Трейси. Те ми послужиха много и особено онзи, който съдържаше случайно един истински епизод от биографията на Степлтън. Така можах да установя самоличността и на двамата и разбрах най-после точно с кого имам работа.
Избягалият затворник и отношенията му с Бариморови усложниха значително разследването. Ти изясни и това положение по много ефикасен начин, при все че и аз бях дошъл вече до същото заключение въз основа на собствените си наблюдения.
По времето, когато ти ме откри в колибата, аз вече познавах основно цялата работа, но нямах нито една улика, която би могла да ни послужи пред съда. Дори и покушението на Степлтън върху сър Хенри през онази нощ, което завърши със смъртта на нещастния каторжник, не можеше да ни помогне много, за да докажем, че Степлтън е извършил убийство. Нямаше друг изход, освен да го хванем на местопрестъплението, а за тази цел трябваше да използуваме сър Хенри като примамка и да дадем вид, че е сам и незащитен. Така направихме и с цената на силното сътресение, което получи нашият клиент, ние не само приключихме с този случай, но и причинихме гибелта на Степлтън.
Трябва да призная, че сър Хенри бе изложен на такава опасност поради моето лошо ръководство, за което заслужавам упрек, но пък и не можехме да знаем предварително, че този звяр представлява такава ужасна и парализираща гледка, нито пък можехме да предвидим мъглата, която му помогна да изскочи като изневиделица пред нас. Ние платихме скъпо за нашия успех, но специалистът по нервни болести и доктор Мортимър ме увериха, че сър Хенри ще се оправи скоро. Продължителното пътешествие ще помогне на нашия приятел да излекува не само разстроените си нерви, а и нараненото си сърце. Любовта му към тази жена беше голяма и искрена и от цялата тази мрачна история най-печалното нещо за него е фактът, че чувствата му бяха измамени.
Остава само да спомена за ролята, която тя играеше.
Не ще съмнение, че Степлтън е имал влияние над нея, което може би се е дължало на това, че тя го е обичала, или на страха, който е изпитвала от него, а най-вероятно и на двете, тъй като тези чувства са напълно съвместими. Във всеки случай влиянието му е било много голямо. По негова заповед тя се е съгласила да минава за негова сестра, но когато се е опитал да я накара да стане пряка съучастница в убийство, Степлтън разбрал, че властта му над нея има граници.
Тя е била готова да предупреди сър Хенри и много пъти се е мъчила да направи това, но така, че да не издаде съпруга си. Самият Степлтън, изглежда, е бил способен на ревност и когато вижда, че баронетът я ухажва (макар че това било част от собствения му план), не може да се въздържи и избухва така гневно, че с това разкрива цялата страст и плам на своята натура, прикривани така изкусно от сдържаните му маниери. Насърчавайки тяхната близост, той си осигурява честите посещения на сър Хенри в Мерипит хаус, убеден, че рано или късно очакваният случай ще му се представи. В критичния момент обаче жена му оказва съпротива. Тя научила нещичко за смъртта на каторжника и разбрала, че кучето е доведено в Мерипит хаус следобеда, когато сър Хенри е трябвало да отиде у тях на гости. Мисиз Степлтън нарекла мъжа си убиец. Последвала бурна сцена и тогава той за първи път й дал да разбере, че тя има съперница. Тогава нейната преданост за миг се превръща в жестока омраза и той разбрал, че тя ще го предаде. Затова Степлтън я вързал, за да не може да предупреди сър Хенри, като без съмнение се е надявал, че когато цялото графство научи за смъртта на баронета, всички ще отдадат това на проклятието, което преследва рода на Баскервилите, както и сигурно щяха да направят, и тогава той ще може отново да спечели жена си, да я накара да приеме свършения факт и да мълчи за станалото. Но струва ми се, че при всяко положение сметката му щеше да излезе крива, защото дори и да не бяхме ние, съдбата му не би била много различна. Тази жена с испанска кръв едва ли би му простила изневярата така леко.
Това е всичко, драги Уотсън, и без помощта на моите бележки не мога да направя по-подробен анализ на този интересен случай. Не вярвам да съм оставил необяснено нещо съществено.
— Но той не би могъл да се надява, че сър Хенри ще умре от страх при вида на ужасното куче, както това е станало със сър Чарлз.
— Кучето е било много свирепо, а той го е държал полугладно. Ако с вида си то не би могло да изплаши жертвата до смърт, щеше поне да парализира евентуалната й съпротива.
— Несъмнено. Остава неразрешен само един въпрос. Ако Степлтън наследеше имота, как би обяснил факта, че той, наследникът, се е спотайвал и е живял под чуждо име така близо до имението? Би ли могъл да предяви претенциите си, без това да предизвика подозрения и разследвания?
— Това е трудна проблема и страхувам се, че искаш твърде много от мене, ако очакваш да я разреша. Моята сфера на действие е в границите на настоящето и миналото и не мога да отговоря на въпроса, какво човек смята да прави в бъдеще. Мисиз Степлтън няколко пъти е чувала мъжа си да обсъжда тази проблема. Според нея имало три възможни положения: той би могъл да замине за Южна Америка и оттам да предяви правата си на наследник, като установи самоличността си пред британските власти там, и така да получи състоянието, без въобще да идва в Англия; би могъл също да свърши това и в Лондон, като за целта се дегизира до неузнаваемост; и накрая би могъл да снабди с документи някое друго лице и да го представи за наследник, като си запази правото на известна част от доходите. Като изхождаме от всичко, което знаем за него, може да не се съмняваме, че щеше да намери изход и от тази трудност.
А сега, драги Уотсън, след като няколко седмици бяхме претрупани с тежка работа, мисля, че можем да отделим една вечер за развлечение. Взел съм ложа в операта за „Хугеноти“. Слушал ли си Де Рецке? Гледай, моля ти се, след половин час да бъдеш готов, а на път за операта ще се отбием да похапнем у „Марцини“.