събота, 6 февруари 2010 г.

Етюд в червено - 1887 ( глави: 1 - 7; част 2 )

ЧАСТ II
ЗЕМЯТА НА СВЕТЦИТЕ

ГЛАВА 1
БЕЗБРЕЖНАТА СОЛНА РАВНИНА

В централната част на големия северноамерикански континент се намира безводна и негостоприемна пустош, която от дълги години служи като бариера срещу проникването на цивилизацията. От планината Сиера Невада на запад до Небраска на изток и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг областта е безлюдна и тиха. В този мрачен край и Природата не винаги е в едно и също настроение. Има величествени планини със снежни върхове и тъмни и мрачни долини. Има буйни реки, спускащи се през изрязаните каньони, и огромни равнини, зиме побелели от сняг, а лете посивели от кристалчета сол. Навсякъде обаче цари една и съща атмосфера: навсякъде е пусто, неприветливо и безрадостно.
В тази земя на отчаянието няма обитатели. Случва се да я прекосят индианци от племето поони — Чернокраките, — за да стигнат до други ловни полета, но и най-суровите сред храбреците са щастливи, когато тези страховити равнини се изгубят от погледа им и те отново се озоват сред родната прерия. Из оскъдните храсталаци дебнат койоти, лешояди тежко размахват криле, тромави гризли се тътрят през тъмните проломи и търсят сред скалите нещо за ядене. Това са единствените живи същества на тази пустош.
На света няма гледка, вдъхваща по-голямо униние, отколкото северните склонове на Сиера Бланко. Докъдето ти виждат очите се простира обширна равнинна местност, цялата покрита с петна от солен прах, сред която изникват скупчени нискорастящи храсти. В самия край на хоризонта се е разположила дълга верига планински върхове, чиито стръмни зъбери са изпъстрени със сняг. В тази необятна безбрежност няма признаци на живот, няма и нищо, свързано с живота. В стоманеносините небеса не летят птички, никакво движение не нарушава еднообразието на сивата земя, но преди всичко там цари абсолютна тишина. Колкото и да напряга слуха си човек, във внушителната пустош няма и помен от звук, има само тишина — пълна и угнетителна тишина.
Стана дума, че в обширната равнина няма нищо, свързано с живота, но това не е съвсем вярно. Като се вгледа откъм Сиера Бланко, човек вижда пресичащ пустошта път, който криволичи и се изгубва в далечината. Личат си изровените коловози, утъпкано е от нозете на много търсачи на приключения. Тук-таме нещо се белее и проблясва на слънцето, изпъква върху тъмния фон на солните пластове. Приближете се и погледнете внимателно! Белеят се кости — ту големи и груби, ту по-дребни и крехки. Първите — от волове, вторите — от хора. В продължение на хиляда и петстотин мили може да се проследи мъртвешкият път на керваните по разпилените останки на загиналите.
Точно тази картина беше пред очите на един самотен пътник на 4 май 1847 година. Мъжът изглеждаше така, сякаш е самият зъл гений или демон на тази местност. Случайният наблюдател би се затруднил да определи дали е към четиридесет, или към шестдесетгодишен. Имаше изпито и съсухрено лице, опалената от слънцето, наподобяваща пергамент кожа бе плътно опъната върху изпъкналите кости, в кестенявата му коса и брадата гъсто се виеха бели нишки, очите му, хлътнали в орбитите, излъчваха неестествен блясък, а плътта на ръката, стиснала оръжието, беше колкото на скелет. Както стоеше, човекът се облегна на пушката, за да не падне, но въпреки това високият му ръст и масивната му костна система говореха за жилав и жизнеспособен организъм. Ала измършавялото лице, както и дрехите, увиснали като парцали по отслабналото му тяло, издаваха защо изглеждаше грохнал и немощен. Човекът умираше. Умираше от глад и жажда.
Премина пролома мъчително бавно и се изкачи на малкото възвишение с напразната надежда да зърне някакви признаци, че наблизо има вода. Сега пред очите му се простираше обширната солна равнина и редицата сурови планини в далечината, без стрък трева или дръвче, които да говорят за наличие на влага. Сред безбрежния пейзаж нямаше капчица надежда. Човекът се взря на север, на изток и на запад с обезумели, питащи очи, и чак тогава осъзна, че странствуванията му са стигнали своя край, че тъкмо тук, на тази гола канара, той ще срещне смъртта. „Все едно дали тук, или в пухена постеля след двайсет години!“ — измърмори той и седна на завет до една скала.
Преди да се разположи, човекът остави безполезната пушка, както и голям вързоп, стегнат в сив шал, който носеше на дясното си рамо. Тази тежест явно му е била пряко сили, защото при свалянето вързопът тупна на земята. Тутакси отвътре се чу слаб стон, подаде се едно изплашено личице с ясни кафяви очи и две покрити с лунички свити юмручета.
— Заболя ме! — укори го детският глас.
— Така ли се получи? — замислено каза мъжът. — Стана без да искам.
Както говореше, той развърза сивия шал и измъкна от него красиво момиченце на около пет години, с изящни пантофки и спретната розова рокличка с ленена престилка, свидетелствуващи за грижлива майчина ръка. Детето беше бледо и изнурено, но със загладени ръце и крачета, което говореше, че е страдало от лишенията по-малко от спътника си.
— Как се чувстваш сеги? — попита я той. понеже момиченцето продължаваше да разтърква тила си. покрит със сплъстени руси къдрици.
— Целуни мястото и ще мине — отвърна му то напълно сериозно и наведе към него ударената си главица. — Така прави мама. А къде е мама?
— Няма я. Надявам се, че скоро ще я видиш.
— Няма ли я? — възкликна детето. — Чудно, та тя не си взе довиждане, иначе винаги си взема, дори когато ходи на чай при леля, а сега я няма вече от три дни. Виж ти, тук всичко е изсъхнало. Няма ли вода и нещо за ядене?
— Не, няма, миличка. Още малко потърпи, после нещата ще се оправят. Хайде, облегни се на мен, ето така си опри главата, ще ти е по-удобно. Устните ми са се напукали и ми е трудно да говоря, но май ще е най-добре да ти обясня положението. Какво е това в ръцете ти?
— Красиви парченца! Скъпоценни парченца! — извика възторжено момиченцето, вдигнало две лъщящи люспи слюда. — Като се върнем у дома, ще ги дам на брат ми Боб.
— Скоро ще видиш по-красиви неща от тях — каза й доверително мъжът. — Само имай търпение. Канех се обаче да ти обясня… Помниш ли кога се отклонихме от реката?
— О, да.
— Тогава смятахме, че скоро ще излезем на друга река, но работата се обърка. Компасът ли не е наред, картата ли, но до река не стигнахме. Останахме без вода. Е, имаше някоя и друга капка за момиченце като тебе и…
— И ти не можеше да се измиеш — прекъсна го важно спътничката му, вгледана в изпоцапаното му лице.
— Нямаше вода нито за миене, нито за пиене. Пръв не издържа господин Бендър, после индианецът Пийт, после госпожа Макгрегър, след нея Джони Хоунс, а накрая, мило дете, и майка ти.
— Значи и мама е умряла! — извика момиченцето, зарови лице в престилката си и горчиво заплака.
— Да, само ние с тебе останахме живи. После ми хрумна, че в тази посока можем да попаднем на вода, затова реших да те нося, и потеглихме двамата. Изглежда, нямаме късмет. Вече само господ може да ни помогне!
— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем? — спря да хлипа детето и вдигна обляното си в сълзи лице.
— В общи линии така е.
— Защо чак сега ми го казваш? — рече момиченцето и весело се засмя. — Толкова ме уплаши! Нали, щом умрем, пак ще бъдем заедно с мама
— Имаш право, милинка.
— И ти ще бъдеш при нас. Ще разправя на мама как си се грижил за мен. Ловя се на бас, че тя ще ни посрещне на райските порти с голяма кана вода и купчина топли елдени сладки, препечени и отгоре, и отдолу, както ги обичахме с брат ми Боб. След колко време ще стане това?
— Не зная. Не след дълго.
Човекът бе вперил поглед в хоризонта на север. В синия небесен свод се появиха три петънца, които нарастваха с всеки изминал миг, така бързо се приближаваха. Скоро те се превърнаха в огромни кафяви птици, които описаха кръг над двамата странници и после кацнаха на едни скали, откъдето ги наблюдаваха. Това бяха лешояди, хищниците на Запада, чиято поява предхожда смъртта.
— Пилета! — извика весело момиченцето, сочейки зловещите фигури, и плесна с ръце, за да ги накара да отлетят. — Я ми кажи и този край ли е създаден от господ?
— Разбира се — отвърна спътникът й, доста стреснат от неочаквания въпрос.
— Той е създал земите в Илиной, той е създал и река Мисури — продължи детето. — А този край според мене е създаден от някой друг, защото съвсем не е хубав. Забравили са вода и дървета.
— Какво ще кажеш да се помолим? — предложи нерешително мъжът.
— Още не е тъмно — отвърна детето.
— Няма значение. Е, не е съвсем по правилата, но съм сигурен, че бог ще ни го прости. Повтори ония молитви, дето ги казваше всяка вечер във волската кола, докато пътувахме през равнината.
— Защо сам не кажеш някоя молитва? — погледна го учудено детето.
— Всичко съм забравил. Не съм изричал молитва, откакто бях висок на половината на тая пушка. Е, никога не е късно да се науча. Ти ще казваш, а аз ще стоя редом и ще повтарям заедно с тебе.
— Тогава трябва да коленичим. И двамата — каза момиченцето и за тази цел постла шала. — А ръцете си вдигни ей така. Изведнъж ти става много приятно от това.
Беше странна сцена, но нямаше кой да я види освен лешоядите. Двамата пътници бяха коленичили редом на тесния шал — бъбривото момиченце и безразсъдният, закоравял авантюрист. И пухкавото детско личице, и изпитият ъгловат лик бяха вдигнати към безконечните небеса в прочувствена и настойчива молба към великия Създател, с когото се гледаха лице в лице, и гласовете им — единият тънък и звънлив, другият силен и дрезгав — се сливаха в тази молба за милост и прошка. Казаха молитвата, върнаха се и седнаха в сянката на канарата. След малко детето заспа, сгушило се върху широката гръд на своя закрилник. Известно време той остана да бди над съня му, но накрая природата си поиска своето — цели три дни и три нощи мъжът не си беше позволил нито да полегне, нито да отдъхне. Клепачите бавно се спуснаха над уморените очи, главата клюмаше все повече и повече върху гърдите, докато прошарената брада на мъжа не се смеси със златните кичури на неговото другарче и двамата не потънаха в един и същ дълбок унес, в който няма сънища.
Само половин час още да беше постоял буден странникът, щеше да съзре необикновена гледка. Много далече, в самия край на солната равнина, се вдигна малък облак прах — в началото едва забележимо, почти сливащ се със замъгления хоризонт. Постепенно облакът нарасна на ширина и височина, докато не придоби плътна, добре очертана форма. Размерите му се увеличаваха и стана ясно, че такъв облак може да се вдигне само от голямо, движещо се множество. Ако местността бе по-плодородна, наблюдателят би стигнал до заключението, че към него се носи едно от онези огромни стада бизони, които пасат из прерията. В тази безводна пустош обаче това бе невъзможно. Когато кълбата прахоляк се приближиха до самотната скала, където си почиваха двамата клетници, от облака започнаха да изникват покритите с платнища волски коли и фигурите на въоръжени конници. Видението се оказа дълъг керван, поел на Запад. И то какъв керван! Когато началото му стигна до подножието на планината, краят му все още не се бе появил на хоризонта. През безбрежната равнина се нижеха плъпналите редове от коли и каруци, ездачи и пешаци. Безброй жени превиваха гръб под товарите, а децата щапукаха наоколо или надничаха изпод белите покривала. Това явно не беше обичайна група преселници, а някакъв народ от номади, заставен от силата на обстоятелствата да си търси нова родина. Във въздуха ясно се чуваше нестройно дрънчене и трополене, идещо от огромната човешка маса, смесено със скърцане на колела и цвилене на коне. Но и този шум не се оказа достатъчно голям, за да събуди двамата заспали на склона пътници.
Начело на обоза яздеха към двайсетина мрачни мъже с каменно изражение върху лицата, облечени в прости селски дрехи и въоръжени с пушки. Като стигнаха до подножието на канарата, те спряха и набързо обсъдиха положението.
— Кладенците са на изток, братя — каза рязко един гладко обръснат мъж с посивели коси.
— Надясно от Сиера Бланко, значи ще стигнем до Рио Гранде — намеси се друг.
— Не мислете за вода — извика трети. — Оня, който прави и камъкът да пуска вода, няма да изостави избрания от него народ.
— Амин! Амин! — обадиха се в отговор всички. Тъкмо групата се канеше да продължи пътя си, когато един от най-младите мъже с извънредно остър поглед възкликна и посочи стръмния зъбер над тях. На върха му вятърът развяваше нещо розово и яркият цвят се открояваше на фона на сивите скали. Щом го забелязаха, мъжете дръпнаха юздите на конете и свалиха от рамо пушките, а нови ездачи пристигнаха в галоп, за да подсилят авангарда. На устата на всички бе само една дума — червенокожите!
— Тук изобщо не може да има индианци — каза един по-възрастен мъж, който явно бе водачът. — Минахме през земите на поените, а други племена има чак отвъд високите планини.
— Да ида ли да проверя, братко Стангърсън? — попита един от групата.
— И аз да ида! И аз! — чуха се десетина гласа.
— Оставете конете си в подножието, тук ще ви изчакаме — каза старейшината.
Младите мъже тутакси скочиха от конете, вързаха поводите и започнаха да се катерят по стръмния склон, който водеше до обекта, събудил любопитството им. Напредваха бързо и безшумно, уверени и ловки като опитни съгледвачи. Наблюдаващите отдолу, от долината, ги следяха как скачат от скала на скала, докато силуетите им не се очертаха на небето. Водеше ги младежът, който пръв вдигна тревога. Изведнъж следващите подире му видяха как той протегна нагоре ръце, сякаш обзет от изумление, и когато го настигнаха, изпитаха същите чувства пред гледката, която съзряха очите им.
На малкото плато, с което завършваше голият хълм, имаше една-единствена огромна канара, на която се бе облегнал висок дългобрад мъж със сурови черти на лицето, но необикновено мършав. Спокойното му изражение и равномерното дишане говореха, че дълбоко спи. До него лежеше дете, чиито пухкави бели ръце обгръщаха почернелия жилест врат на мъжа, а златокосата му главица бе отпусната върху гърдите на облечения с кадифена риза странник. Розовите устни на момиченцето бяха полуотворени и се виждаха равните му, бели като сняг зъби, а върху лицето му бе изписана дяволита усмивка. Пълните му бели крачета, обути в бели чорапи и красиви обувки с лъскави катарами, представляваха странен контраст с дългите, съсухрени крайници на неговия спътник. На площадка върху една скала над тази необикновена двойка бяха кацнали три злокобни лешояда, които при вида на новодошлите с дрезгави крясъци изразиха разочарованието си, начумериха се и отлетяха.
Шумът, вдигнат от гладните птици, събуди спящите и те се озърнаха с недоумение. Мъжът с мъка се изправи на крака и се взря в долината, която изглеждаше така необитаема, когато го обори сънят, а сега на шир и длъж по нея бродеха безброй хора и добитък. Изражението му се промени и личеше, че не вярва на очите си, защото прокара костелива ръка по лицето си и тихо рече: — Значи това било да изпаднеш в делириум! — Детето се изправи до него, уловило се за пеша на палтото му, и не каза нищо, но гледаше учудено и въпросително, както правят децата.
Групата на спасителите скоро успя да убеди двамата клетници, че видяното не е плод на болно съзнание. Един от тях хвана момиченцето и го качи на раменете си. а други двама подкрепиха измършавелия спътник и му помогнаха да стигне до колите.
— Казвам се Джон Фериър — обясни странникът. — Бяхме двайсет и един души, но само ние с малката останахме живи. Другите умряха от жажда и глад още докато бяхме на юг.
— Ваше ли е момиченцето? — попита го някой.
— Смятам, че сега е мое! — извика човекът предизвикателно. — Мое е, понеже го спасих. Никой не може да ми го отнеме! От днес нататък тя ще се казва Луси Фериър. А мога ли да знам кои сте вие? — попита той, като гледаше с любопитство яките, помургавели от слънцето хора, които го избавиха. — Виждате ми се доста на брой.
— Близо десет хиляди сме — отвърна му един от по-младите. — Ние сме преследваните божи чеда, избраниците на ангела Морени*.
[* Явил се със знамение на основателя на мормонската секта Джоузеф Смит. Б. пр.]
— За пръв път го чувам — каза странникът. — Май доста голяма тълпа е избрал.
— Не се подигравай със свети неща — строго го смъмри другият. — Ние сме от хората, дето вярват в светото слово, записано с египетски букви върху листите от ковано злато, които са били предадени на преподобния Джоузеф Смит в Палмайра. Идем от Нову, от щата Илиной, където си построихме храм. Тръгнали сме да търсим убежище от насилниците и безбожниците, та дори и да е насред пустинята.
Името „ову“ явно накара Джон Фериър да си спомни нещо.
— Ясно — каза той. — Значи вие сте мормоните*.
[* Сектата е основана през 1830 г. Преследвана е заради учението си и заради обявяването си против робството. През 1890 г. многоженството сред мормоните е забранено със закон. Б. пр.]
— Ние сме мормоните — в един глас го увериха те.
— А за къде пътувате?
— Не знаем. Божията ръка ни води в лицето на нашия Пророк. Трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да те правим.
Слязоха до подножието на хълма и веднага бяха наобиколени от поклонници — бледи, хрисими жени, здрави, засмени деца и неспокойни, угрижени мъже. Много изненадани и състрадателни гласове се чуха, когато хората видяха двамата странници: детето — невръстно, а мъжът — в окаяно състояние. Придружителите им обаче не спряха, а си пробиха път и последвани от голяма тълпа, стигнаха до една каруца, забележителна с големите си размери и с празничния си, красив вид. Шест коня бяха запрегнати в нея, докато другаде използуваха по два или най-много по четири. Седналият до коларя мъж едва ли имаше повече от тридесет години, но правеха впечатление голямата му глава и решителното изражение, по което си личеше, че той е водачът. Мъжът четеше томче с кафяви корици, но когато хората наближиха, той остави настрани книгата и внимателно изслуша какво се е случило. После се обърна към двамата клетници и каза, като тежко отмерваше думите си:
— Можем да ви вземем с нас само ако приемете нашата вяра. Не искаме вълци в овчи кожи сред паството. По-добре костите ви да се белеят в тази пустош, отколкото да се окажете лъжицата катран, която разваля кацата с мед.
— Ще се присъедините ли при тези условия?
— Май съм готов на всякакви условия — рече Фериър така натъртено, че мрачните старейшини не можаха да сдържат усмивката си. Само водачът им запази суровото си, внушително изражение.
— Отведи го, братко Стангърсън — каза той. — Дай и на него, и на детето храна и вода. Твоя ще бъде задачата да го въведеш в светата ни вяра. А сега да потегляме, твърде дълго се задържахме. Напред към Цион!
— Напред към Цион! — поде тълпата мормони, викът им се разнесе по целия керван от уста на уста и заглъхна едва някъде в далечината. Изплющяха камшици, изскърцаха колела, огромните каруци потеглиха и скоро керванът отново се виеше по пътя. Старейшината, на чиято грижа бяха оставени двамата клетници, ги отведе до каруцата си, където вече имаше приготвено ядене.
— Ще останете тука — рече им той. — След няколко дни ще се оправите от изтощението. Помнете само, че от днес нататък вие изповядвате нашата вяра. Така каза Бригам Янг, а той говори с гласа на Джоузеф Смит, значи с божия глас.

ГЛАВА 2
ЦВЕТЕТО НА ЮТА

Тук не му е мястото да описвам трудностите и лишенията, изтърпени от мормонските бежанци, преди да стигнат накрая до своя пристан. Те изминаха мъчителния път от бреговете на Мисисипи до западните склонове на Скалистите планини с упорство, което едва ли има равно на себе си в човешката история. Диваци и зверове, глад, жажда, умора и болести — всяка пречка, която Природата поставяше пред тях, беше преодолявана с англосаксонска твърдост. И все пак дори най-храбрите сред мормоните усещаха, че на душата им тегне от дългото странствуване и струпалите се беди. Затова всички до един коленичиха и отправиха искрена молитва, когато съзряха в ниското обширната долина на щата Юта, окъпана от слънчевите лъчи, и узнаха от устата на своя предводител, че това е обетованата земя и девствената област ще бъде завинаги тяхна.
Освен като решителен пастир, Янг скоро доказа, че е и умел организатор. Подготвени бяха карти и планове на бъдещия град. Разделиха земите от околността и ги раздадоха за ферми според нуждите на всеки стопанин. Търговецът се зае с търговията си, а занаятчията — със своя занаят. Градските улици и площади изникваха като по чудо.
[# Или Нови Йерусалим — градът, който мормоните искали да построят. Б. пр.]
Земеделците пък отводняваха почвата и правеха живи плетове, сееха и плевяха, така че на следващото лято цялата долина бе покрита със златно жито. Всяка започната работа в необикновеното селище сполучваше. И най-вече огромният храм, който строяха в центъра на града, ставаше все по-висок и по-висок. От сипването на зората до угас-ването на сумрака ударите на чука и стърженето на триона огласяха паметника, издиган от бежанците за Онзи, който ги бе превел невредими през толкова опасности.
Двамата клетници — Джон Фериър и момиченцето, което сподели съдбата му и бе осиновено от него — съпроводиха мормоните до крайната цел на тяхното странствуване. За малката Луси Фериър пътуването беше доста приятно, понеже се возеше в каруцата на старейшината Стангърсън, подслонена заедно с трите съпруги на мормона и със сина му, упорито и дръзко дванайсетгодишно момче. Когато се съвзе, с присъщата на децата приспособяемост от потреса, причинен й от смъртта на майка й, Луси скоро стана любимка на жените и свикна с новия си живот в покрития с платнище дом на колела. Междувременно Фериър възстанови силите си и се прояви като умел водач и неуморим ловец. Той така бързо спечели уважението на спътниците си, че когато странствуването им приключи, всички единодушно се съгласиха с предложението да му бъде даден голям и плодороден участък, какъвто получиха и останалите заселници с изключение на самия Янг и на Стангърсън, Кембъл, Джонстън и Дребър — четиримата главни старейшини.
На земята, с която се сдоби, Фериър издигна здрава постройка от неодялани стволове, към която добави толкова много помещения през следващите години, че тя се превърна в огромна къща. Фериър беше човек на делото, действуваше енергично и имаше сръчни ръце. Благодарение на железния си организъм той работеше неуморно на полето от зори до мрак, затова постигна изключително благополучие във фермата и във всичко, което му принадлежеше. За три години Фериър надмина съседите си, след шест беше заможен, след девет — богат, а след дванадесет години в целия Солт Лейк Сити не можеха да се посочат и петима души, които да се мерят с него. От голямото вътрешно море до далечните Уосачки планини нямаше по-известно име от името на Джон Фериър.
Съществуваше едно-единствено нещо, поради което Фериър засягаше чувствата на своите събратя по религия. Никакви доводи не го убеждаваха да събере у дома си много жени както останалите мормони. Той никога не изтъкна по какви причини непрекъснато отказва да го стори, задоволи се само твърдо и неотстъпно да отстоява решението си. Някои го обвиняваха, че не е ревностен вярващ, други пък смятаха, че богатството го е направило алчен, затова не желае да го пилее. Трети подхвърляха, че на млади години е имал любовен роман и една русокоса девойка се е стопила от мъка на атлантическия бряг.
[# Езерото Солт Лейк. Б. пр.]
Независимо какви бяха причините, Фериър живееше в безбрачие. Във всяко ДРУГО отношение обаче той споделяше вярата на скорошните заселници и си спечели славата на добър мормон и праведен човек.
Луси Фериър израсна в дървената къща и помагаше на пастрока си във всичките му начинания. Свежият планински въздух и целебният аромат на боровите гори заместиха грижите на бавачка и майка за младото момиче. С всяка изминала година Луси ставаше все по-силна и здрава, страните й бяха все по-румени, а снагата — по-гъвкава. Не един странник, минал по пътя край Фериъровата ферма, си припомни забравени мисли, когато виждаше пъргавата девойка из житните ниви или я срещаше, яхнала бащиния си мустанг, който тя яздеше с лекотата и изяществото на едно истинско заселническо дете. Така пъпката се превърна в цвят и годината, в която Фериър стана най-богатият измежду фермерите, Луси представляваше най-прекрасния образец на американска девойка от Запад чак до тихоокеанското крайбрежие.
Не беше обаче бащата този, който пръв откри, че момиченцето е вече жена. И най-често става така, понеже тайнствените промени са прекалено дълбоки и постепенни, за да се определят с дати. Най-малко от всички го съзнава самата девойка до мига, когато звукът на нечий глас или докосването на нечия ръка не накарат сърцето й да трепне, и тогава тя разбира със смесено чувство на гордост и страх, че Природата е събудила в нея нещо ново и голямо. Малко са жените, които са забравили този ден и не си спомнят незначителната случка, провъзгласила зората на нов живот. При Луси Фериър обаче този момент бе извънредно сериозен, да не говорим, че в бъдеще повлия и на нейната съдба, и на много други съдби.
Беше топла юнска утрин и Светците от последния ден’ се трудеха като пчелите, чийто кошер бяха избрали за своя емблема. И в полето, и в града сякаш се чуваше жужене — хората работеха. По прашните пътища се точеха кервани от тежко натоварени мулета все в западна посока, защото Калифорния се разтърсваше от златна треска и пътят по суша минаваше през града на избрания народ. От далечните пасища бяха подкарали стада овце и волове, стичаха се потоци уморени преселници — и мъжете, и конете бяха останали без сили от безкрайния поход. През това пъстроцветно сборище, пробивайки си път като опитен ездач, препускаше в галоп Луси Фериър. Лицето й бе поруменяло от напрежение, а дългите й кестеняви коси се развяваха. Баща й бе поръчал да му свърши работа в града и тя полетя като стрела, както много пъти дотогава, с присъщото на младостта безстрашие и с единствената мисъл за поръчката на баща си и за начина, по който да я изпълни. Съсипаните от пътя авантюристи я изпращаха с изумени погледи и дори сдържаните по природа индианци, тръгнали да продават кожи от диви зверове, се размекваха и обичайното им равнодушие отстъпваше място на възхищението от красотата на бледоликата девойка.
Тя стигна до покрайнините на града, но там пътят бе задръстен от голямо стадо добитък, карано от пет-шест диви наглед пастири от равнината. Обзета от нетърпение и в желанието си да избегне тази пречка, Луси насочи коня си към мястото, където й се видя, че има пролука. Но щом стигна там, говедата се скупчиха зад коня и девойката се озова плътно притисната от движещия се поток животни със свирепи погледи и дълги рога. Положението, в което попадна, не я уплаши, тъй като беше свикнала да има работа с добитък, затова Луси се опита да използува всяка възможност, за да подтиква коня си напред с надеждата, че ще си пробие път през гъмжилото. За нещастие едно говедо — дали случайно, или нарочно — силно блъсна с рога хълбока на мустанга и конят направо полудя. Мигом се изправи на задни крака, яростно изпръхтя и започна да скача и да се мята така, че би хвърлил неопитния ездач. Положението стана много опасно. С всяко рязко движение раздразненият мустанг отново се докосваше до рогата и това допълнително го вбесяваше. Единственото, което оставаше на Луси, бе да се държи здраво на седлото, защото, ако паднеше, очакваше я ужасна смърт под копитата на тежките, обзети от паника животни. Понеже нямаше опит с внезапни и критични положения, девойката усети, че й се вие свят, и ръката, стиснала юздите, се отпусна. Задавена от вдигналия се облак прах и от парата, изпускана от телата на блъскащите се говеда, тя почти се отчая и щеше да се откаже от всичко, но изведнъж чу редом насърчителен глас и разбра, че ще получи помощ. В същия миг една жилеста мургава ръка улови подплашения мустанг за юздичката и като си проби път през стадото, благополучно изведе навън коня.
— Надявам се, че не сте пострадали, госпожице — каза почтително нейният спасител.
Луси погледна мургавото свирепо лице и се разсмя весело.
— Страшно се боях — простодушие рече тя. — Кой би си помислил, че Пончо така ще се уплаши от някакви си крави?
— Слава богу, че се удържахте на седлото — каза загрижено пастирът. Беше висок млад човек със свирепо изражение, яхнал як дорест кон, облечен с груби ловджийски дрехи и с дългоцева пушка, метната през рамо. — Трябва да сте дъщерята на Джон Фериър — добави той. — Видях, че тръгнахте от неговата къща. Като се приберете, попитайте го дали си спомня семейство Джеферсън Хоуп от Сейнт Луис, бяха доста близки с баща ми. Ако е същият Джон Фериър…
— А не е ли по-добре да дойдете и сам да го попитате? — свенливо предложи девойката.
Младият човек явно се зарадва на поканата, черните му очи радостно заблестяха.
— Ще го сторя — каза той, — но скитаме из планините вече от два месеца и не сме много за гости. Ще трябва да ме приеме в този вид.
— Има за какво да ви бъде много задължен, както и аз съм ви задължена. Баща ми страшно ме обича. Ако тия крави ме бяха стъпкали, нямаше да го преживее.
— Както и аз — подхвърли спътникът й.
— И вие ли? Не виждам какво значение би имало това за вас. Дори не сте наш приятел.
При тази забележка лицето на младия ловец така помръкна, че Луси Фериър се разсмя на глас.
— Успокойте се, не исках да ви обидя — каза тя. — Разбира се, че вече сте наш приятел. Трябва да ни дойдете на гости. А сега да побързам, иначе занапред баща ми няма да ми възлага работа. Довиждане!
— Довиждане! — отговори човекът, повдигна широкополото си сомбреро и се наведе над нежната й ръка. Луси Фериър обърна мустанга, смуши го с камшика и полетя по пътя сред кълбящия се облак прах.
Мрачен и мълчалив, младият Джеферсън Хоуп продължи да язди с другарите си. Бяха обикаляли планините в Невада, за да търсят сребро, и отиваха в Солт Лейк Сити с надеждата да съберат достатъчно средства, които да вложат в разработването на откритите жили. Докато внезапното произшествие не отклони мислите му в нова посока, и Хоуп като другарите си бе погълнат само от този план. Викът на красивата девойка бе като полъха на свеж и благотворен планински ветрец и дивата, неукротима душа на Хоуп бе разтърсена до дъно. Когато девойката се изгуби от погледа му, младият човек усети, че в живота му е настъпил прелом, нов и обсебващ всичко, и че нито сделките със сребро, нито някои други въпроси могат да го изместят по важност. Любовта, обладала сърцето му, не беше внезапна и променлива момчешка приумица, а дивата, ожесточена страст на мъж със силна воля и властна природа. Хоуп бе свикнал да успява във всяко свое начинание, затова мислено се закле, че няма да се провали и сега, стига усилията на простосмъртен и постоянството да го доведат до благополучен край.
Същата вечер той посети Джон Фериър и оттогава нататък често се отбиваше, докато лицето му не стана познато на всички във фермата. През последните дванадесет години Джон, уловен в капана на долината и потънал в работа, рядко бе научавал вести за света. Джеферсън Хоуп умело запълни тази празнина, и то по начин, който заинтригуваше не само бащата, но и Луси. Младият мъж бе между първите американци, проникнали в Калифорния, и знаеше много истории за бързо забогатяване и бързо разоряване от тези времена на лудост и безгрижие. Беше се подвизавал като съгледвач, трапер, търсач на сребро и работник в ранчо. Нямаше вълнуващи приключения, пренебрегнати от Джеферсън Хоуп. Скоро той стана любимец на стария фермер, който красноречиво възхваляваше добродетелите му. В такива моменти Луси мълчеше, но поруменелите й страни и блесналите от щастие очи ясно говореха, че младото й сърце вече принадлежи на Хоуп. Достопочтеният й баща може би не обръщаше внимание на такива признаци, но за мъжа, спечелил чувствата й, те не останаха незабелязани.
Една лятна вечер Джеферсън Хоуп пристигна в галоп по пътя и спря пред портата. Луси бе на прага и излезе да го посрещне. Хоуп закачи поводите на оградата и тръгна по алеята към къщата.
— Заминавам, Луси — каза й той, уловил ръцете й, като я гледаше нежно в очите. — Сега не бих те молил да дойдеш с мене, но ще бъдеш ли готова да ме последваш, когато се завърна?
— А кога ще стане това? — попита тя, поруменяла и усмихната.
— Ще отсъствувам два месеца. Тогава ще поискам ръката ти, мила. И никой не е в състояние да ни попречи.
— Ами татко? — попита девойката.
— Баща ти даде съгласието си, стига разработването на двата рудника да върви добре. Нямам опасения относно него.
— О, така ли? Е, добре, щом вие с баща ми сте се споразумели, няма какво повече да говорим — прошепна Луси, опряла лице на широката му гръд.
— Слава богу! — каза той с подрезгавял глас, наведе се и я целуна. — Значи остава тази уговорка. Чакат ме при каньона. Колкото повече се бавя, толкова по-трудно ще ми бъде да тръгна. Довиждане, любима, довиждане! След два месеца ще се видим!
И Хоуп се отскубна от нея, метна се на коня и потегли в бесен галоп, без дори да се обърне, сякаш се опасяваше, че ако погледне дори веднъж какво оставя, ще се разколебае. Луси стоеше на портата и го изпрати с поглед, докато ездачът се изгуби от очите й, а после се прибра в къщи. Беше най-щастливата девойка в Юта.

ГЛАВА 3
ДЖОН ФЕРИЪР РАЗГОВАРЯ С ПРОРОКА

Изминаха три седмици, откакто Джеферсън Хоуп и другарите му напуснаха Солт Лейк Сити. Сърцето на Джон Фериър се свиваше при мисълта, че му предстои раздяла с осиновеното момиче, щом младият мъж се завърне. И все пак, като виждаше как Луси грее от щастие, по-силно от всякакви аргументи, успокояваше се, че не е сбъркал. Дълбоко в душата си Фериър отдавна бе твърдо решил, че нищо не е в състояние да го принуди да омъжи дъщеря сй за мормон. За него това би било не брак, а срам и позор. Както и да гледаше на мормонското учение, по този въпрос беше непреклонен. Налагаше се обаче да си държи устата затворена, защото в тези времена проявата на свободомислие в Земята на светците криеше опасност.
Да, криеше опасност, при това толкова голяма, че дори и най-праведните светци се осмеляваха да споделят религиозните си схващания единствено шепнешком, да не би думите, излезли от устата им. да бъдат изтълкувани погрешно и да им навлекат светкавично отмъщение. Жертвите на преследванията сами се бяха превърнали в преследвачи, и то от най-ужасен вид. Нито инквизицията в Севиля, нито тайните италиански общества са разполагали с такъв страшен механизъм като онзи, който хвърляше сянка над а Юта.
Организацията всяваше двойно по-голям страх, понеже всичко, свързано с нея, бе скрито и загадъчно. Нито я виждаха, нито я чуваха, но се знаеше, че е всесилна и всемогъща. Човекът, противопоставил се на мормонската църква, изчезваше и никой не знаеше къде е и какво му се е случило. Жена му и децата го очакваха у дома, но нямаше случай бащата да се завърне и да разкаже как се е чувствувал в ръцете на неговите съдници. Всяка непремерена приказка или прибързано действие водеха до унищожение и въпреки това никой не знаеше от какво естество е тази ужасна заплаха, надвиснала над хората. Нищо чудно, цял живот трепереха от страх и дори в затънтената пустош не смееха да споделят, макар и шепнешком, какви съмнения ги измъчват. В началото тази неясна и страшна власт засягаше само ония непокорни глави, които, прегърнали мормонската вяра, след време пожелаха да я променят или да я напуснат. Скоро обаче гоненията взеха широк обхват. Жени за брак не достигаха, а за каква полигамия да се говори, щом жените сред населението намаляват? Доктрината се проваляше. Плъзнаха странни слухове — слухове за избити заселници и оплячкосани лагери в места, където никога не е имало бандити. В харемите на старейшините се появяваха нови съпруги — викащи и плачещи жени, на чиито лица имаше следи от ужас, който не можеше да се забрави. Замръкнали из планините пътници разказваха за банди въоръжени и маскирани мъже, прокрадващи се безшумно в планината. Тези приказки и слухове придобиваха плът и кръв, уголемяваха се двукратно и трикратно и накрая получаваха определено реално изражение. И до ден-днешен няма отдалечено ранчо на Запад, където името шдата Данайт’, Ангелите мъстители, да не звучи като зловещо проклятие.
По-големите подробности, научавани за организацията, поставила такива ужасни цели, вместо да намалят, увеличаваха страха, който се появяваше у хората. Никой не знаеше кои са членовете на това безжалостно общество. Имената на участниците в кървавите и насилнически дела, извършвани в името на вярата, се пазеха в дълбока тайна. Приятелят, с когото човек споделяше своите опасения по отношение пророка и неговата мисия, можеше да се окаже между ужасните отмъстители, идващи нощем с огън и меч, за да си разчистят сметките. За това всеки се боеше от съседа си и никой не доверяваше съкровенните си мисли.
Една сутрин, когато Джон Фериър се готвеше да тръгне за полето, резето на Портата издрънча и като погледна през прозореца, стопанинът видя, че по алеята към къщи иде едър риж мъж на средна възраст. Фериър се уплаши до смърт, понеже човекът бе не друг, а великият Бригам Янг. Разтреперан от глава до пети (тъй като знаеше, че такова посещение не е на добро), Фериър се спусна към вратата, за да посрещне мормонския водач. Янг обаче отговори хладно на приветствията му и с безизразно лице го последва до гостната.
— Братко Фериър — започна той, като седна и погледна изпитателно фермера изпод светлите си клепки, — досега праведните вярващи бяха твои добри приятели. Взехме те с нас, когато гладуваше в пустошта, разделихме храната си с тебе и те доведохме здрав и читав в Долината на избраните, дадохме ти достатъчно земя и ти позволихме да натрупаш богатство, докато те закриляхме. Така ли е?
— Така е — съгласи се Джон Фериър.
— В замяна ти бяхме поставили само едно условие: да прегърнеш правата вяра и целият ти живот да е посветен на нея. Ти обеща да го сториш, но ако са истина приказките, които се носят, не си удържал на думата си.
— С какво не съм удържал? — възрази му Фериър, като размаха ръце. — Не внасям ли в общата хазна? Не посещавам ли храма? Не…
— А къде са жените ти? — попита Янг и се огледа. — Повикай ги, искам да ги поздравя.
— Вярно е, че не се ожених — каза Фериър. — Но жените бяха малко, а имаше много мъже, по-заслужили от мене. Не съм изпитвал самота, дъщеря ми се грижеше да съм добре.
— Тъкмо за дъщеря ти искам да поговорим — подхвана мормонският водач. — Тя се превърна в цветето на Юта, на нея гледат благосклонно много от първенците на тази земя. — Джон Фериър мислено изпъшка. — За нея тръгнаха приказки, които с радост бих отминал, приказки, че е обещана на някакъв неверник. Сигурно е слух, разпространяван от безделници. Какво е тринадесетото правило от законника на светия Джоузеф Смит? — Нека всяка девойка от правата вяра се омъжи за човек от избраните, защото, ако се омъжи за неверник, ще извърши тежък грях. При това положение не е възможно ти, който си ревностен мормон, да позволиш на дъщеря си подобно опущение.
Джон Фериър не отговори, но неспокойно въртеше в ръце камшика си.
— Този въпрос ще послужи за проверка на цялата ти вяра, такова е решението на Тайния съвет на четиримата. Момичето е младо, затова не настояваме да се омъжи за побелял старец, нито ще й попречим да направи своя избор. Ние, старейшините, имаме много юници’, но и децата ни трябва да бъдат осигурени. Стангърсън има син, Дребър има син — всеки от тях с радост би приветствувал дъщеря ти в дома си. Нека тя си избере един от двамата. Те са млади, богати и от правата вяра. Какво ще кажеш?
Известно време Фериър мълча, сключил вежди. Накрая рече:
— Дайте ни време. Дъщеря ми е много млада, може да се каже, че още не е за женене.
— Ще разполага с един месец, за да си избере — каза Янг и се надигна. — В края на месеца ще ни съобщи решението си.
Посетителят вече прекрачваше прага, когато се обърна. Лицето му бе почервеняло, очите святкаха. Гласът му прогърмя:
— Ако ти, Джон Фериър, противопоставиш своето слабоволие на заповедта, дадена от Светата четворица, по-добре щеше да е, ако сега скелетите на двама ви се белееха в Сиера Бланко!
И като направи заплашителен жест, Янг прекрачи прага и чакълът по алеята захрущя под тежките му стъпки.
Джон Фериър все още седеше, опрял лакът на коляното си, и размишляваше как да съобщи за случилото се на дъщеря си, когато една нежна ръка покри неговата и като вдигна очи, фермерът видя девойката. Още щом зърна бледото й, уплашено лице, той разбра, че тя е чула разговора.
— Не зависеше от мене — каза тя в отговор на погледа му. — Гласът му отекваше в цялата къща. О, татко, какво ще правим сега?
— Не бой се — успокои я той, привлече я към себе си и прокара едрата си, груба длан по кестенявите й коси. — Все ще измислим нещо. Нали не си открила, че чувствата ти към младежа са охладнели?
В отговор Луси само изплака и стисна ръката му.
— Не са, разбира се. Не бих се зарадвал, ако ми кажеш обратното. Джеферсън е хубав момък, християнин е, за разлика от тая пасмина тук, независимо от молитвите и проповедите им. Утре един човек заминава за Невада и ще успея да му изпратя съобщение в каква клопка сме попаднали. Ако съм го преценил вярно, той ще се върне със скорост, надминаваща електрическите телеграфи.
Луси се засмя през сълзи на бащиното си сравнение и каза:
— А когато дойде, ще ни даде най-добрия съвет. Само за тебе се страхувам, скъпи татко. Носят се такива ужасни слухове за хората, опълчили се срещу Пророка, винаги ги сполетява беда.
— Но ние още не сме се опълчили — напомни й Фериър. — Има време докато ни връхлети бурята. Остава ни цял месец, а когато изтече, според мен ще е най-добре да се махнем от Юта.
— Да напуснем Юта?
— Горе-долу така може да се каже.
— Ами фермата?
— Ще съберем пари, колкото можем, а другото ще оставим. Да си призная, Луси, неведнъж ми се е искало да го сторя. Не ми се нрави да превивам гръб пред когото и да е, както правят тук хората пред проклетия Пророк. Роден съм свободен американец и не мога да свикна с тая работа. Май съм много стар да се уча. Ако Янг вземе да се навърта около фермата, не е изключено да се натъкне на заряд едри. сачми, изстреляни срещу него.
— Но те няма да ни позволят да заминем! — възпротиви се дъщеря му.
— Почакай да се върне Джеферсън, лесно ще се оправим. А междувременно се успокой, дъще, и гледай очите ти да не са подути от плач, иначе, като те види, той ще ме направи на нищо. Няма от какво да се страхуваш, няма никаква опасност.
Джон Фериър изрече тези утешителни слова с доста уверен глас, но Луси все пак забеляза, че вечерта баща й положи особени грижи да заключи вратите и старателно изчисти и зареди ръждясалата ловджийска пушка, окачена на стената в спалнята му.

ГЛАВА 4
БЯГСТВО И СПАСЕНИЕ

На другата сутрин след разговора с мормонския Пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк Сити и като намери своя познат, готвещ се да тръгне за Сиера Невада, му повери посланието до Джеферсън Хоуп. В него съобщаваше на младия човек за надвисналата над тях опасност и за голямата необходимост от завръщането му. Щом уреди този въпрос, Фериър малко се успокои и си тръгна за дома с поолекнало сърце.
Когато наближи фермата, с изненада забеляза, че и на двата стълба до портата има вързани коне. Още повече се изненада, като влезе, защото завари двама млади мъже, заели гостната му. Единият, с издължено, бледо лице, се беше отпуснал на стола люлка, опрял вдигнатите си крака върху печката. Другият — младежът с дебел врат и груби черти на подпухналото лице — стоеше пред прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше известен църковен химн. И двамата кимнаха за поздрав на влезлия Фериър, а после седналият заговори:
— Може би не ни познавате — каза той. — Пред вас е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, с когото пътувахте през пустошта, когато Бог протегна ръка и ви прибра в истинското паство.
— Както ще прибере всички народи, като му дойде времето — каза другият с гъгнив глас. — Той може и да се бави, но никого не забравя.
Джон Фериър сдържано се поклони. Беше отгатнал кои са посетителите.
— Дойдохме — продължи Стангърсън, — посъветвани от нашите бащи, с молба да дадете ръката на дъщеря си на онзи от нас, който изглежда подходящ и на двама ви. Понеже аз имам само четири жени, а брат Дребър има седем, струва ми се, че моето основание е по-голямо.
— Не, не, братко Стангърсън — извика другият. — Не е въпрос колко жени има човек, а колко може да издържа. Моят баща ми подари мелниците си, така че сега аз съм по-богатият.
— Но аз имам по-добри изгледи — каза приятелски първият. — Когато бог вземе баща ми, ще стана собственик на щавачницата и на кожарската фабрика. Пък и съм по-възрастен от тебе, с по-висок ранг в църквата.
— Нека момичето реши — предложи младият Дребър и самодоволно се ухили на отражението си в стъклото. — Всичко ще зависи от нейното решение.
По време на този диалог Джон Фериър стоеше вбесен на прага и едва се сдържаше да не заиграе с камшика по гърбовете на посетителите. Накрая тръгна към тях и каза:
— Вижте какво, когато дъщеря ми ви повика, можете да дойдете, но дотогава кракът ви да не стъпва тук!
Двамата млади мормони го изгледаха изумено. Според тях съперничеството им за ръката на девойката беше най-голямата чест, която можеха да окажат на нея и на баща й.
— Стаята може да се напусне от две места: през вратата и през прозореца — изкрещя Фериър. — Откъде ще предпочетете?
Мургавото му лице изглеждаше толкова свирепо, а костеливите ръце — толкова страшни, че посетителите скочиха и побързаха да се измъкнат. Старият фермер ги последва до вратата.
— И ми съобщете, когато се споразумеете — язвително подхвърли той.
— Ще си платиш за това! — извика Стангърсън, пребледнял от гняв. — Не зачете Пророка и Съвета на четворицата! Ще се разкайваш до сетния си час!
— Ще усетиш колко е тежка ръката господна! — извика и младият Дребър. — Бог ще вдигне десница и ще те порази!
— Да взема аз да ви поразя тогава! — възкликна яростно Фериър и щеше да изтича горе в спалнята си за пушката, ако не беше Луси, която го хвана за ръката и го спря. Преди да се отскубне от нея, изтрополяха копитата и стана ясно, че мормоните вече се отдалечават.
— Лицемерни нехранимайковци! — извика Фериър и избърса потта от челото си. — Бих предпочел да те видя в гроба, момичето ми, отколкото да се омъжиш за някого от тях!
— Аз мисля същото, татко — каза развълнувано Луси, — но Джеферсън скоро ще си дойде.
— Да, няма да се забави. И колкото по-скоро е тук, толкова по-добре, защото не знаем какво може да предприемат.
Наистина беше крайно време някой да подкрепи със съвети и помощ упорития стар фермер и неговата осиновена дъщеря. От създаването на мормонското селище до този миг не беше имало такъв случай на явно неподчинение спрямо властта на старейшините. Щом за дребни грешки наказваха сурово, каква ли съдба щеше да сполети този несравним размирник? Фериър знаеше, че нито богатството, нито общественото му положение щяха да го отърват. Други, не по-малко известни и богати от него, биваха тайно отвличани, а имотът им предаван на църквата. Фериър беше храбър мъж, но се разтреперваше пред неясната, мрачна заплаха, надвиснала над него. Можеше да срещне очи в очи всяка открита опасност, ала напрежението на очакването го изнервяше. Криеше обаче страховете си от Луси и се преструваше, че не смята положението за сериозно, но тя с проникновението на обичащите добре разбираше, че баща й е притеснен.
Фериър предполагаше, че Янг ще му изпрати някакво послание или ще протестира заради държанието му, и не грешеше, но всичко се прояви в съвсем неочаквана форма. На следващата сутрин, когато стана, за свое учудване Фериър откри квадратно листче хартия, забодено на завивката му точно над гърдите. На него беше написано ясно с разкривени букви: „Дават ти се двайсет и девет дни, за да се поправиш, а после —“. Чертицата вдъхваше повече страх от всяка друга заплаха. Джон Фериър много се озадачи как предупреждението се е появило в стаята му след като слугите спяха в пристройка навън, а всички врати и прозорци бяха здраво залостени. Той смачка листчето и не каза на дъщеря си нищо за случилото се, но усети, че го полазват тръпки. Срокът от двайсет и девет дни явно беше остатъкът до месеца, отпуснат му от Янг. Каква сила или храброст можеше да се противопостави на враг с такава тайнствена власт? Ръката, забола бележката, можеше да забие нож в сърцето му и Фериър никога нямаше да узнае кой е причинил смъртта му.
Още по-голям бе потресът му на следващата сутрин. Бяха седнали да закусват, когато Луси извика учудено и посочи нагоре. В средата на тавана беше изписана цифрата 28, вероятно с овъглена съчка. Дъщеря му не разбра за какво става дума, а и той не й го разясни. През нощта Фериър не спа, а седя на стража с пушката. Не чу и не видя нищо, но на сутринта цифрата 27 беше изписана с боя на входната врата.
Така дните се нижеха и всяка сутрин фермерът откриваше, че невидимите му врагове следят сметката и винаги отбелязват на някое видно място колко дни му остават до края на милосърдната отсрочка. Понякога фаталните цифри се появяваха на стената, друг път на пода, а се случваше и да са изписани върху малки картони, закачени на портата или на оградата. Колкото и да дебнеше, Джон Фериър не можа да установи как се появяват ежедневните предупреждения. Всеки пореден път го обземаше почти суеверен страх. Отслабна, изнерви се и погледът му стана неспокоен като на преследван звяр. Остана му да се надява само на едно: че младият ловец ще пристигне от Невада.
Двайсет се смени от петнайсет, петнайсет — от десет, а вест от заминалия нямаше. Цифрите непрекъснато се смаляваха, но Джеферсън Хоуп не се завръщаше. Всякога, когато по пътя се чуеше тропот от копита или някой колар подвикнеше на впряга си, Фериър изтичваше до портата, мислейки, че най-после помощта е дошла. Накрая, когато петицата бе заменена с четворка, а после с тройка, фермерът се обезсърчи и престана да се надява на избавление. Знаеше, че е обречен, както е без другар и не познава добре планините около селището. По-често използуваните пътища бяха строго наблюдавани и пазени, никой не можеше да мине по тях без разрешение от Съвета. Накъдето и да тръгнеше Фериър, изглежда, нямаше да избегне удара, който заплашваха да му нанесат. И все пак старият човек не се поколеба за решението си да се раздели с живота, но да не се съгласи с това, което смяташе безчестие за дъщеря си.
Една вечер той седеше сам, потънал в дълбок размисъл за сполетелите го беди, и напразно търсеше някакъв изход. Тази сутрин видя цифрата две върху стената на къщата, а следващият ден бе последният от определения срок. Какво ли щеше да се случи тогава? Всякакви неясни и ужасяващи картини изникваха в съзнанието му. А дъщеря му… Какво щеше да стане с нея след неговата смърт? Нямаше ли избавление от невидимата мрежа, преграждаща пътя им от всички страни? При мисълта за собственото си безсилие Фериър подпря глава на масата и заплака.
Но какво беше това? В настъпилата тишина се чу слаб стържещ звук — леко, но много отчетливо сред безмълвието на нощта. Идваше откъм входната врата. Фериър се промъкна в преддверието и напрегна слух. Известно време последва пауза, после слабият, едва доловим звук се повтори. Изглежда, някой лекичко почукваше по една от дъските на вратата. Дали беше среднощен убиец, дошъл да изпълни присъдата на тайния трибунал? Или техен агент с поръчението да отбележи, че е дошъл последният ден на отсрочката? Джон Фериър чувствуваше, че мигновената смърт е за предпочитане пред напрегнатото очакване, което опъва нервите и вледенява сърцето му. Той скочи, дръпна резето и широко отвори вратата.
Навън цареше тишина и спокойствие. Нощта беше ясна, ярките звезди блещукаха в небето. Фериър се взря в градината пред къщата, в оградата и портата, но нито там, нито по пътя имаше жива душа. Той въздъхна облекчено, после се втренчи вляво и вдясно и накрая случайно погледна право в нозете си, където за свое голямо учудване видя проснат ничком човек, разперил ръце и крака.
Тази гледка така го стресна, че фермерът се облегна на стената, притиснал гърло с ръка, за да задуши желанието си да извика. Първата му мисъл беше, че това е тялото на ранен или умиращ, но както гледаше, забеляза, че човекът пълзи по земята, и се вмъква в преддверието бързо и безшумно като змия. Вече вътре, той скочи на крака, затвори вратата и разкри пред изумения фермер свирепото си лице, излъчващо решителност — лицето на Джеферсън Хоуп.
— Милостиви боже! — зяпна Джон Фериър. — Толкова ме уплаши! Как ти хрумна да влезеш по тоя начин?
— Дай ми нещо за ядене — каза Джеферсън с дрезгав глас. — От две денонощия хапка не съм сложил в уста. — И той се нахвърли като изгладнял вълк върху студеното месо и хляба, останали неприбрани на масата от вечерята на стопанина. — Луси добре ли е? — попита той, като утоли глада си.
— Да. Не знае за опасността — отвърна Фериър.
— Това е добре. Наблюдават къщата от всички страни, затова се наложи да пълзя. Може и да са много хитри, ама не са чак толкова хитри, та да хванат един ловец, обучен от орегонски индианци.
Сега, когато виждаше пред себе си верен съюзник, Джон Фериър се промени. Сграбчи мургавата ръка на младия мъж и я разтърси сърдечно.
— Ти си човек, заслужаващ уважение — каза той. — Малко са тези, които биха дошли да разделят с нас опасността и бедата.
— Право казваш, приятел — съгласи се младият ловец. — Почитам те, но ако беше сам в тая работа, щях да си помисля дали да си пъхам главата в гнездото на осите. Дължиш идването ми на Луси и ако я сполети нещастие, преди това родът — Хоуп ще остане с един човек по-малко в Юта.
— Какво ще правим?
— Утре е последният ти ден и ако не предприемеш нещо тази нощ. свършено е с тебе. В Орловата клисура съм оставил едно муле и два коня. Колко пари имаш?
— Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.
— Ще стигнат. И аз имам да добавя толкова. Ще тръгнем за Карсън през планините. Най-добре събуди вече Луси. Хубаво, че слугите спят извън къщата.
Докато Фериър отиде да подготви дъщеря си за предстоящото пътуване, Джеферсън Хоуп събра всичката храна, която успя да намери, в малък вързоп и напълни една каменинова делва с вода, защото от опит знаеше, че планинските кладенци са малко на брой и на големи разстояния. Тъкмо приключи, и дойде фермерът с дъщеря си, облечена и готова за тръгване. Двамата влюбени размениха горещи поздрави, но набързо, защото нямаше нито миг за губене, а им предстоеше трудна задача.
— Трябва да тръгнем веднага — каза Джеферсън Хоуп тихо и решително, като човек, съзнаващ голямата заплаха, но готов да я посрещне, без да му мигне окото. — Наблюдават и предния, и задния вход, обаче можем да се измъкнем предпазливо през страничния прозорец и да прекосим нивите. Стигнем ли до пътя, ще ни остават само две мили до клисурата, където чакат конете. Призори трябва да сме изминали половината път през планината.
— Ами ако ни спрат? — попита Фериър.
Хоуп потупа револвера, който се подаваше от пазвата на ризата му.
— Ако са твърде много, за да се справим с тебе, ще вземем двама-трима с нас — каза той със зловеща усмивка.
Угасиха всички лампи в къщата и Фериър надникна от тъмния прозорец към нивята, доскоро негови, които трябваше да остави завинаги. От дълго време се подготвяше за тази жертва, защото мисълта за честта на благоденствието на дъщеря му натежаваше пред съжалението, че с богатството му е свършено. Всичко изглеждаше толкова мирно и щастливо — листата на дърветата шумоляха, над обширното житно поле цареше тишина и човек трудно можеше да си представи смъртта, дебнеща отвсякъде. Но пребледнялото и каменно лице на младия, ловец говореше, че като се е приближавал към къщата, е видял достатъчно, за да се увери в това.
Фериър взе торбата със златото и банкнотите, Джеферсън Хоуп понесе оскъдните провизии и водата, а за Луси остана вързопче с някои от по-ценните й вещи. Отвориха прозореца много бавно и предпазливо, почакаха да изплува тъмен облак и да сгъсти донякъде мрака и после един по един се спуснаха в градинката. Приведени и затаили дъх, те се промъкнаха през нея, стигнаха до заслона на живия плет и вървяха по края, докато се добраха до пролука, водеща към полето. В същия миг младият мъж дръпна спътниците си към тъмното убежище на оградата, където те останаха да лежат безмълвни и разтреперени.
Добре, че благодарение на ловуването из прерията Джеферсън Хоуп бе придобил слуха на дива котка. Едва успяха да се снишат, когато на няколко ядра от тях се чу тъжният вик на планинска улулица. Тутакси наблизо извикаха в отговор. Веднага след това от пролуката, към която се бяха насочили, се показа неясен, тъмен силует, отново се чу уговореният сигнал — жалният глас на улулица — и от мрака изникна втори мъж.
— Утре в полунощ — каза първият, който явно ръководеше. — Когато козодоят извика три пъти.
— Разбрано — потвърди вторият. — Да съобщя ли на брат Дребър?
— Предай му, а той да предаде на останалите. Седем без девет!
— Пет без седем! — каза вторият и двете фигури се отдалечиха в различни посоки. Последните им думи явно представляваха нещо като парола и отговор. Веднага щом стъпките им заглъхнаха в далечината, Джеферсън Хоуп скочи на крака, помогна на спътниците си да минат през пролуката и ги поведе през полето неимоверно бързо, като подкрепяше, и почти носеше девойката, когато тя нямаше сили да продължи.
— Давайте, давайте! — подканяше ги тихо той от време на време. — Минахме през постовете, всичко зависи от бързината ни. Хайде!
Щом стигнаха до шосето, започнаха да се придвижват по-успешно. Само веднъж се натъкнаха на мормон, но мигом се спотаиха в една нива и така избегнаха разпознаването. Недалече от града ловецът тръгна по отклоняваща се тясна и камениста пътека, водеща към планините. Над главите им тъмнееха два остри зъбера, а проломът, който ги разделяше, беше Орловият каньон — там ги очакваха конете. С безпогрешен усет Джеферсън Хоуп откриваше пътеката между високите канари и по изсъхналото речно корито, докато не стигнаха до закътаното място в заслона на скалите, където бяха оставени верните животни. Качиха девойката на мулето, старият Фериър, стиснал торбата с парите, яхна единия кон, а Джеферсън поведе втория по надвисналата над пропаст опасна пътека.
Преживяването би смаяло всеки, който не е свикнал да среща без страх и най-дивите приумици на Природата. От едната страна сурово и заплашително се издигаше зъбер, висок може би над хиляда стъпки. По напуканата му повърхност имаше дълги базалтови стълбове, наподобяващи ребра на вкаменено чудовище. От другата страна се виждаха безредно отрупани скали и камъни, така че да се прекоси оттам бе невъзможно. В средата минаваха неравните пътечки, толкова тесни на места, че се налагаше хората да се движат в индианска нишка — само опитни ездачи биха могли да вървят по такава стръмнина. И все пак, независимо от всички опасности и трудности, бегълците напредваха с леко сърце, защото всяка стъпка увеличаваше разстоянието между тях и ужасната тирания, от която се махаха.
Скоро обаче получиха доказателство, че все още се намират под юрисдикцията на Светците. Бяха стигнали до най-страшната и тежка част от прехода, когато девойката изплашено извика и посочи нагоре. Върху една скала, надвиснала над пътеката, на фона на небето ясно се различаваше силуетът на самотен часовой. В същия миг той ги забеляза, извика по военному „Койиде?“ и гласът му отекна в тишината на клисурата.
— Пътници за Невада — отвърна Джеферсън Хоуп, сложил ръка на пушката, окачена на седлото му.
— С чие разрешение?
— На Светата четворица — отвърна Фериър. Животът сред мормоните го беше научил, че по-върховна власт от тази няма.
— Седем без девет? — извика часовоят.
— Пет без седем! — веднага му отговори Джеферсън Хоуп, като си спомни чутата в градината парола.
— Минавайте и бог да ви пази! — чу се гласът отгоре. Оттатък поста пътеката се разширяваше и можеха да подкарат конете в тръс. Озърнаха се назад, видяха самотния часовой, облегнат на пушката си, и разбраха, че оставят зад гърба си последната стража на Избрания народ, а пред тях е свободата.

ГЛАВА 5
АНГЕЛИТЕ МЪСТИТЕЛИ

Цяла нощ вървяха през плетеницата от клисури по неравни, каменисти пътеки. Неведнъж се отклоняваха, но Хоуп добре познаваше планината и отново ги връщаше на верния път. На зазоряване пред очите им се разкри величествена, макар и сурова красота. От всички страни ги ограждаха високи, покрити със сняг върхове, които сякаш надничаха един през друг към далечния хоризонт. Толкова стръмни бяха скалистите склонове отстрани, че сякаш боровете и елите, надвиснали над главите им, можеха да се стоварят върху тях само от повея на вятъра. Страхът на бегълците не беше съвсем неоснователен, понеже из пустинната долина се виждаха купища дървета и камъни, срутили се тъкмо по този начин. И сега, докато те минаваха, една голяма скала се откърти и се свлече с глух тътен, отекващ в тихите клисури, а уморените коне се стреснаха и препуснаха в галоп.
Когато слънцето бавно се издигна над хоризонта на изток, снежните шапки на върховете припламнаха една подир друга като увеселителни фенери, докато накрая блеснаха поруменели. Това величествено представление разведри сърцата и тримата бегълци усетиха нов прилив на сили. Стигнаха до буен поток, идещ от една странична клисура, спряха, напоиха конете и набързо хапнаха. Луси и баща й с голяма радост биха почивали по-дълго, но Джеферсън Хоуп бе неумолим.
— Вече са тръгнали по следите ни — каза той. — Всичко зависи от бързината ни. Стигнем ли здрави и читави в Карсън, можем да почиваме до края на живота си.
През целия ден те с мъка се придвижваха през проломите, а привечер пресметнаха, че са оставили враговете си на повече от трийсет мили. Щом падна нощта, спряха се в подножието на една надвиснала канара, където скалите им предлагаха заслон от хладния вятър, скупчиха се, за да се топлят, и доволно спаха няколко часа. Станаха обаче още по тъмно и отново потеглиха. Не бяха забелязали да ги преследват и Джеферсън Хоуп започна да си мисли, че са се измъкнали от лапите на ужасната организация, чийто гняв бяха предизвикали. Но той нямаше представа колко далече може да стигне мъртвата хватка на мормоните и не предполагаше, че скоро тримата ще бъдат уловени в капан и унищожени.
Към пладне на втория ден от тяхното бягство оскъдният им запас от провизии започна да се стопява. Ловецът обаче съвсем не се притесни, понеже в планината имаше дивеч и често му се беше случвало да разчита на пушката, за да задоволи насъщните си нужди. Той избра закътано местенце, струпа на куп сухи клони и запали буен огън, на който да се стоплят другарите му, понеже вече се намираха почти на пет хиляди стъпки над морското равнище и студеният въздух пронизваше. После върза конете, взе си довиждане с Луси, метна пушката на рамо и тръгна да си опита късмета. Обърна се и видя стареца и девойката, клекнали до разпаления огън, а конете и мулето стояха притихнали по-отзад. Сетне на пътя му се изпречиха скали, които, скриха всичко от погледа му.
Извървя две мили през проломите, без да открие нещо, но по следите върху стволовете и по други признаци разбра, че в околността се навъртат много мечки. Накрая, след два-три часа безплодно търсене, той се отчая и реши да се връща, но тъкмо тогава погледна нагоре и сърцето му радостно трепна. В самия край на един издаден зъбер, на триста-четиристотин стъпки над главата му се бе изправило животно, наподобяващо донякъде на домашна овца, но въоръжено с чифт огромни рога. Дивият овен сигурно пазеше стадото си, скрито от очите на ловеца, и за щастие стоеше обърнат с гръб към него, та не го беше забелязал. Хоуп легна по корем, опря пушката си на една скала и дълго и внимателно се прицелва, преди да натисне спусъка. Овенът подскочи във въздуха, задържа се за миг на ръба на пропастта и после се сгромоляса в долината.
Животното не беше удобно за носене, затова ловецът се задоволи да отреже единия бут и част от месото над него. После нарами трофея и забърза обратно по следите си, защото скоро щеше да се стъмни. След малко обаче осъзна затруднението, пред което бе изправен. Обзет от нетърпение, Хоуп се беше отдалечил много от познатите клисури и сега се чудеше как да разбере по коя пътека може да се върне. Долината, където ловува, се разклоняваше на множество теснини, които дотолкова си приличаха, че той не можеше да се ориентира. Вървя по един от проломите около миля, но накрая стигна до планински поток, който със сигурност виждаше за първи път. Убеден, че се е заблудил, Хоуп пое по друга долина, но резултатът беше същият. Нощта се спускаше бързо, вече почти се стъмни, когато той най-после попадна на познат пролом. Дори тогава обаче не стана по-лесно да следва пътеката, понеже луната още не беше изгряла, а високите скалисти склонове сгъстяваха мрачината. Приведен под товара си, изнурен от направените усилия, Хоуп едва се влачеше, като се насърчаваше с мисълта, че всяка стъпка го приближава до Луси и че храната, която носи, ще им стигне до края на пътешествието.
След време се добра до началото на пролома, където бе оставил двамата си спътници. Дори в тъмното успя да разпознае очертанията на околните зъбери. Каза си, че сигурно го чакат с нетърпение, защото го нямаше близо пет часа. С ликуващо сърце Хоуп сложи ръце на устата си и долината откликна на звънкия му поздрав, в знак че си е дошъл. Ослуша се, но отговор не последва. Само собственият му вик отекваше из мрачните смълчани клисури и се завръщаше многократно при него. Хоуп отново извика, още по-високо от преди, и отново не чу дори шепот оттам, където бе оставил неотдавна приятелите си. Обзе го неясен, смътен страх и той хукна обезумял напред, като изпусна в бързината скъпоценния товар.
След завоя на пътеката пред очите на Хоуп се показа точно мястото, където бе запалил огъня. Жарта от изгорелите дърва все още припламваше, но си личеше, че никой не е наглеждал огъня след тръгването на ловеца. Наоколо цареше все същата мъртвешка тишина. Хоуп разбра, че страховете му са основателни, и хукна към останките от огъня. Наблизо нямаше жива душа, животните, мъжът и девойката бяха изчезнали. Ясно беше, че в отсъствието на младия човек се е случило ужасно нещастие, нещастие, помело всички, без да остави следа зад себе си.
Зашеметен и потресен от този удар, Джеферсън Хоуп усети, че главата му се върти, и трябваше да се подпре на пушката, за да не падне. В същността си обаче той беше човек на действието и бързо дойде на себе си след този пристъп на слабост. Грабна недоизгорял клон от гаснещия огън, раздуха го, за да пламне, и тръгна да огледа с негова помощ малкия лагер. Навсякъде земята бе утъпкана от конски копита, следователно бегълците са били нападнати от голяма група ездачи, а посоката на дирите говореше, че са тръгнали към Солт Лейк Сити. Дали бяха отвели двамата му спътници? Хоуп почти повярва, че е така, когато погледът му привлече нещо, от което всеки нерв в тялото му се опъна като струна. Малко встрани от бивака видя невисока могила червеникава пръст, със сигурност липсваща преди. Не можеше да се сбърка с нищо, беше пресен гроб. Младият ловец се приближи и видя забита в пръстта разклонена пръчка с парче хартия, набучено отгоре. Надписът беше кратък, но съществен.
Джон Фериър
бивш жител на Солт Лейк Сити, починал на 4 август 1860 г.
Значи непреклонният старец, с когото Хоуп се раздели съвсем наскоро, вече не беше между живите и това бе цялата му епитафия. Джеферсън Хоуп се заозърта обезумял, да не би да има и втори гроб, но не видя нищо повече. Ужасните преследвачи бяха отвлекли Луси, за да определят съдбата й според замисъла си — да я пратят в харема на някой от синовете на старейшините. Когато младият човек осъзна, че участта на Луси е предрешена, а той е безсилен да предотврати това, обзе го желанието да бъде заедно със стария фермер, намерил най-подир покой в тихото кътче.
Отново обаче дейният му дух пропъди унеса, породен от отчаянието. Щом не му оставаше нищо друго, Хоуп можеше да посвети живота си на отмъщението. Заедно с несломимото си търпение и постоянство, той притежаваше и качеството да се спотайва, докато му дойде времето — сигурно придобито от индианците, сред които бе живял. Както стоеше край изоставения огън, Джеферсън Хоуп разбра, че скръбта му би се уталожила единствено от възмездието — пълно и докрай, раздадено на враговете със собствената му ръка. Той твърдо реши да посвети силната си воля и неукротимата си енергия на тази цел. Със зловещо и пребледняло лице младият човек се върна по стъпките си до там, където бе захвърлил храната, и като стъкна гаснещия огън, опече месо, което да му стигне за няколко дни. Прибра го във вързоп и колкото и да беше уморен, тръгна по планинската пътека по следите на Ангелите мъстители.
Пет дни Хоуп се тътри уморен, с разтреперени нозе през проломите, откъдето бе минал на кон. Нощем се просваше на скалите и дремваше за няколко часа, но винаги още преди зазоряване успяваше да извърви доста път. На шестия ден стигна до Орловия каньон, откъдето започна злощастното им бягство. Оттам вече се виждаше родината на Светците. Съсипан и изтощен, той се подпря на пушката си и размаха заканително измършавялата си ръка към притихналия град, прострял се нашироко в ниското. И както гледаше, забеляза, че по някои от по-големите улици са окачени знамена и други свидетелства за празник. Все още размишляваше какво ли значи това. когато чу тропот на копита и насреща му се зададе ездач. Когато приближи, Хоуп разпозна в него един мормон на име Каупър, на когото беше правил разни услуги на времето. И щом Каупър стигна до него, Хоуп го спря с намерението да узнае каква е съдбата на Луси Фериър.
— Аз съм Джеферсън Хоуп — каза му той. — Помниш ме, нали? Мормонът се взря в него с нескрито учудване — наистина беше трудно да се съгласи, че този окъсан, мръсен скитник с мъртвешки бледо лице и свиреп, безумен поглед, е някогашният напет млад ловец. Щом обаче човекът се увери, че това е Хоуп, учудването му отстъпи място на сащисване.
— Трябва да си луд да дойдеш тук — извика той. — Ако ме видят, че говоря с тебе, може да се простя с живота. Светата четворица е издала заповед за арестуването ти, защото си помогнал на Фериър и дъщеря му да избягат.
— Не ме е страх нито от светците, нито от заповедта им — каза твърдо Хоуп. — Сигурно знаеш нещо за случая, Каупър. Умолявам те в името на всичко, което е свято за тебе, да ми отговориш на няколко въпроса. Винаги сме били приятели. За бога, не ми отказвай!
— Какво има? — попита притеснен мормонът. — Казвай бързо. Камъните имат уши, а дърветата — очи.
— Какво стана с Луси Фериър?
— Вчера я омъжиха за младия Дребър. Съвземи се, човече, съвземи се, капка кръв не ти остана по лицето!
— Не ми обръщай внимание — със слаб глас го прекъсна Хоуп. Дори устните му бяха побелели и той се свлече край скалата, на която се подпираше. — Омъжили са я, казваш?
— Омъжиха я вчера. Затова има знамена по Жертвения храм. Младият Дребър и младият Стангърсън се сдърпаха кой да я вземе. И двамата били в групата на преследвачите, Стангърсън застрелял бащата, затова смятал, че има по-голямо право, но когато представили спора си в Съвета, Дребър изложил по-силни доводи, така че Пророка дал на него дъщерята. Според мене обаче никой няма да я притежава дълго, вчера видях на лицето й печата на смъртта. Повече прилича на призрак, отколкото на жена. Да не тръгваш вече?
— Да, тръгвам — каза Джеферсън Хоуп, който се беше надигнал. Лицето му беше като изваяно от мрамор, с твърдо и каменно изражение, а очите му горяха със зли пламъчета.
— Къде отиваш?
— Все едно къде — отвърна той, метна пушката си на рамо, спусна се през клисурата и се прибра в планинските дебри сред бърлогите на дивите зверове, самият той най-свирепият и най-опасният между зверовете.
Предсказанието на мормона се сбъдна напълно. Дали поради ужасната смърт на баща си, дали като последствие от омразната женитба, станала против волята й, но клетата Луси вече не вдигна глава. Започна да вехне и след месец почина. Затънелият й от пиянство съпруг, който я беше взел главно заради богатството на Джон Фериър, не изпита дълбока скръб от загубата, но другите му съпруги я жалеха и според мормонския обичай бдяха над мъртвата в нощта преди погребението. Те се бяха сгушили около ковчега в ранните утринни часове, когато, за техен неизразим страх и учудване, вратата с трясък се отвори и в стаята влезе свиреп на вид мъж с обво рено лице, облечен в дрипи. Без да погледне или да каже нещо на изплашените жени, той отиде до безмълвното тяло, съхранявало някога чистата душа на Луси Фериър. Наведе се над ковчега и почтително докосна с устни студеното бяло чело, а после свали от ръката й венчалния пръстен. „Няма да я погребат с него!“ — кръвожадно изрева той и докато вдигнат тревога, спусна се по стълбите и изчезна. Толкова странен и кратък беше този епизод, че сигурно и очевидците трудно са повярвали на очите си и разказите им не са звучали убедително, но имаше неопровержим факт — златното колелце, белязало Луси като невеста, беше изчезнало.
Няколко месеца Джеферсън Хоуп се скита из планините, води странен, дивашки живот и лелея в сърцето си обзелото го свирепо желание за мъст. В града се разчу, че из покрайнините се прокрадва странник, същият, който се мярка из пустинните планински клисури. Веднъж през прозореца на Стангърсън изсвистя куршум и се сплеска в стената на стъпка от него. Друг път, когато Дребър минаваше в подножието на една канара, отгоре му се свлече огромна скала и той едва избегна ужасната смърт, като се хвърли ничком на земята. Двамата млади мормони не изгубиха много време, докато установят причината за тези покушения, и на няколко пъти организираха походи в планините с надеждата, че ще заловят или убият своя враг, но нямаха успех. Тогава те си наложиха предпазната мярка никога да не излизат сами по тъмно и поставиха охрана около домовете си. Постепенно обаче се поотпуснаха, защото противникът им нито се виждаше, нито се чуваше, и те започнаха да се надяват, че времето е охладило жаждата му за мъст.
А далеч не беше така, стана тъкмо обратното. Ловецът имаше твърд, непоколебим характер и обзелото го желание за разплата дотам бе завладяло съзнанието му, че не оставаше място за никакви чувства. Преди всичко обаче Хоуп имаше практическа нагласа. Той скоро разбра, че дори неговият железен организъм не би издържал на безкрайното напрежение, на което той го излагаше. Липсата на покрив и нездравословната храна го съсипваха. Ако умреше като куче в планините, какво щеше да стане с отмъщението му? Но не се ли махнеше, очакваше го именно такава смърт. Хоуп сметна, че с това би улеснил враговете си, ето защо, макар и неохотно, той се завърна в Невадските рудници, за да укрепне и да събере достатъчно пари, с които да преследва целта си, без да страда от лишения.
Възнамеряваше да отсъствува не повече от година, но по стечение на непредвидени обстоятелства му се наложи да не напуска Невада почти пет години. В края на този период обаче той не беше забравил злините и желанието му за мъст оставаше все така силно, както в паметната нощ, когато стоеше до гроба на Джон Фериър. Предрешен и под чуждо име, Джеферсън Хоуп се завърна в Солт Лейк Сити, без да го е грижа за собствения живот, стига да постигнеше онова, което той определяше като справедливост. В града научи лоши вести. Преди няколко месеца сред Избрания народ настъпил разкол, някои по-млади членове на Мормонската църква въстанали срещу властта на старейшините и като последствие известен брой недоволни напуснали Юта и се отказали от вярата. Сред тях се намираха и Дребър, и Стангърсън. Никой не знаеше къде са отишли. Носеха се слухове, че Дребър е успял да превърне голяма част от имотите си в пари и е все така богат, докато приятелят му Стангърсън е сравнително беден. Нямаше обаче никакви данни за местонахождението им.
Колкото и отмъстителни да са, много хора, изправени пред такава пречка, биха изоставили всяка мисъл за възмездие, но Джефърсън Хоуп не се поколеба нито за миг. Макар да притежаваше малко умения, той се наемаше на всякаква работа и обикаляше от град на град в Съединените щати, за да търси враговете си. Годините минаваха, черната му коса се прошари, а той все се скиташе — човек, превърнат в копой, насочил съзнанието си към едничката цел на своя живот. Накрая постоянството му бе възнаградено. Само за миг видя лицето, мернало се на един прозорец в Кливланд, щата Охайо, и това му стигна, за да разбере, че човекът, когото преследва, е там. Когато се прибра в сиромашката си квартира, планът му за отмъщение вече беше съставен. За беда обаче и надничащият от прозореца Дребър позна скитника на улицата и прочете присъдата си в очите му. Заедно със Стангърсън, станал негов частен секретар, той побърза да се яви пред мировия съдия и да го уведоми, че ревността и омразата на техен стар съперник поставя живота им в опасност. Същата вечер Джеферсън Хоуп беше задържан и понеже не успя да си намери гаранти, остана в затвора няколко седмици. Когато най-после го освободиха, завари къщата на Дребър празна и научи, че двамата със Стангърсън са заминали за Европа.
Отново отмъстителят остана излъган и отново усилилата се омраза го подтикна да продължи преследването. Липсваха му обаче средства — известно време трябваше да се хване на работа и да пести всеки долар за бъдещето пътешествие. Накрая, събрал толкова, че да не умре от глад, Хоуп замина за Европа и тръгна по следите на враговете си от град на град, като припечелваше от най-черен труд, но не смогна да настигне бегълците. Когато се появи в Санкт Петербург, те вече бяха отпътували за Париж, а когато ги последва и там, научи, че току-що са тръгнали за Копенхаген. И в датската столица той пристигна с няколко дни закъснение, а те вече бяха заминали за Лондон, където Хоуп най-после успя да ги открие. А за това, какво се случи в Лондон, най-добре ще е да предадем разказа на стария ловец, старателно записан от доктор Уотсън в неговия дневник, на който вече сме толкова задължени.

ГЛАВА 6
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА СПОМЕНИТЕ НА ДЖОН УОТСЪН, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА

Яростната съпротива на пленника ни всъщност не се дължеше на злостно отношение към самите нас, защото, като се видя в безизходно положение, той се усмихна дружелюбно и изрази надежда, че не е наранил никого при боричкането.
— Предполагам, че ще ме заведете в участъка — каза той на Шерлок Холмс. — Кабриолетът ми е пред къщата. Ако ми развържете краката, ще сляза сам до долу. Не съм вече толкова лек за носене, колкото бях.
Грегсън и Лестрейд се спогледаха, като че смятаха предложението му за доста нагло, но Холмс веднага повярва на думите му и развърза кърпата, с която бяхме стегнали глезените му. Човекът се изправи и се разтъпка, сякаш за да се увери, че нозете му отново са свободни. Спомням си, че както го наблюдавах, си казах, че рядко ми се е случвало да виждам мъж с толкова здраво телосложение, а изражението на мургавото му, почерняло от слънцето лице, говореше за решителен и деен дух и правеше същото потресаващо впечатление, както телесната му сила.
— Ако мястото на полицейския началник е свободно, смятам, че вие сте човекът за него — каза Хоуп, взрян с нескрито възхищение в моя съквартирант. — А начинът, по който откривахте следите ми, няма цена.
— Най-добре е да дойдете с мене — каза Холмс на двамата детективи.
— Аз мога да ви закарам — предложи Лестрейд.
— Чудесно! А Грегсън ще седне вътре при мене. Също и вие, докторе. Понеже случаят ви заинтересува, нищо не пречи да ни придружавате.
С радост се съгласих и заедно слязохме долу. Нашият пленник не направи опит за бягство, а влезе кротко в бившия си кабриолет заедно с нас. Лестрейд се качи на капрата, шибна коня и много скоро пристигнахме. Въведоха ни в една стаичка, където полицейски инспектор записа името на заловения и именага на хората, в чието убийство се обвинявате. Служителят беше белолик, апатичен човек, който изпълняваше задълженията си вяло и машинално.
— Задържания, ще бъде изправен пред съда до края на седмицата — каза той. — Междувременно желаете ли та направите някакво изявление. господин Джефърсън Хоул. Длъжен съм да ви предупредя че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да бъде използувано против вас.
— Имам доста за разказване — бавно каза пленникът ни. — ще ви разкажа всичко, господа.
— Не е ли по-добре да го запазите за делото? — попита инспекторът.
— Може изобщо да не стигна до съд — отвърна човекът. — Не се притеснявайте, не мисля да се самоубивам. Вие лекар ли сте? свирепо впи Той в мене блестяшите си черни очи..
— Да. лекар съм — отвърнах аз.
— Тогава си сложете ръката тук — каза той с усмивка и ръката МУ заедно с белезниците посочи гърдите.
Сторих го със свободната си ръка. странно неритмично триенесе усещаше вътре. Мускулите на гръдния кош сякаш трептяха и резонираха. какво би станало с една паянтова постройка, ако в нея заработи мощен мотор. В тишината на стаята се чуваше глухо жужене и бръмчене, което идваше отсъщият човек.
— Та вие имате ансвризма на аортата! — възкликнах аз.
— Така се нарича! — примирено погвърди той. — Миналата седмица ходих на лекар и гои ми каза, че не след дълго сърцето ми ще се пръсне. От години става все по-зле. Получих го от измръзване и недояждане в планините на Сол Лейк. Постигнах целта си и не ме е грижа дълго ли ще живея, но бих искал да оставя след себе си някакво описание на цялага рабога. Не искам да ме помнят като окикновен главорез.
Инспекторът и двамата служители побързаха да обсъдят дали е препоръчително да позволят да разкаже историята си.
— Сигурно ли е, че има непосредствена опасност за живота му — попита първият.
— Несъмнено — отговорих аз.
— В такъв случаи явно в наш интерес и на правосъдието е да запишем изявлението му — каза инспекторът. Разрешава ви се да разкажете историята си. Но отново ви предупреждавам, че всичко което ще разкажете може да послужи против вас. То ще бъде записано.
— С ваше позволение ще седна — рече човекът и веднага осъществи казаното. — Тази аневризма лесно ме изморява, а бъркотията от преди половдин час не облекчи положението. С единия крак съм в гроба и няма смисъл да ви лъжа. Ще чуете само истината, а как бихте я използвали, е без значение за мене.
С тези думи Джеферсън Хоуп се облегна на стола и направи своето забележително признание.
Говореше спокойно и методично, сякаш в събитията, за които разказваше, няма нищо необичайно. Мога да гарантирам верността на включения тук разказ, защото имах достъп до бележките на Лестрейд. където думите на Хоуп са записани точно както ги бе произнесъл.
— За вас не е от голямо значение защо мразех избягалите мормони — каза гой. — Достатъчно е и това. че те бяха виновни за смъртта на две човешки същества. баща и дъщеря, и следователно собственият им живот бе предрешен. Поради времето, изминало от извършването на престъплението. всеки опит да ги изправя пред съда щеше да се провали. Но аз знаех вината им и твърдо реших, че сам ще поема ролята на обвинител, съдебни заседатели и изпълнител на присъдата, събрани в едно. На мое място и вие бихте направили същото, ако сте истински мъже… Момичето, за което стана дума, щеше да се омъжи за мене преди двайсет години. Насила я омъжиха за Дребър и тя не издържа. Взех венчалния пръстен от ръката на мъртвата и се заклех, че когато умира Дребър. пред очите си ще вижда същата халка и последните му мисли ще бъдат за престъплението, за което го наказвам. Носех пръстена и следвах Дребър и неговия съучастник през два континента, докато не ги настигнах. Те смятаха да ме изтощят, но не успяха. И ако умра утре. което е много вероятно, ще умра със съзнанието. че съм свършил, и то добре, работата си на този свят. Престъпниците загинаха от моята ръка. Не ми остава нищо повече, което да желая и да очаквам с надежда… Те бяха богати, а аз бях беден, затова не ми беше лесно да ги следвам. Когато пристигнах в Лондон, джобовете ми бяха почти празни и се наложи да се заловя с нещо, та да си изкарвам прехраната. Язденето или карането на кабриолет за мене е толкова естествено, колкото и ходенето по земята, затова се обадих в една файгонджийска кантора и скоро ме взеха на работа. Всяка седмица трябваше да представям определена сума на собственика, а горницата задържах за себе си. Рядко изкарвах в повече, но все успявах да свържа двата края. Най-трудно ми беше да опозная града и ми се струва, че никъде не съм попадал на толкова лабиринти, колкото в Лондон. Разполагах обаче с план и след като веднъж се ориентирах за главните хотели и гари, взех да се справям доста добре… Мина известно време, докато разбера къде са отседнали двамата господа. Питах, разпитвах и накрая се добрах до тях. Живееха на пансион в Камбъруел. от татък Темза. Щом ги открих, знаех, че вече са в ръцете ми. Бях си пуснал брада и нямаше начин да ме познаят. Готвех се да им ходя по петите, дока го ми падне сгоден случай. Твърдо бях решил този път да не им позволя да избягат… Въпреки това те почти ми се изплъзнаха. Където и да ходеха из Лондон, аз бях подире им. Понякога ги следвах с кабриолета. понякога пешком. но първото беше по-сигурно. защото не можеха да се измъкнат. Само рано сутрин или късно вечер успявах да припечеля по някоя пара и взех да закъснявам с вноските за собственика. Това обаче не ме притесняваше, стига да хванех хората, които ме интересуваха… А те бяха много коварни.
Трябва да им беше хрумнало, че може да съм попаднал на следите им, защото никога не излизаха един по един или по тъмно. В продължение на две седмици карах подире им всеки ден и те нито веднъж не се разделиха. Половината време Дребър беше пиян, но Стангърсън винаги стоеше нащрек. Дебнех ги от зори до мрак, но не случих нито един удобен момент. Това не ме обезсърчи, понеже нещо ме караше да си мисля, че моят час скоро ще удари. Страхувах се само да не би сърцето ми да се пръсне преждевременно и работата да остане несвършена… Най-после една вечер, когато минавах по „Торкий Те-ръс“ — така се казва улицата, където живееха, — видях, че пред вратата на пансиона спира кабриолет. Скоро отвътре изнесоха багаж, след малко се появиха Дребър и Стангърсън и кочияшът потегли. Шибнах коня и гледах да не ги изпускам от очи. Много се притесних, понеже реших, че си сменят квартирата. Те слязоха на гара Юстън. аз повиках едно момче да държи поводите на коня ми и ги последвах на перона. Чух. че питат кога има влак за Ливърпул, а пазачът им отговори, че влакът току-що е заминал и има друг влак чак след няколко часа. На Стангърсън това явно не му хареса, но Дребър като че ли доста се зарадва. Толкова се приближих до тях в тълпата, че чувах всяка тяхна дума. Дребър каза. че има да си свърши някаква лична работа и ако Стангърсън иска. да го почака, скоро ще се върне. Спътникът му го укори и му напомни решението им да се движат заедно. Дребър отговори, че случаят е малко деликатен и трябва да отиде сам. Не чух какво отговори другият на това, но Дребър започна да ругае, подчерта. че онзи му е платен слуга и че не може да му заповядва. Тогава секретарят разбра, че работата е безнадеждна, и само постави условието, ако другият изпусне последния влак, да се срещнат в частния хотел „Холидей“. Дребър му заяви, че ще бъде на перона много преди единайсет часа и си тръгна от гарата… Мигът, който очаквах от толкова време, най-после дойде. Враговете ми бяха в моята власт. Заедно можеха взаимно да се закрилят, но разделени, зависеха от моето благоволение. Аз обаче не предприех никакво необмислено, прибързано действие. Планът ми отдавна беше готов. Мъстта не носи удовлетворение, ако престъпникът няма време да разбере кой му нанася удара и защо го е постигнало възмездието. Бях намислил план, даващ ми възможност да накарам човека, който ми е сторил зло, да разбере, че старият му грях е излязъл на бял свят. Няколко дни преди това се случи някакъв господин, който оглеждаше къщи по „Брикстън Роуд“, да изпусне един от ключовете в кабриолета ми. Потърсих го същата вечер и си го получи, но междувременно аз бях направил отпечатък и си приготвих копие. По този начин имах достъп поне до едно място в Лондон, където можех да разчитам, че никой няма да ме безпокои. Трудният въпрос, който оставаше нерешен, беше как да накарам Дребър да отиде в тази къща… Дребър тръгна по улицата, отби се в един магазин за спиртни напитки и остана в последния почти половин час. Като излизаше, вече се олюляваше, явно беше доста пиян. Пред мене имаше спряла двуколка и той я повика. Следвах ги толкова от близо по „Ватерлоо“. Изминахме доста мили по улиците и накрая за мое нещастие стигнахме до пансиона, където Дребър бе отседнал и скоро го бе напуснал. Не можех да си представя с какви намерения се връща гам. но продължих след него и спрях кабриолета си на около стотина ярда до една къща, а той влезе в хотела, а двуколката си замина. Моля ви, дайте ми чаша вода. Гърлото ми пресъхна от говоренето… Подадох му чаша вода. Хоуп я изпи и каза:
— Стоях неподвижно и чаках търпеливо. Така чаках вече около четвърт час или малко повече, когато изведнъж долових шум. сякаш в къщата се боричкаха. В следващия миг вратата широко се отвори и се появиха двама мъже. Единият беше дребърт, а другият — млад човек, когото виждах за първи път. Човекът хвана Дребър за яката и като стигнаха до началото на стълбището към улицата, той го блъсна и го изрита така, че го запрати чак в средата на пътя. — Мръсно псе! — извика младият, като размахваше подире му тоягата си. — Ще те науча как се обижда „една почтена девойка“ Толкова се беше разгорещил, че според мене щеше да наложи злосторника с пръта, само че Дребър си плю на петите и побягна по улицата. Стигна до ъгъла и като видя моя кабриолет, даде ми знак. скочи вътре и каза: — Карай за хотел „Холидей“. Най-после той всъщност се намираше в кабриолета ми и сърцето ми така се разлудяха от радост, че аз се уплаших да не би тъкмо в този последен миг ансвризмата да ме погуби. Подкарах бавно, като прехвърлях наум какво гочно да сторя. Можех веднага да запраша извън града и там на някой безлюден път да проведа последния си разговор с него. Почти бях решил да го направя, когато Дребър сам ми предложи решение. Манията да пие отново го бе обзела и той ми нареди да спра пред едно заведение, предлагащо джин. Влезе, като поръча да го чакам Стоя вътре чак докато затвориха, появи се много пиян и аз разбрах, че играта вече е в мои ръце… Не си мислете, че възнамерявах да го убия най-хладнокръвно. И така да бях постъпил, щеше да е напълно справедливо, но не можех да го сторя. Отдавна си бях намислил, че Дребър трябва да има възможност да спаси живота си. ако реши да се възползува от нея. Сред многото служби, които съм заемал, в Америка и Европа през скитническите си години, веднъж бях разсилен и чистач в лаборатория на колежа Йорк. Един ден професорът изнасяше лекция за отрови и показа на студентите някакъв алкалоид (както го нарече), които бил извлякъл от южноамериканска отрова за стрели отрова: която била с такава сила, че и най-малкото зрънце било достатъчно да отрови човек. Той показа в каква стъкленица държи този препарат и!.о!: Една година я бях чистил. Доста бях понаучил от фармацията и прибрах две зрънца от Алкалоида. Две малки разтворими хапчета, като сложих в кутии по едно от тях заедно с едно подобно на вид, но безвредно хапче. Още тогава реших, че когато му дойде времето, всеки от враговете ми ще трябва да си избере по едно хапче от кутията, а аз да изпия хапчето, което остава. Вдига се много по-малко шум, отколкото при заглушен с носна кърпа изстрел, а е все толкова смъртоносно. От този ден нататък винаги носех със себе си кутийките, а сега беше дошъл моментът да ги използувам… Мина полунощ, наближаваше един часът. Времето се развали, застудя, духаше силен вятър и валеше пороен дъжд. Колкото и мрачно да беше навън, душата ми ликуваше, изпълни ме такова тържествуване, че ми идеше да крещя от радост. Ако на някого от вас, господа, се е случвало да более за нещо и да го желае толкова дълго, повече от двайсет години, а после изведнъж да го види пред себе си, ще разберете чувствата ми. Запалих пура и усърдно я пуших, за да успокоя нервите си, но ръцете ми трепереха, а слепоочията ми пулсираха от възбудата. Карах кабриолета, а пред очите ми бяха старият Джон Фериър и милата Луси, гледаха ме от тъмнината и ми се усмихваха, виждах ги така ясно, сякаш се намирахме в стая. През цялото време бяха пред мене, застанали от двете страни на коня, докато не спрях пред къщата на „Брикстън Роуд“… Не се виждаше жива душа, не се чуваше нито звук освен от дъждовните капки. Когато погледнах през прозорчето, Дребър се беше сгушил и спеше пиянски сън. Разтърсих ръката му.
— Време е да излизаш! — казах му аз.
— Добре, кочияшо! — отвърна той.
Сигурно сметна, че сме стигнали до споменатия от него хотел, защото излезе, без да каже нищо повече, и тръгна подире ми през градината. Наложи се да вървя редом, за да го крепя, защото главата му все още беше малко натежала. Като стигнахме до вратата, аз отключих и го въведох в първата стая. Кълна ви се, че през цялото време бащата и дъщерята вървяха пред нас.
— Тъмно е като в рог — обади се Дребър, лутайки се.
— Сега ще светна — рекох аз и запалих с клечка кибрит восъчната свещ, която носех — А сега, Инок Дребър — продължих аз, обърнах се към него и поднесох светлината към лицето си, — кажи кой съм?
Той ме погледна само за миг със зачервените си от пиянство очи и видях как го обзе ужас, дори чертите на лицето му се изкривиха — значи ме беше познал. Олюля се назад, пребледня и по челото му изби пот, а зъбите му взеха да тракат. При тази картина аз се облегнах на вратата и се смях шумно и дълго. Знаех, че отмъщението носи наслада, но и не бях подозирал какво доволство ще изпълни душата ми.
— Мръсно псе! — извиках аз. — Дебнах те от Солт Лейк Сити до Санкт Петербург, но ти винаги ми се изплъзваше. Сега дойде краят на скитанията ти, защото утре един от двама ни няма да види изгрева на слънцето!
Докато говорех, той се сви още по-далече и по изражението му си личеше, че ме смята за луд. Така и си беше в момента. Усещах пулса в слепоочията си като удари с ковашки чук и сигурно щях да загубя съзнание, ако не бях получил облекчение след като от носа ми рукна кръв.
— А сега какво ще кажеш за Луси Фериър? — извиках аз, заключих вратата и размахах ключа пред лицето му. — Възмездието закъсня. но най-после те настигна! Видях, че устните на подлеца се разтрепериха. Би ме помолил да пощадя живота му, но знаеше, че е безсмислено.
— Ще ме убиеш ли? — попита той, като заекваше.
— Да те убия? Та кой говори за убийство, ако става дума за бясно псе? Каква жалост прояви ти към клетата ми любима, когато я откъсна от гроба на заклания й баща и я завлече без срам в проклетия си харем?
— Друг уби бащата! — извика Дребър.
— Но ти сломи нейното невинно сърце — разкрещях се аз и му тикнах кутийката. — Нека бог бъде съдник. Избери си хапче и го глътни. В едното се таи смърт, в другото — живот. За мене ще бъде второто. Да видим има ли справедливост на този свят, или всичко зависи от късмета!
Дребър се дръпна страхливо, развика се и взе да моли за милост, но аз извадих нож и го опрях в гърлото му, така че той отстъпи. След него и аз глътнах хапче и минута-две се гледахме безмълвно в очакване да разберем кой ще умре, и кой ще живее. Ще забравя ли някога изражението, изписало се на лицето му, когато с първите предупредителни спазми осъзна, че отровата прониква в организма му? Тогава започнах да се смея, извадих венчалния пръстен на Луси и го държах пред очите му. Всичко трая само миг, понеже алкалоидът действува бързо. Мъчителна болка изкриви чертите му, той размаха ръце, олюля се и като нададе дрезгав вик, тежко се строполи на пода. Преобърнах го с крак и сложих ръка на сърцето му. Не биеше. Дребър беше мъртъв! А кръвта от носа ми шуртеше, но аз не й бях обърнал внимание. Не знам откъде накъде ми хрумна да пиша по стената с нея. Може би с хитрото намерение да пратя полицията по лъжлива диря, защото се радвах и ми беше леко на душата. Спомних си, че над един убит германец в Ню Йорк имаше изписано гасЬе и по онова време вестниците спореха дали убийството не е дело на тайните общества. Реших, че каквото е озадачило нюйоркчани, ще озадачи и лондончани, затова потопих пръст в собствената си кръв и начертах буквите на подходящо място на стената. После отидох до кабриолета. Наоколо нямаше хора, времето продължаваше да е много лошо. Бях се поодалечил, когато бръкнах в джоба, където обикновено държах пръстена на Луси и открих липсата му. Сякаш ме порази гръм, защото нямам друг спомен от нея. Помислих си, че сигурно съм го изпуснал, като се навеждах над тялото на Дребър, затова подкарах кабриолета обратно, оставих го в една пресечка и смело тръгнах към къщата. Готов бях да рискувам всичко, само и само да си върна пръстена. Когато стигнах там, попаднах право в ръцете на излизащия отвътре полицай и едва успях да отклоня подозренията му, като се престорих на мъртво пиян… Ето така Инок Дребър се раздели с живота. Сега ми оставаше да направя същото със Стангърсън, за да е изплатен дългът им към Джон Фериър. Знаех, че секретарят е отседнал в частния хотел „Холидей“ и цял ден се навъртах там, но той не излезе навън. Допускам, че сигурно е заподозрял нещо, когато Дребър не се е появил.
Той, Стангърсън, беше коварен, винаги стоеше нащрек. Но ако си мислеше, че ще ме откаже, като не излиза, много се лъжеше. Скоро научих кой е прозорецът на спалнята му и рано на другата сутрин се възползувах от една стълба, захвърлена в алеята зад хотела, и се вмъкнах в стаята на зазоряване. Събудих го и му казах, че е дошъл часът да плати за живота, отнет от него преди толкова много години. Описах му смъртта на Дребър и му предложих същия избор с хапчетата. Вместо да се вкопчи във възможността да оцелее, той скочи от леглото и се хвърли да ме души. Прободох сърцето му. докато се отбранявах. Но изходът щеше да е същият и в първия случай, защото Провидението никога не би допуснало ръката на виновника да вземе друго, а не отровното хапче… Не ми остава още много за разправяне, и толкова по-добре, защото почти нямам сили. Няколко дни продължих да карам кабриолета с намерението да работя, докато събера достатъчно пари, та да се върна в Америка. Бях спрял край другите файтони, чакащи клиенти, когато един парцаланко попита дали някой кочияш не се казва Джеферсън Хоуп, понеже имало поръчка за кабриолета му от господина, живеещ на улица „Бейкър“ 221 Б. Дойдох, без да подозирам клопка, а в следващия миг този млад човек ми сложи белезниците и аз се оказах окован за пръв път в живота си. Това е цялата ми история, господа. Може и да ме смятате за убиец, но според мене аз служих на правосъдието също както служите вие.
Толкова вълнуващ беше разказът на човека и толкова силно впечатление ни направи начинът, по който го поднесе, че останахме да седим безмълвни и умислени. Дори професионалните детективи, които са отегчени от всяка подробност на едно престъпление, явно бяха силно заинтригувани от чутото. Когато Джеферсън Хоуп свърши, няколко Минути цареше тишина, нарушавана само от дращенето на молива на Лестрейд, нанасящ последни поправки на стенографските си записки.
— Има само един въпрос, който бих искал да се осветли малко повече — каза накрая Шерлок Холмс. — Кой беше вашият съучастник, дошъл на обявата ми за пръстена?
Хоуп весело смигна на приятеля ми и рече:
— Собствените си тайни мога да издам, но няма да напакостя на други хора. Видях обявата ви, допуснах, че може да е примамка, но можеше и да става дума за пръстена, който търсех. Приятелят ми предложи да дойде и да провери нещата. Ще се съгласите, че той се справи много успешно.
— Несъмнено! — любезно се обади Холмс.
— А сега, господа — започна мрачно инспекторът. — трябва да се съобразим с изискванията на закона. В четвъртък затворникът ще бъде изправен пред съда и се налага вашето присъствие. Дотогава аз
Ще отговарям за него.
С тези думи инспекторът позвъни, двама тъмничари отведоха Джеферсън Хоуп, а ние с приятеля ми излязохме от участъка и се върнахме с кабриолет на улица „Бейкър“.

ГЛАВА 7
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Предупредиха ни всички да се явим в съдилището в четвъртък. Но когато дойде четвъртък, нямаше нужда от свидетелските ни показания. Един по-висш съдия бе взел делото в свои ръце и бе призовал Джеферсън Хоуп пред трибунала, раздаващ справедливи присъди — нощта след залавянето аневризмата му не издържала и на сутринта го намерили в килията проснат върху пода, с кротка усмивка на лице. Той, сякаш в последните си мигове е премислил наум живота си и е открил, че е принесъл полза с добре свършена работа.
— Грегсън и Лестрейд ще се вбесят от смъртта му — подхвърли Холмс, докато си приказвахме на другата вечер. — Изпуснаха големи похвали.
— Не мисля, че свършиха кой знае какво около залавянето му — отговорих аз.
— За света не е от значение кой какво свършва — горчиво каза Холмс в отговор. — Въпросът е кой успява да накара хората да повярват че е свършил нещо. Както и да е — продължи той вече по-ведро, след като помълча. — Не бих се отказал от това разследване по никой начин. Не си спомням да ми е попадал по-интересен случай. Работата беше проста, но имаше няколко твърде забележителни момента.
— Проста ли?! — възкликнах аз.
— Трудно би могло да се определи другояче — отвърна Холмс и се усмихна на изненадата ми. — Доказателството, че по същество беше проста, е че без каквато и да е друга помощ освен няколко съвсем обикновени дедукции аз успях в рамките на три дни да заловя престъпника.
— Вярно е — съгласих се аз.
— Вече ви обясних, че излизащото извън рамките на обичайното многочесто се явява указание, а не пречка. Когато се търси решението в подобен проблем, най-важното е да се разсъждава умело в обратен ред. Това е много полезно и лесно осъществимо, но хората рядко го правят. Във всекидневието е по-полезно да мислиш в перспектива, за това са свикнали да пренебрегват обратното. На петдесет души, които стигат до синтеза, има един, способен да мисли и аналитично.
— Да си призная, не ви разбирам напълно.
— Не съм и очаквал да ме разберете. Да видим мога ли да се изразя по-ясно… Повечето хора, когато им описваш верига от събития, лесно посочват какъв ще е резултатът Те съпоставят събитията в съзнанието си и правят съждение какво ще се случи. Има обаче и такива хора, които, като им съобщиш някакъв резултат, са в състояние да извикат в съзнанието си стъпките. доест да стигнат до този резултати Тази способност имам предвид, когато говор премисляме в обратен ред, тоест аналитично.
— Ясно — казах аз.
— В дадения случай резултатът беше на лице всичко друго човек трябваше да открие сам. Позволете ми сега да опитам да ви поднеса различните етапи на разсъжденията ми. Нека започна от самото начало. Както знаете, доближих къщата пешком. а мислите ми бяха свободни от всякакви предварителни впечатление. Естествено започнах с оглед на пътя. Вече ви обясних, че забелязах ясни следи от кабриолет, който, както установих, като поразпитах, е бил там през нощта. Убедих се, че става въпрос за кабриолет, а не за частен екипаг, поради малкото разстояние между колелата. Обикновените лондонски файтони остават много по-тесни коловози отколкото каретите. Това беше първото ми попадение. После тръгнах бавно по градинската алея, чиято глинеста почва особено добре запазва следи. Несъмнено за вашите очи това е било просто утъпкана кал, но за моетго набито око всеки отпечатък върху повърхността беше от значение. Няма област от дедективската наука, която да е по-важна и по-пренебрегвана от изкуството да се разчитат следи. За щастие аз винаги много съм наблягал на това, а от дългата практика то се превърна в моя втора природа. Определих къде са минали с тежки крачки полицаите, но видях също и дирите на двамата мъже прекосили първи градината. веднага ставаше ясно, че са дошли преди другите, понеже на места стъпките им бяха напълно заличени от новите стъпки. Така установих втората брънка от веригата — научих, че нощните посетители са двама на брой, като единият е забележително висок (изчислено според дължината на крачката му), а другият е с модни обуща (според малките и изящни отпечатъци от стъпките му). При влизане в къщата последното предположение се потвърди. Мъжът с хубавите обуща лежеше пред мен. Значи високият беше извършил убийството, ако ставаше въпрос за убийство. По тялото на мъртвия нямаше рана, но по неспокойното изражение на лицето му съдех, че той е предчуствувал удара, който му е нанесла съдбата. Върху лицата на хората, умиращи внезапно от сърдечно страдание или по някаква друга причина, никога няма отпечатано безпокойство. Като подуших устните на мъртвеца усетих лек кисел дъх и стигнах до заключението, че е бил принуден да погълне отрова. И отново си казах, че я е взел насила, щом на лицето му са изписани умраза и страх. Стигнах до този извод по метода на изключването, защото никаква друга хипотеза не подхождаше на фактите. Не си въобразявайте, че такова хрумване е нечувано. В историята на криминалистиката насилствено взимане на отрова е познато отдавна. Всеки токсиколог веднага би си зпомнил за случая „Долски“ в Одеса и „Лекюрие“ в Монпелие. Сега обаче изникваше големият въпрос за за причината. Грабежът не е влизал в сметките на убиеца, понеже нищо не беше изчезнало. Дали не ставаше дума за политика, или за жена? Това бе въпросът, който трябваше да разреша. От самото начало клонях към второто предположение. Политическите убийци гледат бързо да си свършат работата и бягат. В нашия случай обаче убийството бе извършено съвсем преднамерено и имаше оставени следи из цялата стая, от което си личеше, че престъпникът е стоял там дълго. По-скоро уреждането на лични, а не на политически сметки би довело до такава систематичност в отмъщението. Надписът, открит на стената, засили още повече увереността ми. Веднага се разбираше, че е с цел да ни заблуди. Когато обаче се намери и пръстенът, въпросът се реши. Явно убиецът го беше използувал, за да припомни на жертвата си за някоя жена, която е умряла или изчезнала. В този момент поисках да разбера от Грегсън дали в телеграмата си до Кливланд е поискал известни сведения за досегашния живот на Дребър. Както си спомняте, той ми отговори отрицателно. Тогава се заех да огледам внимателно стаята, получих потвърждение за ръста на убиеца, добавиха се и подробности за пурата „Тричинополи“ и за дължината на ноктите му. Вече бях стигнал до заключението, че щом като няма следи от борба, кръвта на пода е рукнала от носа на развълнувания убиец. Забелязах, че потеклата кръв съвпадаше със следите от стъпките му. Рядко се случва човек, освен ако не е прекалено пълнокръвен, да получи кръвоизлив от вълнение, затова предположих, че престъпникът вероятно е як, червендалест мъж. Развоят на нещата доказа, че съм бил прав. Когато напуснах къщата, заех се да свърша пренебрегнатото от Грегсън. Телеграфирах на полицейския началник в Кливланд Ограничих запитването си до обстоятелствата, свързани с брака на Инок Дребър. Отговорът беше утвърдителен. Научих, че Дребър вече е търсил закрилата на закона срещу своя някогашен съперник в любовта Джеферсън Хоуп. и че същият Хоуп в момента се намира в Европа. Разбрах, че сега държа ключа към загадката и остава само да хвана убиеца… Вече бях вътрешно убеден, че мъжът, влязъл заедно с Дребър в къщата, е не друг, а кочияшът. От следите по пътя си личеше, че конят се е местил по начин, който е възможен само ако животното е оставено без надзор. Къде тогава можеше да е ходил кочияшът, освен в къщата? И още нещо — абсурдно беше да се допусне, че човек, който е с всичкия си, ще извърши предумишлено убийство пред очите на трето лице, което положително би го издало. И накрая. ако. да речем, някой иска да следи някого в Лондон, какво по-добро може да намисли от това, да стане кочияш? Всички тези преценки ме доведоха до категоричното заключение, че Джеферсън Хоуп може да бъде открит сред файтонджиите на метрополията. Нямаше причини да смятам, че се е отказал от тази работа. Напротив, от негова гледна точка с всяка внезапна промяна би привлякъл внимание върху себе си. Значи вероятно поне за известно време щеше да си изпълнява задълженията. Нямаше също причини да се предполага, че живее под чуждо име. Защо ще го сменя в страна, където никой не знае истинското му име? Тогава събрах уличните детективски сили и ги изпращах последователно при всеки собственик на кабриолети в Лондон, докато не издириха нужния ми човек. Още трябва да ви е пресен споменът колко добре се справиха те и колко бързо се възползувах аз от това. Убийството на Стангърсън беше едно напълно неочаквано произшествие, но нямаше начин да се предотврати. Чрез него, както знаете, аз се добрах до хапчетата, за чието съществуване се досещах. Ясно ви е, че цялата работа е низ от логически последствия без никакво прекъсване или грешка.
— Забележително! — извиках аз. — Вашият талант трябва да получи обществено признание. Трябва да публикувате описание на случая. Ако вие не желаете, ще го сторя вместо вас.
— Постъпете както намерите за добре, докторе — каза той и продължи, като ми подаде един вестник. — Вижте това! Прочетете го!
Беше вестник „Ехо“ от същия ден, а съобщението, което ми посочи, се отнасяше до въпросния случай и гласеше следното:
— Читателите се учудиха от сензационни преживявания поради внезапната смърт на човека на име Хоуп, заподозрян и убийството на господвн Инок Дребър и господин Джоузеф Стангърсън. Сега подробностите от случая може би никога няма да бъдат разкрити, макар че бяхме осведомени от достоверен източник, че престъплението се дължи на стара и романтична вражда, в която са играли роля и любовта, и мормонската секта. Изглежда, на младини и двете жертви са принадлежали към Светците от последния ден, а Хоуп. покойният затворник, е пристигнал също от СопЛеик Сити. И да няма други последствия от случая, той поне разкри в най-изумителната светлина експедитивността на нашите полицейски дедективи и ще послужи за урок на всички чужденци, за да проявят благоразумие и да разрешат враждите си у домаа не да ги пренасят на британска земя. Най-вече заслугата за залавянето на престъпника изцяло принадлежи на известните служители на Скотланд Ярд, господата Лестрейд и Грексън. Както се разбра, човекът е бил задържан в жилището на някой си Шерлок Холмс, любител дедектив, който е показал известна способност в този смисъл и който при такива учители може да може да се надява след време да придобие някои от техните умения. Очаква се, че двамата дедективи ще бъдат съответно възнаградени като признание за добрата им служба.
— Не ви ли го казах още в началото?
— извика весело Шерлок Холмс.
— Ето резултатът от нашият „Етюд в червено“ — осигурили сме им награда!
— Няма значение — прекъснах го аз. Записъл съм всички факти в дневника си и читателите ще ги узнаят. А междувременно ще трябва да се задоволите с чувството че сте успели. Както е казал римският скъперник:
— Populus me sibilat, at mihi plaudo ipse domi simul ac nummos contemplar in arca.*
[* Народът ме освирква, но аз сам си ръкопляскам, когато се любувам на сандъка си с пари. Хораций от „Сатири“]

1 коментар:

  1. Просто го обожавам! Задържа читателското внимание до последната дума!

    ОтговорИзтриване

Артър Конан Дойл е автор на повече от сто произведения — романи, разкази, историческа проза, пиеси и дори история на спиритуализма. Световно известен обаче става с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче“ безспорно е най-прочутата му творба.



"Светът е пълен с очевидни неща, които никой, при никакви обстоятелства не забелязва."
- Артър Конан Дойл

"Цялата сага за Шерлок Холмс е красноречив пример за това как изкуството превъзхожда живота."
- Кристофър Морли


"Артър Конан Дойл заслужено се радва на огромен литературен успех, защото щедро внася истинско познание и оригиналност в криминалния жанр."
- Г. К. Честъртън



Артър Конан Дойл (1859–1930) е от плеядата писатели от Британските острови — Даниел Дефо, Уолтър Скот, Майн Рид, Райдър Хагарт, Робърт Луис Стивънсън, Ръдиард Киплинг, Хърбърт Уелс, Джоузеф Конрад, — чиито книги вълнуват юношите по света вече толкова поколения. Отдавна са отминали времената, описани от тях, гробовете им са обрасли с трева, но те неотменно съпътствуват „полумъжа-полудете“, за да ни учат на доблест, на чест, на мъжество. Техните книги са част от златния фонд на световната класика за деца и юноши.

Артър Конан Доил е автор на около седемдесет тома, повечето от които са потънали в забрава. Три дяла от неговото творчество обаче — книгите за знаменития детектив Шерлок Холмс, научнофантастичните му романи, повести и разкази, историческите му романи — и до днес не слизат от печатарските машини. Всъщност последният дял — историческите му романи — не са познати на съвременния български читател. Това продиктува и избора какво да влезе в тоя том: в него влезе, което знаем и обичаме, най-хубавото за Шерлок Холмс („Баскервилското куче“) и най-хубавото от научната фантастика на писателя („Изгубеният свят“).

Изследователите на творчеството на Артър Конан Доил с особена стръв се занимават с прототиповете на героите му, най-вече на Шерлок Холмс. За тях това може да е важно, но за нас, любителите на хубавото четиво, то няма никакво значение. Създател на Шерлок Холмс е талантът на писателя, всеки от нас среща в живота си хора, достойни за литературни герои, но не запретва ръкави да им създава световна слава. Шерлок Холмс всъщност е образът на една научна идея в действие: дедуктивното мислене. „Подобно на това, как Кювие може да опише вярно животното, съдейки само по една негова кост, така и наблюдателят, изучаващ едно звено от веригата събития, трябва да може точно да установи всички останали звена: и предхождащите, и следващите“ — обяснява неведнъж Шерлок Холмс. Артър Конан Доил отделя специално внимание на дедукцията и в четирите романа, посветени на Шерлок Холмс („Етюд в алено“, „Знакът на четиримата“, „Баскервилското куче“ и „Долината на ужаса“), и в петдесет и шестте разказа (от които сам той отбира като най-хубави „Скандалът в Бохемия“, „Съюзът на червенокосите“, „Пъстрата лента“, „Петте портокалови семки“, „Танцуващите човечета“, „Последният случай на Холмс“, „Запустялата къща“, „Второто петно“, „Дяволският крак“, „Случай в интерната“, „Обредът на Мегрейвови“ и „Рейгетските чифликчии“). Още в първата глава на „Етюд в алено“, това е изобщо първата поява на Шерлок Холмс пред читателската публика — той демонстрира своя метод, като разказва това-онова на доктор Уотсън, бъдещия си другар и „биограф“, и ефектът е не по-малко поразителен от ефекта при анализа на забравения бастун във въведението на „Баскервилското куче“. Всеки живот е огромна верига от причини и следствия — обяснява схващанията си той — и за нейното естество ние можем да съдим по всяко отделно звено". Пак там за пръв път се запознаваме и с неговата външност: „Той водеше спокоен, умерен живот и обикновено беше верен на привичките си. Рядко си лягаше по-късно от десет вечерта, а сутрин по правило успяваше да закуси и да излезе още докато бях в постелята. Понякога седеше цял ден в лабораторията, друг път в анатомическата зала, друг път отиваше на дълги разходки и по всичко личеше, че тия разходки биваха в най-затънтените кътчета на Лондон. Енергията му беше безгранична, но от време на време настъпваше реакция и тогава по цели дни лежеше на дивана в гостната, без да продума и без да се помръдне. Ръстът му надвишаваше шест фута, но при необичайната му мършавост изглеждаше и по-висок. Погледът му беше остър, пронизващ, ако не смятаме периодите на вцепенение, за които вече стана дума. Тънкият орлов нос придаваше на лицето му израз на енергичност и решителност. Квадратната, леко издадена напред брадичка също говореше за решителния му характер.“ Спирам се на тоя пасаж не защото е кой знае колко важен — сам авторът никога по-нататък не отделя внимание на външността на героя си, — но той все пак ни създава някаква представа. Важното за Артър Конан Доил е да ни убеди по художествен път в научните си идеи